СРЕЩИ ОТ ТРЕТИЯ ВИД

 Едно време беше почти мода да се ходи на работа в СССР. И си представете едно селише в средата на тайгата, където температурите варират между плюс 30 през лятото и минус 40 през зимата! Целокупното ми семейство живее в семейна гарсониера на третия етаж и не се притеснява изобщо, че на улицата е минус 34, защото парното работи и вътре в дома си се подържа около 26 градуса плюс. Ходим си на работа надлежно, а децата респективно на ясла и градина, защото са на 3 и 5 годинки. Идилия в руско-съветски стил. А аз си имам един ученик по китара, който е син на колега от електроцентралата, където работя. Много амбициран, послушен, стриктен и проч ученик. Та тоя ми ти ученик да вземе и да направи нещо без да се допита изобщо дали искаме, дали обичаме и дали можем...

Прибирам се аз вечерта от смяна и заварвам у дома олелия, еуфория, писъци и смях. Децата направо не знаят какво правят, а жена ми с леко уплашен вид ме чака както евреите чакат Месията вече три хиляди години. В ъгъла на стаята е сложено едно кашонче, от което се чува жално скимтене и драскане. Моят ученик по китара е седнал на едното легло и ми се усмихва полувиновно, полусъзаклятнически. Без да разсъждавам изобщо се доближавам до кашона и съзирам в неговото лоно една бяла и пухкава топчица, която ме поглежда с тъмно оченце, точно както тези същите мои деца навремето гледаха майка си в очакване на биберона.
Хващам го аз лекичко за вратлето и го гушвам до гърдите си. То трескаво започва да търси по мене явно нещо за ядене. Веднага изкомандвам отбора да му се донесе мляко в паничка, като предварително се стопли до температурата на тялото. Съпругата като печена майка моментално влезе в час и на животинчето бе поднесено в една порцеланова купичка топло млекце. То топна предпазливо муцунка в бялата течност и залочи лакомо. Оттеглихме се с моя ученик в кухнята, където ми се обясни, че току-що било отбито от майка си, което дало основание да се отдаде в грижовни ръце за радост на дечурлигата. Връщаме се за да видим, че вече с надуто тумбаче кученцето се бе проснало в кашончето върху старите тениски на децата и спеше точно като бебе. Децата само обикаляха около мястото и се чудеха кога ще се събуди за да почнат играта, но аз им обясних, че животинчето се нуждае поне от няколко дни за адаптация с новия дом и новите съжители. Разбраха ме, съгласиха се и единогласно го кръстихме Топси, който се оказа чисто бяла „плачеща булонка“. Колко е чистокръвен е под въпрос, защото нито паспорт, нито родословно дърво го придружаваха, така че можехме само да гадаем. Вечерта си лягаме ние да спим, а по едно време чувам, че нещо скимти до леглото ми. Светвам аз нощната лампа и без учудване виждам една бяла пухкавост, която се опитва да се покатери при нас на кревата. Пресегнах се и го взех, все едно е някоя от плюшените играчки на щерката. Да, ама жена ми моментално се размрънка, защото това бе първото домашно животно в нашето семейство, а и тя имаше някакъв инстинктивен страх от кучета. Взех си Топсито и заедно се преместихме на кушетката в кухнята. Легнах аз, а то се сви до мишницата ми и доверчиво затвори очички. Заспал съм, но по едно време се будя с някакво странно чувство. А той да се покатери на рамото ми и да ми засуче мекото на ухото с идеята, че аз съм майка му, а ухото ми може би ще пусне мляко. Както и да е, станах и повторих номера с паничката...
И така семейството ми се увеличи с още едно дете, което растеше ежеминутно и показа завиден интелект, защото бързо си научи мястото, паничките за храна и вода, но най-важното, че свикна да ходи по своите кучешки работи само в банята и то на определено място. За името не ми се коментира, защото само след няколко дни общуване си го познаваше и се явяваше при повикване. Обичаше децата и не ми позволяваше да им се карам, но пък на тях не им даваше да го размятат като кукла, а предпочиташе игри с топки, балони и други търкалящи неща. Интересно, че независимо дето жена ми го хранеше, не се натискаше при нея за игра или чешене зад ушите. Някак си подсъзнателно усещаше нейния страх, макар тя също си го обичаше по неин си начин. То как да не го обичаш това същественце, което сякаш не бяга, а се търкаля по килима.
Дойде оня момент, когато зъбките неистово почнаха да го сърбят и една вечер жена ми показва краката на масата в кухнята, които бяха заприличали на подострени надолу моливи. Взехме му на Топси специална гумена играчка, която да дъвче, ама той си предпочиташе краката на масата и столовете, така че постоянно по пода се валяха разни стърготини. Но това се оказа недостатъчно за денталните кучешки нужди, от които страдаше не само Топси, а и моят приятел Жоро, който бе толкова чест гост, че понякога се усещаше липсата му. И Жоро си имаше стол в кухнята, на който неизменно седеше, докато играем табла или карти. С кучето ни веднага установи приятелски отношения, които обаче започнаха да ескалират в чорапен проблем. След всяка визита у нас Жоро си отиваше със скъсан на големия пръст чорап. Винаги на големия пръст и винаги на десния крак. Как го правеше Топси тоя номер така и не ни отговори на въпроса кучето му с куче. И само на Жоро му се случваше тази случка, независимо, че нашият дом бе като хан и постоянно някой влизаше или излизаше от него.
Топси прие насериозно дома ни като свой и лаеше щом някой се доближеше до външната врата, но никога не нападаше тези, които влизат. Можех да го дресирам да хапе, но нямаше смисъл, защото в селището си живеехме като едно 16-хилядно семейство и нямаше сериозни криминални проблеми. Но проблемът с хлебарките си бе една много дразнеща и даже тормозеща ситуация. Имайки приятели в руското ХЕИ неколкократно вземах разни прапарати, но никакво спасение от тази напаст, която отначалото при нас не съществуваше. Жилището бе като ново след ремонт, но полека-лека започнаха да налазват и у нас, като невъзмутимо си пълзяха по стените, влизаха в печката и хладилника. За щастие почти не идваха в спалнята, защото там нямаше нищо за хапване. Милиони, че и милиарди „таракани“ както им казват руските хора. Гадна история, докато не се появи Топси. Той сякаш разбираше, че тези пълзящи кафяви гадини внасят дискомфорт в нашето така хармонизирано семейство и се опретна да разреши нещата в наша полза. Как го направи това, може би ще попита някой?! Много просто – хапваше си ги като фъстъчки директно от стената или където другаде му попаднеха. На шега, на майтап в един момент се оказахме обезхлебарени, защото тези твари може и да нямат мозъци, може и да не разсъждават, ама си взеха багажа и се преместиха у съседите. Че като се наредиха едни молители като пред попа за нафора. Да сме си дадели Топсито с цел преодоляване на хлебарковия проблем. Разбира се не го дадохме на никого. Той си е наш и не може да си го предаваме като шише водка.
Докато дойде вечерта на Голямата Трагедия...
От известно време в небето над Усогорск/така се казваше нашето селище/ витаеше някакъв странен, светещ обект и хората шушукаха, че това видите ли било НЛО. По онези времена още не се лансираше тезата за анунаките от Нибиро, които идват за злато. НЛО с извънземни и това си е. Нашественици от Алфа Центавър, Сириус, Бета, Гама и Делта...Всичко се е ошашавило и някои не спят нощем а се взират в тъмното, северно небе.
И отново аз си се завръщам от работа в дома при жената, децата и Топси. Какво заварвам обаче в този ми дом – разплакани детски очи и съпруга почти в паническа депресия. Топсито отсъства, тоест няма го. Внасям ред с тон поне на подполковник от запаса. Строявам народа и почвам кръстосан разпит. Оказва се, че жена ми отишла да вземе с шейната децата от детските им заведения и като се върнала няма ни куче, ни Топси. Всичко навсякъде е затворено, запушено и заключено. Помещенията са цифром и словом три, така че тези скромни 36 квадратни метра са преровени, претърсени и обискирани вече няколко пъти. И жена ми изведнъж ревва с глас меден, загорски:
– Само извънземните са го отвлекли, горкото ни кученце. Няма кой друг, нямаааааааааа...
– Кви извънземни бълнуваш пък ти? Нали сума народ ще ги види?
– Те може би стават невидими, знам ли? Нямам друго обяснение, ти разбираш ли, бе? Ти си виновен дето го взехме това куче. Ако не бяхме го взели сега нямаше да плачаааааа...
Тя изобщо не е по плаченето, моето мъжко момиче, но явно много ѝ дойде това мистериозно изпаряване на петия член от семейството. Отивам аз в кухнята и си паля цигара. Пуша си подреденичко и пускам телевизора. В момента, в който зазвуча апаратът, зад мивката се чу някакво търкане, драскане и скимтене. С огромна мъка иззад шкафа-мивка се измъкна бялото пухкаво зверче, което моментално се метна на кушетката и зае резонната си поза за съвместно гледане на телевизия, което си ни беше максимално традиционна традиция с него. В същия момент влезе жена ми и ахна така силно, че стъклото на прозореце иззъня, а Топси отново се напъха зад мивката. Викам ѝ:
– Ако се беше сетила да му пуснеш телевизора щеше да минеш с едно реване по-малко?!
– Бе, кой ти мисли за телевизия в такъв момент? Така не съм се паникьосвала никога през живота си. Ти си виновен!
– Естествено, че съм виновен. Аз и за войната в Афганистан съм виновен – смея се откровено аз, а Топси го гледам как отново е заел телевизионна позиция.
След тази случка поздравявах в къщи със „Здравейте, извънземни!“.
А светещото НЛО се оказа метеолорожка сонда...