Първи ловни успехи.

От малка много обичам кучета. Когато се оженихме решихме да си вземем кученце. За мен щеше да е домашен любимец, а за младия ловец(съпруга ми) ловен другар. Избрахме си порода Епаньол бретон. Тези кучета са малки и много красиви, а са специално за лов на птици. Малката бяла топчица беше толкова нежна и прекрасна, че не можехме да и се нарадваме. Когато бягаше кученцето, дългите му кафявите ушички подскачаха, все едно ще полети всеки момент с тях. Кръстихме я Рина, на името на един тайфун, защото беше толкова палава, че помиташе всичко около себе си. Започнахме да го обучаваме на ловни умения. И двамата бяхме много ентусиазирани. Всеки следобед водехме кученцето на една поляна извън града и го обучавахме. Малката Рина беше много дива и игрива, но и много умничка. Бързо се учеше и ловните и инстинкти се обостряха.

Един уикенд си отидохме на село, на гости на баба ми. Естествено нашето бяло тайфунче беше с нас. Баба много му се радва. То вече не беше съвсем бебе, но пак си беше мъничко и сладичко.

-Колко е миличко, колко е нежничко! – не можеше да му се нарадва баба.

-Ти не я гледай, че е като плюшена играчка- каза мъжа ми- това е ловно куче и много внимавай, като влизаш при кокошките!

-ЕЕЕ, ще внимавам разбира се, но какво може да им направи на тези кокошки? Те са по-големи от него.

След закуската отидохме да разходим Рина на реката. Тя много обича да плува. Бяга, подскача, цопа във водата. Цяла сутрин лудува на воля и ние с нея се забавлявахме сред природата. Прибрахме се доста изморени. Баба ни нахрани и тримата. Малкото животинче се простря като чердже под пейката на двора и не мръдна от умора. Всички се отдадохме на блажена, следобедна дрямка.

Изведнъж дива олелия ни изстреля от леглата. Баба крещи, кокошки крещят, шумотевица и олелия до небесата. Изскочихме на двора и какво да видим. Баба държи една кокошка и я вдига към главата си. Кокошката крещи и маха с крила, а Рина захапала опашката на кокошката виси във въздуха, рита с всичките крака и не пуска. Всичко това добре озвучено от крясъците на баба и на всички пощурели кокошки, които летят и се блъскат навсякъде в дива паника, а навсякъде хвърчи перушина. Ние, миротворният отряд, бързо бягаме да внесем ред в тази суматоха.

Когато измъкнахме кокошката от здравата захапка на малкото кученце и екшъна притихна, баба ни разказа как е станала белята:

-Шетам си аз из двора и две кокошки се сбиха. Уплаших се да не се наранят, че то е много лошо. Бързо отидох в курника и уж го затворих, но не съм пуснала резето, защото много бързах, а и това малкото спи под пейката, няма сили да мръдне. Тъкмо оправих двете кокошки и всички като хукнаха край мене като подивели. Не мога да разбера какво става, а вашата Рина, няма сили ли, търчи и хапе наред. Зъбите и щракат като шевна машина. Като докопа тази кокошка здраво край, викам дърпам няма оправия.

-Така е, бабче, аз ти казах, че това само на външен вид прилича плюшена играчка, а вътрешно си е убиец на птици, ти не ми вярваш- каза моя мъж с най- сериозния тон на който беше способен и погали сгушеното в него бяло пухче с кафяви ушички.

Мен като ме напуши на смях, щях да падна от стола и всички доста се посмяхме. И сега като си спомним първите ловни успехи на Рина, голям смях настава.