Ейприл

Тази истинска история започва на първи април 2006 година. Всички метеорологични прогнози предвещаваха дъжд, а той се оказа слънчев. Натрупаният мартенски сняг бързо се топеше. Улиците приличаха на малки рекички. Две врабчета се бореха за парче от геврек, а градския автобус привично закъсняваше.

Със синът ни дочакахме един от тях, за да ни отведе в центъра на град Пловдив. Бяхме тръгнали на важна мисия. Да обиколим зоомагазините. Трябваше да закупим домашен любимец - куче. Преди това надлежно подписахме договор кой, какви задължения ще има. Младите знаят как се пишат договори…
Нашето момче искаше да имаме пинчер. Нали ги знаете, малки сладки кученца.
Целия ден обиколяхме града, за да открием желаното животинче. Никъде нямаше животни за продажба.

Когато се бяхме обезнадеждили, една случайна жена на улицата, която разхождаше своето малко кученце, дочу разговорът ни и усмихвайки се каза:

– Младежи не се тревожете. Само на няколко метра има магазин, където продават храна за домашни любимци. Там видях едно малко кученце. Дано не са го взели и имате късмет!

Тя посочи с ръка мястото на магазина. Благодарихме сърдечно и като луди се затичахме към него. Влязохме задъхани и усмихната продавачка попита любезно:

– Случило ли се е нещо! Мога ли да ви помогна!

– Тук ли е още кученцето? - с треперещ глас попита синът ни - Пинчер ли е?

– Ето там, зад вратата е.- показа с ръка магазинерката. – Цял месец се грижа за него. Няма кой да го купи…

Погледнахме и видяхме една стара оръфана кошница.Учудихме се, защо е толкова разкъсана. След време разбрахме…

Едни големи черни очи ни гледаха. Продавачката в миг каза:

– Много е добро горкото. Чака някой да го купи и да се грижи за него. Колко ли страда, че е далеч от своята майка! Тежка съдба е имало да бъде отделено от своите братя и сестри. Всеки ден се моля някой да я вземе и да се грижи майчински за нея.

– Ще се грижим за нея добре. Моята майка също е далече и много ми липсва. Затова искам кученце да не се чувствам самотен. Вкъщи съм сам вечер, като куче…Поне ще ми бъде компания. Моля те, тати да го купим.- каза синът ни.

Тези думи застанаха на гърлото ми, защото знаех, че е истина. Работех и нощни смени. Наведох се и докоснах малката черна муцунка на кученцето. То отвори широко своите черни очи. А аз….Аз потънах в техните орбити.

– Какво ще кажеш, да го вземем ли с нас? – попитах с развълнуван глас.

– Да…Да…Много е сладко и тъжно…Моля те, да го купим!

– Само 140 лева струва...Породисто е... Това е кокер шпаньол. Трудно се намират и при това е черно…Няма да съжалявате. Много е добро и игриво…Апетитно е и ще живее дълго, ако го гледате добре.- каза продавачката.

След тези думи магазинерката се разплака. Сълзите и не спираха да текат. Тя взе кученцето в своите ръце и започна да го целува по главичката.

Ние в този момент излязохме пред магазина. Сцената беше трогателна. Синът ни ме погледна в очите и каза:

– Моля те да го купим! Нали имаш пари, тати? Ти ми обеща! Много ми харесва кокерчето. Исках пинчер, но това кученце сякаш чакаше нас...

– Добре. Сега ще му купим каишка, купичка за вода и храна. Ще вземем и едно чувалче храна…На мен също много ми харесва. Има големи черни очи…Да влизаме да не дойде някой да ни изпревари.

След няколко минути бяхме новите стопани на това крехко създание, което беше само на четири месеца. Имаше паспорт и му бяха направени нужните ваксини. Доволни и ентусиазирани излязохме от магазина с кученцето на каишка. То започна да се дърпа назад, а магазинерката плачеше и нареждаше:

– Моля ви, грижете се за нея. Много е малка и беззащитна. Моля ви…

Ние се усмихнахме и взехме веднага такси, за да ни отведе у дома. Този момент беше като във филмите. Сърцераздирателен и запомнящ се завинаги.

Беше първи април, когато направихме тази важна и отговорна крачка в нашия живот. Чудехме се какво име да дадем на малкото момиченце. Тогава синът ни каза:

– Ще се казва Ейприл. Защото на английски април е ейприл.

Тя дойде вкъщи с името си. От този ден започнахме да я наричаме по име. В началото не отговаряше, когато я повиквахме, но с времето свикна.

До първата си годинка нахапа много неща. Обичаше да ръфа краката на дървената маса. Не подмина няколко чифта обувки, две врати… Растяха и́ зъбките…

Има много истории за разказване. Един път, когато бяхме на село, с лъвски скок скочи в придошлата пълноводна река. Веднага се хвърлих да я спасявам. Водата в реката ми беше до коленете. Взех я на ръце и я прегърнах силно. Целите бяхме мокри, но щастливи. Големите, черни очи на Ейприл ме гледаха сякаш

ми казваха: „Благодаря ти, спасителю мой!“.
Когато се разхождахме всички ме поздравяваха, че съм тръгнал с „дъщерята“ на разходка. Наистина тя стана наша дъщеря.

Историята, която искам да ви разкажа може би се е случвала на всички, които имат домашни любимци.
Ейприл растеше неусетно ден след ден…

Всички вкъщи много обичаме италианската кухня. Беше дошъл деня, в който моята съпруга реши да направи: „Карбонара“. Приготвяше я по оригинален италиански начин, с италиански спагети. Дълги години беше работила в Италия. За нея беше удоволствие да я приготви за нас. В онзи ден тя наряза на кубчета бекона и го остави на масата. В това време звънна телефона и тя започна да говори с една нейна италианска приятелка. За момент излезе от кухнята. Говореха си двете, че днес ще готви карбонара. В един момент моята съпруга започна да се смее с глас. Не слушах разговора, но в миг тя затвори телефона.

Погледна ме в очите и смеейки се ми разказа, че кучето на италианката изяло 2 килограма току-що направени наденички. Била ги сложила ниско да се сушат и кучето им за няколко минути ги издебнало и изяло наденичките. Докато тя ми разказваше видяхме, че Ейприл я нямаше около нас. Тогава съпругата ми извика: „Къде е Ейприл? Добре се веселим, но да не е изяла бекона?“ Двамата се спуснахме към кухнята и какво да видим…Чинията на масата беше празна, а Ейприл си търкаше муцунката с лапи. Беше много доволна…Лесно се беше качила на стола, а от там чинията и беше много удобна. Започнахме да се смеем, но този път на нашата история. Съпругата ми прегърна Ейприл и започна да и говори:

– Сега ще направим истинска карбонара и ще има чиния и за теб, гладнушке.
Ейприл и съпругата ми седнаха на дивана и се обадиха по телефона на италианската им приятелка, за да разкажат за случилото се. Говореха и се смееха…Българските кучета, също като италианските обичат месо и правят „малки“ белички, когато са оставени на воля и без надзор.

Закъсняхме с обяда, но този ден беше незабравим. Пълен с емоции и отлична храна. Ейприл получи голяма порция карбонара. Интересно е и името „Карбонара“. Карбон на италаинки означава въглища. Тази паста е била приготвяна от овчарите, които са били на полеви условия, на пасбищата…Приготвяли са я върху въглища откъдето идва името и́.

Много се надявам тази наша семейна история с любимата ни Ейприл, която след няколко месец ще навърши, ако е решил Бог, своите 15 години, да ви е харесала и усмихнала. Сега, когато пиша тези редове Ейприл е неотлъчно до мен. Лежи в краката ми и ме гледа с големите си черни очи, сякаш знае, че пиша за нея. Онези черни очи, който виждам всяка сутрин, след като се събудя. Онези очи, които говорят на нейният кучешки език…Онези очи, които ще останат завинаги в нас…

Онези очи, които даряват истинска любов. Любов, която хората, които не са имали кученца не са изпитали. Препоръчвам им да вземат и да се грижат за любимец, които със сигурност ще промени живота и мирогледа им. Със сигурност, ще станат по-добри и както казваше баба ми ( Бог да я прости!): „Който отглежда и обича кучета и котки има запазено място в Рая!“.