БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

РАЗГОВОРЪТ

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Любовта на края на кабела 2015

            Сутринта до носа ми достигна къдрав дъх на „Бърбън“. Протегнах ръка към нощното шкафче и отпих от незатворената бутилка. Живнах. Включих дека, но вместо „Нирвана“ от тонколоните се обадиха „Оуейзис“. Намалих звука. В същото време дрънна телефонът – дрънкаше оръжие безспир, а аз не можех да се повдигна от надуваемия дюшек, нямах воля и ме цепеше канче; кварталът се събуди и очаквах да завият полицейски сирени, когато все пак се дотътрих до слушалката, кръстът ми се бе изкривил от ишиаса, лумбагото или дявол знае какво. Ще се мре, казах си преди да повдигна слушалката, и гаврътнах стотина грама „Бърбън“ със затворени очи. После я вдигнах. Тежеше по-малко от пет кила, но кренът й бе ужасяващ, уравних го с нова порция уиски, докато оттатък пикаеха сярна киселина. И на мен ми се пикаеше, ох, как ми се... Затворих и се втурнах... Пиках дълго, поне... После изтръсках червея и го измих старателно: Боже, независимо от всичко случило се го обичах... През това време телефонът звънеше ли звънеше – стадо кози в пет вечерта на баира над селото. Намръщих се и вдигнах. Трябваше да съм сърдит, защото очаквах този разговор години назад, мразех го, мразех я...

            Звъняха от Атина. Обичах Атина, но не и начина й на звънене. Не можеш да очакваш някого, когото си обичал до побъркване години, да ти звъни точно сега. Защо...

            Не знам защо ми звънеше. Досещах се обаче. Докато се извиняваше, опитах да се разчувствам. Заплаках. Бях дерайлирал. Не ме топлеха тривиалните й думи, изгубили всякакъв смисъл на български; нищо не ме топлеше...

            По-късно чоплех дума по дума разговора и нищо... Наистина нищо. Атина. Сигурно... Не... Не е това... Боже! Отпих нова доза „Бърбън“ и се опитах да забравя. След още две дози почти бях успял. Само сълзите ми капеха беззвучно върху листа.

            ... Говорихме дълго. Между 1 и 5 сутринта. Българската и гръцката телекомуникационни компании се нагушиха и запушиха. Пиехме (тя – джин, аз – уиски) и пушехме безспир. Тя не спираше. Запълваше постоянно паузите с онова лигаво елинско е-е-е, аз бях разстроен, защото не бях я виждал четири години, бях натрупал за това време положителни и отрицателни емоции за цял ТИР. Ревнувах гласа й и всичко, което се опитваше да разказва. Казах й го поне 20 пъти. Продължи. Поне 20 пъти я предупредих, че я обичам. Не спря. Заплаших я, че разговорът ни вече струва половин лека кола на старо. Тя затваряше и набираше отново. И аз. Само че бях в абсолютна безизходица. Колапс. Споменах й, че това положение ме смущава, просто вече нямам пукнат лев за месец напред, преди да ме поеме трудовата борса. Запуши ми устата с обещание скоро да ми прати пари. И адрес, откъдето да ги получа. Слушах намръщен. И се мразех. Не клинчех като й казвах, че я обичам, защото си беше чиста истина. Това беше най-добрата жена, която мъж може да си пожелае. И всеотдайна като истински Скорпион. Особено, когато я обичаш и искаш да пукнеш с нея. Беше върхът. Знаеш ли, че сега съм руса, тънка, с тъмен тен и краката ми са... Поисках да ги докосна и тя ми позволи; целувах ги, докато достигнах корема й – беше стегнат като на девствено момиче, с едва забележима десетсантиметрова операция от апендикс, а беше родила две деца; целувах я по пъпа, а после разделях устните между краката й с език... Тогава издаде багажа. Пожела да пъшка като на розов телефон, докато онанираше. Продължи дълго; дишаше учестено в слушалката, а аз отвреме-навреме изговарях името й и й повтарях, че я обичам – стената отсреща би проговорила. Свърши. И аз. Почти. После отново ме помоли да затворя. Подчиних се безволево. Стоях като каменен истукан и гледах беззучно, а сълзите обливаха лицето ми. Скапаняк, дръж се, говорех си, докато триех с длани бузи. Хвани се в ръце. Тя гледа 86-годишен старец. Често стоят на верандата с изглед към морето. Тогава не чува телефона. Разполага със собствени помещения в огромната и пуста къща, телефон и екстри. Вече ми е изневерила, но по ред причини не иска да го прави вече. Би я докарало до трелакомията. Днес може би и мен. Желае ме и иска да имаме дете. Не ме интересува с кого е спала през тези четири години. Желая я и искам син от нея. Това искат мъжете. Един малък и пиклив син. И любовта й. Нищо друго. Гърция е далече, Франция – още повече, за Америка не мисля. Искам да съм дебело западно прасе, отколкото хърбава българска мърша. Глупости. Отново й казвам, че я обичам. След толкова години почти нищо друго не се ражда в главата ми като фраза. Понякога ми говори на гръцки. Дори ми пее на гръцки. Чувствам, че е горда. Така и не мога да свикна с това „Не-е-е“, което на български е „Да“. Скоро щяла да ходи на концерта на „Ролинг Стоунс“ на Олимпийския стадион. Завидях й. Когато се устройвала там, метяла стадиона, а вечерята й била домат, разделен на две с колежката й, хляб със зехтин и сол; спели на чаршаф на пода... Постоянно ме подканя да говоря. Каквото и да е. Иска да й изпратя книги. Обещавам, че ще й изпратя, – и моите. Не са много, казвам, но са добри. Напиши две думи и за нас, моли тя. Ще напиша, отговарям. Боже, ще напиша...

 

 

 


2015-04-27

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)