Гладни очи

  Усетих изведнъж погледа му: първо забит в гърба си, а после сякаш премина като мълния по цялото ми тяло и се спря на ръцете ми. Държах в тях всичките си стотинки и чаках реда си. Бях последна на опашката и ме побиха тръпки. Нямаше да посмее, поне така си мислех – посред бял ден и то в центъра на града, едва ли щеше да се опита да ме обере! Въпреки това бавно се извърнах и направо онемях. Очите му бяха големи, черни и някак си молещи, искащи. Какво да правя? Ако му дам парите, някой може да му ги вземе, а и мен стомахът ме присвиваше от глад... Преглътнах, той също. Опашката бавно се свиваше и аз престъпих крачка напред. Миризмата на банички се носеше навсякъде и устата ми се наля със слюнка, а той се облиза. Мисълта ми течеше като вода, а въпросите се забиваха в главата ми и изгаряха езика ми. Исках да го питам откъде идва и защо е тук, ама имаше ли смисъл? Всъщност какво ли ме засягаше!

 След още няколко крачки, застанах пред гишето и поисках закуската си. Взех я и тръгнах като хвърлих любопитен поглед към него. Така си и знаех – последва ме. Казах му това, което навярно очакваше от мен:

 – Добре, ще си я поделим, само да седнем някъде...

 Наблизо имаше пейка и се настанихме удобно на нея. Стисках баничката здраво в ръката си, като се опасявах да не ми я вземе цялата. Той обаче се оказа доста възпитан, изчака ме да я разделя и чак тогава грабна своята половина. После я захапа лакомо. Надигнах се, за да си ходя, но намерението ми да си оставя за после храната, съвсем се изпари. Бях задърпана за старото палто и седнах отново до него. Погледнах го пак и видях гладните му очи. Явно отдавна не беше ял! Ами аз?

 Отхапах си парче, за да му докажа, че и аз имах нужда от баничката, а той се натъжи и извърна глава. Аха! Ще се правим на сърдити, значи? Много важно! Замлясках с удоволствие и го предизвиках така да се обърне, а той ме изгледа злобно. Е, нямаше как – отчупих му парченце от моя дял, но не получих благодарност. Напротив! Имах чувството, че този скитник иска всичко само за себе си. Неблагодарник! Мълчи и яде, а аз се чудя как да го заговоря. После изведнъж взе от ръката ми остатъка и го скри в устата си. Невероятно! Идеше ми се да го удуша. Посегнах към него и тогава чух:

 – Рекс, гладник такъв! Пак ли се правиш на просяк? Ела тук!

 Кучето скочи от пейката, изтича към стопанина си и близна ръката му. След това завъртя опашка и хукна нанякъде, а аз стоях като хипнотизирана. Стомахът ми стържеше, но трябваше да стискам зъби. Затварях очи и виждах само неговите – гладни и молещи... Сама съм си виновна! Пак се доверих сляпо и сега щях да стоя гладна. Сълзите ми потекоха и не разбрах от яд или от безпомощност… А баничките така ухаеха! Трябваше да се махам по-бързо оттук, но нямах сили...

 Изведнъж някой ме бутна леко и аз се стреснах. Пред мен стоеше кучето, а в устата му бяха дръжките на пластмасова торбичка. Остави я до мен, а после се обърна и си тръгна. Чух отново гласа на стопанина му:

 – Това е неговото извинение за безпокойството... Той си е такъв. Хареса си някого и няма отърваване от него. Не му се сърдете!

 Внимателно надникнах, за да видя наградата си. Чакаха ме кофичка кисело мляко, старателно завита в хартия баничка и една голяма червена ябълка, а на дъното – в малко найлоново пликче имаше банкнота от пет лева. Не можех да повярвам. Сънувах ли? Вдигнах поглед, за да възразя, но от моите спасители нямаше и следа. Явно добрите хора и кучета не чакат благодарност! Те просто знаят кой и кога има нужда от помощ...