ШАРКА

Бяхме шест неразделни приятелки. Учихме в Бургаската девическа гимназия. Завършихме с отличие средното си образование и се разпиляхме. Спаска замина да следва румънска филология в Букурещ. Надя замина за Чехия. В Острава изучаваше обогатяване на рудни полезни изкопаеми. Зунка учеше в Москва драматургия. Мария следваше педагогика в Софийския университет. Маруся продължи образованието си в Учителския институт в Бургас. А аз заминах за Екатеринобург. Там завърших минно инженерство.

Разделихме се и много рядко се срещахме, но никога не се събрахме всички заедно, както в ученическите години.

Омъжихме се всички, в различно време. Народихме си деца – Мария, Маруся и аз – по две. Останалите – по едно.

Децата растяха, ние остарявахме. Една по една започнахме да се пенсионираме. С голяма мъка приех новината, че Маруся и Мария са починали. Разбрах, че сме стигнали “финалната права линия”.
През 2006 година всички навършвахме по 75 години. Поканих Зунка, Надя и Спаска у дома на моя рожден ден. Но фактически бях подготвила юбилеен празник за всички. Беше весело и забавно, макар че бяхме вече остарели. Само на Спаска съпругът, Гошо, беше жив. Той беше единственият наш кавалер. И на него му беше приятно с нас. Когато си тръгваха Гошо предложи:

- Момичета, не знам дали Спаска ви е казала, но ние имаме вила в с. Белчин, Самоковско. Предлагам ви в края на август да дойдете на нашата вила за една седмица, та дано тогава да се наприказвате, защото днес времето не ви стигна.

Ние се спогледахме и веднага се съгласихме...

В последните дни на м. август Гошо се обади и ни предложи да ни закара с неговата кола. Приготвихме се и тръгнахме. Вилата беше в края на селото, в подножието на планина Верила, до самата гора. Малка, но кокетна къщичка с две стаи и голяма веранда с чуден изглед към Самоковското плато. От терасата се виждаха Рила, Верила, Плана планина и Витоша. Такава великолепна панорама виждах за първи път. Прекрасно място, прекрасен въздух и чудесна компания, която се допълваше от малкото кученце Шарка. То беше “превъзходна улична порода”, шарено (бяло и оранжево), подарено им от едни съседи – да пази къщата.

Гошо беше геолог по професия и любител на планината. Всеки ден ни организираше походи по горските пътеки на Верила. Беряхме мащерка, жълт кантарион и други билки. Изкачвахме близките върхове на планината. Наслаждавахме се на красивата природа. А вечер почивахме на верандата. Надя и Гошо пееха македонски песни. Впускахме се в детските си спомени. Когато на Гошо му доскучаеше, той отиваше да спи, а ние продължавахме да си приказваме – много пъти до три – четири часа. Бяхме зажаднели за близостта от детството си...

Завърнахме се в София и си обещахме следващото лято пак да се съберем. Но този път аз помолих да взема и внучето си – Теди.

Когато пристигнахме за втори път в Белчин, с голяма радост ни посрещна Шарка. Пък и ние много й се зарадвахме. Най-много се зарадва Теди. Той много искаше да му купят кученце, но в апартамента нямаше условия. А сега той се сдоби с домашен любимец, макар и за временно ползване. По цели дни прекарваше с Шарка. Хранеше я, галеше я, радваше й се! А Шарка беше много щастлива.

Когато си тръгвахме, Теди беше разтревожен, че Шарка остава сама. Гошо го успокои, че съседите се грижат за нея. Той им оставя пари и те й купуват храна, снабдяват я с вода, наглеждат я.

На следващата година Теди пак дойде в Белчин заради Шарка. Те двамата бяха станали много добри приятели.

Няколко години поред ние посещавахме Белчин и винаги Шарка ни посрещаше с радост и ни изпращаше с тъга.

През есента на 2010 година Гошо почина ненадейно от инфаркт. Нашите посещения в Белчин се преустановиха. Нямаше кой да ни заведе. Пък и на Спаска, без Гошо, там не й се ходеше.

След 3-4 години почина и Спаска. И ние забравихме и Белчин, и Шарка.

Това лято (2015 година) моите деца ми предложиха разходка до Белчин и аз приех с радост. С голям интерес наблюдавах всичко. Белчин беше станал неузнаваем. Над селото, където се извършваха археологически разкопки, беше възстановена средновековна крепост: “Цари Мали град”. За достъп до нея беше направен лифт. Пътят беше асфалтиран. Пътеките, по които ние бродехме, бяха обозначени и разчистени от бурени. Крепостта се посещаваше от туристи, извозвани с автобуси. Селото беше оживено и освежено. Когато ние го посещавахме, бяхме единствените гости за селото. А сега гъмжеше от хора...

Спряхме се пред Гошовата вила. От някъде изскочи Шарка. Тя застана пред вратата и дружелюбно замаха с опашката си. И тя беше остаряла и занемарена, но жив спомен от прекрасно прекараните дни.

Дворът беше обрасъл с треви и бурени, къщата – смълчана – се беше сгушила между дърветата. Всичко показваше, че там единствената жива душа е Шарка. Вероятно съседите продължаваха да я хранят, но се виждаше, че тя е зажадняла за топла човешка ласка.

Постояхме, “поприказвахме” с Шарка, помилвахме я и си тръгнах с една голяма тъга, защото за пореден път разбрах колко преходно е всичко...