Рио, моят верен приятел

Къщата ми се намираше в края на селото, до самата гора. През една люта зима ми се наложи да отскоча с магарето Марко до гората за малко дърва, понеже братята цигани бяха отмъкнали запасите ми. В гората беше пълно с паднали дървета и аз с помощта на брадвата бързо натоварих магарето. Вече се готвех да потегля, когато съзрях два освирепели вълка да гонят едно малко кученце. То смешно тичаше, подскачайки. Добре, че бях взел ловната си пушка, веднага я грабнах и гръмнах към първия вълк. Той се претърколи в снега и замря. Още преди да се прицеля във втория, той рязко спря, извърна се и се скри между дърветата. А малкото кутре дотърча до краката ми и се сви уплашено. Взех го на ръце, погалих го и му заговорих тихо:

– Опасността премина, не трепери!

То сякаш ме разбра, гушна се в мен и се закроти. Подкарах магарето към къщи и през цялото време говорех на малкото кутре.

– Ще те кръстя Рио, дядо ми имаше куче с това име, а то беше немска овчарка, която бе повалила не един вълк, който се опитваше да влезе в кошарата.

За три години Рио израсна и се превърна в прекрасна немска овчарка. Ние станахме неразделни приятели и Рио не позволяваше на никого да припари до в къщи, докато ме няма. Дори веднъж така нахапал крадливите цигани, че оттогава те заобикаляха моята къща при набезите си.

Едно лято братовчед ми ме покани да отскочим до морето. В Шкорпиловци имал вила. Съгласих се, но казах, че ще дойда с моята кола, понеже не можем да се разделим с Рио. Отдясно на мен живееше бай Влайко, който се съгласи да наглежда магарето и кокошките. Отдясно беше една злобна старица, която постоянно мърмореше и кълнеше всеки, преминал покрай оградата на къщата ѝ. На нея не можех да поверя нищо.

Пътувахме през нощта и на сутринта пристигнахме в Шкорпиловци, настанихме се във вилата на братовчед ми. Той си легна с жената и децата да почиват, а аз взех въдицата и подсвирнах на Рио, който излая доволно, въртейки опашка и ме последва. Отидох на пристана и заметнах въдицата, на която бях закачил специална стръв за сафрид, понеже бях чул от опитни рибари, че по това време той идвал към брега.

Скоро напълних половин кофа с риба, когато шумна тълпа туристи и малки деца се изсипаха на пристана и крещяха в надпревара. В това време задуха внезапно вятър и вълнението се усили.
Ядосах се, че плашеха рибата и се готвех да си тръгна, когато ненадейно Рио залая и тогава чух вик:

– Помощ, помощ, децата ми паднаха в морето!

Хората на пристана само наблюдаваха, гледайки големите върни, които се блъскаха в пристана, но никой не се помръдна. Само моя Рио безстрашно скочи от пристана и заплува към децата. Аз успях само да си събуя обувките и скочих след него. Децата не се виждаха никъде, но Рио по инстинкт ги усети и се гмурна. Скоро извади малкото момченце, което едва дишаше. Аз се гмурнах и успях да хвана момиченцето. Бързо изплувах на повърхността и го обърнах с главата надолу. Чух го да изхлипва и заплувах към брега. Натам плуваше и Рио, теглейки момченцето, захапал дрешката му. На брега вече ни чакаха множество хора и майката на двете деца. Познах я, беше дъщерята на злобната ми съседка от село. Някой беше извикал линейка и дежурният лекарски екип беше в очакване. Майката, плачейки прегърна децата си, сълзите ѝ от радост и вълнение не пресъхваха.

Аз видях Рио да се изтръсква от водата и го прегърнах:

– Браво, момче, ти си истински герой, а всички ония са просто сеирджии!

Рио, моят верен приятел, ми облиза ръката и доволно замърка.

– Да вървим, момче! – казах, след като си прибрах такъмите.

На другия ден пак бях за риба на пристана, когато се появи някаква журналистка и почна да снима Рио и мен. Обърна се към мен:

– Господине, Вие сте истински герой! Научих, че докато всички са гледали безучастно, вие сте се хвърлили сред бурните вълни и сте спасили две невинни дечица!

Ядосах, че тази досадница пречи на риболова ми, но ѝ казах твърдо:

– Снимайте моя верен приятел Рио, защото той е истинският герой!...