Приятел

 Намерих си  приятел, поне така си помислих, когато го срещнах. Видях го на улицата, близо до автобусната спирка – едно мило същество. Беше тъжно, самотно и доста мръсно, но по своему красиво. Погледна ме с тъжните си очи и в тях видях и мъка, и обич, и молба. Погалих го, дадох му закуската си и то послушно тръгна след мен. Вървяхме дълго по улиците. Аз му говорех, а то разбиращо кимаше с глава…            

            След разходката го прибрах у дома. Изкъпах го, нахрани го отново, налях му и вода, прегърнах го, целунах го и го пуснах под завивките си. Исках да си играем, а то - за благодарност ме близна първо по носа, после завря лицето си в моето, завъртя опашка и накрая… ме ухапа по ръката. Заболя ме… Потече кръв… Идеше ми да го ударя, но не можех, защото вече го обичах. Стреснах се, когато излезе пяна от устата му. Ами сега? Вързах го здраво с въже, сложих му намордник, нищо че се дърпаше и едва не ме събори на пода. С голямо усилие го изкарах навън,  а после…   
            Заведох го на лекар. Сложиха и на двама ни по една инжекция. Мене ме приеха  в болница за наблюдение няколко дни, а него го затвориха в клетка. Жалко за красавеца! Оказа се само едно бясно псе, което  не вярваше на луди приятели.