БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Реликт

Ивайло Господинов Иванов (Fat Jim)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

 

Ивайло Иванов


РЕЛИКТ


Потъва тялото ми в мрак

към дъното на океана.

Но аз държа в ръцете знак,

че няма смърт, а само – рана...

Станислав Пенев


Човекът върху леглото вяло помръдваше. Движенията му отначало напомняха на обърната по гръб костенурка, но постепенно ставаха все по-енергични. Чаршафът, който покриваше тялото му, се смъкна надолу до кръста.

Той опита да се понадигне, жадно поемайки въздух, също като борещ се за живота си удавник, когото са извадили на повърхността.

Дишай! – сякаш от хиляди километри достигна до него един властен, но приятен глас – Дишай, за Бога! Моля те... Дишай!

И той дишаше. Трескаво, до болка пълнеше дробовете си, а гърдите му се надигаха и спускаха. Беше прескочил трапа.

Така – гласът беше същият. Сега в него преливаха радостни тръпки. – Точно така! Браво!

С... Студено ми е... – с невероятно усилие промълви мъжът – Много... много ми е... студено...

Сетне се помъчи да се завие с чаршафа, но треперещите му пръсти отказаха да му се подчинят. Ръцете му безсилно се отпуснаха върху леглото.

В стаята е топло! – прозвуча гласът, този път по-ясно.

Като през мъгла той различи неясните контури на женски силует, надвесен над него. Наоколо блещукаха десетки светлинки. Навярно това бяха някакви лампи или свещи. А може би звезди?

Лампа... свещ... звезда... Паметта бе започнала да извиква в съзнанието му образите на предметите, назовани с тези думи.

Студе-ено... – той целият се затресе, а зъбите му затракаха – Студено!...

Леглото бе кораво. Усети как някой сяда до него. Една гальовна ръка го докосна по рамото. Почувства нежен дъх по лицето си.

Ще те стопля! – прозвуча шепот в ухото му – Сега ще те стопля!... Сега!

Нечии кадифени устни докосваха очите му, а после бавно започнаха да се спускат надолу по бузите и устата, по шията, по гърдите, корема и слабините. Дочу се слабо шумолене от свличащи се дрехи. Усети докосването на горещи женски гърди. Една топла прегръдка пое извиващото му се в конвулсии тяло. Жена ли беше това? Истинска жена?

Жена” – повтори паметта му и за миг възпроизведе няколко хиляди образа на жени. Но кои бяха те и откъде се бяха взели там? Може би все някога щеше да си спомни?

Той се отказа да напряга зрението си. Така или иначе, то не му беше много от полза. Отпусна се напълно в прегръдките на непознатата. Тялото й се виеше в унес около неговото, ту като лек повей на вятъра, ту като топлите вълнички на океана през лятото, ту като хищната прегръдка на пантера. Бе толкова приятно!...

Не разбра кога бе проникнал в нея, просто в един кратък момент на просветление усети влажната й топлина. Като че ли времето престана да съществува, а сетивата му сякаш задълго се преплетоха едно в друго. Тласъците му експлодираха като вулкан. Тръпки на премала се разляха по тялото му и той се отпусна безсилно на леглото. Светът разми очертанията си.

Не! – пълен с отчаяние писък сякаш разсече на две вселената – Не си отивай!

Очите й се наляха със сълзи. Тя отново страстно запрегръща и зацелува мъжа, но след като се увери, че той само спи, се успокои и отново седна на леглото до него. Погледът й се проясни. Все още бе гола, а по тялото и се стичаха тънички струйчици влага. Тя въздъхна с облекчение и запали една цигара. Вдъхна дълбоко дима и с блажена усмивка го изпусна към тавана.

Прокара отново нежната си длан по лицето му.

Ще трябва да те обръсна!” – помисли си тя, усещайки наболата му брада и се усмихна в душата си – „Но първо да опитам да те пренеса някак си до спалнята!”


* * *

Той примигна, а сетне рязко отвори очи. Слънцето светеше право в лицето му. Слънцето?... В паметта му заплуваха картините на стотици изгреви и залези. „Ах, да! Слънцето!...”

Той се надигна и седна. Бавно се огледа. Намираше се в просторна стая с млечнорезедави стени и широки прозорци, в голямо двойно легло, застлано с приятно ухаещи, небесносини чаршафи. Заозърта се сащисано. Какво беше това място?

Вратата неочаквано се отвори и в стаята влезе симпатична млада жена с нежношоколадов свят на кожата и по воалено бельо, под което прозираше тялото й. Не влезе, а влетя. Като пеперуда от приказките.

Ти си станал? – запърха.

Чаровна усмивка озари лицето й и откри белите й като корал зъби. На едната й буза засия мъничка трапчинка.

Искаш ли кафе?

Той чак сега забеляза, че шоколадовото видение носеше в ръце малък поднос с наредени върху него каничка, захарница, две чаши, пепелник и кутия цигари.

Изуменият му поглед се спираше ту на нея, ту на подноса, ту отново хукваше из стаята. Жена? Тъмнокожа? Какво означаваше това?

Къде съм? – плахо попита той и вдигна объркан поглед към нея – Коя си ти?

Тя сложи подноса върху една кокетна масичка на колелца, която не бе забелязал по-рано, избута я до леглото и седна върху завивките – току до него. Дългите й катранено черни къдрици, бяха стегнати в опашка на врата.

Ти си в моя дом – погледна го жената с усмивка – А аз съм Дорис.

Наля кафе в двете чаши. Погледът му крадешком се плъзна по тялото й. Тя не носеше сутиен. При наливането на кафето жената, която нарече себе си Дорис, леко се бе навела и широкото деколте на късата й почти прозрачна нощница за миг откри малките й, остри гърди, стегнати и леко потни, също като две немирни гугутки в гнездо.

Не беше чак толкова красива, колкото му се стори в началото. Наистина, фигурата на тялото й бе крехка и изящна, способна да разпали мъжкото въображение. Но лицето й, зад мекия чар, който излъчваше, всъщност изглеждаше по-скоро сурово, строго и властно – въпреки правилните си черти и възхитителната усмивка, разцъфнала върху устните й. Той дори си помисли, че на тъмно би могла да му се стори по-скоро демонична и страховита, отколкото красива.

С колко захар го предпочиташ? – продължи да се усмихва тя.

Ами... няма значение – отвърна той небрежно.

Дорис? Това име не му говореше нищо. Никога не бе познавал жена на име Дорис. Ни...кога? Кога? Изведнъж той с ужас откри, че не си спомня нищо за себе си. Как бе живял вчера? Какво му се е случило онзи ден, преди седмица, месец, година, десет години...

Откритието го задъха. Той скочи като побъркан и се озова до прозореца. Гледката отвън го вцепени!

Намираше се в къща върху някакъв хълм. Листата на дърветата бяха обагрени във всички отенъци на жълтото и кафявото. Вероятно беше есен. Къщата имаше малък двор с добре поддържани цветни лехи, прясно боядисана в зелено ограда от ковано желязо... Но там... Там – в далечината... В подножието на хълма се издигаше град, какъвто той не помнеше да е виждал. Не си бе представял такъв град. Блестящи, свързани помежду си, небостъргачи от стъкло и метал се извисяваха чак над облаците. Могъщи кули със сякаш нанизани върху тях огромни метални кълба бяха устремили върхове към небесата и искряха на изгряващото Слънце. Между сградите по въздушни трасета на няколко нива прелитаха странни превозни средства, различни по цвят и размери... Какво беше това?

Къде съм – ужасено се обърна отново той към нея – Какво е това място? Кой съм аз?

Ти си у дома – топло произнесе Дорис.

После стана от леглото и нежно положи длан върху рамото му.

Не... – погледна я с паника той – Коя е тази... планета?

Земята, Майкъл, Земята – зениците й унесено гледаха неговите.

Майкъл?... Аз ли съм Майкъл?

Да – усмихна се умилително тя – ти си Майкъл.

Откъде знаеш?

Знам – те го прегърна и леко положи глава върху гърдите му – просто знам...

И тя със звънлив смях го бутна обратно в леглото, скочи върху него и с един замах смъкна нощницата си.

Той с неописуема изненада установи, че през цялото време е бил съвсем гол.

Харесвам ли ти? – дяволито попита тя.

Но сега в гласа й се прокраднаха нотки и на нещо друго, което Майкъл долови, но не успя да разбере. Нещо много тревожно и трагично. Като спомен за някакъв кошмар. Нещо... нещо много срашно. Надхвърлящо човешките представи за ужас.

Коя си ти?” – повтори той на ум – „И кой съм аз?”

После неочаквано захвърли тези мисли далеч от себе си. Дорис лекичко пое мъжествеността му с устни, а мъничко по-късно се надигна, милвайки го по слабините с една ръка и гальовно докосвайки го по гърдите с другата, като продължаваше да го гледа така закачливо.

Харесвам ли ти? – попита тя отново.

Той нежно сложи дланите си на кръста й, гледайки я унесено.

Но... заекна – аз съм бял, а ти си...

Прекъсна го звънкият й смях:

Само не ми казвай, че имаш расови предразсъдъци! Доколкото знам, не си членувал нито в Ку-Клукс-Клан, нито в „Бяла сила”, нито в която и да е расистка организация. Дори не си им симпатизирал!

Доколкото знаеш... – повтори той като в сън – Откъде знаеш? И защо аз не го знам?

Тя отново се усмихна, този път – малко по-хладно:

Харесваш ли ме?

Да! – в захлас отвърна той – Много!... Но откъде знаеш кой съм и какви са или не са симпатиите ми?

Тя прокара пръсти в косата му:

Така пишеше в картона ти...

Какъв картон?

Твоят картон!

В отговор той само замига на парцали.

Твоят картон – повтори тя – от CORAL1! Наистина ли не си спомняш?

Той завъртя глава неразбиращо.

Не, Дорис, не си спомням...

Нищо – засмя се тя – ще си спомниш.

После се протегна с онази очарователна превзета леност, с която жените са способни да подлудят всеки мъж и рязко се наведе над него:

Хайде да се любим!

А... кой е градът отсреща? – изстена Майкъл.

Бостън – прошепна му тя и облиза ухото му.

Да... Май някога съм живял в Бостън” – успя да мине през главата му, миг преди да се отпусне в обятията на Дорис и да отдаде на необузданата й страст.

Дорис... мълвеше той в несвяст– Ах, Дорис... Невероятна си...


* * *

Два часа по-късно той седна на леглото и отпи от налятото в чашата кафе. За негова изненада, то все още бе топло и изпускащо пара, като че ли бе сварено току-що. Не си спомняше дали е пушач или не. Затова си запали цигара – ей така, за всеки случай.

Мр-р-р-р-р – долетя изпод чаршафа гласчето на Дорис – недей да изпиваш и двете чаши!

Дорис – попита той – защо кафето е още топло? Преди колко време го наля?

Най-обикновени подгряващи чаши! – измъкна се тя изпод чаршафа и седна на възглавницата – Е, – продължи тя – дизайнът им е малко „ретро”, но така повече ми харесват.

Дори не направи опит да се прикрие с чаршафа, както го правят във филмите. Държеше се ведро и непринудено. Посегна да си вземе цигара.

Подгряващи чаши? Най-обикновени? Че и „ретро”? Що за дяволщина?

Дорис... – в гласа му отново се надигна предишната паника – Дорис, коя година сме?

Добър въпрос! – забеляза тя, като поклати тя глава с неочаквана сериозност и издуха дима към него – Две хиляди триста седемдесет и девета.

Две хиляди триста седемдесет и... – повтори той като хипнотизиран.

И всичко се върна.

Наведнъж.

Всички спомени за отминалия му живот внезапно нахлуха в нещастния му череп и се заблъскаха бясно там също като безчислени стада от останали на сухо риби.

А-а-а-а... застена той, стиснал с ръце главата си – Не-е-е-е-е-е...

Майкъл – уплашено изпищя Дорис – Майкъл, какво ти е?

Той се изправи рязко. Все още дишаше тежко.

Спомних си! – възбудено извика той – Спомних си, Дорис!

И заговори толкова бързо, че тя едва смогваше да разбира:

Аз съм Майкъл Свен. Роден съм през 2032 год. в Бостън. Майка ми е американка и се казва... казваше се – поправи се той – Дженифър. По баща Ридли. А баща ми е швед – името му беше Олаф Свен. Аз съм инженер по образование... Магистър по автоматика и системотехника. Не съм женен – той затвори очи и в спомените му заиграха безчет светлини – Загинах през 2066 год. в автомобилна катастрофа. На 34 години. Бях забравил някакви документи в службата. Бързах да ги взема – на другия ден заминавах в командировка до Олбани и щяха да ми трябват... И от бързане – на! Виж какво става като бързаш толкова! Няколко години по-рано бях сключил договор с компанията CORAL – платих им почти половин милион, за да ме замразят след смъртта ми и да бъда размразен, когато се открие начин да бъда съживен отново... Явно са открили! – забеляза той със задоволство. – Казах ли, че не съм се женил?... Май да. Никога не съм имал сериозна връзка с жена. Никога не съм се любил с истинска жена. Всъщност предпочитам виртуалния секс. Предпочитам ли – не, заклет фен съм на киберсекса!

Виж, това не го пише в картона ти! – с насмешка отбеляза Дорис – От теб го научавам!

Както и да е! –продължи небрежно той – Казваха, че усещанията са абсолютно същите, само дето не ти се налага да се ангажираш...

А ти – прекъсна го тайнствено Дорис, усмихнато вбила маслинените си очи в неговите – вече какво мислиш сам по този въпрос?

Ами... – обърка се той – май не съм много сигурен...

През лицето на Дорис за миг пробяга тъмночервена сянка и една звънка плесница изплющя по бузата на Майкъл.

А сега? – попита отново тя със същата тайнствена усмивка.

М-да... – почеса се той по удареното място – В киберсекса май нямаше такива внезапни екстри.

Извинявай! – потърка се в него тя, също като търсещо ласка коте – нали не те заболя... много?

М-да... – промърмори той – Наистина... Не е същото! Но това, че никога не съм спал с истинска жена е вярно! Както е вярно и това – додаде той с насмешка – че никога през живота си не съм пушил!

И на свой ред издуха дима от цигарата си в лицето на Дорис.

Двамата едновременно избухнаха в искрен смях.

А като изключим – зениците й все още се смееха – виртуалните свалки... Какво друго обичаше да правиш?

О – каза мъжът – Много неща. Да гледам телевизия, да чета фантастика...

Харесваш литературата? – разшириха се очите й.

Не – фантастиката. Свежите идеи, сочния език, животът в бъдещето, машини, роботи, андроиди... Също и магьсници, митични същества, пророчества, велики герои, сражения, кръвопролития...

Тя леко сбърчи вежди, но продължаваше да се усмихва – този път – малко по-различно:

Само това ли са ти критериите?

Ами... – сви той рамене простодушно – Да не би фантастиката да е нещо друго?

Дорис тръсна глава, сякаш в опит да прогони някаква мисъл.

Искам да ти споделя нещо лично – топло пое в длани лицето му тя. Тайнствената й усмивка се беше върнала.

И тихичко прошепна в ухото му, сякаш имаше кой да ги чуе:

Аз също никога не се бях любила в реалността!

И има ли разлика с киберсекса?

Разликата ли?... – тя отдели лицето си от неговото, но ръцете й продължаваха да обгръщат раменете му – Ето, сега ме хвана, както се казва – „по бели гащи”! Въпреки, че в момента съм без тях – смигна му тя заговорнически и с престорено неудобство заразглежда голото си тяло. После отново го погледна и лицето й доби замислено изражение – Мисля, че разликите могат да се намерят другаде...

Както и да е – безгрижно каза Майкъл – все пак CORAL са открили технология за съживяване! Сега пак съм жив и свободен! А и имам до себе си красива жена, при това – истинска!

Дорис неочавано доби сериозно изражение. Стана от леглото, отвори една врата в стената, която всъщност се оказа гардероб и бавно започна да се облича. Сложи си някакви бикини с променящи се цветове, тъмносребрист панталон, бяла блузка и сако със странна кройка, направено от още по-странна материя, която сякаш поглъщаше светлината.

Майкъл я гледаше мълчаливо.

Страхувам се, – предпазливо се обърна тя към него – че не си толкова свободен, колкото може би си мислиш...

Защо?

Тя седна на леглото. Леко помръдваше устни, сякаш търсеше точните думи. После повдигна рамене:

Ще се облечеш ли?

Аз ли? Ами... – Майкъл се заозърта безпомощно.

Виждаш ли – поклати глава шоколадовата Дорис – колко е елементарно? Тук все още нямаш никакви дрехи... Дори и един-единствен чорап. Как си представяш да излезеш на двора както те е майка родила?

Той сведе глава сконфузено:

Значи... трябват ми някакви дрехи...

Да, трябват ти – помилва го тя по бузата – само че, засега нямаш нито цент.

Не бях помислил за това – тихо отвърна Майкъл.

О, не бой се! – целуна го тя – Още сега ще ти купя дрехи. Но не там е проблемът!

А къде?

Дай ми една цигара – протегна се тя към кутията. Запали и замислено издиша дима встрани.

Миналата година – започна Дорис – CORAL обяви фалит...

А... – заекна той, но тя сложи тънкото си пръстче на устните му.

Нищо не доказаха, нищо не откриха... Имуществото им все още се разпродава. Замразените хора – също. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Майкъл, но... за света навън ти не си човек... Ти си – тя преглътна с болка – имущество... Купих те съвсем евтино – за някакви си 90 ранда. Съжалявам – бързо го прегърна тя и обсипа лицето му с целувки – страшно съжалявам...

Ами... – преглътна слюнката си той – как съм оживял тогава?

Виж сега – наклони лице тя към неговото – аз съм доцент по медицина в катедрата по биотехнологии в Бостънския университет. В града, който виждаш ей-там – през прозореца – Само че... – тя сякаш търсеше подходящи думи да обясни нещо – в извънработно...

Да-а-а-а... – прекъсна я мъжът провлачено – Май разбирам! Значи не CORAL, а ти си открила технологията! Ти, или екипът, в който работиш!

Тя сви устни:

Техологии... Технологии много! – проговори скептично тя – Не знам обаче досега някой да е открил технология за справяне с бюрокрацията! Трябват ти документи, акт за раждане, застраховка, социални осугуровки... А и градът гъмжи от полиция. На всеки ъгъл, за всяка услуга ти искат лична карта: за подземното и за въздушното метро – лична карта; за да влезеш в която и да е сграда, дори и в обществена тоалетна – лична карта; за да си поръчаш най-обикновено кафе или газирана вода – лична карта... А и полицаите непрекъснато правят разни справки, проверки... И пак ти трябва лична карта!

Но аз имам лична карта и акт за раждане! – възкликна Майкъл – Не са ли ти ги дали заедно с... хм, картона?

Да, бе... Имаш! – жлъчно направи гримаса тя – Отпреди триста и незнам си колко години... Опитай да ги покажеш където и да е и да изтърсиш: „Аз съм Майкъл Свен, роден през 2032 година, умрял през 2066-та и наскоро възкресен!”. Знаеш ли къде ще те пратят?

Технологията... още не е ли патентована? – изуми се той.

Дорис завъртя глава:

Онези, в Патентното ведомство – въздъхна тя – винаги са си падали реалисти... Ако някой пробва да патентова нещо такова... като нищо може да се озовем в различни отделения на една и съща лудница!

После с жест го подкани да излязат от стаята. Той се подчини. Озоваха се в просторно антре, от което влязоха в друга стая, която изглежда беше работния кабинет на Дорис. Почти целите стени представляваха библиотеки с наредени върху тях стотици томове медицинска и художествена литература и мънички пластмасови кутийки – вероятно електронни носители на информация, аналог на дисковете, които Майкъл помнеше от времената, в които беше живял. До прозореца имаше малко бюро, изработено от стъкло или от някакъв друг прозрачен материал, съвършено имитиращ стъклото.

Какво е това? – заразглежда той мъничка плоска кутийка, закрепена с вендузи към плота.

Компютър – кратко отвърна тя и отвори една вратичка под библиотеката.

Извади оттам някакви предмети, Единият приличаше на дреха, а другият – на стъкло за мотоциклетен шлем. Тя бързо прибра дрехата, сложи някакви ръкавици, които извади от чекмеджето на бюрото. После седна на стола зад бюрото, надяна стъклото като очила и разпери ръце в странна поза. Стъклото бавно потъмня.

Какво правиш? – учуди се Майкъл.

Обличам те – засмя се тя в отговор.

Искаш да кажеш, че сега си в нета?

Да – отвърна Дорис – сега съм на една от търговските улици.

Сетне стана, свали ръкавиците и стъклото и му ги подаде с усмивка:

Избери си сам какво искаш да носиш.

Той нерешително пое предметите и започна да ги разглежда:

Ъ-ъ-ъ-ъ... никъде не виждам кабели...

От близо сто години – делнично повдигна рамене тя – информация се предава само по безжичен път.

Той успя само да изтърси едно „А-ха”, след което надяна маската, защото това беше холограмна маска, и сложи ръкавиците.

Озова се в просторен магазин за дрехи. Беше съвършено сам. Нямаше продавачи, само безкрайни стендове с наредени по тях закачалки с какви ли не мъжки дрехи – от модели, които се сториха познати на Майкъл, до най-немислими и причудливи облекла.

Дорис! – извика той възхитено – Тук има дори пробна! Наистина ли мога да премеря нещо?

Можеш! – дочу се смехът й – Хайде побързай.

Ле-ле-е-е-е... – помисли си той – Колко напред сме отишли!”

Избра си няколко чифта панталони, които му сториха практични, десетина тениски, бельо и ризи. Връхни дрехи... Не, те можеха да почакат!

Свали маската и я подаде на Дорис. Стана от стола.

Готово! – закачливо му се усмихна тя – До няколко часа ще доставят поръчката. Ще оставят пакета до вратата на къщата. Просто отваряш и го взимаш!

Той кимна. Приятно е да си гол в компанията на хубава жена, но човек не можеше да си стои гол през цялото време.

А – попита той – какво беше това, което прибра в шкафа?

Костюм – равнодушно каза Дорис – Сензорен костюм.

После тръгна към вратата.

Нямам повече време! – със съжаление въздъхна тя към него – Трябва да отивам на работа!

Дорис! – тръгна Майкъл към нея – Дорис...

Да?

Благодаря ти!... – тихо продума той и ръцете му обвиха раменете й.

Тя сведе глава на гърдите му, отвръщайки на прегръдката:

Няма защо... Няма защо...

После бързо го целуна по устните и се втурна в коридора.

Дорис – извика той след нея Ами... аз какво да правя, докато те няма?

Ами... – спря се тя сепнато – Не знам! Ей-там е кухнята – като огладнееш, хапни си смело! Ако искаш... прекопай градината. А ако искаш – недей! – и повдигна рамене – Само не влизай в онази стая там! – И посочи с карамеленото си пръстче една врата в края на антрето – Чао! Няма да се бавя!

И изхвръкна навън.

След по-малко от минута Майкъл видя през прозореца как от двора на къщата излетя някакъв чудноват хибрид между автомобил и космически кораб и се устреми към града в подножието на хълма. Дорис.

Той остана сам. Гледай ти! Умираш преди триста и няколко години... После възкръсваш... И откриваш до себе си приятна млада жена, която те чука до скъсване, гощава те с кафе от някакви уж „ретро” чаши, дето сигурно имат повече от интелект от твоя собствен... И съвсем недвусмислено си пада по теб!

Майкъл влезе в съседната стая – току до онази, за която Дорис му каза да не отваря. Изглеждаше като гостна. Просторна, с картини по стените, големи прозорци и застлана с мек килим. В средата й имаше дълга, не особено висока маса с няколко фотьоила около нея. Все още гол, Майкъл блажено се тръшна на единия от тях и се протегна сънено:

Рай!”

Върху кутията цигари, небрежно хвърлена на масата пред него, прочете надпис: „Пушенето е опасно за Вашето здраве!”. Той искрено се разсмя и запали една. Така или иначе – живееше втори живот!

Стана и започна да разлежда закачените на стените картини. Сякаш бяха рисувани от художник-любител. Но ръката, държала четката, макар и не съвсем майсторска, определено е била умела! На едната картина, в цялото си великолепие искреше градът, който Майкъл бе видял през прозореца на спалнята. „Бостън... – мина през ума му – Триста години по-късно”. На другата се виждаше бяла къща с червен покрив, висок комин и градина, кацнала върху неголям зелен хълм, сред малка горичка. Вероятно къщата на Дорис. Ваза с цветя... Небрежно разпилени около нея разтворен бележник, писалка, пепелник с дълго неизтръскван фас от цигара и нахапана ябълка... Пак цветя...

Последната картина беше портрет. Изобразяваше самата Дорис. Беше облечена в червена тениска и се усмихваше със слънчев поглед. Косите й бяха стегнати на темето и образуваха нещо като голям помпон върху главата й. Майкъл се вгледа. Не, тук в лицето й ги нямаше онези черти на строгост и суровост, които бе забелязал сутринта. Беше просто... просто красива.

Всичките картини носеха един и същ подпис: Д. Г.

Може би е имала приятел – жегна го отвътре – Хм... Ревнувам ли?”

Сетне отиде до кухнята. В ъгъла видя голям бял шкаф, за който предположи, че е хладилник. Само дето не се виждаше дръжката на вратата. Както и самата врата. Докосна го с ръка и предната му стена леко се плъзна настрана. Да – наистина беше хладилник! Той извади някакъв колбас, който силно му заприлича на кремвирш. Напъха го между две филии хляб, сложи едно парче сирене и намаза върху кулинарния си шедьовър две-три лъжици сос, ухаещ на горчица. Не стана нужда да отгатва как се затваря проклетия хладилник от бъдещето. Когато се отдалечи на два-три крачки, той се затвори сам.

М-м-м-м... – помисли си той, дъфчейки с наслада – Доста удобно!”

И похапвайки от сандвича, се отправи към кабинета.

Още отпреди му бе направило впечатление, че компютърът на Дорис изглежда необичайно за представите му. Кабел, в действителност, имаше. Един-единствен. Свързваше машинката с един миниатюрен контакт в стената.

Как ли се включва?” – полюбопитства той на ум.

Отвори шкафа, в който Дорис бе сложила онази причудлива виртуална маска и сензорния костюм. За маската – добре. Но дали му ставаше костюмът? Той го разгъна – беше от някаква много еластична, приятна за допир, материя. Като нищо щеше да му стане! Но каква беше тази дупка между крачолите? Разгледа я – явно костюмът така си беше произведен. Но надали тази празнина е била направена, за да си остане зейнала! Той отново надзърна в шкафа. Погледът му спря на бяла пластмасова кутия, сложена на долния рафт. В нея се мъдреше причудливо приспособление с неопределени, заоблени форми, направено от мек, не чак толкова еластичен материал, като този на костюма. Заразглежда го и установи, че се състои от няколко части. Едната напомняше на две изкуствени вагини, свързани помежду си. Разстоянието между тях можеше да се променя. Другата приличаше на два вибратора, напъхани в тях с главичката нагоре. Всичко това се слагаше в нещо като калъф, който обаче си стоеше широко отворен. Профилът на горната му част идеално пасваше на дупката между крачолите на сензорния костюм.

Ами да! – плесна се Майкъл по челото и изпусна една голяма троха на земята – Ето как правиш виртуален секс!”

Излежда „уредът”, защото Майкъл не можа да измисли подходящо име за него, беше универсален за двата пола – когато го използва жена, комплектът е пълен, а мъжете просто сваляха вибраторите... или сваляха само предния, а другия използваха по предназначение, в случай, че имат по-особени сексуални наклонности.

Той прибра всичко в кутиите и затвори шкафа.

Колко са напреднали!” – каза си. Подобни чудесии имаше и в неговото време, но бяха експериментални и надали притежаваха качествата на тези, които току-що беше разгледал.

Седна на стола зад бюрото и отвори чекмеджето. Кутии. Тънки пластмасови кутии. Отвори една – съдържаше пет миниатюрни диска. „950 ТB! – прочете върху тях – Брей!...”. Какво ли имаше на тях? Взря се в етикетчетата: „Сватбата на Фигаро”, „Тоска”, „Порги и Бес”... Хм!...

До кутиите видя писалка. Я! Че хората от ХХIV век използваха ли още такива неща? Бележник... Чудна работа – не беше електронен, а най-обикновен. От хартия. Разгърна го и попадна на случайна страница. Стихове. Надраскани на ръка. Той се зачете:

И идва ден

на съзерцание и милост.

И идва ден,

а може би е нощ ?

И тихо е,

и пълно е ...

и може би е страстно -

дори и сам

да вдигнеш тост....2

Неочакван шум долетя от входната врата. Той бързо мушна бележника обратно в чекмеджето и хукна към входа. Погледна през прозореца – един автомобил, подобен на този, в който замина Дорис, бързо се отдалечаваше по посока на града. На прага лежеше кашон, целият облепен с разни етикети.

Дрехите ми!” – зарадва се Майкъл, бързо отвори вратата и грабна скъпоценната пратка. Обу слипове и си избра чифт джинси и тениска, с холограмен образ на разголена цицореста блондинка с каубойска шапка и надпис: „Fuck me in” Следваше адресът на някакъв сайт.

Сега можеше спокойно да се поразходи из двора! Вече не се чувстваше като пещерен дивак.

Дали не забравих нещо?” – мина през главата му тревожна мисъл. Помъчи се да си спомни, тъй като не му се връщаше обратно, но си реши, че няма смисъл да се притеснява и уверено закрачи навън.

Сигурно доста от съвременниците на тъмнокожата му спасителка биха сметнали, че дворът й също е малко „ретро”, както дизайна на сервиза за кафе. Пътека от мраморни плочки водеше към външната врата, около оградата шумяха няколко добре поддържани дървета, вдясно от него растеше огромната топка на храст чимшир, а вляво оградена с речни камъни градина с цветя. Ретро или не – дворът на Дорис беше подреден с чувство.

Та... какво ми каза тя?... Да прекопая градината?”

Заобиколи къщата и под малък сайвант откри земеделски сечива. За беля – никога не бе хващал мотика. Затова нарами най-малката и закрачи към градината. Обеща си да се постарае максимално.

Близо три часа по-късно, капнал от умора и плувнал в пот, Майкъл седна на мраморните плочки и настървено затърси кутията цигари, която предвидливо бе сложил в джоба на джинсите.

Ето защо хората пушели!” – помисли си той с ирония.

Сетне заоглежда прекопаната в по-голямата си част градина. Нямаше счупени стебла и буци пръст по пътеката. Никога не се бе занимавал с подобни неща, но все пак работата му изглеждаше свършена прилично.

Трябваше веднага да се изкъпе! Реши, че Дорис не бива да го заварва в това жалко състояние.

Но вече беше късно – проехтя звук от клаксон и футуристичният й автомобил спря на две педи височина над пътеката. Вратата му се отвори и отвъре, усмихната до уши, скочи самата Дорис и се затича към него.

Майкъл! – ахна – ти си прекопал градината!

М-да... промърмори той с известно недобство – Но не съм сигурен дали съм се справил добре...

Тя с престорена критичност огледа резултатите от градинарските му усилия, прегърна го и смигна поощрително:

Като за първи път е... доста добре!

И устните й леко докоснаха неговите.

Харесва ли ти да прекопаваш градината? – закачливо се засмя Дорис.

Той се почеса по врата:

Ами... Не знам... Но е доста уморително! В ХХIV век нямате ли си роботи за тази цел?

Имаме... – усмивката й стана скептична – Но роботът е... само машина... Колкото и добре да си върши работата, никак не е трудно да се отгатне дали една градина се поддържа от робот или от човек.

Уф... – успя само да изпъшка Майкъл.

О, – погледна го тя в очите с тревога – ако не ти харесва, недей повече да го правиш! Мога и сама... Но какво си облякъл? – шеговито се престори тя на засегната, докосвайки тениската му.

Ами...

Тя с наслада вдиша аромата на потното му тяло:

Миришеш на... мъж... – затвори очи Дорис и го прегърна още по-силно.

Трябва да си взема... да си вземем душ!

Заедно? – възкликна тя – Чудесна идея!

Минута по-късно двамата се прегръщаха голи под горещите струи. Дорис се любеше с невероятна страст.

Излязоха, загърнати в хавлии, хапнаха набързо и скочиха в леглото. Чак до среднощ стаята се огласяше от огнените им стенания.


***

На сутринта, Майкъл в просъница протегна ръка да помилва Дорис. Дланта му напипа празно място. Дорис я нямаше! Той отвори неспокойно очи и седна в леглото.

Точно срещу него стоеше Дорис. Имаше доста странен вид – бе облякла, както му се стори – на голо – бяла престилка, цялата оплескана в разноцветни петна. Лицето й изглеждаше напрегнато и съсредоточено. Бе прехапала леко език, а косата й бе стегната в помпон. В ръка държеше тъничка четчица.

Моля те – тихо рече тя, а очите й се усмихваха – постой така още мъничко!

Но... какво правиш? – потърка клепачи той.

И чак сега видя, че тя бе разтворила до леглото голям триножник със закрепена върху него рамка.

Рисувам те – повдигна тя рамене, а на бузата й отново засия трапчинката.

Той бавно зае предишната си поза. Току до него бе масичката с ретрочашите. Майкъл отпи една глътка и запали цигара. После се загледа в Дорис.

Толкова ли съм хубав? – засмя се той и си спомни, че не особено атлетичната му фигура и кръглото му лице винаги му бяха създавали комплекси.

На мен ми харесваш! Дай ми цигара!

Той протегна кутията към нея.

Но... защо е този труд? – изуми й се Майкъл – нямаш ли фотоапарат?

Имам – произнесе замечтано тя – но това... това е различно! Постой още малко!

Той отново застина.

Дорис... – сети се по едно време – Кой е Д. Г.?

Дорис Гленд – отвърна му тя, без да вдига поглед от платното – Аз. Защо?

А, нищо... Просто... спомних си за картините в хола...

Разгледал си ги? – поусмихна се тя – Да, мои са. Как ти се струват?

Ами... почеса се той – не съм сигурен. Аз не съм професионалист...

Не ти харесват! – направи неопределена физиономия Дорис – Нали?

Не съм казал това! – бързо отвърна Майкъл – Хубави са, но... Просто не съм сигурен дали съм способен да оценявам този вид изкуство.

Тя го изгледа изпод вежди, но не каза нищо.

Отначало помислих – продължи с известно неудобство той – че ги е рисувал някой твой приятел... любовник, де...

А ти – отговори Дорис, без да вдига очи от платното – с чии уши ме слуша, когато ти казах, че никога не съм имала интимна връзка в реалния свят?

Помислих си че... че ме будалкаш.

Не, Майк – прекъсна за миг заниманието си тя и го погледна право в зениците – помислил си, че съм те излъгала. Запомни добре! – тя бе хванала четката с два пръста и я бе насочила към него, също като учител, преподаващ урок – Аз никога не лъжа!

Той помълча за малко и поде отново:

А стиховете в оня тефтер... Твои ли са?

Дорис отново го изгледа изпод вежди. Този път – доста по-ведро. Топна четката в чашката с терпентин, а сетне започна да размазва някакакви бои по палитрата.

И там ли си ровил? – промърмори тя под носа си, но с тон, който подсказваше, че не й е неприятно.

Не трябваше ли? – стресна се той – Извинявай, аз само...

Майкъл... – Дорис седна на кревата до него, а очите й го гледаха топло – Майкъл! Домът ми е изцяло на твое разположение! – и протегна крехките си ръце към него – Аз... нямам какво да крия от теб.

Прекалено хубаво е!... – помисли си той – Прекалено е хубаво, за да бъде истина! Може би, аз просто сънувам...”

Устните му потърсиха нейните.

Имаш боя на носа! – забеляза той с нежна ирония.

Двамата се разсмяха.

Когато тя му каза, че вече е нахвърляла основните детайли, той стана и започна да разглежда творението на Дорис. Е, Майкъл не изглеждаше съвсем така, но... какъв беше този бряг? И дърветата?... На картината се виждаше самотен тропически плаж с излегната върху пясъка уморена фигура на гол мъж, а в далечината се мержелееха огромни футуристични здания на непознат град.

Как ще я наречеш? – попита с насмешка – „Реликт”?

Защо пък „Реликт”? – повдигна рамене тя със смутена усмивка.

Ами... Защото наистина съм реликт – засмя се той – От ХХI век. Вчера цял ден се чувствах тук като теле в железница, ха-ха-ха... Всичко ми ново, всичко ми е непонятно, причудливо...

Дорис се усмихна разбиращо:

Е... Може и да е „Реликт” – и се почеса замислено по слепоочието, оставяйки синя боя от четката.

После неочаквано се хвърли със смях върху него и го зацелува бясно.

Реликтът ми той... – прегърна го Дорис, сведе глава на рамото му и притихна.


* * *

Всъщност... – сепна се по някое време Майкъл – Днес няма ли да ходиш на работа?

М-м-м-м-м... – дочу се гласът й изпод чаршафите – днес е съ-ъ-ъбота.

После стана и седна върху възглавницата. Явно доста й се харесваше да сяда по този начин.

Тези два дни – произнесе тя със задоволство – са само наши! Уф-ф-ф... – с досада смъкна тя завивката от себе си и я захвърли на пода – Тия чаршафи само пречат!

И в спалнята отново се развихриха необуздани страсти.


***

На следващата сутрин Дорис отново се бе измъкнала от леглото преди него. Но този път не беше в спалнята. Майкъл я завари в кабинета, седнала гола зад бюрото и сложила холорамната маска. Той тихо се приближи зад нея и леко започна да я милва по раменете.

Майкъ-ъ-ъл... – провлачи изкусително Дорис – Не сега... Имам малко работа.

Ръцете му бавно се спуснаха към гърдите й и почувстваха твърдата им мекота.

От устните й се отрони едно нежно „Ах...”

Майк – засмя се тя – почакай ме още мъничко! Сега ще дойда.

Какво правим, а? – иронично подхвърли той – Май не се отказваме от виртуалния секс?

Дорис рязко се извърна към него, смъквайки маската, и вби леден поглед в очите му. Лицето й бе добило онова властно и демонично изражение, което преди два дни почти го беше изплашило.

Стига дрънка глупости! – отряза го тя.

Сетне пак намести маската и продължи заниманието си.

Извинявай... – прошепна Майкъл – но... какво всъщност правиш?

Изпращам една изненада на Патентното ведомство. В понеделник ще се изумят какво е цъфнало в пощата им!

Технологията? – ококори се той и клекна до нея, тъй като наоколо нямаше стол, на който да седне.

М-м-м... Да – отвърна Дорис простодушно – може и така да се каже! Технологията.

А... – направи гримаса той – Ами... ако наистина те сметнат за откачена?

Преди близо хиляда години – започна тя с някаква особена назидателна насмешка в гласа, без да прекъсва заниманието си – един човек твърдял, че Земята била кръгла и се въртяла, виждаш ли, около Слънцето! Че и около себе си... И научните, и религиозните светила от онова време му вгорчили живота – изкарали го побъркан, после – еретик, преследвали го, съдили го, изтезавали го... Накрая даже успели да го притиснат да се отрече от убежденията си. Хм... – сви за миг устни Дорис – И той наистина се отрекъл... за не повече от минута. А после казал едни думи, които влезли завинаги в историята: И все пак – тя се върти!

Свали си маската, изхлузи ръкавиците и се обърна към него. Голотата й бе влудяваща!

А ти какво мислиш, Майкъл? – Дорис беше сериозна – Върти ли се тя? Възможно ли е мъртвец да оживее?

Той все така стоеше клекнал до нея, загубил дар-слово от откровението й.

На нея може и наистина малко да й хлопа дъската... рече си снизходително на ум – Да се мисли за Коперник 3! Хе!...”

Да... – нерешително отвърна накрая – Мисля че... може.

Тя затвори очи и кимна с едва забележима усмивка.

Е, всъщност приключих! – разтвори тя ръце весело.

Не им се правеше закуска, затова Дорис я поръча по мрежата. Някакви понички с ванилов крем. Изядоха ги в кревата.


* * *

Вече наближаваше обяд, когато Дорис се размърда мързеливо и неочаквано предложи:

Майк, искаш ли днес... да отидем на разходка?

Къде?

В града!

Той отметна завивката и каза с безпокойство:

А полицията? Забрави ли, че нямам документи?...

Тя се усмихна обнадеждаващо:

Няма страшно! Ще бъдем в колата. Дори и да спрем някъде – ще проверяват колата, тоест – мен. Аз пък – засмя се тя щастливо – имам документи!

И като камък от прашка изхвръкна от леглото.

Идваш ли? – извърна се от вратата тя с усмивка.

Ами... Право да си кажа, малко ме е страх!

Ела! – със смях протегна ръка тя към него – Тъкмо ще бъдеш исторически консултант!

Той се подчини и набързо се облече. Няколко минути по-късно двамата се озоваха в странния автомобил на Дорис. Майкъл дълго се удивляваше и цъкаше с език на обясненията й за тази или онази техническа глезотия в колата й. Просто – в нея всичко бе проектирано така, че да създава максимални удобства.


Още по негово време Бостън беше много голям мегаполис. Но това, което видя през прозореца на колата на Дорис, надминаваше и най-фантастичните му представи. Огромните небостъргачи, които бе видял в далечината, сега му се сториха още по-огромни и величествени. Градът се бе разрастнал най-малко четири пъти. И то – само на сушата! Защото Бостън продължаваше и под вълните на Атлантическия океан.

Ей там – обясняваше Дорис – в онази сграда е Главният изчислителен център на щата – и летящият автомобил премина покрай нея – Между онези небостъргачи е сгушен Историческият музей... Какви музеи е имало в града, когато си живял тук?

Майкъл не очакваше такъв въпрос. Впрочем, той бе стъпвал в музеи само като ученик – когато ги водеха от класа. И сега му беше абсолютно невъзможно да си спомни името на който и да било от тях. Затова промърмори само едно:

Ами...

Жалко, че няма как да влезем! – леко въздъхна Дорис – Но още в първия ден, в който най-сетне си получиш проклетата лична карта – за миг го погледна тя с усмивка – веднага ще те разходя навсякъде! Ще идем и на театър!

Той само сви рамене. В този момент не знаеше на кого да благодари за това, че няма лични документи.

Защо живееш в къща? – полюбопитства той, захласнат в небостъргачите.

Носталгия – рече тя нехайно – В тази къща израстнах. А хълмът е изкуствен – от около сто и петдесет години. Нямало е къде да дянат пръстта, когато са прокопали следващото ниво на подземното метро.

Тук – попита отново мъжът – има ли китайски ресторанти?

Ха-ха-ха-ха... – тя не можа да сдържи смеха си – Много. Харесваш китайската кухня?

Ами... свикнал съм с нея.

Някой ден – зарече се Дорис – ще те заведа на истински ресторант!

Какво значи „истински ресторант” – от онези, дето ти нареждат на масата 20-30 прибора ли?

Е-е-е-е... Не чак толкова много! – повдигна вежди тя с усмивка му смигна шеговито – Само десетина.

Разходката продължаваше.

Я! – удиви се Майкъл неочаквано – това там не е ли Статуята на свободата?

Статуята на свободата е! – кимна тя, като следеше трасето пред себе си.

Но... Защо е тук? Не трябваше ли да бъде в Ню Йорк?

Преместили са я преди трийсет и няколко години – въздъхна Дорис – Още не съм била родена. В Ню Йорк е станало силно земетресение и е имало опасност да се срути. И... решили, че земята тук е по-стабилна.

Да преместят такава гигантска конструкция! – прошепна той възхитено.

Дорис го изгледа тревожно:

Майк... Ти в час ли си изобщо откъде се е взела Статуята на свободата?

Едва от Дорис той научи, че символът на Съединените щати е бил подарък от Първата Френска република и че щом преди повече от петстотин години са успели да я пренесат с ветроходи през океана, то през ХХІV век преместването й от Ню Йорк до столицата на съседния щат надали би представлявало голям проблем.

Прибраха се по тъмно. Дорис поръча вечеря от някакъв китайски ресторант. Кутийките от стиропор винаги се бяха стрували на Майкъл много удобни за храна – особено в дългите часове, прекарани на фотьоила у дома, в онова – другото време. Когато се бе връщал уморен от работа и се тръшваше пред телевизора.


* * *

На следващата сутрин, веднага щом остана сам, Майкъл предпазливо влезе в кабинета на Дорис. Огледа стаята. Беше забравил да я попита дали в къщата има охранителни камери или нещо от този род. Но тъй като не забеляза нищо подозрително, уверено се отправи към шкафа. Пък и нали Дорис му бе казала, че целият дом е на негово разположение? Не се затрудни да облече сензорния костюм. Или... Дали онзи „ уред” не би трябвало да се сложи предварително? Е. съвсем скоро щеше да научи дали го е монтирал правилно. Предвидливо извади вибраторите – никога не си бе падал по аналните изненади, ако изненаданият трябваше да е самият той...

Дали ми стои добре?” - мина през главата му идиотска мисъл. За щастие в кабинета нямаше огледало.

Ръкавиците бяха в чекмеджето на бюрото. Предположи, че ще се справи с тези технически щуротии от бъдещето. Маската...

Прииска му се да извика от възорг! Намираше се в центъра на огромен площад, с фонтани, водоскоци и цветни градини. До където се простираше погледът му се извисяваха могъщи здания, архитектурата, на които му се стори по-футуристична и раздвижена дори от тази на съвременния Бостън. Това да не би да беше стартовата страница на Дорис? Може би мястото бе нещо като портал. Огледа себе си – беше облечен с тъмен паталон и светло бежова риза. Около него непрекъснато се появяваха и изчезваха различни хора – мъже и жени от всички възрасти. Той забеляза, че повечето от мъжете носят абсолютно същите дрехи. Навярно бе нещо като стандарт. „Да – помисли си той с ирония – ето как се чувства теле в железница! ”.

Около площада, далеч от мястото, където бе застанал, той забеляза няколко нисички постройки, които поразително приличаха на кафенета. Отправи се към най – близкото.

Кафе „Порт Роял”! Опитайте несравнимия аромат! Отдайте се на насладата! – крещеше нечий бодър глас от заведението.

Майкъл се разположи на една кокетна масичка. Огледа се – в заведението беше съвършено сам. Усмихнат младеж с бяла престилка в миг дотърча до него:

Добър ден, сър! – Майкъл си бе представял идеалния келнер горе – долу като него – Желаете ли да опитате едно наистина добро кафе?

Желая – отвърна гостът от миналото – но се боя, че в момента не съм много добре с парите.

О! – възкликна младежът без да сваля усмивката си – Безплатно е! Това е реклама. Но ако ви хареса, можете да направите поръчка за произволен грамаж, смляно по Ваш избор. И до два часа доставката ще бъде у дома Ви!

Искаш да кажеш – учуди се Майкъл – че ако ти ей-сега ми поднесеш кафе, аз не трябва да плащам?

Нито цент, сър! Това е реклама! – сияйната му усмивка си оставаше все тъй широка.

Ами... Добре! – кимна Майкъл удивено.

В ръцете на сервитьора като отникъде се появи малък поднос с кафениче, чаша и захарница.

Заповядайте, сър! Кафе „Порт Роял” – извика отново младежът – Отдайте се на насладата! Неповторимият аромат от Бразилия! Заповядайте!...

Той опита кафето. Наистина беше доста добро на вкус, топло и с приятен аромат. Е, га ти сензорният костюм! Да пресъздаде такова реалистично усещане!

Кафе „Порт Роял” – възклицаваше високо сервитьорът – Кафе за истински ценители! Едно добро начало на деня! Потопете се в страстта!..

Момче – сбърчи вежди Майкъл – би ли могъл да намалиш малко децибелите?

Не мога, сър – усмихна му се младежът ослепително – Аз съм бот. Това е реклама. Кафе „Порт Роял”!...

Банер! – просветна му внезапно на Майкъл под шапката – Това е рекламен банер! Уф-ф-ф... Ето защо няма други клиенти! И аз като последния кретен се наврях право тук! Е, га ти... какъв съм глупак!

Стана и с бързи стъпки се отдалечи.

Опитайте! Опитайте! – крещеше жизнерадостният глас зад гърба му. Ботът явно не забеляза, че Майкъл си беше тръгнал – Несравнимият букет от аромати!

Ами сега? – помисли си Майкъл – как мога да ида... където и да е?”

Пред него мигом заблестя голяма холограмна клавиатура, направена сякаш от светлина. Навярно костюмът реагираше на мозъчните импулси на потребителя. Истинско чудо!

Адрес!... – сепна се Майкъл – трябва ми адрес!”

Ами да! Онази рекламна тениска!

Той бързо си свали маската и изтича до спалнята. Отвори вратата на гардероба – тук някъде трябваше да бъде!

Ето я: “Fuck me in…”

Сграбил безценната вещ с две ръце, той хукна обратно. Надяна пак маската и трескаво набра адреса.

Този път се озова в просторно фоайе, напомнящо донякъде каубойски бардак. Наоколо бе пълно с леко облечени жени от всички раси, възрасти и гръдни обиколки. От ъгъла звучеше пианало, а до него стоеше доста пълна негърка, която явно се опитваше на направи свирка на саксофона.

Здравей! – приближи се до него нисичка брюнетка с жартиери и полупрозрачно черно бюстие. Изгледа го прелъстително и докосна горната си устна с върха на езика си – Искаш ли да се позабавляваме?

Здрасти! – усмихна се той – видях рекламата и...

О! – възкликна непознатата и потърка длан между краката му – Как си обаче с мангизите?

Нямам! – отвърна той смутено.

Нищо! – засмя се тя и облиза изкусително устни – Аз съм от безплатните! Но не участвам в тройки и не правя всичко, нали разбираш?

Той кимна.

А има ли други, ъ-ъ-ъ... безплатни?

Всички наоколо сме FREE – без капка притеснение бръкна в панталоните му тя и напипа инструмента му – Само за мадамите от горните етажи трябва да си плащаш. Но те могат вси-и-и-и-чко... – провлачи – Аз не ти ли харесвам?

Той изобщо не усети кога беше смъкнала ципа и с наслада бе започнала да облизва члена му.

Виж сега... – заекна той – не съм сигурен. Но... Знаеш ли, аз съм от ХХI век и не съм съвсем наясно с доста неща тук.

Така ли? – вдигна глава тя с усмивка, продължавайки да го разтрива отдолу с ръка – Къде е това?

Ами... Не е много далеч – опита се той да се пошегува.

И как е там? – и без да чака отговор, тя пое члена му с уста.

Ами... – измъкна нерешително се от хватката й той – Добре е! Но... няма ли първо да се запознаем?

Тя седна на едно просторно кресло срещу него, разтворила безсрамно бедра.

Аз съм Лаура.

А аз – Майкъл. Ти... Бот ли си?

Хи-хи-хи... – захили се тя превзето – Във всеки случай, няма да усетиш разликата!

С плавно движение си свали бикините и разтвори розовата си вагина. Започна леко да се гали по интимните части:

Искаш ли да ме оближеш?

Като в сън, Майкъл бавно коленичи пред нея и езикът му леко докосна клитора й. Беше страхотно!

О-о-о-о... – застена Лаура страстно – О-о-о-о-о-ох...

Той протегна ръка към пениса си и бавно започна да мастурбира.

О-още – задъхваше се Лаура – Още, още!...

Тя внезапно се изхлузи от креслото и катеричката й се озова точно където трябва. Майкъл навлезе в нея рязко и грубо. Хвана я с ръце за кръста и бясно започна да я чука. Лаура закрещя от удоволствие, вдигна бюстието си към шията и започна да разтрива с ръце набъбналите си гърди.


* * *

Майкъл свали маската. Дишаше тежко. Целият лепнеше от пот, слепоочията му пулсираха, а сърцето му бумтеше така, че сякаш щеше да изскочи навън.

Е, га ти джаджата!” – изохка той възхитено. Някога – в онези времена – дори и не беше сънувал, че техниката може да има такива немислими постижения.

Уредът” обаче беше подгизнал от сперма. Е, неприятно, но не непоправимо. Той внимателно го подсуши, прибра всичко в кутиите и се върна на леглото в спалнята. На следващия ден той щеше да открие, че за събирането на телесни течности „уредът” си имаше специален еластичен контейнер, който не бе забелязал по-рано.

Чувстваше се невероятно!

Дорис нищо не заподозря. Върна се, целуна го и вечерта протече като предишните.

Три дни по-късно той вече беше изчукал всички FREE мадами в Madame Ors Saloonсайтът от онази тениска. Лаура, Мелиса, Елеонор, Тина, Емили, Дороти, Мей... Дори онази дебела нъгърка със саксофона – тя наистана се оказа неподозирана майсторка на оралния секс. Имаше си дори любимка – една дребничка руса сладурана на име Дейзи. С нея бе правил секс няколко пъти. С Лаура – също. Както обаче го предупредила тя още в началото – FREE GIRLS не можеха да правят доста неща. Бе невъзможно да ги навиеш за анално проникване, например. Дори и насила, колкото и да се опитваш, не можеш да влезеш от там – резултатът беше само весел смях от нейна страна. Не можеха да правят тройки и по-големи групи с мъже или други FREE GIRLS. Най-много – да бъдат бонус в тройка, четворка и така нататък, само с някоя от платените мадами. Тогава обаче, поне според обясненията им, правеха абсолютно всичко, което се иска от тях – колкото и да е шантаво или извратено. На Майкъл много му се дощя да опита как са дупетата на Дейзи и Лаура. Или той да облизва Лаура, а Дейзи и някоя друга да се борят коя да първа да му го засмуче. Но засега нямаше как.

FREE GIRLS в този сайт бяха едва десетина, но бройката на платените гонеше няколко хиляди. С доста от тях потребителят можеше и да води някакъв разговор, а с една малка част – дори да завърже трайно познанство, тъй като коефициентът им на интелигентност понякога стигаше и до 80. Тъкмо те бяха най-скъпите.

Научи, че с момичетата можеш даже да пиеш кафе или шампанско, разбира се – рекламни. Е, ботовете-сервитьори му проглушаваха ушите с възторжените си крясъци за невероятните качества на този или онзи продукт. Сигурно защото досега се бе забавлявал само FREE. Навярно в будоара на някоя PAY мацка ботът щеше да бъде само нещо като служител от рум-сървиз. Кой знае?

Междувременно, той откри, че в нета можеш да се преоблечеш в абсолютно всеки магазин за дрехи – от елементарната конфекция, до най-прочутите бутици. Всичко бе напълно безплатно! Плащаш само ако направиш поръчка. Но докато си в мрежата, всъщност не носиш дрехи. „Обличаш” програма.

Самата мрежа се стори на Майкъл поне хиляда пъти по-променена, отколкото родния му град. Тук имаше всичко. Информационни сайтове, адвокатски кантори, новини, магазини, форуми, игри, развлечения, казина, публични домове... Така и не можа да изброи телевизионните канали – при това мрежата предлагаше двуизмерни, триизмерни и виртуални онлайн програми. Нищо не ти беше нужно да четеш – ботовете ти го казваха сами. И почти всички сайтове предлагаха някакъв определен набор от безплатни услуги.

Но каквото и да си говорим – Майкъл сега вече сериозно се нуждаеше от някакви пари!

В четвъртък реши да се поразходи из други еротични сайтове, които предлагат FREE опции. Поизмъчи се малко как да намери търсачка, но се справи. И се гмурна в света на виртуалните изкушения.

Няколко часа по-късно, той отново си свали маската, потен и премалял.

Това, което видя, го накара да си глътне езика!

Не беше сам в стаята. На пода в ъгъла до него бе седнала... Дорис! Въртеше в ръце кутия с цигари и го гледаше с празен поглед. Но не личеше да е ядосана.

До.. Дорис... – заекна той – Какво правиш тук?...

Без да бърза, тя си запали цигара, вдъхна дълбоко дима и замислено го издуха към тавана.

А ти – бавно произнесе накрая – какво правиш – и направи неопределен жест с ръката, в която държеше цигарата – там?...

Той изпухтя с досада.

Ами... – опита се да започне – Това... това не е изневяра, нали? Ти си съвременна жена – просто... малко разнообразие! Реших само да опитам...

Дорис поклати глава мудно и отново дръпна дълбоко от цигарата си.

Изневяра... – промърмори – Кой ти говори за изневяра? Впрочем – гласът й стана саркастичен – от колко време... хм... опитваш?

Той се почеса по врата.

Искаш ли цигара? – хвърли му тя кутията.

Той също запали.

Помниш ли?... – продължи тя спокойно, но шоколадовото й лице постепенно започна да придобива онзи страховит и властен отенък, който така го плашеше – Преди няколко дни ти нарече себе си „реликт”.

И небрежно изтърси пепелта на пода.

Той замълча.

Не си! – тя завъртя глава в знак на отрицание, а гласът й продължаваше да звучи равно и безразлично – Не си реликт, Майк – сви тя устни – просто... това, което ти и другите като теб сте били някога, сега е еволюирало в същата посока.

За какво, по дяволите, говориш?” – не разбра той, но сметна че моментът не е подходящ да се обажда.

Но иначе си прав! – кимна тя философски – С това „нещо” ти не ми изневеряваш... – стана и тръгна към вратата – Но знаеш ли – спря се тя за малко – бих предпочела да има друга жена!

Никога по-рано Майкъл не би могъл да си представи, че толкова крехко и нежно същество като Дорис, може да излъчва тази невероятна суровост!

Ще ми забраниш ли да го правя? – попита той смутено.

Не! – повдигна Дорис рамене с жест, който изразяваше почуда и отвращение едновременно – Прави каквото искаш... Но тази вечер стой далеч от мен! – натърти хладно тя.

Тонът й издаваше чудовищно раздвоение. Звучеше като човек, на когото му предстои да направи ужасяващ избор. Ако Майкъл си бе направил труда поне да я изпрати до антрето, щеше да види, че тя влезе в онази стая, която преди седмица му бе казала да не отваря, но още на следващия ден предостави на негово разположение целия си дом. Но той дори не помръдна от стола. Чувстваше се някак неудобно.

В романите и в приказките за Синята Брада или Красавицата и Звяра вратите на такива стаи задължитено биваха заключени.

Тази не беше.


* * *

Майкъл прекара нощта на дивана в гостната. Така и не можа да си обясни защо Дорис се отнесе с него по този начин – все пак, той не бе направил нищо нередно, срамно или престъпно! Ако беше – тя просто щеше да му го забрани, нали така? Или да го помоли да не го върши занапред... Спорове, дали виртуалните авантюри са или не са изневяра, той помнеше и от времето, в което беше живял. Даже и самата тя го призна: Не! Не е изневяра!... Но хем не го упрекна, не му вдигна скандал и го остави да прави каквото си пожелае, хем се отдръпна. Дяволска работа!

Човек никога не може да разбере жените!” – заключи мъдро той накрая и се опита да заспи.


* * *

Събуди се късно на следващия ден. Дорис отдавна бе тръгнала на работа. Все пак се бе сетила да сервира на масата до дивана сутрешното му кафе и кутията с цигари.

Той сръбна от топлата напитка, запали и с наслада издиша дима. Вече бе престанал да се вълнува от причината, която бе провокирала Дорис да се държи така снощи. Жена... Какво да я правиш? Ще помърмори още малко и ще млъкне!

Въпреки това чувстваше, че би трябвало да направи нещо, което да й се хареса. Не изпитваше вина за виртуалните си сексуални забежки, но си помисли, че няма да е лошо да й подобри тонуса – да спиш на дивана е обидно!

Градината! – сети се той – Една седмица не е прекопавана!”

Този път взе по-голяма мотика. Заудря с повече усилие. Острието потъваше по-дълбоко от предишния път. Но колкото и да внимаваше да не поврежда цветята, две-три стебла се счупиха.

Нищо – рече си – Ще ги изкореня. Тя няма да познае.”

Внезапно мотиката звънна в нещо твърдо. Той се наведе да изхвърли камъка. Не можа обаче да го измъкне веднага. Клекна и започва да разкопава с ръце.

Оказа се не камък а... череп! Мамка му!

Той ужасено отскочи назад, изтървайки зловещата си находка.

Няколко минути по-късно събра смелост и затърси други човешки останки. По дяво... Имаше! Само на седем-осем педи от първия гроб лежеше още нечий скелет!

Ето каква си! – крещеше мислено той – Съживяваш ни... И като ти омръзнем, ни убиваш! Господи, къде съм се натресъл! Трябва да повикам полиция!”

Да, бе – полиция! Нали ченгетата щяха да започнат с: „Кой сте Вие? Дайте си документите!” А Дорис щеше да се измъкне – телата бяха на хора, умрели от естествена смърт, при това – преди стотици години! А и тя със сигурност пазеше документите за всяка покупка от складовете на CORAL. Ето защо не патентоваше шибаната си технология! Ако обществото знаеше за нея – щяха да тикнат Дорис в пандиза до живот. Но тъй като тези хора по документи бяха мъртви, а покойник не може да се убие, демоничната му спасителка бе абсолютно недосегаема от закона. Дори и от този на ХХIV век.

В първите няколко минути Майкъл трескаво се чудеше какво да направи, как да постъпи.

Кафето!... – сякаш го прониза мълния – В него е имало отрова!”

И с всичка сила напъха двата си пръста в гърлото. Трябваше веднага да повърне! Успя! Уф-ф-ф-ф...

Той бързо зарови костите обратно и заравни почвата над тях.

Дали ще се изненада – помисли си ехидно – когато ме завари довечера жив?”

Влезе в гостната и напосоки започна да рови във всички шкафчета.

Пистолет! – мърмореше си тихо под носа той – Имаш ли пистолет?

Изглежда Дорис не притежаваше огнестрелни оръжия. Но и откъде, по дяволите, той можеше да има представа как изглеждат пистолетите на ХХIV век?

Най-накрая в кухнята погледът му спря върху автоматичен сгъваем нож. Отвори го – острието му бе почти пет инча. Той въздъхна облекчено и мушна ножа в джоба си. Сетне доволно излезе на двора, седна на стълбите пред прага и запали цигара.

Маниачка! – мислеше ядно – Ще видиш ти!”

Не се реши отново да влезе в мрежата. Ако Дорис влезеше тихомълком като предния ден, можеше да го убие с лекота: там – на стола. Без да може да й окаже съпротива.


* * *

За негова изненада, Дорис ни най-малко не показа да е учудена от това, че я чака жив и здрав на входната врата. Нещо повече – дори изглеждаше да е зарадвана от прекопаната градина! Даже го целуна...

Дорис – наведе той глава, съвършено имитирайки срам – Извинявай, аз... без да искам сутринта разлях кафето... Измих и забърсах, но...

И си решил – смееха се очите й – да се направиш пак на градинар, за да не се разсърдя? Майк...

И нежно го погали по бузата. Стори му се, че очите й пак го гледат с предишната си топлина.

Е – въздъхна тя с уморено облекчение – поне си намерил занимание, което да те привлича!

Не съм бил в мрежата! – отрече Майкъл.

Майк – изгледа го Дорис с нежна насмешка – имах предвид градината!

Вечерта му се извини за снощното спане на дивана и пожела отново да си легнат заедно в спалнята.

Ами... – Майкъл имаше готов отговор, но реши да се направи на притеснен – Аз... Имам нужда от малко размисъл... – очите му станаха умолителни – Нека поспим отделно още два-три дни, а?

Виж, това явно наистина я учуди, а не че го намери жив след онова кафе.


* * *

Цяла нощ не мигна. Всеки миг очакваше в стаята безшумно да влезе Дорис. С нож или пистолет под нощницата. Или най-обикновено найлоново въже. Сигурно се бе държала толкова мило с него, за да приспи бдителността му.

По някое време, когато усети, че очите му се затварят и не издържа повече, стана и премести един стол до вратата, с облегалката под бравата. Така със сигурност щеше да се събуди от шума, ако чернокожата откачена реши да нахълта посред нощ.

После мушна ножа под възглавницата и задряма.


* * *

Сутринта го стресна писък от сирена. Пред дома бе спрял голям автомобил с въртящи се светлини на покрива, който виеше пронизително.

Госпожице Дорис Гленд! – разнесе се рязък глас от високоговорителите – Областен прокурор Дъглас и полиция на щата Масачузетс! Отворете вратата!

Ужас! Кого ли търсеха? Влязат ли обаче тук, щяха да го намерят – и как щеше да им обясни кой е в действителност?

Той бързо отмести стола и обходи с трескав поглед гостната, търсейки път за бягство.

Отворете, госпожице Дорис Гленд! – заповяда същият глас отвън. Звучеше ужасно на фона на воя на сирената – Упълномощени сме да разбием вратата!

Ето откъде можеше да избяга! През прозореца на гостната – в градината, от там, през оградата – в гората зад къщата. От антрето зад гърба си дочу шум от стъпки: Дорис бе тръгнала да отваря!

Майкъл панически хукна навън. Добре, че проклетата ограда не бе висока!

И разбира се, не видя как крехката шоколадова Дорис застава по нощница на прага, учудено посрещайки нечаканите гости.

Бяха двама полицаи и трима цивилни господа. Всъщност, униформените бяха тук, само за да осигурят достъпа на другите трима. Първият – едър мустакат тип с двудневна брада – се легитимира като областен прокурор Джонатан Дъглас, другият се представи за служител от Патентното ведомство – някой си инж. Бецелел, а третият... Третият беше нейният шеф – деканът на катедрата по биотехнологии в университета – професор Удроу Стюарт...

Госпожице Гленд! – прогърмя прокурорът – Имам заповед да Ви връча предупредителен протокол! В случай, че не се съобразите с него, ще бъдете настанена на принудително лечение.

И изплю дъвката си в градината.

Как... Какво става? – тя бе все още сънена, но ги покани да влязат в кабинета. Донесе и столове.

Ваш ли е този подпис? – разтвори прокурорът пред нея една дебела папка.

Дорис от пръв поглед разпозна разпечатките от пратката си до Патентното ведомство.

Да – отвърна тя спокойно – Мой е! Да Ви предложа ли кафе?

Онзи само измърмори нещо нечленоразделно.

Нямаме време за сантименталности – изтърси накрая – Подпишете, че сте получила протокола!

Дорис сви рамене и подписа.

От колко време... хм... – попита Бецелел – Не сте ползвала отпуска?

Не! – намеси се професорът – Аз познавам доцент Гленд! Тя е един от най-съвестните ми служители! – и застана между нея и инженера – Притежава богат интелект и обща култура! В цялата катедра много се гордеем с нея...

Чиновникът направи иронична гримаса:

Ха! Искате ли да научите какво ни е изпратил, този ваш най-съвестен служител? С богатата обща куртура!... – изсмя се той високо – Формула за възкресяване! Философски камък!

И се обърна към Дорис:

Сещате ли се, че ако съзнателно ни се подигравате, можем да ви лепнем доста височка глоба? А ако наистина вярвате в тази... не знам как да го нарека... Това не е технология! Това е... някакъв ритуал... Тогава проблемът силно би заинтригувал някой психиатър!

Не вярвам! – спокойно отвърна Дорис и леко отметна един паднал върху челото й кичур – Аз знам!

Прокурорът избухна в неудържим смях. Кървавочервена вълна премина по лицето на чиновника от ведомството.

Какво? – изписка истерично той и гласът му достигна най-високите си тонове – Как си позволявате?

Разтвори безразборно тестето разпечатки и зачете нервно:

Така-а-а-а... Значи казвате, че тези действия биха възкресили човек, ако онзи, който ги извършва, през целия си живот не е изрекъл нито една съзнателна лъжа? Как наричате това? Може би... технологична предпоставка?

Недейте! – защити я отново професор Стюарт – Разбирам, че госпожица Гленд е изтощена... От девет години работи при нас и нито веднъж не е ползвала отпуск! Но – той сложи бащински ръка на рамото й – тя е млада, едва на двайсет и осем е... животът е пред нея! Просто й трябва малко почивка!

А това – не мирясваше инженерът, размахвайки листовете – всички тези дивотии как ще ги наречете? Технологични съставки? – и се наведе към нея – Аз съм учен, госпожице! И нашето ведомство се занимава, представете си, с наука! А не с метафизични измишльотини!

Стига! – викна му в лицето тя накрая – Аз успях! Възкресих мъртвец!

Прокурорът само вдигна поглед към тавана и изпъшка едно презрително „О, боже мой!”

Я! – изкикоти се Бецелел – И кого?

Майкъл! – стана тя от стола с победоносно изражение – Майкъл, ела!

Никакъв отговор.

Майк! – извика тя още по-силно – Искам да те представя на едни приятни господа!

Дорис хукна да го търси из къщата. Нямаше го. В гостната завари отворения прозорец. Дорис рухна съкрушено на канапето, а от големите й очи рукнаха сълзи. Раменете й се затресоха.

Няма го... – изхлипа тя и брадичката й затрепери – Избягал е...

Тя вдигна от пода чифт джинси и една тениска. Fuck me in…”

Но... – опита се да изтрие с тях очите си тя – Това са дрехите му... Ето... Негови са...

Петимата я гледаха съчуствено. Полицаите, които също бяха афроамериканци, избърсаха по една търкулнала се по лицата им сълза с маншетите на униформата си.

Ясно! – кимна чиновникът и тихо се обърна към професор Стюарт, който сега само въртеше смутено поглед и триеше очилата си – Пуснете я в отпуск! И не я натоварвайте толкова... Моля Ви!

Прокурорът излезе навън с неуверена крачка, без да каже нищо.

Професърът клекна до плачещата Дорис и отново положи бащинска длан на рамото й:

Блажени ония – прошепна – които без да видят, са повярвали! В понеделник ела за отпуск – добави – Дай си малко почивка... Всичко ще бъде наред!

Нямаме повече време! – долетя от двора отегченият глас на прокурор Дъглас – А и връчихме протокола! Хайде, че е събота!

При нея остана за малко единият от полицаите. Отвори електронния си бележник и разпечата от него мъничко листче.

Вземете – тонът му беше благ – ето няколко адреса за релаксация в мрежата... Знаете ли, на мен много ми помага! После се чувствам като... новороден!

Тя дори не го вдигна глава.

Махайте се! – прошепна Дорис – Оставете ме сама!

Трескаво разпечата нова кутия цигари и запуши.

Ако питаш мен – долетя отново дебелашкият глас на прокурора – просто й трябва едно здраво чукане! Че... да се поскита малко из порносайтовете, мама му стара!...

Чу се трясък на затварящи се врати и колата замина.

Дорис остана сама.


* * *

Майкъл се върна чак в късния следобед. Завари я в гостната. Дорис бе в същата поза, в която я изоставиха служителите на реда.

Той спря на вратата:

Отидоха ли си?

Знаеш ли, Майкъл... – започна тя, без да го удостоява с поглед – В древна Гърция един мъдрец се разхождал с фенер посред бял ден, за да търси – тя невъзмутимо поднесе огънче към нова цигара – човека...

Той сви рамене притеснено:

Е, намери ме! И сега... какво?

Тя го погледна втренчено. Сега в очите й светеше странен блясък, който накара Майкъл да потърси ножа в джоба си.

Ти... – някак отнесено се обърна тя към него и погледът й помътня – В училище някога чел ли си... „Хамлет”?

Да! – отвърна той с достойнство – Беше от задължителните – и отново сви рамене – Но какво общо има?

Тя издиша замислено, без да сваля очи от него.

Помниш ли... някой цитат от тази пиеса? Просто... Първото, което ти идва на ум?

Той насмешливо зае театрална поза. „Май ми трябва череп!” – мина през главата му злокобна ирония.

Да бъдеш или да не бъдеш! – с престорен патос произнесе Майкъл – Това е въпросът!...4

Точно така... – прекъсна го с уморен жест Дорис. – Това е въпросът – сви болезнено устни. – Виждаш ли колко е елементарно?

Наистина е луда!” – помисли мъжът.

А ти, Майкъл, ти... – продължи втренчено Дорис, този път натъртвайки на всяка дума – Ти какво избра?

Сега!” – сепна се Майкъл.

Избирам да бъда! – с триумфално изражение извади ножа и зае защитна позиция. Острието изщрака – Или и мен искаше да убиеш? Като другите – в градината!

Жената по нощница само учудено го изгледа от глава до пети и разтвори нехайно длани.

Прибери го – рече – няма да ти трябва.

Мислеше, че не знам, ли? – скри той ножа – Онези, които си закопала в двора... И тях ли купи от CORAL?

И тях – отвърна спокойно Дорис.

Защо? – извика той – Защо ги уби?

Майкъл – погледна го тя с дълбоките си очи – Не можах да ги върна към живот... Затова направих за тях каквото можах – погребах ги на красиво място. Мисля, че всеки го заслужава. Не съм убила никого...

Не ти вярвам! – викна мъжът – Докажи го!

Тя направи опит да се усмихне. В лицето й нямаше злоба. По-скоро... само тъга.

Ти си мъртъв, Майк...

По документи – да! – изсмя се той насреща й – Но я ме виж! – и заскача казачок пред нея – Може ли умрял да ходи и говори? А да чука може ли?

Тя въздъхна с досада и запали нова цигара.

Не ме разбра – произнесе като издиша дима – Ти си мъртъв много преди онази катастрофа през 2066-та...

Откачена кучка!”

Цяла седмица си тук – продължи Дорис – дори повече. И нито веднъж не каза нещо от себе си... „Не знам...”, „Не съм сигурен...”. Един човек – отново обгърна лицето си в дим – винаги знае кое му харсва и кое – не. Когато е съгласен, казва „Да”, когато отрича, казва „Не”... Човек винаги търси контакт с други хора, разбираш ли? Човеци... Не виртуални духове. Защо не излезе в града? Защо не рискува? Защо – неочаквано се засмя тя с презрение – прибра ножа? Ако не беше го направил, щях да знам, че имаш поне някаква собствена воля! Дали ми харесва или не... крива, права – но твоя!

Майкъл не бе готов за такъв обрат. Той слисано изхъмка и седна на стола, който преди няколко часа Дорис бе донесла за прокурора.

Ти – на Дорис сякаш неочаквано й хрумна нищо – влезе ли в онази стая, в ъгъла на антрето?

Не – чистосърдечно отговори мъжът – Не съм!

Дори след като отмених забраната? – искрено се изуми тя – И никога не си се интересувал какво може да има в нея?

Никога! – замига той.

Дорис се изправи властно. Сега осанката и излъчваше неподозирана сила.

Ела – покани го тя с жест след себе си – Ела с мен!


Лъхна го мирис на тамян. Но... какво означавеше това? Огледало, череп, восъчни кукли, пера, кръв по стените... И свещи, свещи, свещи...

До... Дорис, какво е... това? – заекна объркано Майкъл – Някакъв олтар?...

Тя го хвана за раменете. Очите й светеха студено.

Да, Майк, олтар е! Ето тук – поглади тя с ръка едно голямо легло от черен мрамор – ти пое първата глътка въздух от втория си живот! Помниш ли? – завъртя глава – Беше ти студено! Аз те стоплих... Тук! С тялото си!

Майкъл мълчеше.

Защо не влезе тук?... – гледаше го тя с широко отворени очи – После сам щеше да ме попиташ какво означава това... Щях да ти кажа! Аз... нямам тайни от теб! Но защо не го направи сам! Сам...

А... – захълца той – технологията?...

Не съществува никаква технология! – сграбчи го силно тя за раменете и го разтресе. Побиха го тръпки на паника – Върнах те към живота с магия!

Магия – отекна като ехо замъгленото му съзнание – Магия... Магия...”

Върху свещите около олтара изведнъж затанцуваха пламъчета, сякаш запалени от докосването на погледа й.

Всеки вуду-магьосник може да съживи мъртвец! – гласът на Дорис наподобяваше съскане на кобра – Но само онзи, който никога не е изрекъл лъжа, е способен да му даде шанс да получи душата си обратно! – Разбираш ли, Майкъл? – отново го разтърси тя – Да направи избор! – и го пусна с тягостна въздишка – Да стане отново човек...

Той не виждаше и не чуваше. Зъбите му тракаха от ужас.

Дорис... Дорис, аз съм... зомби?...

Тя кимна със затворени очи и леко го целуна по устните.

Да... Можеше да го промениш. Толкова съжалявам!...

После нежно го погали по бузата. Една голяма сълза се търкулна по шоколадовата й буза и капна върху деколтето на воалената нощница.

Ти си мъртъв... – затрепери гласът й – Закопай се!...


С нечовешки рев Майкъл или онова, което бе останало от него в това тяло, се спусна към двора и трескаво започна да рови с ръце пръстта.

Несвързани мисли идваха и си отвиваха: Дорис... Лаура... Не – Лаура беше програма...

Той копаеше ли, копаеше с пръсти собствения си гроб. Накрая тялото му бавно се разпадна на прах.

Дорис през цялото време плачеше на прага.

Пръст при пръстта, пепел при пепелта – с тъга произнесе тя накрая и влезе у дома.


* * *

В неделя на следващия ден тя стана рано и дълго пи кафе, седнала до прозореца, гледайки как лъчите на утринното слънце озаряват небостъргачите на безкрайния мегаполис.

Облече се и влезе в колата. Натисна газта докрай. Обеща си никога повече да не стъпва в CORAL. Но там – в неизвървимата бездна на града, сред милионите копия на Майкъл, просто трябваше да има поне един човек.

Поне един!

Поне!...

Дорис неочаквано спря. Колата увисна на няколко фута над повърхността.

Запали фаровете.

И с ведра усмивка отново настъпи педала.


Това, което Дорис засега не знаеше бе, че не пътува сама в тази кола. Тя дори и не подозираше, че вече е намерила човека. Един мъничък, все още непознат на света човек растеше в нея, сгушен под сърцето й.

Човек, на когото тя щеше да отдаде живота си. Човек, на когото щеше с безкрайна любов да предаде познанията си и когото щеше да отгледа и възпита с цялата топлота и обич, на които бе способна.

За да израстне той като истински реликт.

1 Анаграма на ALCOR – компания от САЩ, която срещу заплащане съхранява замразните тела на починали хора, за да бъдат размразени те, когато бъде открит начин да бъдат съживени. (б. а.)

2 „Почти единствена” – М. Илкова (б. а.)

3 В действителност, цитираните от Дорис думи принадлежат на Галилео Галилей. (б. а.)

4 Тук той отново греши, защото монологът на Хамлет, държейки черепа на Йорик е съвсем друг (б. а.)


2008-12-08

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)