Сделка

            — Извинете, търся комплекс „Фонтаните“, бл. 1, офис А.         

            — Попаднали сте на точното място… Кажете, господине, какво точно Ви трябва?
            — Но това е строителен обект и има само изкопни работи!       
            — Е, и?            
            — От този адрес някой е пуснал обява…  
            — Да. Пуснали сме обява. Какъв апартамент искате? Има всякакви. На кой етаж? Тези на покрива са с тераси… Сега ще Ви покажа офертите заедно с цени и чертежи… Предварително се плаща 50%, от стойността, а останалата – при предаване на обекта.
             — Не ме разбрахте. Става въпрос за кучето.        
            — Ах, да!... Кучето… Какво за него?         
            — Господине, нали го продавате?            
            — Кое от всичките?              
            — Колко имате?... Може ли да ги видя?    
            — Разбира се! Тук под фургона са. Елате!... Ето – три женски и едно мъжко. Изберете си!... Кое ще вземете?    
            — Мъжкото. Има ли си име?           
            — Не. На два месеца е и Вие ще си го кръстите сам. За мен всички са кучета.
             — Каква порода е?  
            — Знам ли? Май улична превъзходна… Погледнете майката – тъмносива, гладка козина, изправена стойка – като вълчица е! Хм… Значи порода „вълк“.         
             — Колко искате?      
            — Четири стотака.    
            — Много е!... Има ли ваксинации? А чип и паспорт?      
            — Не… Какво е чип?... Пък и какъв паспорт, да не е човек?     
            — Тогава – двеста лева… Не е чиста порода… Ще смъкна още … Пък и малко грозно ми се вижда… Ще го взема, ако ми го подарите… Никаква цена!       
            — Да, безценно е!... Вие, какво?… Подигравате ли ми се нещо? Такова куче няма да намерите на друго място… Като стане голямо, такъв пазач ще е, че ще бъдете благодарен цял живот. А парите – ще си ги изкарате двойно и тройно с него… Може и ловец да стане… Ще го вземете или не?              
            — Ами…, нещо ми се струва, че очите му са разногледи…     
             — Защото лежи.       
            — Опашката му е дълга…  
            — Това е илюзия само, а и може да я отрежете.  
            — Ушите му са клепнали…            
            — Малко е още, ще ги наостри…  
            — Има и криви крака.          
            — Ще се изправят, като почне да тича.     
            — Не лае…     
            — Имайте търпение, скоро ще започне…             
            — А тия бели петна по него?           
            — О, стига вече! Прекаляваш, човече!... Като не ти харесва, ето ти кучката – направи си сам каквото куче искаш!           
            Мъжът си тръгна с въздишка на уста. По пътя за вкъщи се отби в един детски магазин и купи малък плюшен пудел - подарък за рожден ден. Искаше да ме зарадва, обеща ми живо куче, а аз, неговата дъщеря, бях вече твърде голяма за такава играчка…