Кучешки живот

Армаганът

През една късна вечер някой извика на портите на Спасови и захлопа с халката на вратичката. Вече полузадрямалата пред телевизора Валя, майката на деветокласника Андрей, смушна хъркащия мъж. Но той саде измърмори и й обърна гръб. Валя излиза на верандата и плахо се вглежда в тъмнината към портите.

-Кой там?

През малко от към портите се чу кискане и сетне с престорен, младежки глас някой се обаде:

- Излезте…вашият син…донесох ме го…

И пак кискане…

Разтревожената майка хуква вкъщи, разтърсва мъжа си:

-Ставай, бе, Петре! Нещо станало с Андрей…Чуваш ли? Може да се го прибили…Оставен е на пътя до портите.

Това вече е сериозно. Бащата подскача, както беше научен в съветската армия по сигнала на бойната готовност.

Когато Валя видя, как от тъмното се зададе мъжа й, сурнещ под мишницата тялото на обичания и единствен син, тя изпада в истерика и започва да плаче и вайка, кършейки ръце. Но най я дразнеше ухиленето лице на мъжа й. Той досурна тялото и го плосна на кревата, настанен на верандата. И какво да гледаш? Мъртво-бледото лице на Андрей не подаваше никакви признаци на живот, и майка му започва да нарежда с утробен глас, дорде бай Петър не я отърва и насила я натири вкъщи Той по свой опит знаеше, че синът им трябва да се проспи на хладничко и ще оживее. Бай Петър вече се стягаше да гаси фенеря, когато чу жалостно скимтене, долавящо се от тъмното. Той пак се връща към портите и обнаружава тук едно дребничко, жълтоникаво кутре. Как такова жалко и мъничко същество можло до попадне тук през толкова късно време?

Дорде бай Петър си чупеше главата над този риторически въпрос, кученцето му се притисна до крака и пак заскимтя. Великанът усети как хладните търначенца галят стъпалото му. Мъжът преодолява инстинктивното желание да отритне натрапената дружба, сграбче кученцето и го пъхна в колибата, на неотколе умрялото им, остаряло куче. Желание да държат куче в двора Спасови вече хич нямаха, но гиздавата колиба оставаше като традиционен атрибут на един справен, селски двор.

Дзаранта всичко се разясни: синът им, подкокоросван от своите приятели, прекалил с пукницата дотолкова, че краката едва го държаха, но той си тръгнал. Донякъде се крепил, но съзрял едно кученце, което настойчиво се тътрело подир него. Това прави впечатление на зашамаденото момче и то грабва случайното си другарче, го мушка в пазвата и продължи своя път, дорде светът не се зави неудържимо и Андрей се «приземи» в лехата на общинската градина. Там го забелязват другарите му и го досурват вкъщи.

На другият ден у Спасови се разпалва къвга: какво да се прави с кученцето? Андрей вече му надробил попара, клекнал до него и с детския си още акъл умилено гледа, как неговото нощно другарче жадно лапа и върти опашка. По всичко белнеше, че животинчето му допада и за първи път момчето изпитва нещо като великодушие и загриженост към жива душичка.

Бащата помъчи да внуши на домочадците, че последствията от този «армаган» могат да бъдат плачевни, защото кученцето е женско. Обаче майката, привикнала да уйдисва на акъла на сина си, безропотно приема новото си задължение - освен кокошките и урдечките да гледа и кученцето.

Но с времето дойде и дилемата: да го вързват или не? Бащата пак остава малцинство. Андрей настоява за кучешка свобода, а майка му глътна езика.

Найда

Андрей лепва на кученцето името Найда, известно време се забавляваше с него. Но мина се колкото се мина и се изясняват първите неприятни неща: вече подрасналата Найда хич не е красива за да радва очите и под гушата й започва да расте тумор. Обаче започват да я харесват всичките свободните кучета в тяхната и комшиската махали. Денем арманът, а вечер дворът на Спасови стават на кучешки мегдан.

Бащата, както можеше, ги гонеше и пъдеше, но те неудържимо, съгласно вечният зов, правят пролуки в плета, прескачат дуварите, стоборите и гризят вратичката на дамчето, в което е затворена Найда. Освен това, за да отъмстят на душманина-стопанина, кучешките ергени отнасят забравените пред вратата обувки, мачкат китките и прегризват някоя-друга лозички. Бай Петър започва да бере яд.

В махалата също назряваше скандал. Никой тук никога женски кучета не държеше и това, което става у Спасови е голям серсемлък. Комшиите започват хем да гледат Спасови с криво око, хем да им се подсмиват. А това вече не е шега и репутацията трябва да се спасява. Бай Петър се решава да върже Найда, но тя тъй се мяташе, подскачаше и тръшкаше, че Петровица и Андрей я пущат. Още повече, че стопанинът замина на гурбетлък в Русия.

Без бащата Спасови дочакват новата бела: Найда ражда пет кученца. Андрей вече е студент и офейка в България. Какво сега да прави с това кучешко наследство Петровица не знае, но привично ги хране и дори им купува млякоце. Реши да чака мъжа си.

Бай Петър, след завръщането, тутакси грабва кученцата и ги изнася извън село до едно перде. През половин година Найда пак ражда-вече шест. Тя е грижлива майка, кученцата растят добре: кръглички, пъргави, веселки…Преди да заминава пак в Русия, бай Петър води преговори с жена си и стигат до решението тя да избере едно мъжко с цел по-късно Найда да я «утилизират», а него да вържат, щом й се иска да има кой да я варди. Обаче Петровица неизвестно с какво гледала, но кученцето, което избрала, се оказало женско.

Когато през половин година бай Петър се завръща, той заварва в двора си вече две кучки и нови седем кученца. Какви нерви трябва да има човекът за да търпи това нещо?

Къвгата беше страхотна и бай Петър преминава да спи в другата стая.

 

Шарка

Новата кучка Шарка за разлика от майка си израсна много по-тъпа, вироглава, коварна и нехайна.

Първите й кученца Спасови ги намериха пръснати из двора и армана измрели, въпреки че комшиите се съгласиха да хранят кучките дорде Спасови ще прекарат ваканцията на морето. Освен това пустата Шарка се научила да тършува из комшийските курници и това нажжежи политическата атмосфера в махалата до предела. Шарка, за разлика от низкорослота Найда, можеше да прескача през всичките огради и най обичаше през ноща да се рови в комшийският арман в една купчина от смет, тор и отпадъци от закланите и изшкембените животни и птици. Ката дзаран бай Петър заварваше посред техния двор черва, перушуник или разпокъсани заешки кожи…а самата Шарка се криеше в по-забутаните места. Бай Петър са сети, че му се взема акъла и пребивава с постоянно кахърно състояние. При първата възможност той си изкарваше яда, като подгонваше омразната кучка с камъни. Но през ноща тя пак се връщаше и вършеше своите терористични акции. И тук, през зимата, двете кучки раждат единайдесет кученца. Бай Петър става явен кандидат за лудницата. Му се вдига налягането и той все по-често започва да се рови в душата си и да обнаружава, че е едно ничтожество неспособно дори да избие две кучки, съсипали живота му. Няма нито пушка да ги изгърми, няма смелост да ги наръчка с вилата, не може да ги хване и да ги изкара поне някъде в къра. Комшиите разбрали, че Петър е «гъз без ръце» и започват едните да му се заканват, че или ще го бият или къщата ще му подпалят, а другите, че ще се обадят в полицията. А това вече глоба, но кучките по новите, европейски закони не могат да бъдят застреляни.

Наплашената Петровица, накрая намира човек, който се съгласи да задоми Шарка. Тя купува верижка с ошейник, залъгва кучката и я води при новия стопанин. Но Шарка, доколкото е тъпа разбрала, че свободният живот свършва сяда на земята и започва да се упира с лапите си. Цял път Петровица я сурне, като един чувал. Предаде тази душманка на новият стопанин и си тръгна с чувство, че се отървала от вековно робство. И какво беше нейното душевно потресение, когато на другата дзаран тя вижда тържествуващата Шарка с отскубнатия синджир ?

 

Кучешката банда

Кучешката епопея у Спасови придобива нов развой, когато през една къща умира самотната баба и нейните три кучета остават безпризорни. Те, естественно, започват да тършуват из близките дворове и най-примамливият и достъпен става спасовия . Петровица имаше една странна склонност да слага на техните кучки по няколко претрупани паници с храна, от която се храниха и гаргашките, врабците, гълъбите. А сега и, останали сирачета, комшийските кучета. Изпъром те го правят по нощя, но с времето осмеляват до се явяват и през деня, когато бай Петър го няма.

На справедливите , възмутени забележки на комшиите защо Петровица храни чуждите кучета, които през ноща джавкат, се дърлят и със своя лай развалят съня на хората и стряскат децата., Петровица саде риторически разперваше ръце.

- Не са мои кучета. Убивайте ги, тровите ги…Ние сами не знаем, как от тях да се отървем…

И тези нощни кучешки събори в спасовия арман донякъде имаха стихиен характер, дорде веднъж не се яви Дявола – едно едро, черно куче с небесни, луди очи. То влезе в махалата сред бял ден и движеше се смело, сякаш тук е израснало. Опитът на тукашният кучешки водач да оспори владението беше светкавично пресечен, а водача сдърлен и подчинен пред очите на цялата махалинска свора.
Възмездието

И тогава хората вдигнаха ръце наистина. Този Дявол в съдружество с Шарка започват организирани връхлитания на курници и агъли, а през деня кучетата се криеха в близките ръпи.

Вече нямаше как да се трае, и поредният пострадал стопанин, намира отрова и я слага.

На другият ден бай Петър отбелязва, че кучешката храна не е барана, и техните кучки също не се виждат никъде. Понеже имаше работа да поправя дувара, бай Петър таман се дурдиса да я върше, когато видя Шарка. Тя се движише от към ръпата и залиташе гаче пияна, се запираше и пак тръгваше. Тя явно наближаваше бай Петър. Той привично грабна камъка и вече се натъкми да замери ненавистната душманка, която му отрови живота и допринесе толкова бели, но срещна очите й и се стъписа. Погледът принадлежеше не на тъпата Шарка, а на някакво друго същество, омагьосано да бъде с кучешка снага. И този поглед излъчваше молба за помощ и спасение. От устата й вече се проточваше пяна.

Петър усети в гърдите странно вълнение и изтърва камъка. Шарка с последните усилия наближи стопанина за пръв път в живота си и неочаквано…го лизна по ръката.
Най-малко, бай Петър очакваше това. Той неволна отдръпва ръката си смутен и разтроган. Шарка явно искаше прошка. Човекът вече беше готов да й прости, когато Шарка залитна, падна и започна да рита.

Стана ясно, че ще мре…

Докато бай Петър осмисляше тези инфернални неща със смесени чувства на освобождение и на вина, Шарка се изправи на треперещите крака и тръгва разкрачена. Тя явно напущаше този коварен двор, махала и този свят.

Бай Петър объркан, с митически трепет наблюдаваше, как кучката стигна кръстопътя, изви главата - да види за последен път родното й място и изчезва зад кешето.