БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Конкурс: Момичето от десктопа

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Любовта на края на кабела2012 - проза

Планът винаги беше един и същ- прост, но и ефективен: Георги Дулото, стар местен мафиот и търговец на коли, си харесва някой автомобил, сетне се обажда на Боби Ламята и му казва за набелязаната машина, пък Боби Ламята я открива, проследява я и, когато решава, че моментът за крадене е настъпил, се обажда на мен- Роки Змея (истинското ми име е Росен, но тогава никой не ме познаваше с него).

   Аз вършех мръсната работа.

   То и тая на предишните двама не бе чиста, та затова навярно по-право е да се каже, че моята работа просто бе най-мръсната. Защото аз крадях колите, които Дулото си харесваше, а Боби Ламята следеше. И никога не се срещах с Дулото. Не го знаех как изглежда, пък и не ми трябваше. Просто си седях в къщата в Княжево и чаках Ламята да ми се обади, та да ми каже къде се намира автомобилът, който  трябва да бъде откраднат и предаден по-сетне на Георги Дулото.

   Тоя иначе престъпен начин на живот водих вече седма година. Започнах го, когато бях на 20, и по него време, в началото, си мислех, че нищо не може да ми даде такъв адреналин, какъвто ми носеше кражбата на коли. Добре, ама на втората година адреналинът намаля. На четвъртата- още повече. И така на петата година тръпката, която смятах за несравнима и неповторима, просто изчезна и се замени от отчаянието и скуката. Въпреки това продължих да работя за Дулото и то срещу доста добро заплащане. Такова получавах, понеже, според много хора, бях най-добрият крадец на коли в цяла София. Навярно последното бе основната причина да не се захвана с нещо друго толкова дълго време.

   И това продължи цели седем години. До тая нощ, която иначе започна като всяка друга.

   Бях си вкъщи, когато телефонът звънна. Вдигнах го и чух познатия, очаквания по това време глас на Боби Ламята да ми казва:

- Бял Мини Купър. Овча купел. Пред пицарията на „Обиколна". Ще бъде там поне два часа.

   И затвори.

   Два часа ми бяха предостатъчни. Хем Овча купел ми бе наблизо, хем отключването и запалването на един Мини Купър щеше да ми отнеме най-много пет минути. А всъщност, да ти кажа, ми отне много по-малко.

   Наистина пред въпросната пицария намерих бял Мини Купър. И наистина го откраднах. Бързо, без да се оглеждам и да си придобивам вид на истински крадец (какъвто в действителност бях), а уверено, спокойно, та човек, гледайки ме, навярно би си рекъл, че отключвам не чужда, а своя собствена кола. Толкова бях добър! Когато влязох в нея, запалих я и потеглих - отново бавно и спокойно. И никой не излезе от пицарията. Ще рече, че никой не забеляза кражбата ми. Дори собственикът на колата (стар или млад, мъж или жена- това не знаех и тогава не ме интересуваше) не излезе, та да се опита да ме спре.

   Когато достатъчно се отдалечих от пицарията, та се уверих, че никой не ме преследва, забелязах, че на съседната седалка бе оставен включен лаптоп и върху него- кабелът му за зареждане. От тоя компютър идваха пискливи звуци, от които ми стана ясно, че батерията му скоро ще се изтощи напълно и той ще се изключи. По някое време почнах да се дразня. Спрях колата, но тогава и звуците спряха. Батерията на компютъра наистина се срина напълно и той сам престана да работи.

   Не е важно къде предадох Мини Купъра на Боби Ламята. Но е важно, че когато това стана, Ламята се качи в автомобила, седна зад волана на мястото ми и след миг отново излезе, та пита:

- Какъв е тоя компютър на седалката, Змей?

- Откъде да знам!- му викам.- Беше си в колата.

- Вземи го.

- За какво ми е?

- Приеми го като бонус. Хайде! Иначе ще отиде при Дулото, а той компютри не е поръчвал. Няма да ни плати за него, а само за колата.

   Е, съгласих се, та взех лаптопа и зарядното му.

- Роки, искаш ли да те закарам? - ме пита Боби.

- Не. Ще повървя пеша.- му викам.

 

   Когато се разделихме, си мислех, че повече никога няма да видя белия Мини Купър, като не знаех (пък и нямаше как да знам), че отново щях да сена зад волана му. И това последното щеше да стане съвсем скоро.

***

   Към полунощ се прибрах вкъщи и метнах лаптопа (и зарядното му) на дивана, като мислех въобще да не се занимавам с него. Понеже не ми се спеше, сипах си малко уиски и седнах пред телевизора. Грабнах дистанционното и бързо и отегчено защраках по копчетата му. Нищо от малкия екран не успя да ми хване окото. Затова накрая изключих телевизора. Допих си уискито, но сън още не ме ловеше, та реших да направя това, което си мислех да не правя тая вечер. Защото свързах кабела за зареждане с лаптопа и включих последния. Сетне, когато екранът му светна, и, ето, стана това, което никога не си бях мислил, че може да ми се случи в тоя живот. Понеже на десктопа се появи снимка на такова едно хубаво момиче, в което веднага се влюбих. И дали снимката, или момичето харесах- и аз самият не знаех тогава. Всъщност, не бях и сигурен, че това, което изпитвах бе любов, защото преди това не бях обичал. Знаех само, че това, дето усещах в него миг, преди не го бях усещал. И ми се струваше странно, че една снимка успя да пробуди такива чувства у мен. Тръпка, каквато навремето ми носеше престъпният начин на живот, а през последните години все ми липсваше.

   Иначе тая снимка не бе нещо особено. Момичето на нея даже не се виждаше цялото. И дори лицето й не бе цялото.  Фотографът бе заснел само дясната му половина. Затова на снимката се виждаха само дясната половина от малкото чипо носле, дясното голямо и красиво кафяво като кестен око, малко от челото и кестенявия бритон на младата жена. И все пак това ми бе напълно достатъчно да заобичам и снимката, и девойката на нея. Само ме бе яд, че не виждах устните ѝ, а по погледа й разбирах, че по времето, когато същото това лице е било заснето, то е било усмихнато. И на мене ми се искаше да видя тая усмивка. Това бе и причината, поради която почнах да се ровя в папките на компютъра. Исках да намеря други снимки на момичето от десктопа. Или пък просто някаква информация, от която да разбера нещо повече за нея. Хубаво, ама всички папки се оказаха заключени с пароли, та нищо не можах да разбера за това момиче.

   Прекарах известно време в размисли. Чудех се дали познавам човек, който може да разбие тия пароли. Не познавах. Навярно можех да намеря, но си помислих (и бях прав), че такъв не ми е нужен. Понеже тоя, който навярно знаеше нещо повече за това момиче, беше моят най-добър приятел Боби Ламята. И имах намерение да му звънна и да го разпитам, но не го направих. Защото се случи нещо друго.

   Точно до окото на момичето от десктопа се намираше иконката на интернет браузъра. Реших, че мястото й не е там, понеже грози снимката, та затова я преместих. Без да искам обаче, кликнах два пъти на нея и така стартирах браузъра. Преди да се отвори страницата,  се появи едно съобщение, което гласеше ето какво: "Браузърът спря да работи след неочаквано прекъсване. Желаете ли да се възстанови последната страница?" Имаше два бутона: "Да" и  "Не" . Аз натиснах "Да." И тогава ми се отвори някакъв чат. А момичето от десктопа явно не бе излязло от профила си в същия тоя чат. И когато го отворих, някой ми писа. Всъщност би трябвало да пише на жената, на която беше тоя профил, та аз по-скоро четях съобщенията, отправени към нея. Така поне си помислих изначало, но не бях прав. Разбрах го, когато прочетох първото от тия съобщения.

   То беше ето какво:

- Помня, че не излязох от профила си и има вероятност да прочетеш това. Не ми пука за колата. Вземи я. Но ми върни лаптопа. Имам важна информация на него и ми е много нужен. Върни ми го. Моля те. Кажи ми колко пари искаш за него?

 

   Прочел това, също се включих в чата. Всъщност зададох един само въпрос, за чийто отговор се досещах и сам, но исках да се уверя, че съм прав.

   Питах само:

- Ти ли си момичето от десктопа?

   И отсреща ми отговориха:

- Аз съм.

   Види се, че момичето пишеше в тоя момент от чужд или просто нов профил в чата.

   А аз повече нищо не написах. Но оная ми остави адреса, на който живееше с надеждата, че лаптопът ѝ ще бъде върнат и откупен.

***

   На другата сутрин отидох при Боби Ламята. Последният държеше един малък автосервиз. В него стана и срещата между двама ни.

   Питах го:

- Ламя? Кажи ми... Къде живее Дулото?

   Преди да ми чуе въпроса Боби си подреждаше инструментите, но после престана. Защото се изненада. Сетне ми каза:

- Заплатата си я получаваш чрез мене. Какво? Да не би да не си доволен от нея, че си решил да се срещаш с Дулото? Ако е така, аз ще говоря с него... Не е ли това? Тогава какво ти е притрябвало да знаеш къде живее?

- Помниш ли белия Мини Купър, дето откраднах снощи от това момиче?

- Да. И?

- Трябва ми- му викам, - адресът на Дулото, за да открадна сега същата тая кола от него.

   Боби Ламята се засмя сякаш му бях разказал забавна история. Но когато сериозното ми лице му показа, че не се шегувам, и усмивката от неговото изчезна.

- Ти полудя ли?- ме пита Боби.- За какво ти е притрябвало?

- Моя си работа.- само това му отговорих.

- "Моя си работа"... Глупости! Не е само твоя работа! Ти разбираш ли, че ако откраднеш от Дулото, и двамата ще гризнем дръвцето. И аз, и ти! Край! Свършено е с нас! Ще ни погубиш, Змей! Дулото ще те убие. Ще се сети, че аз съм ти дал адреса и после ще дойде и за мене.

- Няма, ако му се обадиш.

- Какво?

- Обади му се.- му рекох.- Кажи му, че съм разбрал от някой друг къде живее. Предупреди го, че ще дойда за Мини Купъра. Така ще си измиеш ръцете и ще живееш. Но преди това ми дай адреса му...

- Като му се обадя... Той ще те очаква.

- Нека. Пак ще успея да я открадна. Адресът, Ламя, адресът!

...

     Казах му още нещо преди да се разделим и то бе ето какво:

- И още нещо, Ламя... Следобед ще ти докарам Мини Купъра- да го измиеш, полираш. Да му сложиш и малко вакса. Ако има някакви нередности по него, да ги оправиш. Искам да е като нов, да знаеш!

 

***

   Същата вечер паркирах на два пъти откраднатия от мен самия и ремонтиран, боядисан, полиран от Боби бял автомобил пред една къща в Бояна. На предната дясна седалка бях оставил лаптопа и зарядното му. Ако кажа, че всичко бе така, както го бях намерил, ще е грешно. Защото то бе дори по-хубаво.

   Отворих вратата и излязох от Мини Купъра, та се отправих към звънеца на портата. Вдигнах ръка да го натисна, но нещо ме спря. И си помислих, че не бях дошъл тая вечер, за да се запозная с момичето от десктопа и да говоря с него. Може би някой ден щях да направя и това, но не и тая вечер. Не затова й връщах колата и лаптопа, а защото исках да видя лицето ѝ да се усмихва. Исках да я накарам да се усмихне. Та когато все пак натиснах звънеца, не останах пред портата и до колата, а се скрих под сянката на едно дърво на отсрещната страна на улицата.

   И зачаках.

   Сега си мисля, че едва ли съм чакал дълго, но тогава ми се струваше като да мина цяла вечност.

   Обаче по някое време, ето, вратата на портата се отвори и аз видях това, за което бях дошъл- усмихнатото лице от десктопа.

***

   Това обаче си имаше своята цена. Ламята знаеше, знаех и аз колко висока ще бъде тя. А си я платих същата вечер. Защото още не бях излязъл от Бояна, когато три черни коли като от нищото се появиха, та ме наобиколиха. Преди да се усетя какво стана и от тях вече бяха изскочили няколко гологлави мъже с бухалки, които започнаха да ме налагат. Колко са ме били- това не мога да ти кажа. Но по едно време спряха.

    Бях с поне три изпочупени ребра, подуто око, което едвам отварях, от устата и ноздрите ми се стичаха кървави струи. И въпреки това си мислех, че леко ми се размина. Но това не бе краят.

   От една от черните коли слезе едър, възрастен и сивокос мъж. Тогава за първи път видях Георги Дулото. Той ми рече:

- Никой не краде от Дулото, Росене! Никой! Защо го направи? Малко ли ти плащах?

   Нищо не му отговорих.

   Той продължи:

- Добре работехме заедно. Но това е краят, Росене.

   И побоят, с който мислех, че другите мъже са приключили, всъщност продължи с нова, по-голяма сила. По някое време съм изгубил съзнание. И това беше. Мрак се спусна над очите ми. Ни виждах, ни чувах. Не усещах нищо и не знаех какво ми беше счупено и какво- здраво. И ми се струваше, че в това състояние бях в продължение на години, а може всъщност да е траело много малко. Не зная.

   Но по някое време имах видение и в него и чувах, и виждах. Намирах се в тъмна стая, седнал на малко столче пред също толкова малка масичка. На последната бе поставен лаптоп. Вдигнах ръка и натиснах някое от копчетата му и, ето, екранът му светна. И на него излязоха това съобщение и тоя въпрос: "Животът ти спря след неочаквано прекъсване. Искаш ли да продължи оттам, където спря?" И отдолу- два бутона "ДА" и "НЕ".  Всичко това аз не го прочетох сам, а ми бе прочетено от глас. Женски глас, който не знаех откъде идеше, но го чувах съвсем ясно. Хубав глас. Прочете ми съобщението и ми зададе въпроса и втори път. И докато го слушах, радвах му се и натиснах бутона "ДА".

   В него миг видението изчезна. И аз се събудих.

   Намирах се в болница. На легло. Целият бинтован и в рани. Колко и къде- това не е важно. Жив бях и щях още да живея. По-важно е това, което съзряха първо очите ми. Защото видях около леглото ми да се навърта момичето от десктопа, облечено в бяло, та разбрах, че работи като медицинска сестра, която се грижеше за мен и това ме правеше щастлив.

   Когато забеляза, че съм буден, ми заговори. Познавах гласа ѝ. Той беше същият като тоя от видението ми.

   Пита ме само:

- Добре ли си?

   И аз ѝ отговорих:

- Да.

   След тая работа не съм откраднал нито една кола повече. Животът ми като крадец приключи, та продължи оттам, където спря преди седем години.  И продължи така, както трябваше- отдаден на любовта към момичето от десктопа.

 

КРАЙ

 

 


2012-05-03

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)