БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Конкурс: Капан за самотници

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Любовта на края на кабела2012 - проза

 

- И после отиваме в онова новичкото заведение... как се казваше, бе Саше? - Венчето театрално размахва дългия си маникюр към Сашка. Сашето бърчи нос отегчено, беше участвала лично в тази история и не проявяваше интерес към разказа. Предавана от Венчето с многобройни прекъсвания и заплетени завръщания на сюжета, историята губеше голяма част от пикантерията си.

               - „Хуанита".

               - Да, та отиваме ние в „Хуанита" и тааам ... Няма да повярваш кого видяхме!

               - Кого? Кого? - задъхано изстреля Ади, за миг забравила тайната си страст към Любо от съседното бюро и нежните погледи под пърхащите ресници, които час по час кокетно му отправяше.

               - Видяхме ... Скъпа, ти нямаш ли си работа?

 

               Въпросът ме свари неподготвена. Засрамено забих нос в монитора си. Издайническите пурпурни петна вече са изгрели на страните ми.  Червенината не ми отива, кожата ми е мраморно бяла и покрита с кармин в неравномерни криви окръжности ми придава вид на гримиран неумело клоун секунда преди излизането на сцената. Сниших се на стола в напразен опит да се слея с тапицерията му. Може би ако се постарая повече, ще успея да се скрия от острия синеок поглед на Венчето. Винаги става така, когато съм притеснена. Не ми достига въздух, а сърцето ми блъска в ушите на бързи нервни тласъци. Продължих да гледам в монитора, докато дишането ми се успокои и карминът спря да пълзи към врата и гърдите ми. Гърдите ми са единственото нещо, което харесвам в себе си. Едри са и пищни, макар че това се дължи повече на пълнотата ми, отколкото на природна надареност. Чувам бъбренето им глухо и далечно, като през памук. Слава богу, забравили са за мен, пиперливата история на Венчето навлизаше в най-интересната си част.

 

               Предпазливо извърнах глава към момичетата, с крайчеца на окото можех да ги видя възбудени и чуруликащи като ято вресливи врабчета. Поправка, бяха като малки пъстропери кадънки. А аз съм като тлъста бяла гъска до тяхната миниатюрна красота. Наведох глава, глуха измъчена въздишка се отрони от мен и беззвучно тупна на пода, незабелязана от никого. Все едно някой би ме забелязал, дори ако се изправех в поза „свещ" върху бюрото си. Освен Боян, колегата от второто бюро вдясно. Знаех, че ме гледа, когато мисли, че не го виждам. Намираше си поводи непрекъснато да се навърта край мен с молби за дребни услуги. Това някак повече ме дразнеше, отколкото да ме ласкае. Боян не е хубавец, но по личната ми скала за оценка е привлекателен по един такъв мълчалив мъжкарски начин. А аз съм тромава руса дебелана, бях последната, която щеше да го отрече. Майка ми, разбира се, не даваше и дума да се каже срещу детенцето й. Ели (това съм аз) беше нейната красавица, жива кукла с тези нейни гъсти руси букли и светли лешникови очи. И на мен не даваше да се жаля и окайвам.

 

               Мълчах, сезоните се сменяха с неумолимо постоянство и всяка следваща тъжна година ми носеше няколко нови сантиметри по тялото и няколко грешни илюзии по-малко в душата. Все по-рядко ходех при нашите, депресираха ме с нежната си утеха и кротката си вяра в красотата на душата ми. В преситения свят, в който ми се налагаше да живея, красивата ми душа нямаше цена. Защо ли? - защото не струваше и стотинка. Малкото младежи, с които се престраших да изляза, бяха заети да броят хапките ми, оглеждайки с тревога едрото ми тяло. След първата среща забравяха и адреса, и телефонният ми номер.

 

               Както и да е, Боян не беше мой тип. Не че, бях в позиция да имам „тип", мъжете не ме харесваха. Дали да не изям едно шоколадче от скритите? Онези в чекмеджето на бюрото. Само едно, за успокоение, а после цял месец няма да се докосна до шоколад! Съвестта ми замлъкна, успокоена от тържествено обещание, а аз облекчено извадих кутията, пълна догоре с прекрасни малки станиолени топчета шоколад. 

 

               Имаше само едно нещо, което би направило щастието ми пълно. Отворих страницата на Samotnik.bg и се зарових в последните публикувани профили там. Това е портал за онлайн запознанства, регистрирах се там на шега, още преди месеци. Не търсех мъж, най-вече защото и аз не бях наясно какъв мъж търся. Беше по-скоро ... и аз не знам, беше нещо като лично успокоение, че правя нещо в тази насока. Дори бях сложила автентична снимка и истинската си възраст. Признавам, познавала съм себе си по-малко, отколкото мислех, липсата на интерес към мен неочаквано ме натъжи. Някак бях сигурна, че все ще се намери кандидат и за мен. Както казва най-добрата ми приятелка Пепи, за всеки влак си има пътници. Моят вероятно беше нощен експрес и затова никой не се качваше при мен.  След време спрях да се питам защо никой не пише, но продължих да се ровя в страницата. Samotnik.bg стоеше постоянно отворен и на монитора в службата и на laptop-а вкъщи, но за какво ли?

 

               Внезапно почувствах нечие присъствие зад гърба си. Извърнах се светкавично, закривайки по-голямата част от екрана с гърба си - рядък момент, в който оцених по достойнство предимствата на едрата фигура. Когато и да ме сгащеха неочаквано по средата на тайните ми занимания, можех с лекота да прикрия всички отворени прозорци на монитора си. Боян. Искал да ме пита имам ли телбод. Имам, за съжаление. Набутах го в ръцете му и той се отправи към бюрото си. Лошо, не бях достатъчно бърза. Докато му намеря канцеларската принадлежност и го изпроводя, вече бях сигурна, че е видял повече, отколкото бих искала. Потресената изненада в погледа му преди да си тръгне подпали с нова сила карминените окръжности. Удоволствието ми беше провалено, какво друго ми оставаше освен да си довърша разглеждането.

 

               Пред очите ми затанцуваха снимки на момичета в безсрамно прелъстителни пози и на млади момчета, изпъчили торс и яхнали скъпи коли и мотори (вероятно взети на заем). Снимки на жени, снимки на мъже, профилите подканящо крещяха към всеки, дръзнал да влезе в пъстрия панаир на разноцветни отчаяни бродници.  Приличаха ми  на хитри обръгнали на евтини номера селяни на пазара за дини и пъпеши. Отварях профил след профил, четях, затварях, отварях нов. Тук движението никога не спираше, появяваха се нови и нови самотници, сменяха се снимки, имена, възрасти, дори пол. Харесваше ми да съм частица от този кипеж. В моя личен реален свят нищо не се случваше, нищо не се променяше. Сякаш бях вече мъртва там, а живееше единствено виртуалният ми Аз.  Името ми тук е Белоснежна пеперуда, а обръщението ми е стих от „Дневен сън" на Евстати Бурнаски. Така го реших навремето с убеждението, че снимката и стиховете ще убият всеки нечистоплътен порив и нездрав интерес към мен.  Храбрецът, решил все пак да пише, наистина щеше да си заслужава усилието.

 

               Екранът присветна. Стреснах се, бях забравила за все още отворената страница. Смаяно откъснах поглед от справката, която пишех. На мен никой не ми пишеше. Отворих съобщението с думкащо в ушите ми сърце и го изчетох на един дъх. Липсващата в обръщението ми част от „Дневен сън". Моят храбрец ме беше намерил, ето го от плът и кръв (всъщност от екран и букви, но това беше без значение), а аз си стоях замръзнала и раздвоена между радост и раздразнение, сякаш всеки ден получавах поздрав, облечен в стихове. Поета, хубаво име. Можех само да се надявам да е и хубав мъж - беше оставил твърде много на въображението ми, нямаше снимка. Протегнах ръце към клавиатурата, после подплашено ги дръпнах. Отново се протегнах, не смеех да отговоря. Всичко бе станало прекалено сериозно. Трябваше ми време, трябваше ми спокойствие да помисля върху отговора. Защото ме откри във сайт за запознанства, беше ли ми сложил вече етикет? Можех ли да бъда повече от отчаяна жена, скрита зад удобния параван на виртуалния свят, ако самата аз не вярвах в това? Това беше важно. Екранът изгасна, преминал в sleep mode, а от мастилената му повърхност ме гледаха светналите очи на отразената Елисвета. Отпуснах ръце в скута си, загледана в монитора, погледът ми разсеяно се отмести към съседните бюра. Боян ме гледаше с големите си сериозни очи. Понякога ми заприличва на куче, жадното обожание в очите му ме кара да се чувствам като чудовище. Внезапно ми докривя,  заслужавах да ме ухажват със стихове, а не с молби за телбоди. Начумерих се в неговата посока и вината ме плесна като плесница през очите. Дожаля ми да го гледам как се свива като попарен, а раменете му се прегърбват в безмълвно примирение. Най- добре да пиша от вкъщи, така щях да направя.

 

               Едва дочаках да се прибера. Чувствах се някак особена, различна, по-извисена от останалите. През целия следобед фантазиите ми ставаха все по-наситени и живи. С този мъж, изплувал сякаш от нищото, до развиделяване рецитирахме стихове над празните бутилки вино и догорелите свещи. Затрудних се да поставя лице на сянката в мислите ми. Опитах няколко пъти, но сянката някак неуловимо ми се изплъзваше и оставаше тъмна и безлика. Накрая се отказах, стигаше ми стройната атлетична фигура и уютните силни ръце на фантазията, можех да си позволя да оставя лицето на непознатия размито и анонимно. За  мой срам, трябва да призная, че се носех из офиса като щастливо пухкаво облаче с неясното намерение някак да ощастливя целия свят. Дори трите хубавици Венчето, Ади и Сашка усещах мили и близки, макар неведнъж да ги бях чувала да си шепнат, че аз, Елисвета съм недоразумение на природата.

 

               Почти подтичвах към вкъщи, поизгубила част от ведрото си настроение и подразнена от мудният шофьор на автобус 213 и кресливите пътници, изпълнили всяка възможна пролука на автобуса от 18:15 часа. В този прекрасен цветен неочакван ден хората наоколо бяха длъжни да са щастливи и изпълнени с щастливи предчувствия като мен. Споровете за непродупчени билетчета и празни места ме караха да се чувствам мръсна и недостойна за крехкия едва-що роден трепет в сърцето ми. Нахълтах в малкото ми апартаментче с обувките и веднага седнах пред компютъра. Поета не беше online, но така беше по-добре. Изпитвах необяснимо смущение да разговарям с него „на живо". Натраках светкавично съобщението и го изстрелях преди да се бях отказала. Тръгнах към банята. Знаех си, че ще проверявам пощата на всеки пет минути.

 

               Нищо. Преоблякох се в дългата свободна нощница и се отправих към кухнята за късна вечеря. Два часа и половина по-късно и чиния изядени сандвичи  все още нищо. Прегледах входящата поща на профила ми толкова пъти, че вече почти не ми се вярваше да получа отговор от Поета. Аз си бях родена неудачница, част от мен никога не би повярвала, че нещо хубаво може и на мен да се случи. „Самотата й отива", къде съм чувала това, дали не беше рефрен от песен. Писал е, но после е размислил, това е. Настаних се пред телевизора, това правеха хората като мен. Гледаха телевизия. Романтични филми, в които разни хора се събираха, после се разделяха и пак се събираха. Но поне нещо се случваше. Време беше да се примиря с ролята на статиста и да спра да се надявам.

 

               Няколко минути след полунощ с уморени очи и натежала глава примирено се отправих към малката ми спалничка. Новата ми философия изискваше да подмина компютъра със стоическо презрение, но човешката ми природа надделя и все пак погледнах входящите съобщения. Имаше. О, слава богу, имаше! Приседнах на крайчеца на стола и се вторачих в яркожълтата иконка на неотвореното съобщение. Гледах я дълго и нерешително. Странно ми беше някак да разменям стихове с непознат, когото дори не бях виждала. Стиховете бяха част от душата, нещо лично и интимно, като целувката по ушето от Данчо в първи клас, докато никой не гледаше, а аз все още не бях дебела и грозна. Вихрушка от страхове и колебания ме обърка и завъртя. Протегнах ръка и кликнах върху съобщението. Съдържаше откъс от „Ревност"на Дамян Дамянов. Отново нито дума за него и от него. Започвах вече да се тревожа дали щяхме някога да преминем бариерата на мерената реч. Наместих се по-удобно на стола и затраках по клавиатурата, може би трябваше да започна първа. След кратко колебание добавих и стих от любимото ми „За мъничко любов"на Ярослав Връхлицки и зачаках. Нямаше сила на света, която да ме накара да си легна преди да видя отговора му.

 

Нощта надникна през прозореца и срамежливо повдигнала поли кротко се оттегли. Развиделяваше се, сенките побягнаха панически към тъмния ъгъл на спалнята. Трепереща в тънката си нощница, затворих капака на компютъра. Бях получила отговора, който исках. Получих още много отговори. Не ми се спеше, чувствах се пречистена, заситена с емоции. Толкова много е било скрито от мен досега! Дори не предполагах, че мъж и жена могат да общуват така свободно, така пълноценно помежду си. Без игрички, без осъждане и подозрения, без сексуални намерения. Не, това не беше вярно. Той ме ухажваше, деликатно, нежно, като милувка от птиче перце. Мислите му бяха красиви и ефирни като мах на крилата на пеперуда. Ласкаех се да се къпя в мекото му внимание и грациозната му реч. Стиховете, които ми пращаше цяла нощ, бяха възхитителни малки признания ... В любов?? Не, не, лудост беше да се мисли така. Беше само виртуална вечер между двама бродници. Поклатих глава и се свих в широкото празно легло. Но би могло, някой ден ...

 

Гушнала крайчеца на завивката, затворих уморени клепачи с мисълта да се обадя в работата, че имам грип и не мога да дойда на работа.

 

Не помня много от следващия ден. Усещах се притихнала и умиротворена като след прекрасен сън. Сякаш не бях седяла цяла нощ приведена над осветения монитор. Прииска ми се да го видя, да го докосна и почувствам от плът и кръв до себе си. Но се страхувах, както никога в живота си, че магията ще изчезне, ще се спука като сапунено мехурче, облъхнато от горещия дъх на истинския живот. Не. Тази магия беше постижима, реална само там, на края на кабела, и точно това я правеше вълнуваща и единствена. Имах нужда от нейната недосегаемост, от невъзможността образът му, фантазията, която бях създала за него и той за мен в една-единствена нощ, да бъдат опорочени и омърсени от дребни човешки слабости, които неминуемо щяха да ни отблъснат един от друг. Щях да запазя анонимността ни колкото е възможно по-дълго. Поне докато той не станеше прекалено настойчив и подозрителен към нежеланието ми да се видим. А после щеше да дойде разочарованието на първата ни среща и всичко щеше да приключи, както се очакваше.

 

Но дотогава имаше време, много време, в което можех да си позволя да бъда онази, която винаги бях искала, но никога не намерих смелост да бъда. Понякога си мисля, че душата ми е като онези стари руски дървени матрьошки. Всяка от изрисуваните кукли крие в себе си следващата - по-малка и по-красива от предишните, кукличка. Моите матрьошки бяха три - най-отгоре тромавата неприветлива Елисвета, която уплашено се свиваше пред хорското презрение и изпитваше ужас да бъде обект на нечие внимание. После идваше разсъдливата саркастична Елисвета, под чиито язвителен език и хапливи нападки попадаше най-често тя самата. Най-отвътре, скрита от всички, разцъфнала тайно като хилаво цвете в усойния тъмен ъгъл под стряхата, беше  романтичката с поетична душа. На никого не казах за скритата, най-вътрешната матрьошка. До вчера. И само на него. Как можех да призная на този вълнуващ искрящ чувствен мъж съществуването на моите други две Аз. Онези, които презирах и които криеха истинската Елисвета. Не можех и нямаше.

 

Променях се. Бавно, неусетно за самата мен. Променяше се тялото, променяше се и душата ми. Дългите среднощни разговори с Поета проправяха нови пътеки в съзнанието ми, където бях смятала, че има само високи непристъпни стени. Създаваха малки островчета от вяра и самочувствие в хаоса вътре в мен. Усещах се по-силна и по-вдъхновена от всякога. Нищо не можеше да пропука цветния ми балон от щастие. Метаморфозата, променила душата ми, се пренесе и върху тялото ми. Килограмите се топяха, макар да оставах пълна и закръглена дори и сега. Скучните, но грозновати дрехи отстъпиха място на цветни елегантни сака и поли и въздушни прозрачни блузи. Опъваха се неудобно по тялото ми, но с тях се чувствах красива и светла, както беше и вътре в мен. Единственият, който забеляза промяната, беше Боян. Навърташе се по-често около мен. Разпитваше ме за стихове и поети, носеше стихосбирки за мнение. Имал връзка с момиче, което харесвало поезия, и искал да я впечатли. Едва изтърпявах да се махне от бюрото ми за да потърся Поета в нашия сайт или в Skype.

 

Измина месец, после два, три, шест. Не казах на никого. Пазех нашата тайна невъзможна любов като скъпоценно ковчеже, в което събирах кратките нежни мигове и влюбени въздишки. Нощите ми бяха посветени на Него, на нежността и ласката, с които лекуваше изтънялата ми от раните женственост. Дните ми минаваха като в сън, сън за Него и за милувките му, за красивите думи, с които ме водеше в нови измерения. Всичко в работата ми се случваше около мен и извън мен, аз бях страничен наблюдател. Животът ми, излязъл от релсите, вихрено летеше по непознати пътища, по които никога не бих помислила да тръгна сама, и неспособна да спра, се молех сънят ни никога да не свърши. ... Защо тогава сълзите пареха под стиснатите ми клепачи нощем преди да заспя?

 

Боян ме покани на среща. Отказах му, макар да започвах да уважавам упоритото му постоянство. Матрьошките в мен не биха се съгласили на неравностоен съюз. Мъже като него ме плашеха. Един ден той щеше да се събуди, да осъзнае, че е предложил повече, отколкото е получил, да ме захвърли като вчерашна дъвка, а аз ще събирам парчетата от разбитото си достойнство. Аз бях влюбена. Влюбена във фикция. Колко по-лесно би било да да подритна сърцето, поставено в краката ми, за да превърна живота си, себе си в компютърна проекция, зад която може би стоеше нещо по - лошо от Боян. Иронията ме порази. Не бих могла да посоча в кой точно момент се беше случила промяната в мен, кога започнах да мисля, че удовлетворението от екранните ни срещи вече не ми стига. Дори не знаех името му, не знаех нищо за него. Така и не поисках снимка. Попаднах в капана на собствените си страхове, упоена от възможността да контролирам тази връзка с един клик на мишката. Изградих образът му по свой вкус, присъствах или отсъствах от срещите ни от безопасната дистанция на дивана вкъщи, докато животът ми си течеше необезпокояван без досадните битовизми на чуждото присъствие в него. Анонимността и лекотата, с която можех да изчезна завинаги от живота му, бяха блесната за рибки като мен. Нарекох го любов, но беше илюзия за малодушни наивници.

 

Спрях на няколко метра от  вратата на ресторанта и застинах. Колебанието вътре в мен боцкаше неприятно под кожата ми и караше дланите и подмишниците й да се потят обилно. Страхувах се, чаках този момент твърде дълго, а сега треперех от страх. Бях ли готова за края на най-красивата илюзия в живота ми, вече не бях сигурна. Тази покана за среща не бих могла да откажа, но и не успях да почувствам радостното удовлетворение, което бях очаквала и предвкусвала през дългите месеци. Дали изобщо ме чакаше? Облякох най-хубавия си тоалет, гримирах се дълго и старателно, до порцеланов блясък на бледата ми кожа, заставах на вратата, а после се връщах и триех грима. И ето ме тук, засрамена като ученичка, на вратата на ресторанта с повече от два часа закъснение и тупкащо до прималяване в гърдите ми сърце. Стиснах зъби и  решително натиснах дръжката.

 

Заедно с мен в малкото душно помещение нахлу и студения октомврийски вятър. Течението ме облъхна и бръсна сгорещените ми от напрежението страни. Трескаво огледах скупчените миниатюрни масички и гъсто насядалите посетители. Всички бяха част от компании. Очите ми се местеха от едно на друго лице, но нито една от масите не бе заета от самотен млад мъж. Беше грешка да дойда тук, дълбоко в мен пищеше неподатлив на разумни аргументи инстинкт да побягна. Беше грешка и да не идвам, в този момент може би губех единственият ми шанс за щастие. Паниката ме заливаше на горещи пулсиращи вълни. Изведнъж ми се стори, че това беше най-важното нещо в живота ми. Да го намеря, да извикам, че съм тук, не съм се отказала! Може да е отвън, тръгнал е току-що, още можех да го настигна! Почти на бегом прелетях през вратата. Въртях се и се оглеждах на всички посоки. Дребна старица, облечена в твърде широко за нея палто, разхожда дръглив пес. Шумна подпийнала двойка се целува на ъгъла. Огледално тъмни витрини на лъскави магазини, административна сграда, вход на жилищен блок, мрачен и зейнал като мъртвешка уста. Няма го! Паркирани коли, отдавна изстинали и пусти, автобусна спирка с обрулена от вятъра и уличните хулигани козирка, някакъв човек трепери в тънкия си официален костюм, притиснат до олющената й стена. Къде е? Тръгнал ли е? Не го виждам! Погледът ми премина за трети или четвърти път през замръзналата улица. Старица, пес, влюбените, магазини, сграда, вход, коли, порутената автобусна спирка. Нещо в този мъж ми е някак познато, нещо в широките плещи и острата упорита извивка на профила. Отделих на тази мисъл не повече от секунда, нямах време за викторини.

 

Направих две - три несъзнателни крачки нагоре по улицата. Всъщност не знаех накъде да вървя и какво да правя оттук нататък. Със силно дрънчене и потракване автобусът спря пред безлюдната спирка, проследих мъчително бавното отваряне на вратите с невиждащ поглед. Човекът в тънкия костюм се качи на първото стъпало и протегна ръка. Пръстите му се разтвориха и пуснаха свит на топчица лист хартия на замръзналия асфалт. Движението привлече погледа ми, сега фигурата му беше ярко осветена от вътрешността на автобуса. Разтърках очи, беше Боян. Какво търсеше той тук? Следеше ли ме? Той изкачи и останалите стъпала без да се обърне. Вратите с въздишка се затвориха и автобусът с ръмжене се разтвори в рехавата мъгла. Пронизващият студен вятър завъртя листчето, подхвана го и го повлачи по улицата, към мен. Импулсивно протегнах крак и спрях полета на топчето. Протегнах се да го вземе и бавно изправих острите ръбове и свитите една в друга гънки.

 

From :          EllyS@abv.bg                        Sent :   15.10.2011 16:30                                

To :              Poeta@gmail.com                             

Cc :

Subject :

 

Вървим, ръцете си сме сплели,

тъй както сплетени са и съдбите.

В един живот на неделимо цяло,

щом пръстен не, а любовта

привързала ни е възлите.

                                                                   Елисвета

 

Стоях така, стиснала листа в скованите си пръсти, а раменете ми трепереха под тънката наметка. Вятърът игриво улови и понесе смачканият мръсен лист нагоре, към оголелите изстинали клони на дърветата, докато не се превърна в далечно бяло петънце високо в небето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


2012-04-20

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)