НА РАБОТА В НЕОБЯТНА РУСИЯ

Нямал съм възможността на пътешественика или туриста да обходя на шир и длъж необятната руска земя. Но и това, което съм видял от прозорците на работническите автобуси и влакове, от височината на строителните обекти, ми сти- га, за да добия реална представа за безкрайността на руско-азиатските степи. Пътуваш дни и нощи по бетонните и железни пътища, а те сякаш нямат край. Гледаш при ясно небе към хоризонта, мъчиш се да видиш оная позната черта между небето и земята, а тя все отлита със скоростта на движението и се губи в безкрайността на синевата. Искаш да запомниш пътя от обект към обект, да запаметиш някакъв ориентир, а не можеш. Защото обзорът от ляво и дясно, докъдето стига погледът ти, е един и същ – гола, зелена или посивяла от слънчевия загар равнина: стройна, еднообразна гора като в мултипликационен филм; пясъчна постеля, прободена хаотично от ниска, хилава растителност…

Този мой разказ няма да бъде пълен, ако не кажа няколко общи слова за работата на българските строители в бившия Съветски съюз… За технологията по подбора на родните гурбетчии, вече казах няколко думи. Към Министерския съвет имаше специален отдел, който регулираше заявките за работа от Съветския съюз, подбора по места, пътуванията за и от обекта, формирането на бригадите, битовите условия. Същият отдел, същата организация я имаше и в Москва. Там поемаха групите и ги разпращаха към обектите. Тези двустранни трудови договори вършеха, не само огромна идеологическа работа по смисъла на лозунга „За вечната дружба!”, но с работните места, решаваха и социалните проблеми на хиляди български семейства. Е, имаше и доста „българщина” в подбора на „чантаджиите”, които ни ръководеха и наблюдаваха, да не кривнем от Генералната линия, но това беше за сметка на Системата, която в края на краищата не издържа и тая несправедливост и сама се разпадна…
И все пак, от дистанцията на времето, като теглим днес чертата, не можем да не отчетем и съществените ползи от това наше гурбетчийство. За безспорния социален принос вече стана дума. Но още по-безспорна е трайната следа, която нашите строители оставиха с опита си, с майсторлъка си, с трудовата си дисциплина, с качеството на работата си. А когато дойдоха промените и пътищата ни към широкия свят се отвориха, същите тези млади тогавашни строители на училища и жилищни комплекси, цехове и заводи, пътища и детски градини в безкрайната руска земя, станаха или успешни бизнесмени, или прочути майстори-строители по всички краища на света.

Но да си дойдем на думата…
Следващият обект, на който по-дълго работих беше на руска земя. Разстоянието между двата града - Стари Оскол и Губкин – беше около 20 километра – цялото пространство, застроено почти само от наши строители с цехове и помощни сгради. Тук основното производство беше добивът и преработването на желязната руда. Мисля, че това находище, ако не ме лъже паметта, е едно от най- продуктивните в Русия, със 75% съдържание на желязната руда., затова може би го наричат още „Стоманеното сърце на Русия”.

Интересно е да се знае, че този регион е генетично свързан с историята на Кубратовата Велика България… Върху земята на Стари Оскол, 300 хиляден град, някога е имало праболгарско селище. А на 300 километра западно от града, в територията на град Полтава, се намира гробът на Хан Кубрат. Колко голяма е била някогашната Велика България може да се съди от необятните простори на двата града - Губкин и Стари Оскол, в сърцето на Куркската магнитна аномалия с обща площ, колкото три сегашни Българии. И представете си – всичко под земята на тази огромна територия е желязна руда!
- - -
КУЧЕТО-ВЪЛК е малка история от работата ми на строителен обект, на 70 километра от град Стари Оскол. Там строихме основите на голям металургичен комбинат за топене на желязната руда чрез електрическа енергия. На нашата бригада се падна задачата да отлива основите на цеховете и площадката за изстиване на отливките от дом- енната пещ. През лятото бяхме си свършили по-голямата част от работата, през зимата доизкусурявахме тук-там по нещичко, доколкото ни позволяваше леда и студа.
В едно ранно утро получихме задача да почистим леда и снега около фургоните. Предният ден, в близост до автогарата, намерихме едно премръзнало, самотно или изгубено куче – немска овчарка. Прибрахме го в автобуса, то сякаш ни гледаше с просълзени от благодарност очи и единодушно решихме да го осиновим. Настанихме го в един от фургоните, приготвихме му набързо импровизирана къщурка, нахранихме го… Когато почиствахме площадката пред този фургон, един от нас, реши да се пошегува с друг колега, доста саможив и плашлив.
- Иди – каза му – във фургона и донеси един лост, по-лесно и бързо да разбием леда!
Човекът послушно се запъти към фургона, отвори вратата, но бързо я затвори с шумно блъскане и стъписан се развика:
- Вълк!... Вълк, бе!... Вътре има вълк! – но тъй като всички колективно се засмяхме, той веднага смени физиономията си, огледа ни под вежди и заеквайки от изненада, продължи с по-нисък тон на гласа си: - Ама вие… вчера ли… Мами-
цата ви!...
Разпсува се, захвърли ръкавиците си, с бързи крачки се запъти към общежитието, но стъпи накриво, подхлъзна се и едва не се пльосна по очи. Когато отново се заехме с почистването, отговорникът се обърна, вече сериозно, към друг колега:
- Тодоре, хайде, върви да донесеш лоста, майтапа свърши…
Тодор, варненец на средна възраст, работяга и веселяк, пристъпи с бавни крачки към фургона, влезе и сякаш пропадна в открита асансьорна шахта. Ха, да се върне, ха да отвори вратата – ни звук, ни шум. Минаха десетина минути, влязохме във фургона и що да видим! Тодор по средата на големия фургон, сложил ръце на кръста, готов ръченица сякаш да заиграе, стои като паметник, не мърда. А кучето, с вирната глава и устремен поглед в лицето му, с бавни, елегантни, тихи стъпки обикаля ботушите на човека! Може би в очакване да получи нещо за хапване или… да благодари за оцеляването си!
Когато се озовахме вън от фургона и мълчаливо се захванахме да разбиваме лека, моят съгражданин съвсем неочаквано започна да повтаря:
- Вълк!...Вълк!... Видяхте го, нали?... Вълк с подвита опашка!…
- Ти… какво, бе? – обади се колега до него, като го изгледа през рамо. – Ти да не би да си мръднал? Нали знаеше?...
- Знаех, разбира се… Нали аз го държах на колене в автобуса, за да го затопля?...
После като размисъл каза нещо, което още го помня: „Трябва да се готвим да живеем и всред двукраки вълци и кучета! Нали казват, че вълкът бил братовчед на кучето? Или… обратното беше?”
- - -
ЛИСИЧЕТО пък ми е спомен-закачка от ОЕМК – Осколски електрометалоргичен комбинат.
През лятото на 1979 година правехме основите на комбината. Фундаменти около шест метра дължина, три метра ширина и 10 метра височина. Всичко това се пълнеше с бетон и стигаше до кота „О”. След като фундаментът се засипи, само болтовете се виждаха за вдигане на железните колони. По средата имаше тръбопровод с бетонни пръстени, явно за мръсна канализация, може би и за кабели. И когато започваха да зидат на фундаментите носещите сте- ни, ние работехме вече на друг обект.

Един работен ден на обекта бяхме 5-6 човека. Обикновено окачехме чантите си с храната за обяд на някаква височинка – ограда, дърво, каросерия… По някое време забелязах, че чантите ни с храната са паднали на земята. Отидох да ги вдигна и отново се заех със заварките на кофража. Но след десетина минути, гледам, чантите ни пак на земята. Никой не беше напускал работното си място, а поне на 6-7 километра в радиус нямаше жива човешка душа. Инстинктивно усещах, че нещо става покрай чантите, но продължих работата си като с половин око наблюдавах чантите. След десетина минути ахнах безгласно и се стъписах! Гледам, едно лисиче скача нависоко и ловко, с предните си лапички, снема чантите една по една! Явно, храната му е замирисала на сладко угощение.
Викнах колегите, развикахме се, подгонихме Лисичето и то пред очите ни се напъха в един тръбопровод с около 1.50 м. диаметър. И пак допряхме до моя градски, Тодор, с малко забавени реакции и доста философски настроен. Помолихме го да влезе в желязната тръба, за да хванем Лисичето. Влезе той, макар и доста обиден, че го вземаме на подбив, а ние, остнаналите, изтичахме стотина метра, за да завардим изхода на тръбата. Влязохме в тунела с лопатите, започнахме да думкаме в желязото и да викаме. Видяхме в полумрака как лисичето се стъписа пред нас, започна да съска от уплаха, да потропва по желязото, обърна се и с ускорена скорост затича към Тодор. Както се разбра по-късно, той се бил разкрачил, за по.голяма устойчивост и дебнел Лисичето с една къса лопата и.. и като стрела животинчето минало през чатала му.
В следващите 3-4 работни дни, това събитие беше тема №1 в нашите разговори. И все землякът Тодор беше на мушката на шегите ни:
- Тодоре, Тодоре!... Лисичето май ти открадна карантиите… Не е вярно ли?... Я сваляй гащите, да видим!

Автор: Планимир Петров - Варна тел.- 0886090196