Дом на спомени и забрава

             Пътувах с автобус и когато слязох, се удивих на красивата гледка. Селото беше малко, китно и спретнато. Сгушено някак си в полите на планината, изглеждаше дребно. Залезът се извисяваше над върховете на дървета. Полъхваше тих ветрец и на мен ми стана някак си топло и уютно...            

            Настаних се в санаториума и заспах като къпана...        
            На сутринта нещата изглеждаха някак си други - мрачни, сиви, пусти, сякаш нещо тегнеше над къщите и ги притискаше. Вятърът навяваше тъга...       
            Процедурите за деня свършиха и аз реших да разгледам всичко отблизо. Мирисът на бор изпълваше душата ми и ме успокояваше. А къщите сякаш бяха накацали като птици между дърветата...   
            Стоях пред очуканата табела с надпис „Продава се” и недоумявах. Хубав двор. Прекрасна къща на два етажа. Вярно, мазилката от времето беше напукана, оградата наведена, металната врата ръждясала, а дворът буренясъл, но нещо тайнствено лъхаше отвсякъде и на всяка цена исках да разбера какво се криеше зад мрачните прозорци...
            - Търсите къща ли? – гласът ме стресна и се обърнах. До мен стоеше мъж около седемдесетте, леко поприведен, но с бистър поглед. Изгледа ме от главата до петите и отново се обади:
             - Имам ключ. Ако искате, ще ви разведа, но вече почти петдесет години не може да се продаде.... Историята е тъжна, но трябва да я знаете, ако искате да влезете...
            - Не, не... Аз само разглеждам – отвърнах, но мъжът седна на пейката отпред до вратата и започна за разказва. Настаних до него и се заслушах:   
            - Бяха и двамата много млади и много красиви... Не помня откъде дойдоха, но знам че той беше военен. Купиха къщата изгодно, тогава евтини бяха... Казармата беше хе там горе, където сега е санаториума... Та мъжът през деня все там беше, а жена му все в къщата си стоеше. Хубава жена беше. Дълги коси. Черни очи като маслини. Бяла кожа. Извити вежди. Загадъчна усмивка. Стройно тяло. Изящни крака. Мъжете и ние младоците зяпахме след нея и въздишахме... А нейният все в командировки ходеше, по походи, на учения и все я заключваше. Ревнуваше от всичко и от всички. А тя скучаеше...
             После се чуха скандали. Тя помръкна и повече не се усмихна... Мина време и в къщата се появи едно голямо куче. Не помня каква порода беше, че то аз и от породи не разбирам, че не ги обичам нещо тия животни, ама както и да е... Оттогава тук нещо се оживи и сякаш грейна. Чуваше се музика... Жената пееше и се усмихваше ... В градината цъфнаха цветя... Кучето от време на време лаеше доволно... Нямаше скандали и всички бяха щастливи... Ние, момчетата, завиждахме... И всичко така до оня злополучен ден...
            - Какво се случи?- любопитсвото ме гризеше отвсякъде. Събеседникът ми избърса потта от челото си, пое въздух и продължи:           
            - Мъжът заминал по неговите си военни работи и заключил пак жена си. За няколко дни уж било, но… Взел, че се върнал ненадейно и чул някакво стенете, пъшкане и охкане от спалнята. Ядосан, разярен, изгарящ от ревност, отворил вратата и онемял от изненада. На леглото, където прегръщал любимата си и шептял най-нежни и съкровени думи, лежала гола жена му и се гърчела от екстаз, без да го погледне дори. Стоновете ѝ кънтяли в ушите му и го побърквали... Сигурно никога не я бил виждал такава... А любовникът ... Няма да повярвате, госпожо... Не е дори и за вярване. Любовникът се оказал оня любимец - едрият пес, който никой не знаеше откъде се беше появил... Ядосал се мъжът. Извадил пищова и ги застрелял и двамата. Не можел да им прости. Не простил и на себе си. С третия изстрел сложил край на всичко – и на унижението си, и на ревността си, и на любовта си, и на живота си...    
            Стоях и аз като гръмната и мълчах...         
              Мъжът въздъхна и попита:          
              - Е, искате ли да разгледате къщата. Има невероятна гледка, а стаите са големи, просторни слънчеви...    
             - Не, не... Нали ви казах, че само минавах оттук и се загледах – отвърнах, но изведнъж се сетих нещо и попитах:        
            - Вие свидетел ли бяхте?... Откъде знаете тия подробности?... Да не би да се работили като следовател тогава?  
            -А, неее!... Нито едното, нито другото… Хората така разправят… Аз ли?... Мъча се да продам тая къща… Най-обикновен писател съм…         
             Усмихнах се и тръгнах. Не знаех историята истинска или измислена беше. Отнякъде се чу кучи лай и аз настръхна. В ушите ми още кънтяха трите изстрела…