БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ПАМЕТНИКЪ

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: Пиеси, сценарии  Цикъл:

 

 

 

  ПАМЕТНИКЪ

                                                          Пиеса от Пламен Глогов

 

Участващи:

 Дядо Донко - майстор леяр

Лъчо- внук на майстора

Цветята

Знаменосецът

Гарванът

Тя

Ангел- “предателят”

Лазар- инвалид от войната

Жената на Лазар

Младеж 1

Младеж 2

Кмета на града

Войници и др. епизодични роли

Статуята на войника

СЦЕНА 1: ЗАВЕТЪТ

 МУЗИКА: САМОТЕН ТЕЖЪК КОНТРАБАС (От “Тигър и Дракон”)

Тъмнина. Ателие. В центъра му покрита с бял плащ статуя. Край нея табло облепено със стари фотографии на мъже във военни униформи. Музика. Момченце с фенер се приближава към платнището и иска да го свали. Останалата част на ателието е в сянка. Изведнъж се появява дядо му и го възпира с гласа си.

 

Старецът: Лъче, недей!

 

Момченцето: Моля те, дядо, нека го видя. Моля те, нали ми обеща!

 

Старецът: Не е готов още, чедо. Ако сега го погледнеш няма да е истински.

 

Момченцето: Но ти каза, че войникът винаги трябва да е готов. И освен това той не е истински войник, а е направен от кал.

 

Старецът: Наистина в началото беше...от кал, но сега целият е отлят от метал. И вече нищо няма да може да го сломи. По това нашият войник прилича на истинския.

 

Момченцето: Това някакво вълшебство ли е, дядо? Как се нарича то?

 

Старецът: Нарича се подвиг, синко. Някои хора го носят в сърцата си. Понякога е нужно много малко- една нощ... един вик, за да се случи...

 

Момченцето: Дядо, чий са тези фотографии?

 

Старецът: Това са спомени синко. Знаеш ли какво нещо са спомените? Странни и различни като птици, които кацат на твоя прозорец. Някой са тъмни и натрапливи като гарвани, които не можеш да прогониш от паметта си. Други са крехки и неуловими като бели лястовици, които напразно очакваш да те навестят в твоята зима.... Много хора ме споходиха, докато правех нашия войник. Те ми дадоха тези фотографии.

 

Момченцето: Защо?

 

Старецът: Защото само те им бяха останали, от онези, които обичат, но вече ги няма. Хората ми довериха своите спомени.

 

Момченцето: А ти какво ще направиш с тях?

 

Старецът: Ще ги сложа в сърцето на нашия войник, за да ги съхрани завинаги.

 

Момченцето (оживено): Когато порасна и аз искам да стана войник, ще имам шапка със златно лъвче и пушка, с която ще стрелям по другите войници...баам, баам!

 

Старецът: Не е в това смисълът на спомените, Лъчко! Не бива да си мислиш, че всички тези хора са мечтали да бъдат войници.

 

Момченцето: Не те разбирам, дядо, не са ли искали да бъдат герои?

 

Старецът: Погледни всички тези фотографии. Млади мъже с ясни погледи. Смели мъже. Очите им говорят, "Ние отиваме на война", казват те. "Нашата родина има нужда от нас! Ние сме нейните герои, защитници и освободители! Носим победата в сърцата си! Но повечето от тях знаят, че няма да се върнат. Няма да видят повече семействата си, няма да засеят нивите си, да конструират машините си или да допишат своите книги. Ако тези хора можеха да поговорят с децата си така както аз говоря с теб, биха им казали: "Ние загинахме, за да спасим вашият мир. Войната е най-лошото нещо на този свят. Героите, които тя създава са по-могъщи от богове. Но хората са по-важни от героите...

 

Момченцето: Дядо, моят татко също е загинал в тази война, нали? Неговата снимка, защо я няма тук?

 

Старецът: Нямах сили да я сложа, чедо. Ден и нощ, докато ваех статуята, той ми беше пред очите, така, както го изпратих. Сълзите си с глината омесвах. И него  направих, за да пази споменът за другарите си.

 

Момченцето отстъпва разстроено към покритата статуя.

 

Старецът (безпомощно): Лъче!

 

Момченцето влиза под покривалото и прегръща статуята, силуетите зад плата изглеждат сякаш син и баща се прегръщат.

Момченцето: Татко!

Музика! Стъмва се.

 Гръмотевици, вали проливен дъжд

 

СЦЕНА 2: ОТКРИВАНЕТО

 МУЗИКА: ШУМИ МАРИЦА- ДУХОВ ОРКЕСТЪР

Звучи марша "Шуми Марица". Хората са се събрали в малък градски парк за откриването на паметника. Жени с черни забрадки, възрастни хора, всички гледат покритата с плат статуя. Вали. Всички носят тъмни чадъри. Появява се кмета на града с човек до себе си, който държи чадър. На фона на музиката Кмета държи реч. Музиката ту заглушава кмета, ту той нея...целта е да се чуят отделни думи- "свобода"..."храброст", "подвиг".."безпримерен героизъм"- думи, останали без душа, защото са написани без да са преживяни истински...

     

Кметът:  Уважами съграждани, днешният ден ни събра, за да отдадем най-високата почит на загиналите за свободата на отечеството ни. На монумента зад нас ще изгреят завинаги имената на нашите братя, бащи и синове, огнени писмена върху черният небосклон на войната. Тези хора които ние знаехме като едни отрудени и скромни личности, далеч от дома си, извършиха чудеса храброст и заслужиха както славата си и благодарността на нашия народ. Нека техния безпримерен героизъм бъде светъл пример за ония, които идват след тях, пример за сила и неотстъпност пред битките и несгодите. Поклон, другари, поклон пред тяхната саможертва. Поклон!

 

Докато държи речта кмета прави патриотични жестове, реже лентата, смъкват платнището...Музиката се променя.

 МУЗИКА: Пианото от “Изкуплението Шоушенк”

Жените започват да плачат и с протегнати  ръце, приближават паметника.

Гласове отвсякъде:

  • - Цанко, това е моят Цанко, висок, снажен...Цанко
  • - Божичко, Ивайло, нашият син същия поглед, същите устни, Господи!
  • - Стояне, чедо ти ли си това?
  • - Камене, братко...
  • - Христо...
  • - Стоиле...
  • - Йове...
  • - Марине...

Жените обгръщат паметника с ръце. Кмета е изместен и постепенно си тръгва с досада. Майсторът и внука му стоят отстрани. Жените целуват ръце на майстора. Музиката продължава. Смрачава се...

 

Всяка оставя цвете и си тръгва. От двете страни на паметника двама души засаждат 2 дръвчета. Момченцето последно оставя цвете и застава за миг срещу паметника на баща си.

 

Момченцето: Татко, защо ме остави?

 

Статуята на войника: Съжалявам синко, не можах да остана, а исках. Дори Господ да ми прости греха към теб, аз няма никога да си простя.

 

Момченцето: Искам да бъда като теб. И аз да замина на фронта, когато порасна.

 

Статуята на войника: Недей, войната е смърт. Никога не я подкрепяй, никога недей да я предизвикваш.

 

Момченцето: Но аз ще се върна жив от нея.

 

Статуята на войника: Грешиш, синко от войната всички се връщат мъртви. Съхрани мира в себе си. Заради мен и заради твоите деца, които един ден ще се родят. Обещай ми, това синко!

 

Момченцето: Обещавам! Сбогом татко!

 

Статуята на войника: Сбогом синко!

 

Момченцето си тръгва

 

СЦЕНА 3: ЦВЕТЯТА

 

МУЗИКА. SYNTHESIS – “ВО НАШЕ СЕЛО”- НАЧАЛОТО

Жалба на цветята, лежащи върху студения камък на постамента. Те се събуждат едно по едно, тъжни и уморени.

 

Цветята: Ах, горко на нас цветята, откъснати без жал в младостта ни, за да увехне красотата ни върху студения камък.

 

Цвете 1: А можехме да останем в градината ни и да я красим с нашите цветове!

 

Цвете 2: А можехме да се порадваме на песните на пролетта и на целувките на лятото!

 

Цвете 3:... и да дочакаме щастливи времето,  в което ще разпръснем семената си, за да поникнат красиви и мирни същества като нас!

 

Статуята на войника: Не плачете цветя! Не жалете участта си. Върху черния камък с букви от звезди са написани имената на моите братя, всички те като вас бяха откъснати от техния дом и сега лежат далече от тук из студените бранни полета. Всяко от вас е за един от тях. Няма нищо по-достойно и нищо по-тъжно от това.

 

Цвете 1: Но ние не познаваме никой от тези войници, защо трябва да се обричаме заради тях.

 

Цвете 2: Предпочитам да се усмихвам на слънцето и флиртувам с пеперудите, отколкото да бъда откъснато за гроба на някой непознат.

 

Цвете 3: А ти...ти си като нас- неподвижен и сам върху камъка, не познаваш никой от тези хора...

 

Статуята на войника: Грешиш, аз пазя спомените за тях. Аз съм всеки един от тях. Искате ли да Ви разкажа една история?

 

Цвете 1: Приказка ли?

 

Цвете: 2 Ние харесваме само приказките в които има цветя, много цветя  и слънце, тази такава ли е?

 

Войникът: Да, само, че истинска приказка...за един войник от града ни на име Стоил, който живеел заедно с майка си. Имали си градинка, също като вашата. Стоил се грижел за цветята всеки ден, поливал ги, плевял ги, даже си говорел с тях и им пеел...Но войната дошла и той трябвало да замине. Майка му останала сама със своята градинка. От фронта той и пишел често и винаги пращал целувка на своите цветя. А те растели тихичко, люлеели чашките си  и го чакали. Но от едно време писмата на младия войник до майка му спрели. Цветята в градината на Стоил залинели и повяхнали. По това майката разбрала преди да получи известието от отряда му...че синът й е мъртъв...

 МУЗИКА ТАНЦ НА ЦВЕТЯТА И СТОИЛ (SYNTHESIS – “ВО НАШЕ СЕЛО”- цялата)- Мъжът танцува с разперени ръце край своите цветя. Слънцето се спуска в ръцете му и той танцува с него. Сцената грее от лъчите му. Но момъкът си тръгва заедно със слънцето и се скрива зад паметника. Излиза майка му, облечена в черно на фона на студена светлина. Цветята коленичат, спуснали косите си в знак на траур. Те се скупчват около майката, като осиротели деца. Прожекторът се премества за миг върху лицето на металния войник- слънцето се издига от ръцете му…Отново се развиделява

Цвете 1: Красива история...той е обичал своите цветя...ние също можем да обичаме...но сега ни се спи...

 Цвете 2: Спи ми се...

 Цвете 3: И на мен...много...

 Войникът: Лека нощ, мои цветя...

 Цветята (шепот): Лека нощ...бачо Стоиле...

 

Музика SYNTHESIS – “ВО НАШЕ СЕЛО”- НАЧАЛОТО

 

 СЦЕНА 3а  ЗНАМЕНОСЕЦЪТ

(сцена преди “Гарванът”)

Чува се вятър. На сцената се появява еднорък човек, облечен в шинел. Щом го вижда войникът на паметникът застава в поза “за почест”

Едноръкият: Свободно, Часовой на вечността! Виждам, че знаеш за мен.

Войникът: Майсторът ми каза, че ще дойдеш. Каза ми, че ще водиш вятъра със себе си…и че си загубил ръката си в последната битка.

Едноръкият (кимва): По-важното е, че не загубих онова, което тя държеше…Бях в земя, където огньовете заместваха изгрева, врагът ни стискаше в железните си клюси, пред мен другарите ми падаха посечени от канонандата, за да защитят с гърдите си онова което носех. И неусетно аз останах сам върху труповете им, така както ти сега стоиш върху имената им. Едната ми ръка държеше сабята, а в другата беше знамето- развято високо над всичката тая смърт, недокоснато, свято…Тогава дойде изстрелът…сякаш проклятие изпратено от чужд бог…право в мен…паднах без да губя свяст. Видях ръката си недалеч от мен, стиснала дръжката на знамето. Тогава не се колебах и сега не бих…немах сили за нищо друго- последно замахнах със сабята отсякох знамето и го прибрах, да го не вземат душманите…и до днес го нося при себе си, макар че издъхнах, щом стигнах при своите.

(изважда едно парче гнил зелен плат)

Войникът: Майсторът ми казваше, че докато ти не ме закълнеш, ще бъда само статуя без душа, без мисия

Едноръкият: Зная, затова съм тук. Готов ли си?

Войникът кимва. Бойна музика

Едноръкият се възкача на постамента и като по чудо знамето отново се развява в ръцете му. Ръцете отново са 2 и едната държи Библията. Войникът коленичи!

Знаменосецът: Повтаряй подир мен бойната клетва:

Двамата я изричат:

ОБЕЩАВАМ И СЕ КЪЛНА ПРЕД ВСЕМОГЪЩИЯ БОГ,

ЧЕ ПРИЗОВАН НА СЛУЖБА В ЧАСТИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМСКА ВОЙСКА,

ЩЕ СЛУЖА ЧЕСТНО И УСЪРДНО,

ИЗПЪЛНЯВАЙКИ ЗАПОВЕДИТЕ НА НАЧАЛНИЦИТЕ СИ

И НЯМА ДА НАПУСКАМ СВОЯТА ЧАСТ,

ДОКАТО НЕ ПОЛУЧА РАЗРЕШЕНИЕ ДА СЕ ЗАВЪРНА У ДОМА.

В СВИДЕТЕЛСТВО НА КОЕТО ЦЕЛУВАМ ДУМИТЕ И КРЪСТА НА СПАСИТЕЛЯ.

АМИН.

ЗАКЛЕХ СЕ!

Войникът целува библията и знамето

Знаменосецът: Сега си посветен. Призван си единствен да пазиш докато бъдеш, спомените за героите от тоя град. Техната смърт дари свободата на родината ни! Изправи се!

Знаменосецът слиза от постамента и отново се превръща в еднорък призрак

Знаменосецът: За мен е време да вървя. Помни своя дълг. Той е по-свят от живота ти.

Войникът: Накъде продължаваш?

Знаменосецът: Има много градове, много безименни паметници на войната ме очакват, за да ги посветя и съживя. Людете продължават да ги издигат и засега краят им не се вижда. А аз ще ги обходжам докато  Господ даде мир и на тая грешна земя, а с него дойде и нашия мир. Сбогом войниче!

Войникът: Сбогом, знаменосецо!

Музика. Вятър.

 

СЦЕНА 4: ГАРВАНЪТ

                                  

Шум от криле...МУЗИКА (от филма “The Crow”) На сцената с грак долита Гарванът. Той кръжи (танц!) около гордата статуя. Спира и я поглежда с гладни очи. Почуква върху камъка.

 

Гарванът: Помниш ли ме?

 

Войникът: Аз те зная, птица на смъртта,  зная глада ти, защото и аз като теб съм гладувал. Зная песента ти, защото и аз съм я пял. Но ти не си ми другар, моите другари там останаха...Не зная защо си тук.

 

Гарванът : Дойдох да те венчая...Нахрани ме!

 

Войникът: Махай се! Някога ти взе очите ми, но душата ми няма да вземеш!...

 

Гарванът: Земята те иска отново. Онази тъмната безрадостната земя...там всеки човек е залез... Аз ликувам пред картината на залеза... Небето напомня стена след разстрел, замръзнал в своето величество взрив, блестящи от злато доспехи на хиляди ратници, флагове гневно развети. Отвъд тях с дулата на тежки оръдия пристъпя нощта, пристъпя смъртта и аз като неин вестител се грижа навред да я срещат оголени кости и празни очи...

МУЗИКА: ТАНЦ НА ГАРВАНЪТ

Войникът: Махай се!

МУЗИКА NEIA 

Гарванът:  Донесох ти ризата (разстила пред статуята бяла риза с кървави петна)...нахрани ме!

 

Войникът: Ти си позорът на смъртта! Махай се!

 

Гарванът: Събрах ти годежари, твои стари приятели...нахрани ме!

 

Мъглата открива могила от трупове на войници

 

Войникът: Отлети обратно в ада!

 

Гарванът: И булка ти доведох, най-милата ти...

 

Излиза окаяна жена в разкъсана, покрита с груби шевове булчинска рокля (жената е символ на разделената след Освобождението България)

 

Гарванът: Позна ли я, твоята България...ограбена, осакатена, насилена от всички със следите от оковите по китките и с отрязани пшеничени коси

 

Войникът: Бъди проклет! Заедно с всички ангели! Бъдете проклети!...

 

Гарванът: Идва моето време, скоро ще ме видиш отново...Ще бъда един гост на твоята черна сватбена трапеза...и ще ям до насита от нея, както е било винаги!

 

Войникът: Махай се! Махай се! МАХАЙ СЕ!

 

Гарванът отлита...МУЗИКА...

 

СЦЕНА 5: НЕЯ

МУЗИКАТА                                   

Жената: Уморих се! Нося мъката на цял народ в мене си. Но не от нея ми тежи, а от греха ми...към вас...Искам да отдъхна... само тук се чувствам...неомърсена...

 Войникът (слиза от постамента и я загръща с мундира си): Ела, почини си!

 Жената: Не исках да ме виждаш такава...срамувам се пред теб... вие загинахте, за да ме имат други, недостойни ...

 Войникът: Загинахме, за да те има! Недостойните ти сама ще осъдиш...един ден!

Косите ти ще израстат отново. Раните ти ще зараснат. Ще дойдат само хубави дни.

 Жената: Но спомените... няма да изчезнат...те са толкова много, толкова страшни...и живи!

 Войникът: Аз съм тук, пазя ги. Както пазя теб.

 Жената: Нямаш ли нужда от сън?

 Войникът: Спомените са моите сънища...Лека нощ!

 Тя заспива на камъка, завита с шинела му

 МУЗИКАЧЕРНЫЙ ВОРОН”

Войникът се възкача отново на своя постамент. Високо над всички той започва строева подготовка с пушката си и щика...могилата от мъртви войници се раздвижва, те бавно се надигат- кални и кървави наобикалят спящата жена и започват отначало с трудни движения, но впоследствие все по-уверени и синхронизирани да повтарят командите на войника с пушките и щиковете си...постепенно на сцената се стъмва...

 

СЦЕНА 5а: “ИЗМЕННИКЪТ” (Допълнителна сцена)

(допълнителна сцена към пиесата “Паметник”, посветена на моя приятел Радослав Паноров)

По истинско събитие от 1917 г. на Македонския фронт. „Конско, „Китка", „Лешник".

Паметникът е осветен. В тъмното около него се чува мъжки глас, който пее песен:

Гласът: (песента е по стихове на Яворов)

 

Ден денувам - кътища потайни

нощ нощувам - пътища незнайни;

  няма татко, нито майка -

   татко да ругае,

   майка да ридае...

  Леле моя

    ти Пирин планино!

  Море черно

    цариградско вино.

 

 

Паметникът: Хубава песен, странниче, но защо само гласа ти чувам? Ела, покажи се на светлото, да те видя.

Гласът: Светло е при теб, паметнико, но твоята светлина за мен е тъмница.

Паметникът: Песента...откъде я научи? От всички, дето я знаеха, нито един жив не остана. Тя се роди там, сред окопите. И в тях беше погребана...

Гласът: Така е, както казваш. Аз най-добре зная съдбата й, защото аз я измислих. Чувах да я пеят, когато спрях всичко друго да чувам. Когато всичко загуби смисъл. И небето над мен се превърна в камък.

Паметникът: А името си, броднико, името си помниш ли?

Гласът: В грешния свят ме наричаха Ангел. За другия не искам да зная.

Паметникът (хладно): Твоето име го няма тук.

Гласът: Но онези, чийто имена са върху постамента, до един ме помнят. Помниш ме и ти...

Паметникът (мрачно): Предателите не ги забравят. Техният паметник е бесилото.

Гласът ( с горчивина): Предател ме наричаш, но знаеш ли кои са истинските предатели? Ония, дето ни изпратиха на фронта. Хвърлиха ни не в една, а в цели пет войни. Изправиха ни да се бием срещу съюзниците си, срещу същите, които дадоха кръвта си редом с нас за свободата ни! Тях ли да нарека врагове? Ти самият не вярваш в моята измяна!

Паметникът: За какво говориш?

Гласът: Аз не дойдох сам, ти ме повика...

Паметникът: За Историята ти си изменник.

Гласът: Историята не ме интересува, интересува ме Истината!

         (Силуетът пристъпя в светлината, открива се млад мъж във войнишка риза)

Ангел (гласът): Затова дойдох. Искам ти да ме съдиш.

Паметникът: Аз съм само един паметник. Войната осъди всички ви, като ви отне живота.

Ангел: Честта ми е по-важна от живота! Събуди някогашните ми другари! Кажи им, че съм готов за срещата с техните спомени! Зная, че ще се отзоват...

Става тъмно. Отново се изива вятър. Далечни гърмежи. Някой пее песента

С враг врагувам - мяра според мяра,

  с благ благувам - вяра зарад вяра;

  нямам братец, ни сестрица -

    братец да ме хвали,

    а сестра да жали...

  Леле моя

    сабя халосия!

  Море люта

    одринска ракия.

Развиделява се. Край огневата линия са насядали уморени войници. Между тях е и Ангел. Някои пушат, други чистят оръжията си. Един чете писмо, като само устните му мърдат.

Първи войник: Тая нощ няма да я дочакаме. Ако не се случи да ме ударят, ей така от умората ще си ида...Дори глад не чувствам вече толкова съм изтощен.

Втори войник: Две атаки до обяд...а подполковникът пак броди из окопите заедно с капитана. Единият подканя с думи, другият с ритници.

Ангел: Много са смели тук, на сигурно, не спират да се пъчат, да ги бяхме видели отвъд теловете като зачертаят ония куршуми и няма път ни назад ни напред...

Трети войник: Тихо, приближават, сигурно ще искат нова атака

Първи войник: Кръвници! Понякога не ги различавам от тия пред нас. Всичките искат да ни затрият!

Ангел: Ние сме виновни, че им се подчиняваме!

Втори войник: Какво приказваш!

 Ангел: Това не са хора за пример. Това са страхливци! Думбази, скрити зад нашивките си! Няма да ги слушам за нищо вече! Плюя им на заповедите! С тях само искат да се докарат пред началствата си, а нехаят, че всяка безсмислена заповед струва нашата кръв.

Трети войник:  Замълчи, ще те научат и ще докараш беля на всички ни. Може за друго да идват...

Ангел: Да, за да ни повишат в чин...”мъртъвци”

Появяват се подполковникът и капитанът.

 Подполковникът:  г-н капитан, защо тези войници още не са готови? Наредих да започне нова офанзива! Незабавно!

Ангел (подвиква отстрани): Г-н подполковник, ще тръгнем само, ако лично вие и останалите г-да офицери тръгнете пред нас и ни поведете в боя...

Подполковникът: Редник, кой ви е разрешил да се обадите. Сложете го в първата редица! Готовност за настъпление в обход по билото и от долната...

Ангел: Г-н подполковник, изглежда не ме разбрахте. Никой от нас няма да атакува повече!

Подполковникът кимва към капитана, който извлича Ангел сред другарите му и го блъска в краката на подполковника. Останалите войници гледат враждебно офицерите.

Ангел: “Другари, послушайте ме! За какво да се бием. Ние сме пет братя и три сестри. Който иска, той да се бие. Срещу нас са руснаци, наши освободители. Като сме тръгнали подир тия германци само ни плечкосват и използват."

Подполковникът (удря го й му крясва): Куче, бунт ли ще ми вдигаш! До сега не съм спирал атака, но сега ще я отложа, за да могат всички да видят смъртта ти! Изправете го до стената. Вие четиримата- Стоешком за стрелба! Огън!

Изтрели. Тъмнина. Развиделява се. Ангел стои жив пред другарите си.

Подполковникът: Не искате да стреляте в него, така ли!? Кръгом марш! (към капитана) Докарайте войници от друг окоп

Нареждат се.

Пополковникът: Стоешком за стрелба! Огън!

Изстрели. Тъмнина. Развиделява се. Ангел отново е жив пред стената.

Подполковникът: И вие решихте да го пожалите. Да бяхте толкова задружни в боя, колкото в заговорите!

Изведнъж се обръща и застрелва Ангел в главата. Мъжът се свлича.

Подполковникът се обръща към всички с насочен пистолет: От тук нататък ще вървя подире ви и лично ще застрелям всеки, който откаже да тръгне в атака или да се подчини на друга моя заповед. Разотивайте се и се пригответе. Живо! (към капитана): Г-н капитан, искам името на този човек да се разпространи по цялата огнева линия , за да стане символ на позора от предателството. Разбрахте ли добре заповедта ми-предателство! И за всеки подобен случай искам да ми докладвате лично. Свободен сте!

Музика. Тъмнина. Светлина върху стената, в чието подножие лежи простреляният Ангел. Войникът се приближва към него. Само двамата са.

Ангел (седешком облегнат на стената): В оня следобед загинаха всички, които ме помнеха. Новите, които дойдоха знаеха само името ми и позорът, който то носеше със себе си. Това беше достатъчно на Историята, за да затвори своята страница.

Паметникът: А сега Истината я отвори отново. Но какво от това. Тъжно е, че не мога да направя нищо за теб- не мога да добавя името ти върху постамента, не мога да спася душата ти...

Ангел (изправя се бавно): Не искам това. Скоро името ми няма да е от значение за никого. Душата ми не моли за спасение. Исках отново да изпея песента с другарите ми, които не успяха да дочакат онази нощ. Повечето са тук край теб...Само те и песента нищо друго не искам. Нощта сама ще си дойде...

Започва да пее. Другите се включват

Бог богува - нека си богува,

цар царува - века ли царува?

   Нямам либе, първа обич -

     мене да очаква

     и да ме оплаква...

Леле моя

   пушка огнебойка!

Море тънка

   солунска девойка.

 

Нощта идва...

                                  

СЦЕНА 6: МУЗИКАЛНА ИНТЕРМЕДИЯ

 

Времето минава. Дърветата от двете страни на паметника неусетно порастват. Край статуята на войника преминават тичащи хора, трениращи бойни изкуства, хора развеждащи кучета, влюбени, които се целуват на пейките около него. Наблизо вдигат рекламни банери с кичозни слогани, напомнящи на войника агитационните едновремешни плакати за мобилизацията...Едни и същи колективи идват с едни и същи венци, а чистачките ги измитат, когато увехнат. Посещението на Паметника се превръща в задължително мероприятие веднъж годишно. През останалото време хората не го забелязват...и това може би е индикатор за мир...

Започва с растене на дърветата. Оставяне на венец (последното). Отдване на чест. Тръгват си. Една чистачка идва да измете венеца. Излизат възрастна жена и млада, двете вървят подкрепяйки се. Възрастната жена поглежда с тъга към паметника. Отиват си. Минава човек, който води куче. Едни вдигат рекламен плакат. След тях други го свалят. Идва тичащ около паметника човек. Нарочно прави каратистки упражнения пред войника, чието метално лице го гледа снизходително. Тръгва си с тичане. Двама влюбени спрат встрани от паметника и се целуват, тръгват си хванати за ръце. Остават само дърветата, които продължават да растат.

 

СЦЕНА 7: ВЕТЕРАНЪТ

 На сцената излизат жена, бутаща инвалидна количка, в която отпуснат стои слаб човек във вехти дрехи, лицето му е изпито и мрачно- мъжът е инвалид, ветеран от войната на име Лазар. В ръката си държи вестник и бутилка с алкохол.

 Лазар (гневно, докато излизат на сцената):...какво искаш...предатели, тези същите, всеки ден им гледам лицата- доволни, мазни...а къде бяха когато мрехме като кучета из окопите!

 Жената: Лазе, остави, не се ядосвай!

 Лазар (гневно, докато излизат на сцената): ...И ти ги защитаваш, аз искам да им кажа някоя приказка, а ти ме дърпаш...да не е техен тоя пазар! Другите - със сергии, с магазини - не ги търсят, не ги гонят, мен за една масичка и за няколко антики жив искат да ме разкъсат!

 Жената: Успокой се, ще идем другаде и без това хората тук не ги интересуват вехтории от войната...И престани да пиеш, моля те!

 Лазар: Вехтории са за теб, защото не си знаеш миналото! За мен са реликви! Медали, куршуми, парчета от щикове...спомените ми са това.

 Жената: Защо искаш да ги продаваш тогава... само неприятности ни докарваш, пари имаме малко, ще ни стигнат, ако не ги прахосваме за глупости. Помолих те да престанеш да пиеш!

 Лазар: Не ми казвай какво да правя, ще пия колкото си искам и ти не си тази, която ще ми държи сметка. Дори оня горе, не може да ми държи! Не е заслужил! Само пред себе си отговарям! И пред онези там вътре в костницата. Те са достойни. Виж войника, дето ги пази- такъв бях и аз, когато тръгвах, виж ме сега-развалина! Същият съм, но паднал...останах жив, за да зная: войната не е човешка лудост.  Тя е доказателство, че Бог и дяволът са едно.

 Жената: Не говори така, грехота е!

 Лазар:  И какво? В ада ли ще ме прати! Мигар ще е по-зле от там, откъдето идвам! По-скоро да е само! Ще си мисли, че ме е наказал, а всъщност ще ме отърве...Какво има сега? Айде стига, стига ти рекох!

 Жената (плачейки): Какво да те правя такъв? Цял живот само тревоги ми носиш. Когато беше далече, ми липсваш, сега си ми чужд, враждебен...помисли ли за мен веднъж поне, на мен какво ми е да те мисля все, помисли ли. Не ти ли омръзна да се караш с другите, да псуваш и да пиеш, не искам да пиеш, чуваш ли не искам!...Плашиш ме!

 Лазар:  Стига, стига вече, успокой се,

 Жената: И с тези приказки, клетви, богохулства, караш и мен да се срамувам, че съм ти жена!

 

Лазар: Недей плака...хайде...иди да ми вземеш вестник, аз ще те почакам тука, да се успокоим и двамата...

 Жената: Защо да ти купувам вестник, пак да ругаеш по всичко, дето пише в него!

 Лазар: Няма, мирен ще бъда, ти иди да го купиш...ето ти и бутилката, няма да пия, само се успокой и върви...

 Жената (взима бутилката): само да си направил някоя поразия, докато се върна, ще те оставя и няма да те погледна, разбра ли ме!

 Лазар обръща количката с гръб към нея и Паметника. Жената се отдалечава. Щом се скрива тя, той скришом вади една нова бутилка и отпива. Гласът на Паметника го сепва:

 Войникът (с един глас): Сладко ли ти е да пиеш сам, Лазаре!

 Лазар: Кой си ти...зная ли те?...гласът ти го помня?...Стамене!

 Войникът (с друг глас): Не беше толкова сприхав някога...

 Лазар: И този глас ми е познат...Никола!

 Войникът (с трети глас): и по-пъргав беше в нозете...

 Лазар: Вресак, майтапчия си беше, но войната по-голяма шега си направи с тебе.

 Войникът (с гласа си на паметник): Много гласове помниш, Лазаре

 Лазар: Всичките са на мъртъвци...

 Войникът: Ти какво сега, ядосваш се, че трябва да си продадеш спомените или, че никой не иска да ги купува...

 Лазар: Нищо друго не ми остана за продан, освен спомените. Останалото без да ме питат ми го взеха...Но мен за друго ме е яд- на тия крака, дето сега са ми чужди, пренесох всичките тия, през теловете, за да издъхнат при своите си. Имах чувството, че ги отнасям от тоя свят... а само аз останах в него, проклет!

 Войникът: Нищо ли от туй що е в него не искаш вече!

 Лазар: Нищо, преча на всички и сам на себе си опротивях отдавна.

 Войникът: А жената, дето те остави за малко...

 Лазар: Беше с мене достатъчно дълго. За нея вече съм наказание, а не опора

 

Войникът: Чака ли те някой друг?

 Лазар: Само ония, над чиито кости бдиш, за тях спомените ми са потребни...но изтървах времето, когато можех с тях да тръгна. Страх ме беше тогава, обичах живота...сега трябва чудо да стане, за да ги видя отново...

 Музика

 

Под краката на статуята плочата с имената на загиналите се отмества и открива изпълнената с мрак вътрешност на костницата

 

Войникът: Стани Лазаре !

 МУЗИКА: Енио Мориконе- тромпетът на умиращия капитан от “Добрият, Лошият и Грозният” (композицията “the Strong”)

Инвалидът се изправя като по чудо и тръгва към отвора. След него плочата бавно се затваря. Жената се връща с вестника и заварва празната количка и бутилката. Тя се оглежда притеснено, коленичи разплакана, ръцете и галят празната седалка на количката. От паметника войникът я гледа мълчалив и за миг лицето му става това на Лазар...

 

СЦЕНА 8: НАСЛЕДНИЦИТЕ

 

На сцената пред паметника се появяват двама напушени тийнеджъри със суичъри...Подават си цигарата...единият държи флакон с червен спрей.

 

Младеж 1: Кукер, чш кукер, ский колко имена има тука!

 

Младеж 2: Копеле, познаваме ли ги тия пичове?

 

Младеж 1: Тоя па, тия са от едно време копеле, некви древни джедаи се барат. Забели тоя бронзовия горе къв е непукист. Не тия не са били наред копеле- да вървят да се тепат залудо...

 

Младеж 2:  Било е задълже бе, пич! Нема мърдане

 

Младеж 1: ся да е, знаеш кога ше ме фанат да ида...ше фанат дедови я

 

Изважда червен спрей и драска с него по статуята

 

Младеж 2: Копеле, ти мани ма деда ти верно може да е тука...глей на Гигов дедо му, на Финеца и неговия...ето, к'во ти казах- Боян Сърнев, същото име като твойто, т'ва само е твоя старец, да знаеш

 

Младеж 1: ми я, я глей тука к'во пише: Весо Инджев Кукера...ха, баш кат тебе, тоя деда ти с прекора са го записали, още от него го носиш тоя прякор.

 

Младеж 2: Верно ли бе, братле, тоя дедата е бил яко луд

 

Младеж 1: абе кукер... ми имаш ли идея що и на деда ти са му викали кукера,

 

Младеж 2: представа си неам, копеле...

 

Младеж 1: да не е бил грозен като тебе?

 

Младеж 2: Тоа па, бегай от тука, бе нащас!

 

Пръска го със спрея и двамата се хилят червени

 

Извива се вятър, силуетите в суичърите се превръщат в силуети с шинели, а двамата младежи  изведнъж се превръщат в изгубени войници сред преспи и виелици...спреят е станал кръв, цигарата, която си подават...е последната им цигара...

 

Боян: Земляк, дръж се, ще се измъкнем, само се дръж!

 

Весо: Бояне...остави ме...свърших се

 

Боян: Ще преминем...още малко...вижда се, нашите не са далеко...

 

Весо: Бояне...да спреме за малко, а? за малко само...да  седнем като хора...

 

Боян: ония са подир нас, душманите...

 

Весо: от тая война се забравихме...забравихме какво беше...без души останахме...

 

Боян: вдигни се кукере, да вървим, братко...

 

Весо: кукерите...скоро наближава да излязат из селото, страшни, големи...злото да гонят...винаги рамо до рамо с теб сме ги водили...да можеше и сега да ги изведа за последен път- да изгонят като болест тая пуста война от земята ни...да можеше пак да ги събера...

 Боян: Весо…Весо…братко!!!

Музика. Стъмва се. В мрака кукери с тежки звънци идват да отнесат умиращия...

 

Развиделява се - двете момчета гледат благоговейно паметника, колебливо отстъпват и се скриват притеснени и засрамени...

 

СЦЕНА 9: НОВИЯТ ДЕН

 

Тежка музика. Двама мъже с чукове излизат от двете страни на постамента. На ръката си всеки от тях носи знака на нова крайна партия. Гарванът се завръща триумфиращо облита тях и постамента, накрая коленичи, за да посрещне лидера им - млад мъж, с дълбоки скули и изсечени черти на лицето. Той застава пред мълчаливия постамент, впил суровия си поглед в него. 

Лидерът (с горд, но студен глас): Позна ли ме? Бях малко момче, когато за последно бях тук. Дядо ми те направи, мислеше, че така ще запази сина си жив. А аз мислех че ще заместиш баща ми...Но нека ти кажа нещо...още тогава разбрах, че ти не си той, че нямам нужда от теб- ти си само един надгробен паметник, който пази останките на истинските герои. Никога не си бил на фронта, никога не си гледал смъртта в очите. Храниш чужди спомени и надежди...твоят мир е декор като тази парк, в който стоиш забравен, защото не си потребен никому...Преди говореше с мен, сега си изкован от мълчание, спокоен си- пазиш мъртвите, безполезен! Докато живите се готвят за война. Смъртта се кани да празнува, а ти стоиш безучастен. Ням. Отговори ми, защо мълчиш!...Отговори!... (към хората си гневно) Претопете го! От него ще станат чудесни амуниции, за да посрещнем войната!

Чуковете влизат в действие. Удари се сипят от двете страни на постамента, но войникът върху него остава несломим.

Лидерът (надъхващо): Светът се промени. Ние се променихме. Кръвта избиваше най-първо от очите на иконите, сега калта на цялата земя е кървава. A време ти е дадено единствено да вдишаш и- ако имаш сили- да задържиш дъха си за цяла вечност. Вечност пълна с мрак. Кое във този случай различава мъртвецът от безсмъртния, ако и двамата  са обречени да бъдат в тъмнина…Но аз ( взима пушката) ще ви повторя едни думи, които научих когато бях малко момче. Те имаха същият смисъл тогава, но носеха друго послание: “Човекът се ражда от кал, но подвигът го прави неразрушим”… Утре ние, направените от кал ще легнем на бранното поле. И гробовете ще станат нашите калъпи и шрапнелите и куршумите ще бъдат метала, който ще се излее в тях. И тогава за нас, падналите, няма да има нужда от ангелска тръба, която да очакваме, за да ни вдигне. Сами ще превземем вечността, с тази решителност с която вземахме в ръце съдбата си и с тази храброст, с която сме готови да дадем живота си. Пригответе се всички! Не се бойте от нощта! Утрото ще изгрее от нашите гробове! И ние ще го приветстваме първи!

 

Изведнъж музиката се променя. Маршът се превръща в тъжен женски напев. Чуковете замират и се снемат покорени в краката на двамата разрушители. На сцената излиза Родината. Лицето на Лидера остава сериозно и непроницаемо. Тя спира пред постамента и поглежда войникът с тъжни очи. В този момент Лидера я загръща със своя шинел. Тя навежда засрамено глава, докато той я отвежда пред очите на Паметника. С нея заглъхва  и тъжният женски вокал

В следващият миг маршът се връща. Ударите са подновени. Войникът рухва но не от тях, а от мисълта за Родината и загубеният идеал за нея. Пушката пада от ръката му. Гарванът церемониално я поднася на Лидера, който я поставя при нозете си и застава неподвижно подобно на един нов жив  паметник в разрушените  основие на опустелия постамент.

                                                                   КРАЙ

 

                                                                    


2009-07-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)