<

Диана Юлиева Янкулова-Павлова (vira)

Раздел: ПОВЕСТИ И РОМАНИ  Цикъл:

           

 

Глава първа

Намесите на съдбата

 

В една мразовита зимна вечер Доминик Аврал се прибираше от работа. Загърнат в сивото си палто, с наведена надолу глава, за да предпази гърдите си от вятъра, той крачеше от последната спирка на метрото към покрайнините на града. Изведнъж забеляза, че вместо да свие към дома си, е тръгнал към онази част от квартала, която винаги бе смятал за долен коптор и където кракът му не беше стъпвал досега.

От двете страни на улицата се извисяваха грозни стари сгради. Тук-там мъждукаше светлина в тесните им прозорчета. Далеч напред всичко се сливаше и заприличваше на висока, непреодолима преграда. Отчайващо напомняше на задънената улица на неговия живот.

След малко обаче ярка оранжева светлина прикова погледа му. От постройката вдясно стърчеше табела – „Бар Съкровени желания”.

Промъкна се в безистена. Беше тъмно и тихо. Вътре имаше няколко врати. Едната от тях внезапно се отвори и се разнесе миризма на алкохол. Жената, която излезе, тръгна право към Доминик с бавна, олюляна крачка. Беше леко прегърбена. Като го приближи, завря лицето си в неговото и той видя беззъбата ú уста, разтегната в грозна, почти зловеща усмивка. Потръпна отвратен.

Подмина я бързо и прекрачи прага, а паянтовата врата се затръшна след него.

Всичко вътре беше в кафяво – стените, подът, захабените мебели, въздухът. Кафяво и старо. Мизерен бар – точно какъвто си го представяше.

Седна на една от дългите маси. В другия ú край някакъв мъж кротко си пиеше питието. Трудно беше да се определи възрастта му по гладкото, мургаво лице и обръсната му глава.

Мъжът погледна към новодошлия. Доминик веднага забеляза как искрят очите му. Изглеждаше изпълнен с живот и сила, с някаква веселост, сякаш всичко тук го радваше и го правеше щастлив. Сякаш имаше защо да живее.

Бодростта му беше заразителна. На Доминик му се прииска да се усмихне. Вечерта му се стори хубава. Целият живот му се видя сега по-ясен и пълен със смисъл. Такъв оптимизъм не бе чувствал отдавна. И нямаше нужда да си обяснява защо го привлече погледът на този странник, защо се въвлече в разговор с него и защо неусетно му разкри живота си.

- Аз съм писател – започна той. Пред непознат му беше по-лесно да каже тези три думи, които пазеше в себе си като свещени. А иначе работеше в голяма книжарница. Първата му и единствена написана книга – „Мечтите са остър бръснач” – бе отхвърлена от всички издателства, на които я изпрати. Всъщност не беше точно отхвърлена, по-лошо – минаха месеци, а той нямаше никакъв отговор от тях. Остана само една възможност – да си я издаде сам. Но за това трябваха пари.

- Значи ти трябват пари – каза непознатият. – Аз мога да ти помогна.

- Да ме спонсорирате ли? – учуди се на късмета си Доминик.

- Ще ти дам нещо, което може да те направи богат!

И той извади от ръкава си протъркана кадифена кесийка и я сложи пред Доминик.

- Не я отваряй още. Тук не е мястото.

- Какво е това?

- Това е камък, който ще ти отвори вратата на скрита съкровищница.

Звучеше интересно и вдъхновяващо, като вълшебна приказка. Но такива неща не се случваха. Не можеше да си обясни защо тогава продължава да слуша и най-чудното – да вярва на думите на странника.

- Не очаквай обаче да намериш там богатства, каквито си представяш – предмети или скъпоценности.

- А какво? – не се сдържа Доминик.

- Ще видиш! Това е просто място, но необикновено. Намира се отвъд предела, отвъд света, който познаваш. То може да ти послужи по много начини. А ти ще решиш как да го използваш.

- Място – повтори Доминик и се замисли. – А какво искаш в замяна? – Да видим сега! Сигурно тук щеше да е уловката!

- Да, в замяна ще поискам нещо... Ще поискам от теб да откриеш тайната на вечния живот.

- Тайната на вечния живот!

- Да. За жената, която обичам – Феймона.

Той искаше вечен живот, и даже не за себе си. Кой беше той?

- Името ми е Сезал.

И само толкова ли? Доминик погледна към кесийката. Тя още стоеше пред него. Беше сигурен, че всичко това не е истинско. Затова действаше така смело.

- И как ще го направя, как ще открия тайната на вечния живот?

- Това е твоя работа, но знай, че ще имаш безкрайни възможности.

„Безкрайни възможности” звучеше примамливо.

-   Власт ли? И пари?

-   И двете.

-   А ако не успея?

-   Ако не успееш... ще намеря друг. Но помни, че няма много време.

-   И други ли са опитвали преди мен?

-   Не. Не беше нужно.

-   Колко време имам?

-   Най-много трийсет – четирийсет години.

-   О! – отдъхна си Доминик. Трийсет – четирийсет години бяха много време. Той мислеше, че става въпрос за месеци!

       Когато станаха да си вървят, пламъчето от очите на странника вече грееше в тези на Доминик. Прехвърлил тежкото си бреме върху плещите на трийсетгодишния дългокос, слаб и изпит начинаещ писател, Сезал въздъхна и усети как малко му олеква.

       Едва сега Доминик забеляза колко е висок странникът. Стърчеше над всички наоколо като някакъв исполин и трябваше силно да се наведе, за да излезе през вратата.

       Отвън ги лъхна острият вятър, но на Доминик вече не му беше толкова студено. Мисълта за кесийката, прибрана до сърцето му, го топлеше.

       - Е, пак ще се видим – погледна го Сезал. – Аз ще те потърся.

       - Чакай, какво да правя с него? – Доминик сложи ръка на гърдите си.

       - Потопи го във вода – само така става силен той. После влез във водата и ще видиш!

       - Каква вода, обикновена ли?

       - Всякаква. Само гледай мястото да не е нито много голямо, нито много малко. Най-добре е да намериш басейн или малко езеро. И пази камъка, не го губи!

 

* * *

В топлото юнско утро училищният двор се препълни с хора. А не беше нито първият, нито последният учебен ден. Не, днес излизаше класирането на петокласниците за специализираните училища.

Едно малко момиче с дълги кафяви плитки и големи живи очи неспокойно си проправяше път през тълпата към група деца, които оживено разговаряха до оградата. Това беше Касандра. Тя търсеше Тристан, с когото заедно кандидатстваха за училището по химия.

Не го видя веднага, защото беше застанал зад дебелия ствол на тополата. Но колкото повече приближаваше, толкова по-ясно различаваше края на синята му блуза, който стърчеше до дървото. Представи си останалото – яката с разкопчания цип, голямата му кръгла глава, пъстрите очи, готови винаги да те изгледат критично и късо подстриганата светло кестенява коса.

В този миг видя от другата страна на двора да идва Кристи Девон, което със сигурност означаваше разправия!

Кристи днес изглеждаше двойно по-заядлив от обикновено. Сините му очи мятаха искри, които се виждаха от далеч. Това го загрозяваше.

- Жалко, защото иначе е хубав – помисли си Касандра и забърза напред колкото можеше.

Той обаче я изпревари. Подмина групата и спря точно до тополата.

Лошото при Кристи и Тристан беше, че не можеха да издържат и три минути заедно, без да се скарат. Причина винаги се намираше. В случая – прическата на Тристан.

- А, виждам, че си си вдигнал бритона нагоре – каза Кристи, който също беше с вдигнат бритон. – Като видиш нещо и веднага го правиш същото.

Касандра се огледа и установи, че повече от половината момчета в групата, която се беше събрала, бяха с вдигнати бритони.

- Това го правя още много преди ти изобщо да се сетиш – отвърна му ядосан Тристан. Тъкмо се беше заговорил с момчетата и този досадник, който явно нямаше какво друго да прави, дойде да се заяжда.

- Да бе, мечтай си! Кой ви показа как се прави, а?

- Във всеки случай не и ти!

Касандра се опита да си спомни кой от всички се беше появил първи с вдигнат бритон, но не можа. Но беше почти сигурна че не е бил нито Тристан нито Кристи.

Едно от момичетата я дръпна настрана да я пита нещо. Тя тръгна с неохота. Предпочиташе да се навърта наоколо когато тези двамата се караха, защото често стигаха и до бой. Но идването на списъците разреши спора на бърза ръка.

Цялата тълпа изведнъж се струпа пред портала на училището.

Бузите на Касандра пламнаха, а стомахът и се сви на топка. Не можа да настигне Тристан, той пак ú изчезна от погледа. Не успяваше да открие и майка си, с която се раздели само преди малко. Трябваше съвсем сама да се гмурне в морето от хора и да доплува до списъците, да намери името си и после да излезе от там щастлива или съкрушена.

Спомни си за първия учебен ден преди четири години, когато трябваше да каже пред всички стихотворение – да се изправи сама на същото това стълбище, където стоеше сега, и да не сгреши. Почувства се точно както в онзи миг – парализирана от страх.

Тристан се бе добрал до списъците. Първо попадна на името на Касандра и видя че е приета. Затърси трескаво своето  име, но трябваше да се придвижи надясно, а това не беше лесно. Толкова много букви и имена се изредиха пред очите му докато стигне до буквата „Т”. Най-после го откри. Да – беше приет! Мечтата му да учи химия се сбъдна! Тръпки преминаха през цялото му тяло. Пое си дълбоко дъх. Заля го вълна на облекчение и го изпълни с радост. Лицето му засия.

Щастлив и доволен се запромъква обратно, за да каже на всички, че е приет – на майка си първо – тя щеше да се зарадва най-много и да се гордее с него.

Бързаше да изненада и Касандра, да ú каже, че и двамата са приети. Но още преди да я види, чу възторжените ú възгласи и разбра, че тя вече знае. Майка ú го беше изпреварила.

Русолявата, прясно боядисана коса на Зелда Девон се открояваше в навалицата. Зелда беше успяла да си намери място на първата линия пред списъците. Отзад тълпата я натискаше, но нищо не можеше да я помръдне от тук. Вперила взор през очилата си, движеше пръст надолу по редовете. Ето го най-после – появи се името на Кристи: „Кристиан Девон” и в графата срещу него... „Училище за древна и съвременна химия”...

Известно време Зелда не чуваше нищо. Само гледаше думите, докато не започнаха да се размазват пред погледа и. Помисли си, че от натиска и шума на тълпата не е видяла както трябва. Можеше пък и колонките да се разминават, защото обикновено ги подреждаха некадърни секретарки. Тя лепна чантата си на стъклото, за да получи права линия под името на Кристи. И вече нямаше съмнение – срещу него изпъкна черно на бяло “Училище за древна и съвременна химия”... Това училище дори не фигурираше в списъка с желания на Кристи и как изобщо беше възможно! Що за наглост! Това бе нечувано! Тя се обърна да потърси сина си или някой друг от семейството, но всички се бяха разпилели някъде.

Напористата тълпа вече избутваше Зелда от мястото ú. Тя хвърли един последен гневен поглед към списъка и тръгна да се измъква от там. Когато фиксира Кристи, прехапа долната си устна до кръв.

- Приет ли съм – попита той.

Кръвта изчезна напълно от лицето на Зелда Девон. Кристи усети, че има нещо. Намръщи се.

- Какво става, нали каза че ще ме приемат!

- Къде са баща ти и баба ти и дядо ти – попита го тя.

- Не знам. Какво стана?

- Нищо, нищо. Спокойно! Ще те приемат разбира се, как няма да те приемат!

В този миг се появи мъжът ú – Едуин – и без капчица такт в гласа се обърна към нея:

- Защо не е приет?

Тя му хвърли убийствен поглед.

- Не съм ли приет – застрашително сниши глас Кристи. На лицето му се изписа онова изражение, което караше Зелда да повдига планини, само и само да не го вижда повече такъв. Тя се готвеше да каже нещо на Едуин, но наоколо имаше хора и се въздържа.

- Хайде да се приберем в къщи, там ще говорим – и се наведе към ухото на сина си да му подшушне нещо, но Кристи рязко се отдръпна и ú обърна гръб.

- Ще ми платят за това – отбеляза си наум тя и му каза с ласкав глас: – Кристи, миличък, няма за какво да се тревожиш! Мама ще оправи всичко! Ела да се приберем у нас.

 

Тристан не искаше да се прибира веднага. Твърде много се вълнуваше за да се побере в кожата си или в къщи. Трябваше да сподели радостта си с още хора.

Касандра вървеше до него, но от многото емоции днес направо се беше изтощила и сега изглеждаше по-тиха от обикновено. Двамата обиколиха всички групички деца, събрали се да споделят радостта или разочарованието си от резултатите. После мислите на Тристан го понесоха далеч от тук. Стана му приятно да си спомни как откри училището по химия. Един следобед, само месец по-рано, той прелистваше справочника за пореден път и попадна на нещо, което го накара да зяпне от изненада: „№137 – Училище за древна и съвременна химия “Абу Муса Джабир ибн Гайан – Гебер”. Отдолу пишеше: “...със засилено изучаване на химия и биология. Завършилите придобиват специалност “химик” и могат да намерят реализация във всички отрасли на химията. Новост е изучаването на предмет, наречен „Древна химия”. Той има за цел да запознае учениците с науката химия в нейната цялост и развитие – от възникването ú в древността до днес. Стремежът ни е нашите възпитаници сами да извървят пътищата на познанието, защото по стъпките на големите умове те могат да се докоснат до онази искра, която възпламенява човека да твори, да открива, да тласка света напред...”

Тези думи оказаха незабавно въздействие върху Тристан. На мига той бе готов да забрави всичко друго и да отхвърли с един замах предишните си планове. Тези думи звучаха като истинско приключение. Той си представи как докосва с ръка нещо във въздуха, как се влива в потока на времето и влиза през парадния вход на самата Древност, а там всичко неоткрито и неразгадано, потънало в забрава, чакаше своя Велик учен, какъвто искаше да бъде Тристан.

Касандра също си спомни как стана всичко. Ето – точно тук, на тази пейка, в едно голямо междучасие – се запали по идеята да учи химия. Докато Тристан въодушевено ú разказваше за откритието си в справочника, тя дори не подозираше колко силно ще я впечатлят думите му. Чак когато се прибра вкъщи, изведнъж разбра какво иска да направи. И го направи. Горда беше, че е взела сама първото важно и дори съдбоносно решение в живота си. И доволна – че родителите ú я подкрепиха.

 

- Видя ли, че и Кристи ще учи с нас – каза внезапно Касандра.

- Какво!? – не можа да повярва Тристан.

- С майка ми проверихме кой друг ще учи химия и сме само ние тримата.

- Ти ли му каза за училището?

- Не!

- Защо тогава той... Ама че работа! – Тристан не се беше замислял досега, че може да продължи да учи заедно с Кристи. Идеята му се стори ужасна. Отвратително наистина!

Касандра стоеше до него без да казва нищо. Знаеше си, че това няма да му хареса. Как всъщност Кристи беше разбрал за училището по химия...

 

- Явно е станала някаква грешка – мънкаше под носа си служителката в канцеларията докато оглеждаше молбата с желанията на Кристиан Девон и сравняваше с резултата от списъка с класирането.

Зелда мълчеше, стиснала устни. Една жена ú донесе стол и я покани да седне.

- Искате ли чаша вода или кафе – попита любезно жената.

- Не, благодаря – натърти Зелда. – Искам да ми кажете защо синът ми не е приет там, където желае да учи! А именно – в “Аграрни науки”!

- Ами... сега ще повикам секретарката – вдигна безпомощно рамене първата служителка и погледна другата многозначително. Жената веднага изтича към вратата.

Нищо не убягваше от погледа на Зелда. Най-малко облеклото на чиновничките, което само по себе си се набиваше на очи – безвкусно подбрани дрехи с ниско качество и избелели цветове. – И тези ще решават бъдещето на детето ми! – помисли пренебрежително тя и закова поглед в притеснената служителка зад бюрото.

Секретарката влезе.

- Станало е объркване – каза вместо поздрав тя.

Пред Зелда стояха три жени, които не знаеха какво да правят, а самата тя им беше токова ядосана, че ú идваше да ги убие с поглед. Тези жалки безмозъчни същества – типични нереализирани простакеси – те ли се опитваха да застрашат неразривната традиция – връзката между поколенията в семейството на Зелда – синът и трябваше да се занимава със същото, с което се занимаваше и тя и с което са се занимавали баща ú, дядо ú, а може би и техните предци.

- Ами като е станало объркване, извикайте някой да го оправи – озъби им се г-жа Девон.

И трите се засуетиха.

Около час по-късно, изнервена и решена на всичко, Зелда Девон влезе в кабинета на Заместник министъра на образованието.

- Госпожо – обърна се към нея с официален глас той. – Станала е грешка на компютъра. Системните администратори го потвърдиха. Т.е., че може да се случи такова нещо – грешка в изчисленията – веднъж на... – той погледна към едно листче на бюрото си: – на сто милиарда. – Вдигна отново глава към нея. Погледът ú не му хареса. – Съжаляваме че точно с вашия син...

- Какво, какво – не вярваше на ушите си Зелда. – Как така съжалявате! Няма да си тръгна от тук докато не оправите нещата! Грешка! Че е станала грешка, това и сама го разбрах, но не разбирам какво правите вече цял час, та не я оправихте!

- Пак съжалявам, госпожо, но е невъзможно. Системата е още нова, не е достатъчно гъвкава. Вие знаете ли, ако променим резултата на вашия син, на колко още деца резултатите ще се променят!

Зелда се облещи насреща му. Нея въобще не я интересуваха другите деца, колкото ще да бяха. Но той бързо продължи, без да я остави да го прекъсне:

- Не може! Документите вече са подадени – по-голямата част. Всичко е оформено и е окончателно – отсече Заместник министърът.

След около още един час, в кабинета на самия Министър на образованието, Зелда Девон чу почти същите думи, придружени с потупване по гърба и чаша студена вода, поднесена от секретарката.

- Няма страшно – започна най-нагло да я успокоява този “изверг”. – По-нататък детето може да се премести, но засега ще трябва да учи там, където компютърът го е сложил.

Не, за днес тя нямаше повече сили да продължава да си търси правата. Трябваше да се прибере и да помисли какво можеше да направи, за да накаже хората, които ú причиниха всичко това. Защо пак на нея! Тя се сети за онова “веднъж на сто милиарда”, казано за честотата на въпросната грешка. За пореден път се потвърждаваше колко е изключителна Зелда Девон и всичко в живота ú. Но защо по този начин! Защо по този ужасен и болезнен начин!

- Защо все на мен!

В следващите няколко дни тя пусна в ход всичките си връзки, ходи и се моли къде ли не, но полза нямаше. От Училището по аграрни науки, където повечето преподаватели ú бяха бивши състуденти, изказаха искрено съжаление, че Кристи няма да учи при тях, но и те не направиха нищо повече, за да ú помогнат.

Междувременно Кристи с апатия следеше развоя на бойните действия. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, не му се учеха много аграрни науки, но пък и тази химия... Чак сега той се замисли какво всъщност би искал да учи. Компютри! Само това го интересуваше, защо не се сети по-рано! Ето – Руди – другият му враг след Тристан, го бяха приели в “Информационни компютърни технологии”. Ей това му се виждаше на Кристи наистина интересно. Дали пък не можеше да накара майка си да пробва да го премести там, вместо да хаби сили за Училището по аграрни науки.

- И какво ще уча сега – опита се да подхване той темата отдалече.

Смутена, Зелда седна до него на дивана и разбра, че май е дошло време да му каже, че най-вероятно ще се наложи, по независещи от нея причини и т.н. и т.н.

Но Кристи вече и сам се беше досетил, само дето не успя да разбере, че наистина не зависеше от нея.

- Ти си виновна – сопна ú се той. – Обеща ми!

- Кристи, миличък, разбери...

- Не, ти си виновна! Никога не ме оставяш да кажа какво искам да правя! Не искам да уча химия, нито пък тъпите ти аграрни науки! Да знаеш! – И той се заключи в стаята си. Нека да си останеше неразбран и онеправдан, щом никой не го беше грижа за него! – Ще видят те – закани се Кристи, като имаше предвид най-вече родителите си, които каквото и да правеха, все не успяваха да му угодят.

 

           

 

Глава втора

Новото училище

 

Денят дойде. Така очакваната от всички петокласници нова учебна година се откриваше днес. Тристан и Касандра стояха пред грамадна стара сграда от червени тухли, покрита с избуял бръшлян. Повечето прозорци, особено на първите два етажа, не се забелязваха добре, защото по решетките пред тях също растеше бръшлян. За да видят сградата до горе, трябваше доста да извият глави назад. От височината и растителността, покривът и таванските помещения не можеха да се различат ясно. Прозорците, които все пак се забелязваха тук-там, бяха малки, с кафяви рамки, и нищо не подсказваше че има живот зад тях.

Пред портала, издаден като полукръг точно в средата на предната част на сградата, имаше малко площадче, изпълнено с хора. От двете му страни, докъдето поглед стига и в двете посоки, продължаваха площи с пищна растителност. Сред нея се открояваха няколко високи дървета, както и един огромен дънер, точно вляво от входа.

Докато Касандра и Тристан разглеждаха и се дивяха на грамадната постройка, хората от предната част на площадчето започнаха да влизат. Тълпата се раздвижи и запълзя към сградата.

От портала не се влизаше направо в основното помещение, имаше преддверие и трябваше да се завие на ляво към друга, по-малка врата. До нея стоеше прозорче към стаичката на портиера, но то беше тъмно и не се виждаше зад него. Най-после се придвижиха и пред тях се показа висока, светла и просторна вътрешността на сградата.

Озоваха се в кръгла зала с широко стълбище срещуположно на входната врата. От двете страни стените се издигаха високо и таванът оставаше в полумрак някъде високо горе. Прозорци нямаше, а светлината идваше от лампи, подредени нагъсто по цялата обиколка на помещението.

Като приближиха стълбището, видяха, че преди него има широк коридор, който тръгва наляво и надясно и нито единият му край не се виждаше от тук.

Тълпата се заизкачва нагоре по стълбите, които стигаха до площадка с огромен, светъл прозорец. От там се разкриваше гледка към вътрешния двор – прекрасна градина с алеи и пейки и всички цветове на дъгата сред фона на зеленината. Прозорецът сякаш бе пълната противоположност на малките прозорчета отпред на сградата.

След тази площадка стълбището продължаваше нагоре и от двете страни, така че трябваше да обърнат гръб на красивата гледка и да продължат към фоайето на втория етаж. Вдясно по коридора се виждаше широко отворена двукрила врата и към нея се стичаше тълпата от хора. Явно там трябваше да отидат.

- Уау! – възкликна Касандра, щом надникна вътре и сложи ръка на устата си, сякаш в тази шумотевица някой щеше да я чуе. – Също като в университетите!

Пред тях се откри нова кръгла зала, голяма и висока, с куполообразен таван. Пейките и масите бяха подредени амфитеатрално, прорязани от ивици стъпала. От ляво на вратата започваше дълга катедра зад която седяха официално облечени мъже и жени.

Повечето предни пейки бяха вече запълнени, и те тръгнаха да се изкачват по най-близките стълби нагоре към останалите празни редове. След тях влизаха още и още хора.

Кристиан Девон ги фиксира от вратата. Докато Зелда се взираше нагоре с присвит поглед и чупеше врат наляво и надясно, той я дръпна за мантото да се наведе, и с ръка пред уста каза право в ухото и:

- Ето ги Тристан и Касандра – после посочи с пръст нагоре.

- Къде, къде – Зелда правеше усилия да ги мерне сред множеството, макар че нямаше никакво намерение да настанява Кристи до тях.

Когато най-после видя къде са, тя демонстративно вирна нос и се насочи към възможно най-отдалечените от тях празни места, като тикаше пред себе си своя издокаран от главата до петите син.

Когато залата се напълни, една от жените зад катедрата се изправи и направи знак с ръка, за да привлече вниманието. Беше ниска и пълна, с навита на едри букли къса руса коса. С онзи неестествен и неравномерен цвят на русото, който се постига само при боядисване. Зелда веднага си отбеляза да внимава много като си подбира боята.

- Скъпи ученици и родители – започна с висок глас жената. Залата утихна. – Добре дошли в училището за древна и съвременна химия “Гебер”! – говореше някак строго и назидателно, а иначе изглеждаше като добродушна лелка. Касандра се смути.

- Повечето от вас ме познават, но ще се представя пред нашите нови ученици. Аз съм Анита Морисън, заместник-директор по учебната част. До мен е директорът, господин Бореспиер Суин.

Човекът до нея се изправи. На ръст не я надвишаваше. Плешивата му глава беше потна, а малките му светли очи примигваха по-често от нормалното. В ръцете си мачкаше някакъв лист като че ли беше притеснен. Касандра отново се смути. Тя побутна Тристан, който седеше до нея, но той беше прекалено развълнуван и напрегнат, и не показваше да е забелязал нещо необичайно.

Директорът поздрави и седна обратно на стола си, щом госпожа Морисън го представи, после тя продължи:

- Започва още една година, в която, както досега, ще работим усилено, за да ви дадем нужните знания и умения, за да вървите напред. На вас също ви предстои усилена работа, защото материалът не е никак лек. Надявам се да погледнете сериозно на задълженията си и съвестно да ги изпълнявате. За новите ученици ще кажа, че долу, във фоайето, на дъските за обяви е разлепена програмата и са указани номерата на кабинетите, в които се провеждат съответните часове. И още нещо, първите две седмици няма да има часове по физическо, защото преподавателката отсъства. Ако има някакви други организационни въпроси, ще ги изясним в часовете на класа в понеделник. А сега, пожелавам на вас, ученици, на всички колеги и на себе си, работата ни да върви гладко и да направим така, че училището ни да завоюва още по-висок авторитет сред подобните си!

После тя представи още някои от хората зад катедрата. Един от тях беше от Министерството на образованието, той ги поздрави с няколко думи за избора им, а останалите – от някакви други учреждения и организации, чиито имена Касандра въобще не запомни – само им кимнаха. Тя очакваше да види поне някои от преподавателите, но заместник-директорката не спомена нищо за тях. С това церемонията по откриването на учебната година явно приключи. Нямаше рецитали, концерти, песни и повече приветствени речи. Сега оставаше само да си препишат програмата и да проверят къде се намират кабинетите за часовете в понеделник.

Долу, във фоайето, беше страшна блъсканица. Наложи се да почакат. Майката на Кристи беше изчезнала някъде.

Пред таблото Касандра застана по средата между двете момчета. За предпочитане беше да не си намират поводи да се карат още първия ден. По неволя се бяха озовали в едно и също училище, макар че и двамата искрено се бяха надявали да не се виждат повече след края на четвърти клас.

- Видяхте ли, че онази жена, заместник-директорката, ще ни бъде класна – отбеляза развълнувана Касандра.

Двамата кимнаха.

- И в понеделник първият ни час е при нея – продължи момичето.

Отново не получи устен отговор.

- Защо ли не ни представиха никой от учителите – не се предаваше тя.

- Ти до кого от нас ще седиш? – попита я внезапно Кристи. Реши да и постави въпроса от сега, защото се тревожеше, че двамата с Тристан може да седнат на един чин, и да го оставят сам, и изобщо да го изолират.

Касандра се стъписа. Не беше мислила за това. Видя как той се нацупва по добре познатия и начин и ú стана неловко, че не знае какво да отговори. Тристан се обади:

- Седни до него.

Кристи вдигна обнадежден глава. Но Касандра най-неочаквано му заяви:

- Щом така поставяш въпроса, Кристи, няма да седя до никой от вас.

Тристан го досмеша от физиономията на Кристи.

- Наистина нямам нищо против да седиш до него – каза той. – Щом така ще му е по-добре…

Тя погледна Тристан. Познаваше ги и двамата, и знаеше, че той не лъже.

- Добре, на първо време може да седна до теб – каза Касандра на Кристи.

 

В понеделник сутринта, още в седем и трийсет, Тристан влезе в сградата на училището и се запъти към 205ти кабинет на втория етаж. Часовете започваха точно в осем, но той обичаше да ходи рано на училище. Вратата на стаята беше широко отворена и лампите светеха. Тристан надникна плахо, но вътре нямаше никой. Влезе и се огледа. Беше обикновена класна стая, доста украсена – по стените имаше окачени всевъзможни табла със схеми и рисунки, както и портрети на разни хора, до един с бради. В дъното отзад имаше рафтове с препарирани животни по тях – плъхове, птици, катерици, зайци, дори една маймуна. Тристан се учуди – беше виждал такива само в Природонаучния музей. Покрай прозорците пък бяха наредени безброй саксии със стайни растения и той разпозна някои от тях, защото в къщи имаха същите.

Катедрата беше голяма и празна, на нея нямаше и едно листче. Масите и столовете бяха стари, както и паркета, който скърцаше под краката му. Тристан направи няколко крачки към една от по-задните маси, на която възнамеряваше да седне. Чу стъпки откъм коридора и се обърна. През вратата надничаше момче: слабо, източено, с къса черна коса, цялата вдигната нагоре и с широко отворени очи, които сякаш се смееха. Тристан изпита облекчение, че вече не е сам.

-   Здравей! – каза момчето.

-   Здравей! – отговори Тристан.

Замълчаха. Чуваше се скърцането на пода под краката на момчето, когато то тръгна из стаята.

-   Ами…аз съм Нако – представи се той и протегна ръка.

-   Аз съм Тристан. – Те си стиснаха ръцете.

После се заговориха кой от кое училище е, в коя част на града живее и има ли други деца от стария клас в новото училище.

-   Аз имам две съученички – Изабела и Грациела. С тях бяхме в един клас. Ще ги видиш, ужасни са – каза Нако.

-   И аз имам – едно момче и едно момиче – Кристиан и Касандра – каза Тристан.

-   Приятели ли са ти?

-   Кристиан определено не ми е приятел. По-досаден човек не познавам.

-   А момичето?

-   С Касандра се познаваме от малки, майките ни са приятелки.

В този миг започнаха да влизат и други деца, стаята постепенно се напълни. Тристан и Нако седнаха на една маса и продължиха да си говорят. Когато дойде Касандра, Тристан я представи на новия си приятел, запознаха се, тя седна на масата пред тях. Нако им показа Изабела и Грациела, които дойдоха заедно. Едната беше ниска и пълна, а другата – висока и слаба. И двете поздравиха съученика си, поздрави ги и той, и след като се отдалечиха достатъчно каза:

- От тези двете не мога да се отърва. Имам чувството че ме преследват.

Касандра погледна пак към момичетата. Високата беше с прибрана коса, слабо, продълговато лице и вирнат нос. Ниската пък имаше гъста дълга кестенява коса и я носеше разпусната. И двете бяха хубави и модерно облечени. Те се настаняваха и си шушукаха нещо помежду си. Касандра забеляза близо до тях едно момче, което седеше само и не говореше с никого. Имаше спокойно, съсредоточено и някак зряло лице. Тя го гледа известно време без той да я забележи. После каза на Тристан и Нако:

       - Виждате ли това момче там?

       Те се обърнаха.

       - Кое?

       - Това, на последната маса, дето седи само.

       - Онова със синята блуза ли?

       - Да.

       - И какво?

       - Изглежда ми някак си по-голям от нас. Дали не повтаря? – каза Касандра.

       Тристан го огледа. На ръст беше същия като тях. Не му се стори много различен. Само лицето му изглеждаше прекалено сериозно. “Да, наистина малко е странен.” – помисли си Тристан.

       Нако предпочете да не гледа натам, за да не срещне погледите на двете си съученички, които и без друго само това чакаха. Той продължи да си говори с Касандра.

       Дойде и Кристи Девон и седна до нея. Тя го запозна с Нако. Кристи и Тристан само се поздравиха бегло.

       Влезе учителката – същата от откриването, която произнасяше приветственото слово – Анита Морисън – и затвори вратата. Шумотевицата спря и се възцари тишина.

       - Така… – каза госпожа Морисън, – я да видя, всички ли се настанихте… Струва ми се, че сте с двама по-малко, отколкото в списъка – отбеляза тя. – Но който закъснява, да не се надява, че ще го чакаме. – Тя сложи нещата които носеше на катедрата. Бяха просто няколко папки и очилата и. После седна на стола си, разтвори една от папките и си сложи очилата. Класът търпеливо чакаше. Някой почука тихичко на вратата.

       - Влез! – вдигна глава госпожа Морисън.

       Показаха се две момичета, които припряно се вмъкнаха в стаята и застанаха до вратата. Едното погледна смело към насядалите деца, а другото гледаше към пода в краката си.

       - Защо закъснявате? – попита строго госпожа Морисън.

       Никой не отговори.

       - Кажете си имената – и тя извади от папката химикалка.

       - Сънди Абигейл – каза по-смелото момиче.

       Госпожата си отбеляза нещо в списъка.

       - А ти? – обърна се тя към другото, което още гледаше надолу.

       - Палмира Робинзон – каза тихо то. Изглежда беше много притеснено. На Касандра и стана жал за него. Госпожа Морисън можеше да бъде малко по-мила като за първа среща. Но не. Тя просто им каза да седнат и че ще нанесе закъсненията им в дневника, когато той бъде готов.

       - И така, да направим проверка по списъка – и тя започна да извиква имената им едно по едно, а този, който си чуеше името, трябваше да стане и да се представи: от кое училище идва и защо е избрал да учи химия.

       Оказа се, че странното момче, което незнайно защо привлече вниманието на Касандра, се казва Дамян Адам, не идва от никое училище, защото е учил като частен ученик и че баща му – Брус Адам – е учител в училището по химия и ще им преподава в по-горните класове по нещо като “цинология”, както си го записа Касандра. Тя беше разтворила голям тефтер. Още от началните класове имаше навика всичко да си записва и беше като истински справочник за Тристан и останалите, които все нещо забравяха.      

       Като дойде ред на Грациела да се представи, тя театрално се разкри в целия си блясък – излезе извън масата, обърна лице на всички страни, за да я видят добре, после вдигна високо глава и разказа за себе си. Накрая добави:

       - Аз избрах да уча химия, защото от малка имам влечение към тази наука. Дори съм правила опити вкъщи.

       Нако не можа да се сдържи и се изсмя. Госпожа Морисън го погледна изпитателно, но не му направи забележка. Но когато малко по-късно Изабела стана и каза:

       - Аз също като Грациела от малка имам влечение към химията. Затова двете с нея сме най-добрите приятелки. – Нако просто избухна в смях.

       Учителката отново го погледна, този път доста накриво и той застина неподвижен на стола си.

       Дойде ред и на Касандра:

       - Аз искам да уча в това училище, защото Тристан ми разказа много интересни неща за химията – тя се обърна към него и го показа с ръка, от което той се почувства малко неловко. – И мисля, че ще бъде много интересно, може би по-интересно от всички други училища – каза тя и седна обратно на стола. Лицето на госпожа Морисън не помръдна.

       После се изправи Кристи:

       - Аз съм тук заради грешка на компютъра – каза отегчено той.

       Този път Тристан го досмеша.

       - Каква грешка на компютъра – попита госпожата.

       - Такава, която се случва веднъж на сто милиарда. Иначе щях да уча другаде.

       Анита Морисън отбеляза нещо в списъка и му каза да си седне. Той не се възпротиви.

       След още две деца стана и Нако. Обясни, че родителите му са фармацевти и имат голяма верига от аптеки, и на него просто му е било предопределено да учи химия.

       - А и не искам да получа всичко наготово – допълни той. – Трябва да стана много добър. – Това бяха думи на баща му – толкова често повтаряни, че Нако ги прие като свои.

  Тристан беше почти накрая на списъка. Той се притесняваше малко, но все пак успя да се представи гладко и завърши с думите:

       - Дойдох да уча химия първо, защото е много интересна и второ, защото искам да стана археолог и от това, което съм чел, разбрах, че трябва да познавам не само историята, но и химията и биологията, а и много други неща.

       Касандра го погледна одобрително. В този миг Тристан беше щастлив, че тя е там и го подкрепя. “Нищо че е момиче” – помисли си той.

       След като приключиха с представянето, Анита Морисън им каза с няколко изречения за учебната програма, за това, къде се намират кабинетите по различните предмети. Повтори им че няма да имат физическо първите две седмици и ги пусна да си вървят. Касандра остана малко разочарована, защото очакваше госпожата да им каже нещо и за самата себе си, така че да я почувстват по-близка. Нали им беше класна все пак. А и това нейно добродушно лице, дето никак не отговаряше на държанието и!

       Имаше време до следващия час – часа по Древна химия. Вървяха по коридора и разговаряха. Разглеждаха се един друг. Някой се престрашаваше да заговори някого, запознаваха се. Касандра забеляза Дамян, който вървеше сам малко по-назад от групичката им. Тя забави ход и започна да изостава като колебливо се обръщаше. Накрая се озова до него, уж случайно, и непринудено каза:

       - Здравей!

       - Здравей! – отговори той и протегна ръка.

       - Ти си Дамян, нали?

       Той кимна.

       - Аз съм Касандра.

       - Приятно ми е – вежливо каза Дамян.

       Тристан се беше обърнал назад и я търсеше с поглед. Тя му махна с ръка.

       - Това е Тристан. С него сме от едно училище. Ела да се запознаете – и Касандра му представи Тристан, Нако и Кристи.

       Бяха стигнали вече пред кабинета по Древна химия, той беше на същия етаж, но се оказа заключен и застанаха в коридора да чакат. Всеки се вълнуваше какво предстои. Правеха догадки, коментираха.

       Най-после срещу тях се зададе човек – едър и висок. Всички глави се обърнаха към него. Движеше се плавно. Носеше тъмни дрехи и тъмни обувки.

       - Добър ден! – гласът му беше силен и приятен. Лицето – широко и открито, косата – тъмна и чуплива, а очите – черни като маслини.   

       Вече отключваше вратата:

       - Влизайте, заповядайте! – и ги покани да минат пред него.

       Очакваше се кабинетът по Древна химия да е тайнствен и загадъчен, но нямаше нищо такова. С изключение на хилядите книги, наредени на рафтове по продължение на двете дълги стени, си беше най-обикновена класна стая. Масите обаче бяха по-големи и около всяка имаше по шест стола. Бюрото на учителя, за разлика от това на Анита Морисън, беше отрупано с най-различни предмети, но и сред тях нямаше нищо необичайно и мистериозно.

       Децата насядаха по столовете и извадиха тетрадки. Учителят застана зад бюрото си и часът започна.

       - Казвам се Леон и ще ви разказвам, в продължение на много часове, от къде идва и какъв път е изминала днешната наука химия – той спря за малко, после продължи: – Нейната история е дълга и интересна. Тя започва още, когато човекът се е научил с помощта на огъня да променя различни природни материали. Например, да пече предмети от глина, да извлича бронз и мед, или да прави стъкло от пясък.

       Касандра слушаше като омагьосана. Тристан също. Думите се лееха от устата на Леон така гладко. Всичко мигом ставаше ясно, сякаш им разказваше приказка.

       Неусетно обиколиха много места по света и стигнаха до Египет.

       - Египтяните били ненадминати майстори в направата на бои и оцветители. Те знаели също как да извличат злато, сребро и други метали от техните руди. И смятали, че превръщането на природните материали има специален, мистичен смисъл. За да проникнат надълбоко в тайните му, трябвало да намерят отговор на въпроса за процесите, които протичат в света, за елементите, от които е изградено всичко, за причините, поради които тези елементи си взаимодействат. Изобщо – за природата на веществата.

       Точно там – в Древния Египет се зародила науката химия, както и всички останали науки. Първоначално не са ги приемали дори като науки, а по-скоро като изкуство. Изкуството на познанието, на усъвършенстването. Чували сте за алхимията, нали?      

       Класът зашумя одобрително.

       - Ето това е била тя – изкуството да се усъвършенстват веществата като се превърнат металите в злато и да се усъвършенства човека като се открие еликсира на живота.

       Отново се чуха одобрителни възгласи.

       - Да, такава е била заветната мечта на алхимиците не само от онова време, но и през последните почти две хилядолетия. И забележете, че тази мечта още не се е сбъднала…       

       Последните думи предизвикаха истински възторг в стаята.

       - Но… – възнесе се отново гласът на Леон – точната наука химия, която познаваме днес доказва неоспоримо, че металите не могат да се превръщат един в друг, следователно е невъзможно те да станат на злато…

       Тук вече възгласите станаха силно неодобрителни.

       - Днешната химия е това, което е останало от алхимията, след като през вековете се е изгубила най-важната и част – магията.

       За миг Касандра остана така – с отворена уста. Не потрепваше, не мигаше. – Магията! Магията! – звучеше в ушите ú гласът на Леон като ехо.

         Изведнъж тя вдигна ръка и без да чака покана, развълнувано и неотложно попита:

       - Господине, значи магията е съществувала преди много време?

       - Да, разбира се! – откликна той. – Разбира се че е съществувала и е била неразделна част от науката. Точно в тази връзка ще ви кажа, че нищо не бива да спира вашите търсения! Ако запазите вярата си, че всичко е възможно дори когато науката твърди обратното, може да станете истински алхимици.

       Класът отново се вдъхнови. Касандра сияеше. Тристан обмисляше вече каква революция в науката може да направи, ако Леон казваше истината.

         - Точно така! Днес алхимия аз наричам търсенето на всичко онова, което все още изглежда невъзможно... Но нека сега да се върнем към самото начало – към Древния Египет. По онова време тези изкуства са се смятали за “свещени” и затова са оставали недостъпни за обикновените хора. Само жреците са се занимавали с тях и са пазели всичко в най-дълбока тайна. Нали знаете какво е жрец?

       Тристан вдигна ръка. Митологията бе неговата стихия:

       - Жреците са били служители на Боговете. Нещо като днешните свещеници. Правели са жертвоприношенията в тогавашните храмове.

       - Да, точно така, и освен това, те са били най-умните хора на своето време, и най-учените. За всичко са се допитвали до тях. Те са практикували тайните си знания и умения само в храмовете. Там се е развивала науката, там се е осъществявал напредъкът. На химията например е бил специално отреден храмът на Бог Серапис в Александрия – тогавашната столица на Египет. Наричали са този храм – храм на живота, смъртта и изцелението.

       И той заразказва така увлекателно, че им се стори, че са там – в Древната Александрия, изправени пред величествените, колосалните порти на храма. Светлина обливаше всичко наоколо – безбройните бели колони, площада отдясно, гладката мраморна настилка под краката им. А над тях небето се ширеше безоблачно и синьо. После портите се разтвориха и се показа грамадна каменна змия, увита около пиедестал и захапала опашката си. Казваше се Уроборос и беше символ на колелото на времето. След нея започваше широк коридор със стени от мрамор, покрити със златни рисунки. От двете му страни, през високите входове – арки се виждаха обширни галерии, изпълнени с хора и с всевъзможни интересни неща: олтари, огледала от полиран бронз, украсени с блестящи камъни, дим, който менеше цвета си, а в края на дългия коридор, се появи залата със статуята на Серапис. Тук беше тъмно, но самият Бог бе сякаш осветен от невидими огньове. Пред него е трябвало да се представи и поклони всеки новопосветен жрец.

       Когато неочаквано би звънецът, не избухна обичайната врява след края на часа. Беше някак тихо и децата бавно се отърсваха от унеса, в който бяха изпаднали.

       Учителят се усмихна и завърши с думите:

       - Следващия час ще разгледаме Музея на химията.

       - Къде е той? – попита някой.

       - Тук е. В училището направихме малък музей, за да добиете нагледна представа за историята на химията.

       - А господине – извиси глас Касандра, – кога ще ни кажете за магията?

       - Не се безпокой – усмихна се отново той, – непременно ще стигнем до нея.

 

       - Да бе, дали наистина ще ни покаже магии? – усъмни се Нако, когато излязоха в коридора. Имаха половин час за закуска – така пишеше в програмата.

       - Ще ни покаже друг път. Ако знаеше как се правят, щеше ли да е учител тук? Щеше да е богат… – отговори Кристи.

       - А ти откъде знаеш че не е! – прекъсна го Тристан. После се обърна към другите: – Жреците са знаели да правят магии, сигурен съм. После църквата е забранила магиите и са изгаряли на клада всеки, за когото се съмнявали, че е магьосник.

       - Ама какви магии? – намеси се напрегнато Касандра. – Какви са били тези магии например? – тя отчаяно се опитваше да разбере нещичко.

       - Ами например, чрез заклинания – казват специални думи и могат да се свързват с Боговете, да говорят с тях и да предричат какво ще се случи.

       - Е, това не са магии, това са пророчества – каза компетентно Касандра.

       - Е да, но са можели да измолят от Боговете буря в морето, която да потопи корабите на врага например.

       Дамян и Нако слушаха с интерес. Кристи им обърна гръб и седна сам на една пейка. Бяха слезли в градината, където около тях се стелеха прекрасните багри на есента.

 

       Часовете по литература и математика не бяха нищо особено, пък и по двете започнаха с преговор. После имаха латински. Часът беше интересен – като всяко ново нещо тук. Научиха, че съкращението “NB!” (Nota Bene) означава “забележи добре!” и с него могат да си отбелязват най-важните места в уроците. Касандра веднага се възползва и наблегна на някои важни места в тефтера си.

       През обедната почивка обядваха в трапезарията на училището – голяма правоъгълна зала в приземието, почти под земята. Само в най-горната част на едната дълга стена имаше малки прозорчета към улицата. Обядът беше вкусен. Касандра успя да се запознае с по-голямата част от новите си съученици, а някои от тях дори смогна да представи на Тристан, Дамян, Нако и Кристи, които бяха по-умерени в завързването на нови познанства.

       След обедната почивка имаше още два часа – химия и биология, където разбраха съответно какво изучава химията и какво изучава биологията. Също беше интересно, но не чак толкова, колкото в часа на Леон.

 

       Всеки се прибра в дома си изпълнен с впечатления. Тристан отвори една от най-дебелите книги вкъщи – “Митове от древния Египет” – решен да чете този път по-задълбочено и да разбере какви магии са владеели жреците. Изтегна се на леглото си доволен и щастлив и потъна в света на древността.

       Междувременно Касандра, седнала на един стол в кухнята, прелистваше трескаво новия си учебник по Древна химия и четеше заглавията и по малко оттук-оттам, за да разбере кога точно ще стигнат до магиите. До нея стоеше разтворен и тефтерът ú, доста изпъстрен вече с прекрасното “NB!”, отбелязващо важните неща. В лявата си ръка държеше обелена ябълка, но забравяше да отхапва от нея, така се бе зачела. Като стигна до последната страница, тя се намръщи и вдигна глава. Не беше намерила каквото ú трябваше. Как щеше да издържи до онзи миг, когато най-после ще стане ясно, има ли изобщо магия и ако има – как става тя!

       Нако побърза да се качи в стаята при сестра си, която беше с гипсиран крак и не можеше да става. В този тежък за нея период, той прекарваше много време до леглото ú, четеше ú, разсмиваше я, а тя очакваше с нетърпение той да се появи. И сега, когато влезе през вратата, тя му се усмихна, а в очите ú се четеше пълна и чиста радост, каквато пазеше само за него – за своя по-голям брат. Нако прегърна също с усмивка на лицето малката Маргарита, седна до нея и ú разказа за новото училище. Тя много се смя на случката с Изабела и Грациела, които от малки били влюбени в химията. Разказа и за Тристан, за Касандра и за Дамян, а също и за Кристи, който бил жертва на компютърна грешка.

       - А и самият той е една грешка, ако питаш мен – добави Нако.

       - Това ли ще са новите ти приятели? – попита Маргарита.

       - Да, може, няма да е лошо – и той се замисли за изминалия ден. После отпусна глава на леглото на сестра си и заспа.

       Кристи се прибра и захвърли раницата си по средата на антрето. Зелда изтича от кухнята да го посрещне – днес си беше разчистила програмата, за да си остане вкъщи – нахвърли се нежно върху него и го обсипа с въпроси. Той не отговори на нито един. Стоеше и се мръщеше многозначително.

       - Много е гадно това училище – каза накрая, докато влизаше с обувки в хола и се отпусна театрално на дивана. Не беше съвсем искрен, но тези преструвки му харесваха. Зелда седна в крайчето до главата му и го загали по косата. Вече кроеше планове как ще направи училището по-малко гадно за своя син. Нека само се оплаче от нещо конкретно, и тя ще обсади кабинета на директора за вечни времена.

       Дамян живееше с родителите си в центъра – доста далеч от училището. Имаха малък апартамент – уютен и тих, защото прозорците му гледаха към вътрешния двор на кооперацията, а не към улицата. Майка му – Стефани Адам – красива, висока жена, превеждаше научни статии за едно списание и работеше вкъщи. Дамян беше спокоен, като усещаше присъствието и в другата стая. Тя също се чувстваше спокойна, че той си е у дома и работата и спореше.

       Днес тя го чакаше с голямо нетърпение. Беше първият му ден. До сега не беше ходил никъде – нито на детска градина, нито на училище. Тя сама го обучаваше и го подготвяше за изпитите, и така той успешно изкара началното си образование като частен ученик. Стефани нямаше нищо против да продължи по този начин, но съпругът и Брус я убеди, че за Дамян ще бъде по-добре да е сред други деца, че трябва да рискуват, независимо от всичко. Тя знаеше, че рано или късно това щеше да се случи, не можеше да го задържа още дълго време.

       Когато на вратата се позвъни, Стефани с разтуптяно сърце изтича да отвори, и като видя момчето си живо и здраво и усмихнато при това, почувства огромно облекчение. Тя го прегърна. И той се радваше да я види, макар че беше по-сдържан.

       - Е, как мина? – попита ведро тя.

       - Много хубаво – отговори Дамян с усмивка.

 

Глава трета

Музеят на химията

      

       Следващите две седмици се нижеха неусетно. Децата опознаваха училището, учителите, съучениците си, дори тези от по-горните класове. Касандра беше особено активна, бързаше да погълне цялата информация за всичко, което я заобикаляше. Сутрин ставаше рано и почти тичешком се приготвяше. Родителите ú не можеха да ú насмогнат. Следобед беше толкова старателна в писането на домашните и четенето на уроците, че от стаята с часове не се чуваше нито звук. Майка ú ходеше често да проверява какво прави и винаги я заварваше с книга в ръце.

       И Тристан изненадваше своята майка със старанието си. Преди тя не можеше да го накара да седне да си напише домашните, все четеше нещо друго или просто размишляваше и мечтаеше, легнал на пода. Обичаше да си представя как води героични битки, някъде в Древната Троя, и това му отнемаше часове. А сега, когато имаше по-малко време за уроците, стана изненадващо организиран и стегнат.

       Едно от най-приятните и стимулиращи неща в училището за Тристан бяха разговорите с новите му приятели – Нако и Дамян. Тримата постоянно имаха за какво да си говорят и често се смееха от сърце. Касандра искрено им се радваше. Дори и Кристи, въпреки усилията си да не хареса нищо тук, започваше неусетно да се интересува и вълнува от това, което ставаше. Все по-често се заслушваше в разговорите им и без да се усети, се разсмиваше. Така увлечен, понякога съвсем забравяше да бъде досаден.

       Касандра се интересуваше от всички в класа. Често разговаряше със Сънди – весела и забавна чаровница, русокоса и синеока като принцесите от детските книжки, тя беше жизнерадостна и добронамерена също като самата Касандра. Освен всичко друго, обсъждаха и момчетата.

       Вече се завързаха и интриги. Грациела и Изабела не си губеха времето. Всъщност истинската причина тези две момичета да са там, беше Нако Рафаил. С малкото си житейски опит, през онзи месец май, когато се попълваха документите, те направиха една голяма глупост, която много разочарова техните родители. Планът и заговорът за тази авантюра се бяха зародили в главата на Грациела, когато тя разбра къде ще учи Нако. Понеже той беше единственото момче, което не показваше интерес към нея въпреки усилията и, тя реши, че работата и още не е приключила и че трябва на всяка цена да го последва. Изабела не се поколеба да ú стане съучастник и да ú остане вярна докрай. Под приятелство тя разбираше болезнената привързаност и всеотдайното сляпо подчинение, което изискваше от нея Грациела.

       И така, в една съзаклятническа майска вечер, скрити в стаята на Изабела, те попълниха сами онази част от бланките, в която се подреждаха желанията и без никой да обърне внимание, защото никой не очакваше нещо подобно от детето си, ги предадоха в канцеларията. Въобще и не се замислиха за последствията, бяха доволни и горди с постъпката си.

       В деня на класирането майката на Грациела, която знаеше, че дъщеря и ще учи в едно от най-елитните училища, където тя имаше лични познати и всичко беше вече уредено, остана шокирана от написаното на листа. Няколко пъти внимателно проследи с пръст полето с името на дъщеря си и името на училището в съседната графа. Докато я блъскаха от всички страни хора, които желаеха да се доберат до списъците, тя стоеше вцепенена и недоумяваше какво може да е станало.

       Като се прибра вкъщи, все така извън всякаква връзка с околния свят, тя нямаше представа какво трябва да направи. Грациела я посрещна с тържествуваща усмивка, знаеше, че е успяла.

       - Какво си направила, скъпа? – запита безпомощно майка и. Но малката се фръцна и отиде в стаята си. Малко по-късно тя говореше с разстроената Изабела по телефона и ú даваше наставления как да се държи. Майка ú, която още не можеше да проумее това чудовищно дело, най-после започна да се съвзема, изтръгна слушалката от ръцете ú и с решителен тон каза в нея:

       - Изабела, дай ми майка си!

       После двете жени дълго говориха и разнищваха случката. Изабела вече беше разказала всичко, а майката на Грациела и сама се беше досетила.

       И двете момичета отнесоха по един голям скандал и стояха наказани две седмици, без да излизат от вкъщи и без да говорят по телефона. Независимо от всичко Грациела тържествуваше. Беше постигнала своето, както винаги.

       Сега, само за няколко дни, тя успя да намрази Касандра, защото все се навърташе около Нако. Грациела виждаше в това скрити помисли, а Изабела подклаждаше мнителността и с непрестанни клюки и коментари. Все и се струваше, че е видяла неща, които са останали скрити за другите, тълкуваше ги както и изнася, преувеличаваше силно всеки жест и всяка усмивка на Касандра. Това беше достатъчно за да я обявят за враг номер едно и да вложат цялата си енергия в борбата с нея.

       Нищо неподозиращата Касандра отначало подходи към тях мило и дружелюбно, дори им направи искрени комплименти, но с това само предизвика откритата им неприязън и постепенно започна да ги избягва.

       Нако, от своя страна, най-демонстративно странеше от тях и насаме с момчетата коментираше смешното им поведение. Най-забавно беше, когато се опитваше да ги имитира. Той много точно успяваше да пресъздаде/покаже характерните им черти: Грациела – с високо изправена глава и вирнат нос – горда и доволна от себе си, театрално любезна, с което караше хората да си имат едно наум, особено тези, които я познаваха добре. И Изабела – той си натискаше носа с пръст, за да добие изражението и с чипия нос и се усмихваше високомерно, защото Изабела имаше хубава усмивка, но я показваше само когато с надменното си държание беше засегнала някого и тържествуваше. Тристан и Дамян започнаха да му помагат да се изплъзва на двете момичета, които май наистина го преследваха, и да не остава насаме с тях, с което си навлякоха сериозния им гняв.

       Най-интересното събитие от учебната програма през втората седмица бе отново часът по Древна химия, когато посетиха Музея. Точно преди това имаха час на класа и срещата им с Анита Морисън този път беше още по-кратка и делова от първата. Всъщност, те се виждаха с класната си още веднъж през седмицата и то същия ден, защото тя им преподаваше по биология. Но тогава се говореше само за биология и за нищо друго. Сега обсъждаха, че трябва да има председател на класа и госпожата им възложи за следващия път да издигнат кандидатури, а после да гласуват. Трябваше да изберат председател и двама помощници.

       - Всеки да си помисли кого ще предложи – каза тя.

       - Ама ние още не се познаваме добре – възрази Касандра.

       Анита я погледна:

       - Ами като не се познавате, да чакаме да се опознаете ли? – сряза я тя.

       Касандра замълча. Нако веднага се обади, за да я измъкне от неловкото положение:

       - Може ли да предлагаме себе си? – попита той.

       - Може да предлагате когото искате, но другия път трябва да изберем председател.

       И с това часът приключи.

       Започнаха разговори в коридора – кой и какъв ще е този председател на класа. Разговорите преминаха в спорове, а споровете доста се разгорещиха, докато най-накрая дойде Леон и всички се настроиха на друга вълна.

       - Ех, де той да ни беше класен… – въздъхна Касандра.

       Оставиха си багажа в кабинета и учителят ги поведе към стълбището. Музеят беше отляво на централното фоайе – точно огледално на залата, в която ги посрещнаха първия учебен ден.

Леон извади от джоба си малък ключ и отключи вратата. Този път мина пред тях и запали някакво специално осветление, от което всичко изглеждаше още по-тайнствено. Залата беше също така кръгла, както и приветствената зала. По цялата обиколка на стените бяха наредени високи стъклени витрини. Те бяха пълни с всякакви неща, даже и такива, които приличаха на порцеланови съдове за захар, брашно и подправки. На известно разстояние пред витрините стояха дълги маси, покрити с тъмночервен плат, върху които бяха разположени снимки, книги, сивкави свитъци, завързани с червена лента, отделни листове пожълтяла хартия с причудливи знаци, изрисувани по нея. Някои от тези неща бяха под стъклени похлупаци. Точно по средата на залата имаше огромна дървена маса. На нея бяха подредени множество стъкленици, свързани помежду си – приличаха на апаратурата в кабинета по химия. Зад масата се виждаше и макет на някаква старовремска пещ.

       Леон започна обиколката, като обясняваше кое какво е, а децата се вглеждаха отблизо в отделните предмети и се дивяха. Повечето неща обаче, обясни той, щяха да им станат ясни по-нататък, когато навлезеха в химията, защото сега знанията им не бяха достатъчни.

       Докато останалите обикаляха така, Касандра се беше спряла пред една от масите и четеше някакъв лист, облегнат на един от похлупаците. Да вярва ли на очите си? Та това си беше рецепта за получаване на философски камък – напълно разбираемо написана на родния ú език, си стоеше на това самотно листче, свряна между останалите предмети. Касандра се огледа. Всички бяха погълнати от онова, което им говореше Леон. Тя зачете листа:

  " За да приготвиш елексир на мъдреците, или философски камък, вземи, сине мой, философски живак и го нагрявай, докато се превърне в зелен лъв. След това нагрявай по-силно, и той ще се превърне в червен лъв. Дигерирай този червен лъв в пясъчна баня с кисел гроздов спирт, изпари течността, и живакът ще се превърне в клейеобразно вещество, което може да се реже с нож. Сложи го в намазана с глина реторта и бавно дестилирай. Събери отделно течностите с различна природа, които ще се появят. Ще получиш безвкусна флегма, спирт и червени капки. Кимерийски сенки ще покрият ретортата със своето тъмно покривало, и ти ще намериш в нея истински дракон, защото той изяжда своята опашка. Вземи този черен дракон, стрий го върху камък и го докосни с нажежен въглен. Той ще се запали, ще приеме скоро великолепен лимонен цвят и отново ще възпроизведе зеления лъв. Направи така, че той да изяде опашката си, и отново дестилирай продукта. Накрая, сине мой старателно ректифицирай и ти ще видиш появяването на горлива вода и човешка кръв... Раймунд Лулий, живял през втората половина на XIII и началото на XIV в.”

       А отдолу беше добавено на ръка с красив почерк: “И ако имаш нужната нагласа, можеш да се надяваш на успех.”

       Касандра притаи дъх и остана безмълвна и безучастна до края на обиколката. Тя беше силно впечатлена от рецептата. Особено я вълнуваше последното изречение – онова, добавеното на ръка: “И ако имаш нужната нагласа…”. Това беше първото практическо нещо, до което тя се докосваше тук. Инструкция стъпка по стъпка. И бе напълно възможно никой да няма по-подходяща нагласа от нейната за тази задача.

       Когато излязоха от музея и Леон заключи вратата, тя се приближи тревожно към него:

       - Господине, може ли пак да дойдем? – Касандра ужасно съжаляваше, че не си е взела тефтера, за да си препише рецептата и не можеше да се примири с мисълта, че всичко е безвъзвратно изгубено.

       - Разбира се, когато пожелаете – отговори той с усмивка. – Нещо конкретно ли искаш да видиш?

       - Да, искам да си препиша нещо – каза обнадеждена Касандра.

       Тогава той протегна ръка и и подаде ключа:

       - Вземи, а като свършиш, заключи и ми донеси ключа в кабинета.

       Тя остана силно изненадана от този развой. Взе ключа, закима с глава и едва успя да каже:

       - Ще ви го донеса през обедната почивка.

       - Добре – отговори той и тръгна по коридора.

       За миг тя загуби и ума и дума от вълнение, но бързо се съвзе и хукна обратно към кабинета, където беше чантата ú. Децата вече си бяха взели багажа и Тристан, който се чудеше къде се бави Касандра, взе и нейната раница. После остана да я изчака пред вратата. Касандра се появи и като го видя сам, се зарадва, после набързо по пътя му разказа какво е станало и му показа ключа.

       - Не казвай на никого, Тристан! – каза тя като се спря и го погледна.

       - Няма! – обеща той. – Кога ще отидеш?

       - Веднага щом дойде обедната почивка. Ела с мен.

       - Добре, но как без да разберат останалите?

       Тя се замисли за миг.

       - Добре де, ако не можеш да се измъкнеш, поне им отвлечи вниманието да не разберат къде съм.

       Той обеща.

 

       И така, през обедната почивка всички бяха в столовата, с изключение на Касандра, на която не и беше до ядене сега. Тристан трябваше да отклонява вниманието от нейното отсъствие, както и беше обещал. Той не можа да измисли друго, освен, че не знае къде е. Но тя се бавеше вече доста и той започна да се притеснява. Реши да се измъкне и да отиде да провери да не е станало нещо. Каза, че отива в тоалетната. Качи се бързо горе, огледа се, в коридора нямаше никой, отвори вратата. Касандра се стресна, подскочи и едва не събори стъкления похлупак.

       - Айде бе, какво правиш, много се забави – тръгна към нея Тристан.

       - Еми пиша – каза тя малко ядосана. – Не мога толкова бързо.

       - Става ли поне да кажем на Нако и на Дамян, може да ни помогнат с нещо.

       Тя се замисли, вдигна поглед.

       - Добре, но само на тях двамата!

       - Ще отида да ги доведа – зарадва се Тристан.

       - Внимавай да не ви види някой!

       - Не се безпокой! – извика той вече на вратата.

       Тристан измъкна момчетата от трапезарията, каза им, че е важно и спешно и че по пътя ще им обясни. Добре, че точно тогава Кристи го нямаше на масата.

       Изабела и Грациела наблюдаваха внимателно какво става и като видяха Нако така бързо да излиза, без да се чудят много-много, го последваха. Вървяха на достатъчно разстояние от момчетата, за да не бъдат забелязани. Но те и без друго нямаше да ги видят, защото бяха потънали в напрегнат разговор. Изабела и Грациела видяха как Тристан отваря вратата на музея и тримата влизат вътре. Двете момичета постояха така в началото на коридора, като се питаха какво може да значи това, после се спогледаха и с решителна крачка се запътиха право натам. Пред вратата пак спряха за миг, пак се погледнаха и Грациела отвори рязко.

       Четиримата вътре уплашено извърнаха глави.

       - А, така си и знаех – започна Грациела, а до нея Изабела одобрително кимаше с глава. – Вече тук ли си уреждате срещите? – повиши тон тя, а гласът и отекваше заплашително в голямото помещение.

       На Касандра и оставаше да напише само още една дума – “кръв” (послеписа нямаше защо да го преписва, знаеше го наизуст), и най-невъзмутимо сложи точка.

       Тристан с презрение попита:

       - Следите ли ни?

       - Да, следим ви – отговори заядливо Изабела.

       - И защо? – попита Нако. Той много добре знаеше защо, но беше сигурен, че те няма да си го признаят. И наистина момичетата замълчаха, но не за дълго.

       - Ще кажем на господина, че се вмъквате тук без разрешение – поде ядно Грациела.

       - А кой мислиш ми даде ключа? – Касандра размаха ключа във въздуха, така че тя добре да го огледа.

       Без да иска Грациела млъкна.

       Касандра прибра спокойно тефтера в чантата си. Ами да, нямаше от какво да се притеснява, а и те едва ли разбраха защо точно е тук. Тя тръгна към тях и грубичко ги побутна към вратата:

       - Айде излизайте, че заключвам.

       Момчетата се разсмяха и също се отправиха към изхода. По пътя обратно към трапезарията Нако имитираше Грациела и разиграваше сцена, в която тя казва на учителя как Касандра се е вмъкнала в музея без разрешение, а той и отговаря, че е голяма клюкарка и да не си пъха носа, където не и е работа. Касандра отиде да върне ключа и после да обядва. Като седна на масата при тях, там беше и Кристи. Момчетата мълчаха, замълча и тя. Но толкова ú се искаше да говорят за философския камък и за рецептата, че не можа да се сдържи и каза:

       - Хайде да разкажем всичко на Кристи, той постоянно е с нас. Нека не се крием от него – и потърси очите им с поглед.

       Лицето на Тристан ясно показваше какво мисли той по въпроса. Нако и Дамян не я погледнаха, което сигурно значеше, че го подкрепят, но им е трудно да ú кажат.

       - Той постоянно е с нас – повтори тя най-вече заради Тристан.

       Така си беше. Щеше да е много трудно да се измъкват и остават насаме четиримата, за да си говорят спокойно за своите тайни.

       Кристи изглеждаше напрегнат и готов да изпадне в едно от неговите “надменни” състояния, както Касандра ги наричаше, които имаха за цел да ти покажат, че ти е смъртно обиден и цял живот няма да ти проговори. Добре че не траеха дълго.

       Тя изчака още малко, после каза на Кристи:

       - Отидох в музея да препиша рецептата за философския камък – и му разказа. На трите момчета не им остана друго, освен да се примирят с положението, въпреки че Тристан потропваше красноречиво с пръсти по масата още известно време.

       После в групата се възцари мълчание. Но не за дълго, защото Касандра подхвана възторжена реч за философския камък, която ги увлече в разговор и напълно забравиха за всичко останало. Накрая тя обобщи:

       - Сега въпросът е откъде да намерим философски живак.

       - От някой кабинет по химия – предложи Дамян. – Сега имаме химия, може да попитаме господина.

       На Касандра не и хареса идеята да споделят с господина.

       - Е, иначе как ще го вземем – добави и Нако.

       - Ами ако ни пита за какво ни е – защити се Касандра.

       - Ако ни пита, приключваме темата и толкова.

       - Абе, хора, ако беше толкова лесно да се намери философски живак, щеше да е лесно и да се направи философски камък – намеси се Тристан. – Според мен философският живак е нещо, което не се намира просто така.

       - А как тогава?

       - Не знам.

       - Да попитаме друг учител по химия, който не ни преподава – предложи Дамян.

       - И кой? Ти познаваш ли някого?

       - Има един приятел на баща ми – Карло Монтана – ако искате да питам довечера кой му е кабинетът.

       - Ами да опитаме. Поне да разберем какво е философски живак, пак ще е от полза – каза Касандра.

       - А кой ще отиде да го пита?

       - Аз – изстреля Касандра. – Ако отидем всички ще е по-лошо.

       - И защо – попита Кристи.

       - Ако е нещо много тайно, може да не иска толкова народ да го разбере.

       - И точно на теб ли ще каже?

       - А на теб ли?

       - Защо не отиде Дамян, нали го познава?

       - А, не – отговори Дамян. – Може да каже на баща ми какво съм го питал и така ще се издадем! Нека отиде Касандра, тя най-добре ще се справи.

       Касандра се огледа доволна. С това разговорът приключи, трябваше да тръгват вече за часа по химия. Разбраха се Дамян да попита за кабинета.

       И ето, че още на другия ден, в обедната почивка, Касандра крачеше смело по дългия коридор на третия етаж. Тя видя кабинета – 303 – точно това беше! Ускори крачка. Коридорът бе пуст и малко я хвана страх от тази тишина. Почука предпазливо на вратата.

       - Влез! – гръмко прозвуча отвътре.

       Касандра натисна дръжката и бавно отвори. В сумрака на стаята тя видя голямата глава и още по-големите крака на учителя, а останалата част от тялото му беше скрита зад отворената врата на един шкаф.

       - Какво има? – попита главата смутената Касандра.

       - Извинете – събра смелост тя, – мога ли да вляза?

       - Влез – главата се наведе към вътрешността на шкафа и сега от учителя се виждаха краката и задната част на тялото му.

       Касандра влезе и зачака той да се покаже отново.

       Учителят излезе иззад шкафа с вилица в ръка, на която беше забодено дебело парче наденица.

       - О, извинете, вие явно обядвате – притесни се още по-силно Касандра.

       - Няма нищо – каза великодушно той. – На мен не ми пречи, ако и на теб не ти пречи, казвай за какво си дошла! – Той захапа здраво наденицата и от нея плисна лой. Мигновено дръпна ръка. Отхапаното парче изду бузата му. Той погледна надолу към корема си и видя петното. Опита се да го изтрие с другата ръка, но само хубаво го размаза.

       Касандра го наблюдаваше смутена и загрижена.

       - Чувала съм – обади се тя, – че ако го залеете с ракия или спирт, после ще се изчисти по-лесно.

       Той я погледна и нищо не каза. Тя се смути още повече.

       Учителят се върна към шкафа да остави наденицата. После протегна ръка към един рафт, взе стъкленица от там, отвори я и я доближи до сакото си. Пак погледна момичето, което търпеливо чакаше и поля малко от течността върху петното. Замириса на спирт.

       - Знам всичко за органичните съединения и техните разтворители – заговори той на Касандра, – но не бях правил реакции върху дрехите си.

       Тя кимна. Искаше да попита защо, но и се стори, че не е подходящо. Наистина се учудваше защо той не е използвал познанията си, за да си чисти петната от дрехите. Майка ú пък имаше една приятелка – химик, която можеше да забърка всякакви смески за почистване. И наистина тези смески премахваха петна – от трева, от ягоди, от боя и от какво ли още не.

       - Е, за какво си дошла при мен? – сепна я силният му глас.

       - Ами аз… исках да ви питам… дали ви се намира философски живак – изтърси тя.

       - Какъв живак?

       - Ами философски.

       Стана тихо. Учителят я гледаше право в очите, а тя не можеше да разбере какво мисли той.

       - И за какво ти е? – продължи съвсем сериозно Карло Монтана.

       - Ама вие имате ли! – възкликна Касандра зарадвана, че все пак философският живак съществува. – Искам да кажа… трябва ми за лични цели.

       - За лични цели казваш… – и тогава той се разсмя с най-гръмкия смях, който Касандра някога беше чувала. Смееше се от сърце и не спираше, а тя го гледаше стъписана. Стори и се, че и на нея ей сега ще и стане смешно, ако не и беше толкова любопитно какво значи този смях – ще ú даде ли живака или няма да ú го даде. Тя силно се надяваше, че ще е първото. Но тогава той спря да се смее и каза съвсем сериозно:

       - Никога не докосвай живак, ако няма учител, който да те наглежда!

       “По-трудно ще е, отколкото си мислех” – разсъждаваше Касандра докато се връщаше обратно в градината. Тя не каза на никого за наденицата, защото дълбоко в себе си чувстваше, че Карло Монтана е човек, достоен за уважение, и дребни работи като едно мазно петно, не трябва да накърняват авторитета му.

 

       Тази вечер, преди да заспи, Касандра дълго размишлява за философския живак, за цветните лъвове и дракона, който трябва да изяде опашката си. Дали той имаше нещо общо с онази змия – Уроборос ли беше? “Едно по едно – каза си тя, – като стигна до там, ще му мисля.” Реши да се премести тази нощ в спалнята при майка си. Понякога правеше така. Там се чувстваше по-сигурна. Въртя се доста време в леглото, от което родителите ú също трудно заспаха. Когато най-после сънят я обори, Касандра засънува Кимерийски сенки. Тя не знаеше какво представляват Кимерийските сенки, но беше сигурна, че това, което и се присъни, бяха именно те.

       Сутринта стана със сенки под собствените си очи и много развълнувана.

       - Чувала ли си за Кимерийски сенки? – попита тя майка си на закуска.

       Сесилия се притесни за дъщеря си. Опита се тактично да ú изкопчи информацията за това, какво е намислила, какви са тези сенки и какво общо имат със състоянието и.

       Касандра, която обикновено споделяше всичко с майка си, сега отговаряше уклончиво и вече съжаляваше, че е попитала. Но не можа да се измъкне. Трябваше да каже за рецептата от музея, която вече знаеше наизуст.

       Сесилия се поуспокои. Разбра че това е само някакъв уклончив символизъм. Но като познаваше добре дъщеря си, реши да я предупреди да бъде внимателна и да не пипа живак, защото е отровен.

       - Отровен ли е? – учуди се Касандра.

       - Ами да, изпаренията му също са отровни. Ако дишаш дълго време изпарения на живак, се отравяш.

       - А философският живак също ли е отровен?

       - Не знам какъв е този философски живак, но ми се струва, че такова нещо няма.

        Е, Касандра не очакваше много-много да я разберат, но все пак беше благодарна за малкото информация, която получи. “Все е някакъв напредък – каза си тя и се поободри. – Знам че някой ден ще успея. Пък и съм сигурна, че философски живак има.”

 

 

Глава четвърта

“Да излезеш сух от водата”

      

       В неделя вечерта Касандра се обади на Тристан:

       - Тристан, кого ще избираме за председател?

       - Не знам, не съм мислил още.

       - Ти искаш ли да те предложа?

       - Не…, а ти искаш ли аз да те предложа?

       - Не, не. Тогава ще предложа Хърби – тя имаше предвид едно момче на име Хърби Оронт – високо, жилаво, с голяма красива усмивка и нежни очи. Изглеждаше и стабилен и подходящ за председател.

       - Хърби ли – възпротиви се Тристан, – той не става.

       - Защо да не става?

       - Защото… той не е… не знам. Какво според теб трябва да прави председателя?

       - Ами, предполагам… да отговаря за класа, да следи за дисциплината, да не бягаме от час, да не се бият момчетата…

       - Е той ли ще ги разтърве?

       - А кой тогава предлагаш?

       Тристан се замисли. Досега не бяха имали председател в старото училище. Струваше му се, че председателят трябва да е някой достатъчно авторитетен, като учителя, за да го слушат всички. За което и да е дете това си беше непосилна задача. Представи си някои момчета от класа в тази роля, включително и себе си, но без успех. Никой не му се виждаше подходящ.

       - Добре, предложи Хърби – склони Тристан. – Той поне е висок и се бие добре.

 

       Хърби Оронт беше поласкан, когато на следващия ден, Касандра го предложи за председател. Въобще не очакваше подобно нещо, но и не отказа. И понеже нямаше никакви други предложения, го избраха единодушно. После обаче, трябваше да предложат и помощници. Сънди Абигейл, приятелката на Касандра, стана и каза:

       - Аз предлагам Тристан Алантайн!

       Тристан я изгледа възмутен.

       - Аз пък предлагам Нако Рафаил – не остана по-назад Грациела. Съжали, че не се сети да го предложи за председател, но тогава беше заета да си учи урока по химия.

       И докато Тристан и Нако успеят да кажат нещо, ги избраха, също така единодушно.

       Касандра погледна към Тристан с лека усмивка, защото само тя знаеше, че той не искаше да участва в ръководството на класа. Тримата трябваше да излязат пред дъската – Хърби по средата – се усмихваше доволен, а от двете му страни Нако и Тристан – напрегнато се стараеха да не им проличи какво точно мислят. Единственото, което Анита Морисън им каза вместо поздрав, беше:

       - Вас ще държа отговорни за всичко, така че съблюдавайте нещата да вървят добре.

       В коридора всички се изредиха да ги поздравяват. Въпреки че роптаеше, дълбоко в себе си Тристан също се почувства поласкан и си отметна едно наум за тази Сънди, дали пък не го харесваше! Побърза да се отърси от тези мисли и да поеме тежката роля на ръководител, от когото всички очакват велики дела.

        

       В края на третата седмица най-после дойде време за първия им час по физическо – в четвъртък, след обедната почивка.

       Касандра обядваше сама в голямата трапезария. На масата пред нея стояха разтворени учебник и тетрадка по химия. Тя седна отделно, тъй като искаше да си напише домашните за следващия ден, защото довечера щеше да ходи на театър със семейството си.

       Към нея се приближиха Изабела и Грациела и без какъвто и да било поздрав, оставиха подносите си с храна на масата. След онази случка в музея, много се бяха разлютили. Искаха на всяка цена да и го върнат тъпкано. И ето че ненадейно им се отдаваше случай. Какъв късмет!

       Касандра издърпа учебника си, който беше останал затиснат под таблите, и го прибра. Погледна ги с досада.

       - Може ли да седнем при теб, скъпа? – каза Грациела след като се настани на пейката и се усмихна надменно.

       Изабела побърза да седне до приятелката си и да съобщи:

       - Ние с Грациела сме сигурни, че Нако е влюбен в нея!

       Тя замълча. Чакаше да види какво впечатление са направили думите ú, но тъй като Касандра не каза нищо, добави:

       - Точно затова се държи така с нас.

       - Супер, страхотно – отговори вяло Касандра и задъвка един изстинал картоф. После бавно отвори чантата си и извади оттам сгънат лист. Подаде го на Грациела и каза: – На, чети.

       Грациела отвори листа и зачете, а лицето и започна да се променя, докато накрая се изкриви в грозна гримаса. Там пишеше: “Касандра, много те харесвам. Ти си най-красивото момиче в класа, а и сред всички момичета, които познавам. Какво ще кажеш да станем гаджета? Нако”

       Изабела, която също се беше навела да прочете бележката, дръпна уплашено глава. Грациела вдигна поглед и Касандра побърза да изтръгне листа от ръцете и, преди да го е накъсала в яда си. В този миг момичетата забелязаха, че Нако става от мястото си и се насочва към тях. Касандра му хвърли една усмивка без никакво стеснение. Той и намигна докато минаваше покрай масата им и продължи нататък към плота за храна. Изабела и Грациела не помръдваха от местата си. Бяха се изчервили целите като два домата. Касандра си събра спокойно нещата, взе подноса си и тръгна към градината.

       Хареса ú как им натри носовете, но се замисли, че не е редно да използва Нако, защото не изпитваше такива чувства към него. “Е, няма да му казвам веднага, ще изчакам малко.” – разсъждаваше тя известно време, а после се зае с урока по химия.

      

       - Не съм предполагала, че химията е толкова интересна – каза Касандра половин час по-късно, когато се върна в столовата да остави празния поднос и завари там момчетата още да обядват. Застана до масата им и ги загледа.

       - И на мен ми е много интересна – отвърна ú Дамян. Нако беше навел глава и се правеше на страшно задълбочен в обяда, а Тристан и Кристи разпалено спореха за нещо и момичето усети, че спорът им скоро ще загрубее, затова каза на висок глас:

       - Побързайте момчета, имаме физическо, а трябва да намерим салона.

       Събраха си нещата и се отправиха през навалицата към фоайето и към стаичката на пазача. Касандра почука на тъмното прозорче и вече беше обърнала глава да каже, че едва ли има някой тук, когато то се отвори. Показа се ръка, после и глава на малък чичко с щръкнали уши и голо теме. Устата му се раздвижи под гъстите мустаци и се чу:

       - Какво има?

       - Извинете, господине – започна Касандра, – къде е салонът по физическо?

       - По коридора вдясно и......ляво – измърмори под носа си той.

       - Значи по коридора вдясно и после вляво – повтори Касандра.

       - Да, вляво – потвърди пазачът и затвори прозорчето.

       - Вие разбрахте ли добре? – обърна се недоволна тя към останалите.

       - Да отидем да видим – вдигна рамене Тристан. Той стоеше най-близо до нея и беше чул същото, което и тя. – Десният коридор е ясно кой е и после вляво. Дано да е там, че не остана много време.

       Те старателно последваха инструкциите на портиера и въпреки че коридорът вляво им се видя доста тъмен и неугледен, тръгнаха по него. От тук в дъното се виждаше голяма метална врата, може би на салона, но като приближиха, видяха, че двете халки са здраво захванати с дебела верига, заключена с катинар. Нако се опита да натисне вратата, но тя не поддаде. Кристи също взе да я бута, даже я изрита, но тя само изкънтя, от което всички се стреснаха и им стана някак хладно и притеснено. Чувстваха, че не са където трябва.

       - Дайте да се връщаме – предложи Касандра, притеснена не на шега.

       Тристан, който стоеше по-назад, приближи една крачка и каза:

       - Чакайте и аз да видя. – Посегна към катинара, и едва го беше докоснал, когато той се разтвори, веригата издрънча и се изхлузи на пода.

       Всички отскочиха назад. Дамян, без да иска блъсна Кристи и го събори долу. Тристан, който се уплаши от свляклата се в краката му верига, не смееше да помръдне от мястото си. Децата го гледаха. Като се поокопити, той бутна с длан вратата и тя безшумно се отвори. Коридорът продължаваше с лек наклон надолу и като че ли малко по-светъл.

       - Да се махаме, явно не е тук.

       - Чакайте, отворихме вратата, не може да я оставим така. Да проверим какво има вътре – каза Тристан.

       - Какво пък толкова може да има, да отидем да видим – подкрепи го Касандра.

       Любопитството надделя, пък и бяха петима – какво можеше да им се случи. Тръгнаха по коридора, като се оглеждаха внимателно. Беше полумрак, но се виждаше достатъчно. Подът премина от плочки в камък, съвсем истински камък. Стените също – не бяха вече равни и боядисани, а грапави и сиви. Стори им се че са в пещера, и то осветена от някаква мека, приглушена светлина. Срещу тях се виждаше и вода – нещо като съвсем малко езерце. Децата спряха.

       - Това със сигурност не е салонът по физическо – каза Кристи, но гласът сякаш не беше неговият. Кънтеше и отекваше.

       - Зловещичко е тук – прошепна Касандра. И нейният глас беше променен.

       - Какво може да е това? – попита Нако.

       - Дамян, ти не знаеш ли, нали баща ти работи тук? – обърна се към него Кристи.

       - Нямам представа. Не е казвал нищо за това.      

       - И сега какво – паникьоса се Кристи. – Тристан, ти ни доведе тука и както винаги се измъкваш от отговорност.

       - Каква отговорност? – попитаха почти едновременно Тристан и Касандра.

       - Не помниш ли, когато в училище заради него закъсняхме за часа. Когато ни заведе да ни показва някаква си база на извънземни.

       - И какво?

       - Като ни попита господина защо сме закъснели, той си мълчеше.

       - Еми да, мълчах си – разпали се Тристан, – ама и ти си мълчеше, когато попита кой е бутнал Руди по стълбите и никой не те изказа. Като си толкова честен, защо не си призна? А веднага ме предаде, че заради мен сме закъснели.

       - А ти като ми открадна идеята за сайта на класа…

       - Да бе, заради твоите глупости изобщо останахме без сайт.

       - Моите глупости ли каза! – Кристи тръгна заплашително към него. Тристан стоеше с гръб към водата и не помръдваше. Беше готов да отвърне. В този миг Кристи замахна с юмрук към него. Тристан отби удара с ръце, но залитна, отстъпи назад, подхлъзна се, не можа да запази равновесие и полетя към водата. Усещаше как пада, лицето му се потопи последно и тогава всичко се зареди като на забавен каданс: изтласка се някак си и отметна глава над водата. Гледаше и не разбираше – беше светло, много светло и около него се носеха някакви изпарения. Видя колони, много колони, каквито не беше виждал никога преди – пясъчно-червени, грамадни, високо над главата му опираха в златен таван. Всичко беше много красиво и величествено. Остана така няколко мига и съзерцаваше. После протегна ръце през белите пари, направи усилие да се придвижи напред, но усети че няма опора и че пак потъва под водата. Когато най-после отново успя да изплува и главата му се подаде над повърхността, видя протегнати към него ръце и уплашените лица на момчетата и на Касандра, чу гласовете им и разбра че се опитват да му помогнат. Този път внимателно тръгна напред и се хвана здраво за нечия ръка.

       - Боже, толкова ли е дълбоко това чудо – говореше му Касандра. – Добре ли си, Тристан, има ли ти нещо?

       Никой не забелязваше, че е съвършено сух. По него нямаше и капка вода.

       - Здравата се уплашихме – каза Нако, който стискаше силно ръката му и го гледаше, за да се увери, че е добре.

       - Какво стана, казвай, помислихме че ще се удавиш – продължи разтревожена Касандра.

       - Колко време бях под водата? – погледна я Тристан.

       - Не знам, няколко минути, – тя се докосна до ръкава му и отдръпна уплашено ръка. – Ама ти си сух! – Касандра се вцепени от ужас. Тристан опипа дрехите си, а момчетата го гледаха като прокажен.

       - Какво става, хора, да се махаме от тук! – Касандра трепереше.

       - Хайде, тичайте, тичайте – викаше Нако. Те хукнаха един през друг. Едва си поемаха дъх. Като стигнаха до металната врата, Тристан ги спря:

       - Чакайте ме!

       Обърнаха се запъхтени. Той издърпа припряно вратата и я затвори, вдигна бързо веригата, промуши я два пъти през халките и щракна катинара. Погледна го, без да го пипа повече. Отдолу, където трябваше да има ключалка, имаше нещо лигаво и настръхнало, като пилешка кожа, а той мразеше пилешка кожа. Обърна се бързо и се устреми заедно с останалите напред.

 

       Оказа се, че салонът по физическо е в следващия ляв коридор. Часът беше започнал, когато влязоха. Госпожата – на средна възраст, висока, енергична, облечена в син анцуг – изсвири силно със свирката си и се запъти към тях. Настъпи тишина, а те наведоха глави.

       - Защо закъснявате още първия час! Не ви ли стигна цялата обедна почивка да дойдете навреме? – тя говореше много отчетливо. Никой не продума и дума за оправдание. – Сядайте наказани на пейките, няма да играете днес и предупреждавам всички, че ако някой ми закъснява за часовете, след три закъснения ще получи двойка за годината – тя пак се обърна към тях:

       - Ако си мислите, че физическото не е важен предмет… – но те си мислеха за друго и докато сядаха на пейките и гледаха как класа възобновява играта си на волейбол, почувстваха голямо облекчение, че са тук, че са наказани дори, че всичко е нормално и е както преди…

 

       Към шест вечерта, преди да тръгне към театъра, Касандра позвъни на вратата на семейство Алантайн. Тристан отвори.

       - Здравей, Тристан, идвам да те питам за домашните – започна тя на висок глас.

       - Защо не ме пита по телефона?

       Касандра го изгледа строго. После продължи:

       - Сам ли си?

       - В какъв смисъл?

       - Ами питам дали вашите са тук! Дойдох да говорим за...

       Тристан най-после разбра.

       - Ела – каза той.

       Като влязоха в стаята, побърза да затвори вратата.

       - Не съм казала на никого – прошепна за всеки случай Касандра. – А ти?

       - И аз.

       Тя се настани върху бюрото, като отмести учебниците на една страна, а той застана до прозореца и се загледа навън. Нищо не изглеждаше вече същото. Децата играеха пред блока, а той дори не излезе днес. “Но добре, че Касандра е тук” – помисли си. После реши да и разкаже всичко онова, което тя още не знаеше.

       - Луд ли си! – потрепери Касандра. – Може да си се ударил, да си изгубил съзнание и да ти се е присънило. Нали казваш, че всичко е било забавено.

       - Да, но не ми излиза от ума, че може да е било истина.

       - Невъзможно е, повярвай ми!

       - Казвам ти, че беше съвсем истинско, а и като е невъзможно, как излязох сух от водата?

       - Да, това ме плаши най-много, ако не бях там, нямаше да го повярвам.

       - И другото е истина... Ако дойдеш с мен, ще ти покажа. И ако двамата видим едно и също…

       - Забрави! Не се връщам вече там! За нищо на света!

       - И аз... Засега. Но някой ден може да опитам.

 

       Без да се уговарят помежду си, всички запазиха пълно мълчание за случилото се. Може би, защото вълнението беше твърде силно дори за техните млади, смели, любопитни сърца или защото беше необяснимо, а това плаши най-много от всичко. Дори помежду си не споменаха нито дума повече за него и постепенно то отмина, все едно не е било…

 

 

Глава пета

Александрия

      

       Дните се нижеха неусетно. Уроците бяха интересни, дори домашните бяха интересни. Децата с удоволствие идваха на училище, а когато някой се разболееше от грип и трябваше да седи в къщи няколко дни, съжаляваше, че изпуска часове и не участва в събитията в училище. Всяка седмица се случваше нещо интересно, например по химия. Учителят – господин Анастас Блаурабит – слабичък и дребен на ръст мъж с очила, зад които се губеше половината му лице, държеше всеки от тях да се докосне самостоятелно до тази наука, да я усети, както се казва. Затова уроците от самото начало бяха свързани с практика. Всеки час започваше или завършваше с интересен опит, който трябваше да направят сами и да наблюдават и опишат какво се е получило в специален работен дневник. В кабинета се създаваше истинска забързана работна обстановка и цареше прекрасно настроение. И всеки се чувстваше създател, откривател, творец.

       Имаха на разположение всякакви материали на работните си маси. Имаха достъп до всичко, можеха да вземат каквото желаят, но все пак учителят зорко следеше за тяхната безопасност, разясняваше, показваше и ги напътстваше.

       От начало правеха само прости опити, като например да пречистят замърсена с водни бои вода през филтърна хартия и водата отново да стане бистра. Или заливаха тебешир с оцет, той “кипваше” и изпускаше въглероден диоксид. Накапваха картофи, ябълки, хляб, моркови и какви ли не още храни с йод, за да открият нишесте. Заливаха сода с гореща вода, за да видят как бурно се отделя  въглероден диоксид, после със специален индикатор оцветяваха безцветния разтвор в ярко-розово, после отново го обезцветяваха с оцет. С тези смески пишеха “невидими” думи, които след това “проявяваха” и четяха. Майсторяха модели на молекули и атомни орбитали от разноцветни балони – надуйте една трета, две трети, вържете тук, стегнете там… а също и кристални решетки от дървени шишове и пластилин – на елмаз, графит, натриев хлорид. Получиха кристали от готварска сол, като я разтвориха във вода и после изпариха разтворителя.

       За по-нататък им раздадоха предпазни очила и престилки, което значеше, че предстоят по-вълнуващи опити. Първият от тях бе да направят сапунени мехури, пълни с водород, които неудържимо летяха нагоре. Успяха да получат и кислород чрез нагряване на калиев перманганат. За да докажат, че кислородът е там, задържаха над съда тлееща дъсчица, която се разгаряше ярко от изпаренията. Разбиваха яйчен белтък във вода и го осветяваха с фенер, за да видят ефекта на Тиндал. Кулминацията настъпи, когато в преситен разтвор на натриев триосулфат се появиха невероятни кристали – в колбата изведнъж се получи многолъчна “звезда” от тънки иглички. Беше красива гледка.

       Ето така си прекарваха времето в часовете по химия.

       Други любими уроци бяха тези по биология-практика. Водеше ги госпожица Ромелия Гуин – личен асистент на Анита Морисън – добре че двете никак не си приличаха. Самата госпожа Морисън нямаше време за такива занимания, затова ги беше обособила в отделни часове и беше пратила Ромелия горе – на таванския етаж – точно под покрива. Това, обаче, беше един от най-хубавите кабинети – просторен, с много висок таван и светъл. Оказа се, че тук прозорците са големи, но стъклата бяха матови и през тях не се виждаше навън. Над прозорците стената продължаваше и имаше един ред кръгли прозорчета също като в нарисуваните къщички. Самите стени бяха тухлени и неизмазани, дори се виждаха гредите между редовете от тухли. Работните маси бяха разхвърляни из цялата стая, без никакъв ред. На всяка маса имаше по две работни места – два стола, два микроскопа и по два набора от всичко необходимо – разтвори, предметни стъкла, пинсети, капкомери – струпани по средата. На учениците най-много им харесваше това, че през цялото време сновяха напред-назад между масите и се занимаваха с какво ли не – режеха тънки проби с бръснарско ножче (което беше трудно в началото) от краставица, домат, листа и стебла на растения, картоф, ряпа, каквото имаше, и се опитваха да ги разгледат под микроскопа. Ако някой успееше да го настрои както трябва, всички се изреждаха да погледнат и се връщаха обратно да опитат отново. После искаха да разгледат и други неща – косми, нокти, дъвка (употребявана), кой каквото можеше. Естествено без знанието на госпожицата, която през повечето време беше заета да рисува по дъската цветни схеми на това, което трябваше да се вижда под микроскопа. Тя обозначаваше с цифри важните места, а после и те трябваше да прерисуват схемите и да запишат под диктовка какво означават цифрите. Това понякога беше досадно.

       Никой не бе подозирал какво сложно устройство имат тъканите, от които са изградени растенията, и вече всеки се заглеждаше по-внимателно в цветята и дърветата около себе си.

       Но колкото и да бяха интересни другите предмети, най-вълнуващ и най-очакван си оставаше часът по Древна химия. Продължиха да слушат разказа за Древния Египет, все така увлекателен и поглъщащ. За няколко седмици научиха много за начина на живот на тогавашните хора, за къщите им, храната им, облеклото и украшенията им, за техните закони и управление и най-вече за вярванията им, за тяхното отношение към света, който ги заобикалял.

       Леон разказваше ярко и обаятелно, сякаш присъстваха на мястото и участваха в събитията. Никой не разбираше кога е започнал и кога е свършил часа. Не пишеха нищо, само слушаха омаяни и не си даваха сметка колко дълбоко се запечатват в тях тези впечатления.

       - Това е Египет от времето, когато търсенето на философски камък и еликсир на живота не се е смятало само за илюзия. – обобщи Леон. И понеже предстоеше истински интересната част – да научат с какво точно са се занимавали алхимиците, той отново напомни, че ако човек носи истинският огън на откривател и успее да запали искрата му в себе си, за него няма да има невъзможни неща, независимо какво казва науката.

       Касандра вярваше в това. Тя не беше преставала да мисли за философския живак и бе уверена, че е само въпрос на време да го открие.

     

       Наближаваше зимата и ставаше все по-студено. Опадалите от дърветата листа се валяха кални и мокри от двете страни на уличното платно, под паркираните коли, в градинките и навсякъде, откъдето още не ги беше издухал вятърът.

       Тази събота Тристан трябваше да се подстриже. Отлагаше вече трета седмица, и майка му го подбра още от сутринта. Малкото салонче, където обикновено ходеше, днес не работеше. На вратата имаше бележка, написана на ръка: “В събота салонът няма да работи. Петра”. Леля Петра беше фризьорката, която подстригваше Тристан от малък.

       Той се върна в къщи, но майка му пак не го остави намира:

       - Моля те, Тристан, обади се на Касандра и питай дали леля и работи днес.

       Лелята на Касандра беше фризьорка и имаше голям фризьорски салон в квартала. Тристан не беше ходил там и му стана неприятно, че го пращат да се подстригва на непознато място.

       - Ще отида в понеделник – опита се да отложи той.

       - И как, като си на училище? Моля те, иди днес!

       - Добре де – знаеше, че няма да се отърве лесно. Ама че работа!

       Добре че Касандра предложи да отиде с него. Двамата видяха отдалече голямата табела “Фризьорско ателие СИРЕНИ”.

       - СИРЕНИ е съкращение – поясни Касандра.

       - И какво означава?

       - Забравих точно – мъчеше се да се сети тя.

       - Снощи Излязох и Ритнах Един Неидентифициран Извънземен – предложи Тристан.

       Касандра се разсмя:

       - Не бе, от имената на леля ми и на зълва и. Силиврия Иглейн и Рената-Елизабет-Никол Иглейн – изрецитира тя.

       - Името на зълвата е доста дълго.

       - Да, Рената-Елизабет-Никол…

       - Последният да затвори вратата…

       Пак се разсмяха. Бяха спрели вече под табелата и я гледаха.

       - Може да стане: Само Иглейн Разбират Езика на Ножиците Истински. Много хубаво, дали се е сетила – и Касандра отвори вратата.

       В салона имаше доста хора, предимно жени, с всевъзможни чудновати неща по главите, както му се стори на Тристан. Касандра беше по-наясно каква например е онази шапка с дупки, от които стърчаха кичури коса, намазани обилно с кафява боя.

       - Така се правят кичури – обясни му тя, като го видя как зяпа, докато минаваха покрай насядалите клиентки.

       Тристан не беше много в течение на женското разкрасяване, но някои от уредите и манипулациите тук му се сториха доста зловещи.

       Най-после стигнаха до Силиврия, която се вихреше с ножица в ръка върху главата на една добре увита в розова мушама женица.

       - Здравей, лельо! – стресна я Касандра. – Как си?

       - Касандра… радвам се да те видя, любов моя! – и тя я млясна по бузата. Огледа я хубаво и измери плитките и с поглед: – Нали те подстригвах скоро – отбеляза с недоумение.

       - Приятелят ми Тристан – тя го посочи с ръка – трябва да се подстриже.

       Тристан кимна с глава:

       - Здравейте.

       - Здравей – каза Силиврия и погледна към заетите столове. После обясни любезно:

       - Не мога да откажа на приятеля ти, но ще трябва да почакате. Седнете ето там – и тя посочи едно малко диванче по-навътре в помещението.

       Тристан и Касандра седнаха. До тях имаше и масичка на две нива. Отгоре стояха пепелник и чаша, наполовина пълна с кафе, а отдолу беше наредена купчина списания за фризьорство.

       - Това е нейното място за почивка – сподели Касандра и бръкна в купчината списания да намери нещо интересно за разглеждане.

       Тристан сконфузено наблюдаваше манипулациите, на които доброволно се подлагаха тези смели жени и за пореден път беше благодарен, че се е родил момче. Освен Силиврия, в салона работеха още пет фризьорки, и всяка от тях режеше, мажеше, опъваше с четка и сешоар косите, даже една клиентка я намазаха с нещо, от което главата и започна да пуши и съска и се разнесе странна миризма. Тристан се притесни не на шега. Тъкмо щеше да сподели опасенията си с Касандра, когато самата тя се обърна към него със списание в ръце:

       - Виж, виж – показваше му тя снимка на жена, косата на която бе вдигната поне две педи над собствената и глава, чак да се зачудиш как се крепи там сама.

       - Какво е това? – насочи вниманието си Тристан.

       - Египетски кок – показа му Касандра надписа под снимката. – Чуй: “Жените в Древния Египет носели красиви дълги перуки, в които поставяли конус, напарфюмиран с цвят от лотос. Този конус бил направен от восък и се топял бавно от горещината, като отделял прекрасно благоухание.”

       Първото, което Тристан си представи, беше как восъчният конус се стапя напълно и египетският кок бавно започва да увисва. Той се разсмя.

       - Какво? – усмихна се и Касандра.

       - Нищо… пише ли какво става като се стопи напълно?

       Тя погледна, но не пишеше. Отдолу започваха инструкции как се прави въпросният кок, но не с восъчен конус, а с някакво специално съвременно приспособление от тънка тел. Още по-надолу имаше рисунки на Египетски жени на разходка в града и Касандра с изумление забеляза на една от тях сграда с колони и площадка с басейн. Умълча се, сякаш се беше сетила за нещо и остана така известно време, после каза:

       - Тристан, помниш ли пещерата?

       Той пребледня.

       - Мислиш че съм я забравил ли?

       - Не, но се чудя за онова място, което казваш че си видял…

       - И какво…

       - Щом е толкова необикновено, а и начина по който… нали се сещаш…

       Той кимна. Беше все така блед. Много топло стана в салона. Погледна към Силиврия, нямаше признаци че скоро ще се освободи.

       Касандра го гледаше вторачено.

       - Мислех си, ако там наистина има нещо, както казваш, ако не е било сън, дали ако отидем, няма да намерим философски живак – изплю камъчето тя.

       - Искаш да отидем ли – изуми се Тристан. Той забрави и за салона и за всичко останало.

       - Не съм много сигурна…, но… искам, да – потвърди тя.

       Беше минало доста време оттогава и страхът на Тристан се бе поуталожил. Касандра улучи подходящ момент, защото и него бяха започнали да го спохождат подобни мисли. А и като нямаше да е сам, чудесно! Всъщност сам той едва ли би се решил да го направи. По един особен начин Тристан имаше доверие на Касандра и се чувстваше сигурен с нея. Дори и тук – в салона – ако не беше тя, щеше да се откаже. Те израснаха заедно. През четирите първи години в училище, приятелството им не се запази така силно, както в детството. Двамата си имаха различни интереси и компании. Но тя остана лоялна към него, както и той към нея. И сега, в новото училище, тази лоялност пак прерасна в приятелство. Можеха да разчитат един на друг. Тя никога не го беше предавала.

       - В понеделник в обедната почивка – каза тихо Тристан.

       - Добре – съгласи се също така тихо Касандра.

       - Да не се откажеш – усъмни се той.

       - Няма, но и ти да не вземеш да размислиш.

       - Ще го направим – увери я Тристан.

       Сега и двамата бяха спокойни. Заедно пазеха една голяма тайна, която скоро щяха да разгадаят.

    

     В събота вечер училището беше празно и заключено. Всички коридори бяха тъмни и тихи. Само в задънения коридор на първия етаж се процеждаше едва доловима светлина от фенер. Директорът Суин стоеше пред отворената врата, тъпчеше нервно на едно място и хапеше долната си устна до кръв, без да се усеща. По-надолу, в пещерата, по един необясним начин, беше светло, но той предпочиташе да чака тук. Държеше здраво фенера в дясната си ръка, с насочен надолу лъч. С другата ръка мачкаше някакъв лист хартия в джоба на сакото си. Ненавиждаше съботите. В живота си напоследък не си спомняше нито една хубава събота. Само страх и напрегнато очакване, от което постоянно сънуваше кошмари. Не беше спал спокойно вече години наред и като се замислеше къде щеше да му излезе краят на всичко това, косата му се изправяше. (Макар да нямаше много коса, тази, която му бе останала, я усещаше точно така.) Ръцете му бяха ледени и потни. Така мразеше тъмнината, нощта, така се страхуваше, че беше цяло чудо че все още се държи да не полудее.

       Водата се раздвижи и забълбука злокобно. Суин се стресна и изпусна фенера. Наведе се бързо, взе го и го насочи натам. Разпознаваше безпогрешно този силует, тази походка, тази роба, това изправено като струна тяло, което се плъзгаше бавно и безшумно по земята, мъжът, който му вдъхваше нечовешки ужас.

       - Суин! – гръмна силен гърлен глас.

       Суин призова цялата си психическа и физическа мощ да остане прав и да отговори:

       - Ваше Преосвещенство – гласът му хриптеше. Той се прокашля и се отдръпна бързо да направи път на новодошлия да мине пред него. После заключи припряно и забърза като кученце след господаря си по коридора. В тъмнината бялата роба изглеждаше като че ли свети. Непознатият нямаше нужда от фенер за да върви напред. Сякаш виждаше в тъмното. Но като наближиха стълбището той изведнъж се обърна и каза:

       - Мини пред мен, Суин!

       Суин побърза да изпълни нареждането и старателно осветяваше пътя докато стигнаха до кабинета му. Той отключи и светна лампата. Човекът с бялата роба влезе след него и затвори вратата. Беше слаб, с изпито лице, дълга прошарена коса, вързана на конска опашка на тила. Очите му изглеждаха непроницаеми, от него лъхаше смразяваща студенина.

       Щорите бяха спуснати, отвън не можеше да се види светлината, а и стаята гледаше към градината на училището, която сега беше съвсем пуста.

       Негово Преосвещенство се настани в голямото черно кресло срещу бюрото и едва тогава директорът се осмели да седне на своя стол. Изгаси фенера и го остави настрана. Усети, че има нужда да премята нещо в ръце, за да не гледа постоянно мъжа срещу себе си. Взе един лист хартия и съсредоточено го замачка.

       - Е, Суин, всичко наред ли е? – каза гостът рязко.

       - Разбира се, Ваше Преосвещенство, всичко е наред.

       - Научих, че последния път, когато си ходил при вратата, си намерил веригата не така, както си я оставил.

       Директорът изтръпна, а тъкмо се беше посъвзел. Знаеше си че ще има неприятности. Беше споделил за веригата само с Анита Морисън, ако тя им е казала, той не можеше да проумее как се свързва с тях. Анита Морисън нямаше ключ от вратата. Никой, освен него нямаше ключ от тази страна, или поне той не знаеше някой да има. Отвътре също не можеха да излязат, ако той не отключеше, затова му бяха наредили всяка вечер да отива да провери дали някой няма нужда от услугите му. Точно от деветнайсет и трийсет до двайсет часа трябваше да чака пред езерцето и ако никой не дойдеше – да заключва и да си върви. Това беше много мъчително за него, защото прекарваше в училището целия ден – от осем сутринта до осем вечерта. Но още по-мъчителни бяха съботите, защото тогава го посещаваше самият отец, който желаеше да се осведоми лично как вървят нещата и обикновено му възлагаше поръчки.

       При тези мерки за сигурност не можеха да се очакват никакви издънки. И все пак, наистина последния път веригата не бе сложена така, както той я слагаше. И това беше притеснително. Особено за него, който единствен носеше цялата отговорност за тази врата.

       - Ваше Преосвещенство – започна той, – сигурен съм че е било недоразумение. Първо си помислих че някой е пипал веригата, но понеже понякога я слагам набързо и понеже вече ми е навик… искам да кажа – оплете се Суин, но побърза да доизясни – явно движенията ми са се автоматизирали и не се заглеждам всеки път как точно я слагам…

       Не биваше да казва това. Помисли си го веднага, щом изрече думите. Видя че погледът на човека с робата се промени, доби стъклен блясък и започваше да го изпепелява. Чу ясно думите на отеца:

       - Как слагаш веригата, Суин! – беше заповед. Означаваше: Никога повече не си позволявай да не влагаш мисъл, каквото и да вършиш. Ти си свързан с нас и една твоя грешка може да ни струва много, но на теб със сигурност ще ти струва живота.

       Това чу той. Нямаше нужда от думи за да го разбере.

       - Да, Ваше Преосвещенство, никога повече няма да правя нещо, без да мисля – каза Суин с треперещ глас.

       Последва мълчание, в което Негово Преосвещенство гледаше директора право в очите с поглед, който караше кръвта да замръзва във вените. “Той е луд” – помисли си Суин и на мига се помъчи да изличи тази мисъл от съзнанието си, защото му се струваше, че вече четат и мислите му.

       За щастие, събеседникът му скоро си възвърна обичайния вид, не че той беше по-малко страшен и сковаващ, и каза с равен глас:

       - Сега да преминем на въпроса, Суин. Искам да ми набавиш нещата от този списък – и той разгърна горния слой на робата си и извади лист, който подаде на директора.

       Суин с облекчение погледна листа.

       - Не го чети сега. Искам да ми ги донесеш до сряда вечерта. И внимавай да не го смачкаш!

       Като каза това, той стана рязко от креслото, което накара директора също да скочи от мястото си, и се насочи към вратата.

       Суин едва успя да грабне фенера и връзката ключове и да догони фосфоресциращата бяла роба, преди да е стигнала до стълбището.

       След като изпрати господаря си и постави старателно веригата на мястото и, директорът се облегна на стената и остана така няколко минути, за да се свести. 

      

       - До утре има още много време. – с тази мисъл заспа Тристан в неделя вечерта. Беше си приготвил всичко необходимо, най-вече пиратки и запалка. Според него, ако там дебнеше някаква опасност, той трябваше да е подготвен. И пак според него, физически съществуващите опасности се свеждаха до неща, които могат да се отстранят с гърмеж от пиратка. А за друг вид опасности той не се сещаше. Не че не го беше страх, но през цялото време се стараеше да си внушава, че е смел, че така би постъпил всеки откривател, че е длъжен да отиде и да разбере какво има там.

       Касандра се бореше с други чувства – какво ще правят майка ú и баща ú без нея, ако нещо ú се случи. Но щом Тристан се върна първия път, значи сигурно всичко ще е наред.

       Никой от тях не помисли например за това, че не умее да плува или за други такива практични подробности.

       В понеделник сутринта двамата бяха необичайно мълчаливи и необщителни. В часовете току се поглеждаха един друг и после бързо отдръпваха погледи и се съсредоточаваха в урока.

       - Тристан, ти си подстриган – забеляза Нако.

       Тристан наведе виновно глава, сякаш новата му прическа издаваше онова, което се случи във фризьорския салон.

       - Какво ти става бе, човек?

       - А, нищо, малко ме боли коремът – оправда се той.

       Добре че му хрумна това, защото през обедната почивка каза, че отива до лекарския кабинет, а Касандра “реши” да го придружи. Така се измъкнаха съвсем лесно и без предварително да го планират.

       - Бързо да не ни видят! – задърпа го Касандра за ръкава, като излязоха от столовата и се качиха по стълбите.

       И той забърза колкото можеше по коридора.

       Щом завиха вляво, се почувстваха по-спокойни. Тук нямаше никой. Точно пред вратата с катинара Тристан спря и се поколеба. Обърна се към Касандра:

       - Я опитай ти да го отвориш – каза ú той.

       - Как? – попита тя.

       - Просто го хвани.

       Тя хвана катинара. Нищо не се случи.

       - Ти как го отвори предишния път?

       - Не знам, и аз това се чудя – той се пресегна към катинара в ръцете ú и още щом го докосна, се чу щракване. И двамата се дръпнаха рязко и катинарът и веригата пак паднаха с трясък на пода.

       - Ох – изстена Касандра. – Какво стана?

       - Исках да проверя дали само аз мога да го отварям, и май е така.

       - Ужас! – прошепна тя. – Щеше ми се да има някакво обяснение. Защо точно ти?

       Той вдигна рамене:

       - Нали затова отиваме – да намерим обяснения.

       - И за философски живак, помни! – предупреди го тя.

       Влязоха и преди да продължат напред, Тристан за всеки случай затвори вратата. В пещерата Касандра я обзе силно безпокойство.

       - Дали да не се откажем? – тя стоеше на една крачка от водата и гледаше уплашено надолу.

       - Дай ръка – Тристан се почувства длъжен да събере кураж и за двамата.

       Когато отново си чуха гласовете, то беше сред плътни бели пари на едно много топло и светло място. Касандра, кашляйки, се опитваше да каже нещо, а Тристан и викаше да не мърда, за да не потъне пак, както се случи с него първия път. Не беше помислил какво трябва да направи за да излезе от басейна без да падне обратно в “дупката”. Усещаше се в безтегловност и не смееше да помръдне. Някак си и двамата с Касандра стояха на едно място във водата, без да потъват. Сега му се струваше, че трябва да се опита да плува.

       - Тристан – повика го Касандра, – какво да правя?

       - Трябва да плуваме – каза уверено той.

       - Не съм сигурна че мога. Ти можеш ли? – тя беше ужасно напрегната и притеснена.

       - Не – отговори Тристан, – но трябва да опитаме. – И той се хвърли напред по корем. Веднага се паникьоса, реши че няма да успее, започна да се мята, и тогава усети дъното под краката си. Беше стъпил здраво и се успокои.

       - Касандра, хвърли се напред, ще те хвана, тук има дъно! – направо изстреля думите.

       Тя не чака повече, направи го и след малко вече излизаха от басейна по гладка бяла стълба с удобен за придържане парапет. Касандра веднага забеляза, че е суха – не изсъхнала, а суха, сякаш никога не се е мокрила. Тристан също. Стояха на мраморната площадка с лице към басейна и пред тях се ширеше удивителна гледка: Огромна зала с пясъчно-червени колони, които в горния си край се разширяваха в нещо като корона на дърво с листа и се свързваха със златния таван, по който играеха отблясъци от водата в басейна. Подът и стените бяха облицовани с бял мрамор, който силно отразяваше слънчевата светлина, идваща отвън. Беше красиво, невероятно красиво. Залата бе затъмнена само в отсрещния си край и не се виждаше какво има там, но където стояха те, беше светло, защото зад тях нямаше стена, а направо се излизаше между колоните навън. Децата се обърнаха, пристъпиха натам и видяха нещо още по-изумително – град – много различен от градовете, които познаваха, но все пак град, със сгради и улици, а по улиците сновяха хора.

       Касандра, очарована и безмълвна, хвана здраво Тристан за лакътя и тръгнаха бавно напред. Площадката завършваше със стълбище надолу, което излизаше на широка улица. Отдясно имаше парапет, отляво обаче платформата продължаваше в още по-широка и просторна площадка и като стигнаха там, видяха грандиозна постройка. На Касандра ú се стори, че двамата са като точици пред това чудо. Само колоните, които подпираха покрива от двете страни, бяха двойно и тройно по-големи от тези при басейна, а вратата... приличаше на врата за хора, а през нея сигурно можеше да мине огромен слон. Къде беше чувала нещо за такава голяма врата? Ами да...

       - Значи е истина, истина е – повтори Касандра развълнувана. – Божке! – тя не спираше да върти глава. – Та това е същото, за което ни разказваше Леон, помниш ли Тристан, храмът на Серапис! Това е той! Ние сме в Египет! – почти викаше тя от възторг.

       После се уплаши от тази мисъл и като се приближи до него и отново го хвана за лакътя, почти шепнешком каза:

       - Възможно ли е да сме в Египет?

       Тристан мислеше за друго:

       - Дали Леон е бил тук и го е виждал? Описа ни го точно такъв, а сега от него сигурно има само руини.

       - Значи ние сме в миналото! – възкликна Касандра и си глътна езика от изумление. Тя погледна надолу към улицата, където беше доста оживено с хора, вървящи насам-натам. Облеклото им ú се стори странно, непознато. После погледна дрехите си, беше усетила вече колко е топло, а тя носеше вълнен пуловер и термо-панталони. Погледна и към Тристан, който също подръпваше деколтето на своя пуловер. Внезапно и хрумна една мисъл:

       - Тристан, ами ако ни види някой…

       И сякаш бе чута, защото точно в този миг от далечната част на площадката се зададе група хора, облечени в нещо като дълги до коленете ризи – пристегнати в кръста и без яки. Касандра щеше да извика, но само стисна силно лакътя на Тристан и застина на мястото си. Дори не смееше да погледне натам, от където идваха хората. Тристан също стоеше неподвижен и се тревожеше какво ще направят Египтяните като ги видят.

       Групата приближаваше, но по нищо не личеше да са забелязали двете деца. Тристан прошепна на Касандра:

       - Ако ти кажа да бягаш, бягай с всички сили към басейна, чу ли, не се обръщай назад!

       Усети как тя потрепери, но не мръдна от мястото си. Той се притесни че се е сковала от страх и няма да може да избяга. Лицето му беше бяло като платно. Хората вече бяха съвсем близо и вървяха право срещу тях. Той се насили да се усмихне, но от страх, лицето му придоби глуповато изражение. А и те въобще не гледаха към тях, вървяха, изравниха се с децата и най-лявостоящият от групата мина просто на косъм от ръката на Тристан. Момчето бързо се отдръпна и след малко се обърна за да ги види вече в гръб.

       - Какво стана? – прошепна Касандра, която също се бе обърнала и се чувстваше малко по-добре.

       - Не знам – разсъждаваше Тристан, – като че ли не ни видяха. Може да са били слепи, ама чак пък всичките…

       - Може да е някаква група слепци – не вярваше сама на себе си Касандра. – Ох, ще си съблека пуловера.

       Тя погледна отново към улицата. От тук и се струваше, че повечето хора даже са голи от кръста нагоре, само около врата имаха нещо – някакви яки. Тя изгаряше от любопитство да слезе там, сред тях, да разгледа, но също толкова силно ú се искаше да се махнат час по-скоро от това място. Същото почти изпитваше и Тристан. Затова стояха там и не знаеха какво да предприемат.

       - Дали ако си намерим такива дрехи – каза след малко Тристан, – ще можем да се разходим из града, а, как мислиш Касандра?

       - Ами не знам, тук сигурно говорят друг език и ако някой ни попита нещо или ако се изгубим…

       - Ще си мълчим, няма да се набиваме на очи и да се отдалечаваме, просто ще разгледаме наоколо. – Той също си беше съблякъл пуловера и го държеше в ръка. Двамата се бяха приближили до левия парапет, който беше висок почти до раменете им и се любуваха на гледката долу. От там се разкриваше широк площад и по него сновяха още повече хора, които изглеждаха заети всеки със своята си работа.

       Тъй като бяха с гръб към площадката пред храма, децата не забелязаха, как двама души се качиха по стълбите и тръгнаха към тях.

       В последния миг Касандра чу звука от разговора им и стресната отскочи назад. Точно навреме за да не връхлети единият от двамата върху нея. Тристан не смееше да се отлепи от парапета и се озова непосредствено до мъжете. Те носеха облекло подобно на онова, с което бяха облечени хората от преди малко. Нещо като риза, вързана през кръста, долната и част падаше на тънки плисета и накрая завършваше с ресни. Деколтето беше обло и широко, без яка, а на шиите си и двамата имаха някакъв особен накит – като наниз от слънца.

       Мъжете продължиха да разговарят, сякаш Тристан и Касандра изобщо ги нямаше. Въпреки това, децата дълго време не помръднаха от местата си, само се гледаха един-друг. Не разбираха нито дума от странния език, на който се водеше разговора, но го чуваха ясно.

       Накрая Тристан се осмели да се наведе към Касандра и да и прошепне:

       - Мисля, че не ни виждат!

       Тя само мигна с очи.

       - Сигурен съм – каза той. – Виж! – и протегна бавно свободната си ръка, докато доближи дланта си  до лицето на човека, който стоеше по-близо до него. Направи няколко движения нагоре-надолу точно пред очите му, при което Касандра изтръпна, но нищо, онзи продължаваше да си приказва най-невъзмутимо.

       Тя бе обзета от паника. Хем и се искаше да не ги виждат, хем не и се искаше, защото и се струваше прекалено свръхестествено и я плашеше.

       Тристан обаче стана по-смел. Той се отдели от мястото си, приближи лице до главата на човека и каза силно в ухото му:

       - Добър ден!

       Бързо се дръпна назад като че ли изненадан от собствения си глас и от нахалството си, но реакция нямаше. Беше сигурно – нито ги виждаха, нито ги чуваха.

       - Виждаш ли – каза той на Касандра, – можем да правим каквото поискаме. Хайде да слезем долу на площада.

       Сега и тя доби малко повече увереност и отговори:

       - Добре, но за малко, не ми се иска да се задържаме дълго тук.

       И те тръгнаха надолу по стълбите и после по улицата към площада, като все пак внимаваха да не бутнат някого.

       - Тристан, – подхвана отново разговора Касандра, – знам, че и ти не знаеш, но все пак, как си го обясняваш това, че са възможни такива неща?

       - Не си го обяснявам – отговори простичко той.

       Тя продължи да размишлява на глас:

       - По-лесно ще повярвам, ако изобретим философския камък, отколкото на това…

       - Чакай малко – прекъсна я той, – искам да проверя дали мога да взема нещо.

       - Недей, Тристан, нищо не взимай, моля те!

       Той се наведе и протегна ръка към един малък камък на земята, направи движение да го вдигне, но камъкът си стоеше като закован, изобщо не помръдна. Тристан опипа настилката около него – усещаше всичко, всяко ръбче, всяка хлътнатина, песъчинките, които леко боцкаха пръста му, но нищо не можеше да помести от мястото му. Той духна силно върху посипаната с пясък плоча, и резултатът пак беше същият – нищо не се промени. Касандра наблюдаваше тревожно експериментите му и с всяка изминала секунда страхът ú надделяваше над любопитството. Тя искаше да си тръгват. Но тогава той се изправи и я погледна. Изражението на лицето му я уплаши още повече.

       - Какво, какво… – истерично каза тя.

       - Слушай, Касандра – започна да излага прозрението си той, – знам защо не ни виждат и защо не можем да преместваме нищо!

       - Защо – почти изпищя тя.

       - Защото ако беше обратното, то ние щяхме да можем да променяме бъдещето… –  той усети косата си леко да настръхва. Беше изпитвал нещо подобно само при много съдбоносни обстоятелства. Например като си счупи ръката, и не знаеше какво ще му правят.

       Да не говорим за Касандра, която вече не беше на себе си. Тя си представи нагледно как променят бъдещето, и върху плещите им ляга отговорността за всички световни войни, и се потресе. После в съзнанието и отекнаха отново думите на Тристан и тя осмисли факта, че не могат да променят бъдещето, за което беше ужасно благодарна.

       - Да си тръгваме, Тристан, моля те! – тя изглеждаше бледа и разстроена.

       - Добре – съгласи се той. И те забързаха по пътя обратно. Искаше им се да мислят само за това, как ще се върнат в училището, което сега им се струваше най-сигурното убежище на света.

 

       През следващите няколко дни нямаше по-сериозни ученици от тях двамата. Следяха задълбочено уроците, четяха учебниците, не участваха в спорове и закачки, дори не се смееха на шегите на Нако. Той малко им се обиди за това и известно време ги избягваше. Тристан и Касандра не разговаряха и помежду си. Страхуваха се да останат насаме двамата за да не подхване някой от тях темата за последното им приключение. Предпочитаха да се правят че нищо не е било.

       Поведението им започна да озадачава децата около тях. Дамян усещаше, че има нещо сериозно, но не знаеше какво, нито пък се осмеляваше да попита. Кристи, както винаги даваше вид, че му е все едно, но и той се чудеше какво може да е станало.

       Изабела и Грациела обаче не пропуснаха да се възползват от това, че Нако все по-често се движеше сам. Те решиха, че им се отдава златна възможност, и много внимателно и предпазливо започнаха да обсаждат крепостта. Първо Грациела му изпрати специално надписана за него и за сестра му покана за модно ревю, в което тя щеше да участва като модел. Дори Изабела не беше поканена, за да има място за Нако! Но за голямо разочарование на Грациела той не отиде и две места на първата редица останаха празни, а тя дефилираше вкисната и сърдита на целия свят.

       После го покани на рождения си ден и не го остави намира докато не обещае, че ще дойде. Е, той дойде, но през цялото време се държа като навъсен буреносен облак, и заведението, в което бяха, и отесня от яд, а вечерта ú напълно се провали.

       След тези случки Грациела прие нещата много навътре и твърдо реши да му отмъсти за унижението, за нахалството и наглостта му.

       Нако не се беше опитвал да ухажва друго момиче след като Касандра отказа да му стане гадже. По принцип той беше имал доста гаджета досега, но откакто познаваше нея, никоя друга вече не му се струваше достатъчно хубава и интересна. Беше решил да не се отказва, а да почака, можеше някой ден тя да промени мнението си. Не знаеше обаче, колко търпение ще му е нужно с момиче като Касандра. А и как можеше да бъде сигурен, че тя не харесва друг. Тристан например. Ето и сега – странното им поведение показваше, че нещо се е случило. А уж бяха приятели! Терзанията на Нако неусетно прераснаха в ревност и той реши да бъде по-наблюдателен и да дебне и за най-малката проява на близост между тях.

 

 

Глава шеста

Уроци по смелост или упражнения против страх

    

     Ето, че най-после дойде часът по химия, който започна с въпроса:

       – Какво е магия? – и продължи с отговора: – Магията не е нищо друго, освен една вътрешна настройка на човека да приема и излъчва послания. Труден е обаче пътят, по който се постига тази настройка. Нужни са години, за да го извърви човек. И понеже обещах да ви разкажа как са постигали това жреците, нека започнем от там, как въобще се става жрец.

       Кандидатите са били наричани инициати – или такива, които ще бъдат посветени в тайната. Всеки от тях е трябвало да притежава определени качества – смелост, издръжливост, да е умен, възприемчив и да иска да се учи.

       После тези кандидати били подлагани на изпитания, от една страна – за проверка на тяхната смелост, издръжливост и воля, и от друга – защото в изпитанията нужните качества се доразвиват и усъвършенстват.

       Да видим сега какви са били тези изпитания и къде са се провеждали! Под големите храмове в Египет обикновено е имало подземни лабиринти – безкрайна плетеница от пещери и проходи и то създадена в повечето случаи от природата, а не от архитекти.

       В такъв лабиринт са пускали посвещавания и там той е трябвало да преодолее всички трудности и да намери изход. Трябвало е да понесе глада, студа, болката, изтощението, но най-голямото предизвикателство за него е било да се пребори със собствения си страх – страхът от неизвестното, от мисълта, че няма да успее да излезе. Тази мисъл понякога го е довеждала до пълно отчаяние и до лудост. Трябвало е да преодолее страхът от самотата, от смъртта и да продължава напред още и още, без да знае колко и дали ще издържи.

       Тези силни вълнения са изостряли сетивата му до крайност и неусетно са го довеждали до онова състояние на възприемчивост, което трябва да достигне бъдещия жрец, за да му бъде разкрита най-тайната и свещена мъдрост и за да може той да я използва както подобава. Един ден този човек ще властва напълно над ума и сърцето си и ще може да прави чудеса. Ще стане магьосник... – Леон се усмихна. Касандра също. Тя го бе слушала в захлас.

       Леон продължи:

       - Виждате, че първата стъпка, или по-точно не стъпка, а гигантска крачка, която трябва да направи човек по дългия път към познанието и себеусъвършенстването, е да преодолее страха. И за да усетите макар и само малка част от вълненията на всички онези първи ученици, аз съм ви подготвил едно упражнение за преодоляване на страха.

       Чуха се възклицания. Класът се оживи, забръмча като кошер. Пред погледа на Касандра веднага изплува гледката към Александрия и тя потръпна, защото усети отново онзи страх, който беше брала там. Погледна неволно към Тристан и видя, че и той се е отнесъл в мислите си. Гласът на Леон отново ги върна в час:

       - Хайде да пристъпим направо към целта. Елате! – и той тръгна към вратата.

       Децата се поколебаха, никой не очакваше, че ще ходят някъде.

       - Елате, елате – подкани ги той. – Облечете си връхните дрехи, че ще излизаме навън.

       Още по-сащисани, те изпълниха послушно нареждането и тръгнаха след него. Но вместо да ги поведе надолу към фоайето, той се запъти по стълбите нагоре.

       Недоумението беше пълно. Изкачиха всички етажи, стигнаха до таванския, подминаха кабинета по биология-практика, който беше единственият там. Всеки знаеше, че останалото са някакви лаборатории по генетика, където развъждат винени мушици. Нещо като ферма за винени мушици, както си го представяше Касандра. Покрай тези врати винаги миришеше особено – мускусно, сладникаво и тежко. Усетиха го и сега. Беше се оказало, че миризмата идва от специалната храна, или по-скоро среда за живот, която приготвяха за ларвите.

       Но какво щяха да правят при винените мушици, а и нали Леон каза, че излизат навън? Вървяха така до края на коридора и спряха. Там нямаше нищо. Когато всички се събраха и се убедиха в това, учителят протегна ръка нагоре, където от отвор в тавана висеше метална кука. Той я дръпна и тя повлече шумно след себе си подвижна метална стълба. Някой се досети, че отиват на покрива на сградата...

       Групата зашумя. Настана вълнение, в което се долавяха и страх и любопитство.

       - Спокойно – извиси се гласът на Леон. – Останете заедно като се качим, не вдигате шум и слушайте добре разясненията, които ще ви дам! 

       Те се подчиниха. Заизкачваха се един по един по стълбата, като поглеждаха недоверчиво нагоре. Учителят стоеше вече там и им подаваше ръка, за да ги изтегли.

       Първото, което усетиха на покрива, беше студът. А после забравиха за него, защото изгледът от тук си заслужаваше усилията. Само дето повечето от децата се притесняваха какво ще трябва да правят, но никой не смееше да изкаже на глас предположения.

       Когато и последният се качи горе, Леон се изправи и каза:

       - Не се разпръсвайте, елате с мен.

       И без това никой нямаше намерение да се отделя от групата.

       Намираха се на равна тераса – площадка, оградена отвсякъде с нисък циментов бордюр. Настилката беше от дребни овални камъчета, които хрущяха под краката им. От едната страна се виждаше кръглият купол в средната част на сградата, от другите три страни се ширеше градът. Улиците между постройките приличаха на дъно на дълбок каньон. Трамваите и другите превозни средства изглеждаха непривично малки. От ляво се открояваха познатите очертания на планината, а от дясно се виждаше целият парк от край до край. Приличаше на макет. Наистина беше удивително.

       Групата, предвождана от Леон, се бе устремила към най-далечния край на сградата. Отсреща лежеше друг покрив, съвсем близо до техния – оттук изглеждаше почти на една ръка разстояние.

       - Ами да – досети се Тристан – там долу трябва да е тясната разкаляна пътечка, по която се излиза на булеварда. – Като минаваше по нея, винаги таеше притеснения от надвисналите върху му сгради.  Двете постройки бяха много близо една до друга, деляха ги само някакви си четири-пет метра.

 

 

       И още преди да стигнат до бордюра, повечето видяха какво е намислил Леон. Между двата покрива лежеше простряна широка дъска.

       - Внимателно – каза Леон. – Елате да погледнете какво има тук. – Той посочи с ръка към дъската. После се наведе и погледна надолу.

       - Внимателно – повтори той. – Ще минем по тази дъска до отсрещния покрив и обратно. Долу съм опънал спасителна мрежа, от тези, на които се скача при пожар. Това е за безопасност, въпреки че съм сигурен, че няма да се наложи да я използваме. – Той замълча за секунда. – Все пак, ако някой падне, ще изживее неприятното усещане да прелети това разстояние до мрежата, но ще остане невредим.

       Пълна тишина. Сякаш времето беше спряло. Никой не помръдваше от мястото си. Бяха се втрещили. Че Леон понякога се държеше странно, бяха забелязали. Но чак пък да му хрумне да се бори по такъв начин с естественото човешко чувство за самосъхранение… Луд ли беше?

       Той обаче изглеждаше напълно уверен в това, което прави. Нищо в него не издаваше някакво колебание или съмнение. Толкова беше спокоен. Как бе възможно?

       - Разбира се всеки сам трябва да вземе решение дали да го направи. Никой няма да пристъпи тук против волята си. Ако не успеете сега, ще има и други възможности. Докато повярвате в себе си – усмихна се той.

       След като и това не помогна особено, Леон реши направо да премине към същината на упражнението:

       - Добре, ето аз ще съм пръв.

       Той се обърна и с бавни и сигурни движения стъпи на бордюра и тръгна по дъската. Вървеше, сякаш се разхожда по алея в парка в щастлив, топъл ден. Нито беше разперил ръце, нито залиташе, не потрепна дори. Просто прекоси разстоянието, застана отсреща и се обърна към тях.

       Всичко се случи като насън.

       - Можем да се научим да преодоляваме страха! – чу се отсреща гласът му, все така ясен, сякаш е до тях. – Някой иска ли да опита?

       Касандра се размърда и проговори. Тя прошепна на Сънди, която стоеше до нея:

       - Аз искам да мина, но ме е страх.

       - Аз ще мина – чу се глас от групата. Беше Хърби, усмихнат при това.

       Безумно смелият в този миг Хърби пристъпи напред и се приближи към парапета. Приклекна и погледна надолу. Леон го изчака да се увери, че там наистина има спасителна мрежа, после му каза:

       - А сега, не гледай надолу, гледай ме в очите. Не отделяй поглед от мен!

       Хърби се качи на парапета. Това, което виждаха останалите, беше спокойният поглед на Леон и гърбът на Хърби, от който стърчаха разперените му ръце и високо вдигната глава. Наблюдаваха го напрегнато докато той, по един загадъчен за всички начин, се движеше напред.

       След като Хърби пое ръката на учителя и стъпи отсреща, цялата група заръкопляска и неусетно се премести по-близо до парапета. Гледаха надолу, напред и всичко беше точно като на сън. Ако не духаше така осезаемо студеният вятър и ако не чуваха шума от булеварда, нямаше да се усъмнят, че сънуват.

       Вече никой не можеше да сдържи емоциите си и децата се разприказваха едно през друго.

       - Какво му стана на Хърби, полудя ли? – каза Нако на Тристан. Беше забравил, че му е сърдит. – По-луд е и от Леон!

       Тристан обаче не чуваше какво му говорят. Той гризеше ноктите си и мислеше. На него много му се искаше да докаже и на себе си дори, че е смел и може да го направи. Но една малка трошица смелост като че ли не му достигаше и той бе изпаднал в дълбоко душевно терзание. После си спомни къде ходи преди известно време, и започна да разсъждава, че онова бе не по-малко страшно изпитание от това тук. Опитваше се да убеди себе си. Стоеше до парапета и не се решаваше. Изведнъж долови че Леон го гледа. От цялата група гледаше точно него и не сваляше поглед от лицето му. Тристан усети, че се изпотява. В този студ!

       - Пазете се, ще мина – разбута ги назад той.

       - Тишина! – извика Леон. – Пазете тишина! Хайде, Тристан, гледай ме!

       И Тристан стъпи на парапета, не чувстваше повече никакво колебание, гледаше Леон и знаеше, че ще го направи.

       На последната крачка усети здравата ръка на учителя и чу ръкопляскане зад себе си. Почувства се щастлив и горд. Окрили го мисълта, че е смел, наистина смел. Че е победил страха си. Беше невероятно и хубаво.

       След първоначалния шок и останалите започваха да се съвземат.

       - Все пак и в увеселителните паркове има такива изпитания – каза Нако, като се мъчеше да се сети за някоя точно толкова опасна атракция.

       - Да, ама там си вързан с въже.

       - Ми и тука има мрежа, ако паднеш – Нако погледна още веднъж към мрежата. Имаше доста път до нея от тук. Пак го достраша. Но тогава се обади Касандра:

       - Направи го ти, като мислиш че е същото.

       - Ще го направя – погледна я той. А тя се почувства много виновна, задето това ú се изплъзна от устата, и се чудеше как да си върне думите назад, но Нако вече беше стъпил на парапета. И всички притихнаха.

       След малко се чуха радостни възгласи. Нако стоеше отсреща при другите двама смелчаци и с червени бузи и насълзени очи, изглеждаше безкрайно щастлив. А Касандра, която бе замижала от страх той да не падне заради нея, изпита огромно облекчение.

       - Ей – провикна се Нако, – не бойте се! Не е толкова страшно, колкото изглежда.

       След тези успехи, още няколко деца се осмелиха да минат по дъската. Всичките бяха момчета. Дамян също беше сред тях. И той се наслади на радостта от успеха, почувства се горд и смел, само се притесняваше как ще се разтревожи майка му, като чуе какво са правили днес. Можеше и да му забрани подобни упражнения.

       Кристи категорично отказа в началото, но то беше само защото обичаше да прави обратното на онова, което искаха от него. В интерес на истината той никак не беше от страхливите. Доказал го бе и в часовете по физическо, където се хвърляше и спасяваше и невъзможни топки с риск да се нарани. Когато видя че е останал сам с всичките момичета от тази страна, той бързо промени мнението си и се изправи пред дъската. Касандра стоеше до него и се опита да го разубеди:

       - Нали каза че няма да минаваш?

       Той не отвърна, и тя предпочете да замълчи, за да не го разсейва. Сънди стисна силно ръката и, която не беше пускала от самото начало.

       След броени секунди Кристи стоеше вече от другата страна и доволен се обърна да изгледа високомерно скупчените до парапета момичета.

       Касандра, която до скоро вярваше, че е смело момиче, се замисли дълбоко над битието си. На практика тя беше правила и по-опасни неща: беше яздила необучен кон – сама, беше карала водни ски – успешно, три пъти я беше хапало куче – оцеля и пак общуваше с кучета, а напоследък отиде с Тристан на едно свръх опасно място по един свръх опасен начин и се върна от там. Ако за магията бе нужно да правиш такива неща, а явно така беше, щом Леон го казваше, тя трябваше да го направи.

       Учителят чакаше търпеливо.

       И както стоеше най-отпред, ръка за ръка със Сънди, Касандра реши:

       - Пусни ме, отивам при тях!

       Сънди веднага отдръпна ръката си. Дланта на Касандра беше потна. Тя я изтри в палтото си и стъпи с единия крак на парапета. Съвсем малко усилие се искаше да вдигне и другия и да направи първата крачка по дъската. Пристъпи. Стори и се, че се залюлява, всичко се люлееше, сякаш ставаше земетресение.

       - Гледай ме! – стресна я силният глас на Леон.

       Касандра откри отново очите му – черни и бездънни, нямаше други такива очи, които да те карат да се чувстваш толкова уверен и смел.

       Тя разбра, че е минала по дъската едва когато вече слизаше отсреща. Момчетата я бяха наобиколили и я поздравяваха. Всичко беше прекрасно в този миг.

        В някои от другите момичета също се водеше вътрешна борба. Само Изабела и Грациела изобщо не се терзаеха. Те си знаеха че няма да минават по дъската и повече ги вълнуваше да не настинат от този мразовит вятър.

       Но Сънди, за която Касандра неусетно бе станала образец на поведение, не можа да устои, и също премина. Дългите и сламено-руси коси се вееха изпод шапката докато тя почти притичваше на пръсти по дъската.

       Сънди беше последна. Момчетата я посрещнаха с радостни викове, момичетата я приветстваха с размахване на ръце. След нея никой повече не се осмели.

       Завръщането бе някак по-лесно, след като веднъж вече бяха преминали, макар че пак си беше страшничко. Леон отново мина пръв и им каза да се наредят в редица, да се изчакват и да го гледат в очите. Последен беше Нако, който искаше да задържи колкото може повече радостта от постижението си и остана на отсрещния покрив докрая.

       След вълнуващия час, който им се стори не час, а цял ден, макар че всъщност звънецът още не беше бил, децата слизаха по стълбите, уморени, но доволни и превъзбудени от успеха.

       Касандра се изравни с Тристан и го поздрави:

       - Браво, Тристан, ти беше от първите смелчаци!

       Той се усмихна:

       - А ти беше първото момиче и можеше да си единствената.

       - Да, ама Сънди, да не повярваш как събра смелост! През цялото време стискаше ръката ми и мислех, че ужасно я е страх. Е, и мен си ме беше страх.

       - И мен също – каза Тристан.

       - Но минахме – гордо заключи Касандра.

       - Да – отговори той доволен.

       - Ами Нако, дали ми се сърди още? Отивам да го поздравя.

       Нако беше по-напред в групата, заедно с Кристи и още няколко момчета. Пред тях вървяха Сънди и наобиколилите я момичета, на които тя разпалено обясняваше какво е изживяването горе на дъската. Сънди тренираше спортна гимнастика и гредата бе един от любимите и уреди, но на такава височина тя се качваше за първи път:

       - Наистина е зашеметяващо – сподели им тя.

       Най-отпред беше Хърби, заедно с трите момчета, с които той постоянно се движеше – Бони Болър, Лейзър Бранд и Савидж Кокър. Уговаряха се при първа възможност да излязат навън, да видят мрежата.

       Грациела и Изабела бяха някъде по средата на групата и нямаха търпение да стигнат до кабинета, защото на Грациела ú се счупи един нокът, докато слизаха по подвижната стълба и сега тя трябваше спешно да си вземе пилата и да си оправи маникюра.

       - Ако мисли да ни води пак там – обясняваше нацупено тя на Изабела, – ще му кажа, че ще останем да ги чакаме в кабинета. И без това нямам намерение да правя такива безсмислени неща.

       - А ако не разреши?

       - Не може да ни задължи. Тогава ще се оплачем на директора.

       Докато ги задминаваше, Касандра хвърли поглед към тях. Те я изгледаха пренебрежително. Тя само се усмихна и продължи с гордо вдигната глава.

       - Нако! – извика го отдалеч.

       Нако се обърна и спря да я изчака.

       - Поздравления! И извинявай задето те предизвиках така.

       - Ако не го беше направила, не знам кога щях да мина – каза скромно той. – Поздравления и на теб, справи се доста добре като за момиче.

       - Мерси – стисна устни Касандра.

       Дамян изчака Тристан и тръгна до него. Те обсъдиха подробно дали е чак толкова страшно да се падне върху мрежата.

       - Добре, че все пак никой не падна де – заключи Дамян. – Може на Леон да му забранят да прави такива упражнения, ако някой падне и… дори да не се нарани, но да преживее шок. Дали той наистина беше предвидил такава възможност?

       Тристан вдигна рамене.

       - Чудя се как изобщо са му разрешили, дали директорът знае?

       Сега Дамян вдигна рамене.

       Докато разговаряха така, вече почти бяха стигнали втория етаж и Дамян забеляза един човек, който идваше срещу тях.

       - Това е баща ми – зарадва се той.

       Групата спря, когато Леон и Брус Адам се изравниха и заговориха. Тъй като още беше на стълбите, Тристан имаше възможност от тук добре да разгледа бащата на приятеля си. Беше висок мъж, с късо подстригана прошарена коса, светли очи и бледо лице. Изглеждаше някак мрачен и вглъбен.

       Дамян беше отправил към баща си сияен, ведър поглед и чакаше той също да го потърси с очи. Брус Адам направи точно това, като приключи разговора си с Леон – видя сина си и тръгна към него. Другите продължиха към кабинета.

       - Е, оставям те с баща ти – каза Тристан.

       - Не, чакай, искам да те запозная с него – спря го Дамян.

       - Здравей, сине!

       Тристан забеляза, че когато мъжът се обърна към сина си, погледът му се промени, стана по-топъл, или така му се стори.

       - Здравей, татко, запознай се с приятеля ми Тристан. Ето го.

       Тристан побърза да подаде ръка и да поздрави.

       - Слушал съм доста за теб – каза Брус Адам. После пак се обърна към сина си – разбрах, че си се справил много добре с първото изпитание на Леон. Гордея се с теб!

       Дамян замълча учуден. Значи баща му знаеше как провежда часовете учителят по Древна химия и нямаше нищо против. Дали е убедил и майка му?

       - Е, тръгвайте момчета – обърна се Брус към двамата. – Аз също имам работа. – Потупа сина си по рамото и продължи нагоре по стълбите.

       - До скоро, татко – изпрати го Дамян. – Видя ли, това е баща ми! – обърна се той към приятеля си.

       Тристан кимна одобрително.

       На излизане от кабинета беше останал последен и видя Касандра да го чака в коридора.

       - Запознах се с бащата на Дамян – започна той от далеч.

       Но тя го прекъсна:

       - Тристан, Леон каза, че е важно колкото се може повече да се упражняваме да преодоляваме страха.

       - Какво ли ще измисли пак, нямам търпение да разбера – откликна Тристан.

       - Не това имах предвид – възрази тя.

       - А какво?

       Касандра се огледа припряно в двете посоки, за да се увери, че няма никой:

       - Трябва да отидем пак в Египет!

 

 

Глава седма

Какво беше това?

      

       Точно в осем без десет на другата сутрин, директорът Суин се качваше бавно по стълбите към кабинета си на втория етаж. Покрай него нагоре и надолу се стрелкаха забързани ученици. Някои от тях го поздравяваха, други се правеха на разсеяни и просто го подминаваха набързо. Но той и без друго беше потънал дълбоко в мислите си, и с наведена глава и забит в краката поглед, не забелязваше нищо около себе си.

       Едва когато почти беше стигнал и по навик бръкна в джоба на палтото си да потърси ключовете, видя отпред група хора. Опули се и спря на място. Чак сега до съзнанието му достигнаха думите на портиера, че някакви родители искали да го видят и щели да го чакат пред кабинета му.

       Той бързо се отърси от вцепенението, изправи рамене и поздрави на посоки. Някой се опитваше да му каже нещо, но директорът тръгна право напред през множеството, проби си път до вратата, отключи, отвори широко и каза:

       - Заповядайте, влезте!

       След него в кабинета му се изсипаха поне дузина мъже и жени и помещението се изпълни от край до край. Суин мина зад бюрото си и застана с лице към тях. Избягваше да гледа когото и да било в очите.

       - Кажете сега – настрои се той.

       Всички заговориха едновременно и директорът долавяше думи като “безобразие”, “луд” и “жалба”, но тъй като нищо не се разбираше ясно, постепенно оставиха една светлокоса жена, която стоеше най-отпред, да обясни и от името на останалите.

       - Вчера – започна тя, – ваш преподавател е завел децата ни на покрива и ги е накарал да преминават по дъска до покрива на съседната сграда с риск за живота им – тя стисна устни и предизвикателно замълча.

       Всички чакаха да чуят какво ще отговори директорът на това. Суин сбърчи нос, после повдигна вежди и отегчен съобщи:

       - Не е имало риск за живота им.

       От групата срещу него бликна неудържимо неодобрение и той усети колко зле са настроени към него тези хора, а бе само началото на работния ден. Гласът на жената звучеше най-близо и той чу патетичната ú реч:

       - Значи вие сте знаели и сте одобрили подобни методи на обучение, които са напълно недопустими, противоестествени и абсурдни във всяко нормално, подчертавам, нормално и уважаващо себе си училище и което изобщо може да има претенциите да се нарича училище.

       Останалите спряха да говорят и я заслушаха, да разберат на къде ще тръгне спора. Суин я гледаше втренчено. Да, той знаеше за методите на Леон и не за първи път се обясняваше с родители по темата, а колкото до това дали ги одобрява или не, нямаше избор. Просто не можа да намери друг преподавател по Древна химия. Чудно беше, че изобщо се появи такъв – единственият подходящ кандидат след три обявени конкурса, а беше и добър на всичкото отгоре.

         - Защо не ни предупредихте в началото, господине, за методите, с които си служите тук? Или още по-добре, да бяхте го написали в рекламата на училището – не омекваше тя.

       Ох, как не му се занимаваше сега с това! Но госпожата и спътниците и бяха много настойчиви. Наложи се повече от час да спори с тях и да ги убеждава, че децата им са в пълна безопасност и не е нужно да подават оплакване. Но дълбоко в себе си той не беше твърдо убеден, че е така. Нямаше значение обаче, от Министерството знаеха, че друг преподавател по Древна химия няма. Училището не можеха да го закрият, твърде много ученици имаше, къде щяха им намерят място сега. И Министърът и чиновниците си имаха достатъчно други главоболия покрай новата система на обучение, за да се занимават с това. И не на последно място, а даже може би и на първо, си оставаше това, че училището се издържаше почти само – имаше чуждестранен спонсор, който наливаше в него пари като в бездънна яма, та дори оставаха излишни, и Министерството не питаше много-много какво точно правят там. Като не го врънкаха за пари, Министърът даваше зелен светофар за всякакви дейности, или поне си затваряше очите за подобни дреболии.

       След като най-после успя да се отърве и след всичките тези пререкания, Суин почувства, че здравата го е заболяла главата. Усещаше се неспокоен и напрегнат. Реши да слезе долу да изпие едно кафе. Но тъкмо беше почнала почивката за закуска, и столовата и бюфетът бяха пълни с ученици. Той забеляза русолявата жена, която най-активно беше спорила с него, да се суети около едно момче, а то от своя страна, даваше вид, че това му е адски досадно. Суин бързо взе решение да се изнесе обратно към кабинета си и да изчака почивката да свърши.

       Зелда Девон случайно видя сина си да слиза по стълбите тъкмо когато се готвеше да си тръгне и умът и беше зает да прехвърля възможните инстанции, където щеше да се оплаче от безпрецедентното поведение на училищния директор. Кристи се намираше в компанията на Касандра, Нако, Тристан и Дамян, които тъкмо днес, за първи път от доста време, се бяха събрали заедно и не остана дълбоко очарован да срещне майка си, особено пък като знаеше за какво е била тук. Той с неохота се отдели от групата и след като се отдалечиха достатъчно, побърза да ú се сопне:

       - Нали ти казах да не идваш!

       Зелда се смути. В края на краищата тя го правеше за негово добро. Но нищо, още е малък, има време да оцени саможертвите и. Тя се усмихна със специалната си “мила” усмивка и се наведе към него да му прошепне нещо на ухото. Тъй като това обикновено беше начина по който си общуваха когато бяха сред други хора – с шушукане на ухо – Зелда остана неприятно изненадана, че той се дръпна.

       - Кристи, какво има – притесни се тя. – Добре ли си?

       - Да, добре съм – отвърна троснато той.

       - Виж сега… – започна тя загрижено и понечи да му оправи качулката на суитчъра. Кристи разтърси рамене и отблъсна ръцете и.

       Зелда го изгледа невярващо и заключи:

       - Това училище определено не ти влияе добре.

       Кристи отговори със съсредоточен в обувките си поглед, но достатъчно силно и ясно:

       - Хайде, че ще изпусна закуската.

       - Нали вече закуси вкъщи! – възкликна почти обидена Зелда. Беше станала в пет и половина да му прави палачинкова торта с три вида пълнеж.

       - Да, но пак съм гладен.

       Този път, с бързо и изненадващо движение, тя успя да постави ръка на челото му, преди той да и попречи, за да провери дали наистина му няма нищо. И след като бе удостоена с възмутен поглед, тропане с крак и изразително пуфтене, обичайните признаци че всичко е наред, каза:

       - Е, добре, аз тръгвам, а ти бъди внимателен и се пази. Ще се видим довечера у нас. Но не прекалявай на компютъра и не отваряй прозорците на хола, да не влиза прах от улицата – тук някъде тя се наведе да го целуне, но Кристи вече тичаше обратно и бързо изчезна от погледа ú.

 

       Като влезе в столовата, там всичко беше претъпкано. В студените дни почти никой не излизаше в градината. Огледа се и вече помисли, че ги няма – като че ли нарочно бяха избягали от него, но точно тогава ги видя – на най-забутаната маса в един полутъмен ъгъл. И успокоен се понесе натам.

       Щом спря до масата, четиримата изведнъж млъкнаха и се вторачиха в него. Получи се неловко, но пак Касандра беше тази, която се намеси:

       - Хайде бе, Кристи, пак изпусна най-интересното!

       - Майка ми – изчерпателно обясни той докато сядаше.

       Касандра и Тристан познаваха добре майка му, даже я поздравиха там, на стълбите преди малко, макар че лично Тристан предпочиташе да се прави, че не я е видял, когато я срещнеше. И Зелда ги беше поздравила с бегла усмивка и премрежен поглед, като междувременно ги огледа изучаващо от главата до петите. Тя винаги правеше това, за да се наслади на извода колко по-развит, по-красив и по-умен изглежда нейният син в сравнение с връстниците си.

       - За какво беше майка ти тук? – попита подозрително Тристан.

       Кристи неохотно му отговори:

       - За да се оплаче на директора от Леон… за вчера в часа – той се обърка, – за това, дето ни накара да минаваме по дъската.

       - Той не ни е накарал – сопна му се Тристан. Но си спомни, че въпреки това и неговата майка за малко щеше да дойде да пита какви са тези експерименти. Първо мислеше да не ú го споменава, но после, разговорът тръгна към часа по Древна химия и той не устоя на изкушението да се похвали как е минал по дъската. Тя загуби и ума и дума в първия миг, след това премина през няколко фази – от паника, до висша форма на паника, и се наложи той много дълго и обстойно да и разяснява каква и как е била опъната мрежата под тях и да я уверява, че на никого не му се е случило нищо лошо.

       - Е, добре де – каза той. – И майка ми за малко щеше да довтаса.

       - А моите и баща ми и майка ми – добави Нако.

       - Да, и на мен ми се наложи да кажа, че това е бил единственият и последен такъв вид час и че пак ще се върнем към историята на химията още от другия понеделник – допълни Касандра.

       Всички погледнаха към Дамян.

       - Явно баща ми е убедил майка ми – каза той, – но тя цялата вечер се въртеше около мен и ме гледаше особено.

       Замислиха се. Как ще се справят занапред с подобни проблеми…

       - Какво каза, че съм изпуснал? – обади се Кристи.

       - Ами… тъкмо с Тристан щяхме да разправяме на момчетата за нещо, което направихме преди... Онова, заради което не говорехме и Нако ни се сърдеше. Но нищо не си изпуснал – увери го тя. – Не бяхме започнали още...

       Касандра погледна часовника на отсрещната стена.

       - Има само петнадесет минути, хайде давай, Тристан, да им го кажем, че не мога повече така!

       Когато Касандра завърши разказа си, сърцето ú туптеше силно и учестено. Бузите ú пламтяха, сякаш имаше температура. Дланите ú бяха мокри от пот. Тристан почти не се беше обадил, само потвърждаваше с кимане на глава думите ú. Останалите трима бяха проследили разказа с широко отворени очи и сега мълчаха. А когато и петимата най-после се отърсиха от задълбочението си, в столовата вече нямаше почти никой. Касандра първа забеляза това:

       - Бързо, че ще закъснеем! – грабна чантата си тя.

       - Чакай, чакай – спря я Нако, но въпреки това и той стана от пейката. Другите момчета го последваха.

       - Хора, истина ли е това, или си правите някакъв майтап с нас? – попита в движение Нако.

       - Истина е – кратко отвърна Тристан.

       - Значи това, дето излезе от водата сух тогава… – не довърши Кристи.

       - И с мен се случи същото – потвърди Касандра. – Сигурно не вярвате, момчета, и аз не вярвах напълно, но като отидох там, вече изобщо не се съмнявам!

       Дамян още не беше проговорил. Разказаното силно го впечатли. Той размишляваше за това, че явно е възможно да се случват невъзможни неща. Имаше чувството, че някак вътре в себе си, винаги го е знаел.

       - Дамян, ти какво мислиш – чу той гласа на Тристан до себе си. Двамата вървяха зад другите и гледаха как Касандра продължава разпалено да обяснява нещо за случката.

       - Ами, не знам, още ми е трудно да го повярвам. По-точно не да повярвам, а да си го представя – уточни той.

       - Искаш ли да дойдеш с нас и да видиш – предложи Тристан. Почти бяха стигнали до вратата на кабинета.

       Дамян въздъхна и каза:

       - Разбира се, че искам.

       Закъсняха малко за часа по география, но госпожата не беше никак строга и веднага ги извини. Касандра се възползва от добрината ú и си позволи да пусне една “циркулярна бележка”, както обичаше да казва, в която пишеше само “кога”, а най-отдолу: “предай и на останалите” и я пусна първо на Нако.

       Той обаче задържа бележката повече от петнадесет минути. Касандра не спря да се върти на стола си от нетърпение и най-накрая я изкараха на дъската да я изпитат. Това я върна в час и засега уговорките спряха до тук.

       Звънецът би. Касандра се беше нацупила и отиде право при Сънди, да си говори с нея за други работи.

       Тристан дойде да я извика:

       - Касандра, може ли да поговорим?

       Тя видя, че другите трима чакат до вратата. Гледаха я.

       - Добре. Извинявай, Сънди, имам спешна работа. После ще се видим.

       Сега пък Сънди се нацупи. Сви устни и погледна обвинително Тристан. Той побърза да се направи, че не е забелязал и изражението на лицето му развесели Касандра. Двамата се отправиха към вратата.

       Тъкмо тогава, Изабела и Грациела минаваха покрай Нако на излизане от кабинета. Грациела прецени, че “съперницата” и много ясно ще я чуе и побърза да вметне:

       - Нако, много мило, че ми се обади вчера. Чувствах че някой мисли за мен, и тогава позвъни ти.

       Нако я погледна невярващо. Вчера и за миг не се беше сещал за нея, а какво оставаше да ú се е обаждал. Но нищо не успя да каже. Тя използва изумлението му за да се оттегли. Иди сега, че обяснявай кой на кого не се е обадил. Улови погледа на Касандра само за миг. После тя вече не го гледаше.

       - Пуснах бележка, но Нако не ви я предаде.

       - Ако някой я беше видял – побърза да се оправдае Нако, – можеше да разбере за плановете ни.

       - Така е, Касандра – потвърди Тристан, – не бива да се издаваме.

       Тя премисли и призна:

       - Прави сте, момчета. Трябва да се успокоя. Много съм напрегната. И все пак, кога ще го направим – сниши глас и се огледа наоколо.

       - Може още днес – предложи Тристан.

       - Днес!

       - Защо, каква е разликата дали днес или утре?

       Всички мълчаха и гледаха стреснато.

       - Не е чак толкова страшно – продължи той. – На мен ще ми е за трети път – погледна към Кристи, – пък нищо ми няма. Освен това искам да проверя какво има от другата страна на басейна, там, където беше по-тъмно – поясни той на Касандра, – взех и фенер. – Разкопча раницата си и измъкна един доста голям фенер. – Така че, можем да отидем още днес.

       След кратко мълчание Нако каза:

       - Да отидем тогава. Щом не е толкова страшно. Вие какво ще кажете – обърна се той към останалите трима, които още не продумваха.

       - Ами добре – отвърна Дамян.

       Кристи вдигна рамене:

       - Ако отидете вие, ще дойда и аз.

       - Добре, и аз съм съгласна – добави Касандра. – Но по-добре пак да отидем от тази страна, Тристан, където бяхме, да им покажем храма на Серапис. Не ми се проучват нови неща.

       - Само ще надникна, ако остане време – увери я Тристан.

 

       През обедната почивка решиха да не обядват, а направо да вървят. По коридорите, както винаги, беше пълна лудница. Но не и в техния коридор, там отново бе тихо и спокойно и малко хладно и страховито дори. Този път Тристан вече се чувстваше като истински водач, с най-богат опит от всички. Той реши пак да провери дали някой друг освен него ще може да отвори катинара, но резултатът беше същият – само той можа. Показа им пилешката кожа – на мястото на ключалката – и каза, че сигурно тя има нещо общо.

       Сега огледаха по-добре и самата пещера. От къде идваше меката светлина, която им позволяваше да виждат какво има, не можаха да установят. Тристан угаси фенера, но нямаше почти никаква промяна, всичко си се виждаше.

       - Логично е да е тъмно в пещерите – каза той.

       Никой нямаше обяснение.

       Междувременно Касандра забеляза, че малко встрани от езерцето има някаква равна плоча, вкопана в земята. Тя предпазливо стъпи с единия си крак отгоре и ú се стори, че е като капак на шахта. После видя, че в края има две халки, също омотани с верига и заключени с катинар, като вратата. Наведе се и огледа катинара. Не беше като другия, този изглеждаше най-обикновен – с дупка за ключ отдолу.

       Момчетата се скупчиха около нея:

       - Какво е това?

       - Не знам. – Посочи им, каквото беше видяла. Но и за тази плоча не можаха да намерят обяснение.

       - Да не губим време! – каза тогава Тристан.

       Касандра реши да влезе първа във водата, за да им покаже, че няма страшно. След като изчезна в езерото, Тристан ги подкани:

       - Хайде, давайте, ще се видим от другата страна!

       Никой от тримата не се престрашаваше да пристъпи напред.

       - Хайде – каза отново Тристан, – така само губим време. Ако мина аз, вие може да си останете тук, а Касандра е сама в Египет, хайде! – и той побутна Нако напред.

       - Добре! – Нако си стисна носа с палец и показалец, за да не му влезе вода и нагази в езерцето бавно и внимателно. След петата стъпка хлътна и потъна. Дамян и Кристи го последваха, макар и неохотно. Все още се безпокояха какво точно ги очаква. Тристан почака половин минута, за да не се сблъскат там, и накрая влезе във водата и той. Като се озова в басейна по познатия начин, установи, че всички се бяха справили както трябва и вече се качваха с примижали очи по стълбата към площадката, от където Касандра ги наставляваше и с весел смях ги гледаше как опипват сухите си дрехи. Както и очакваше Тристан, тримата им приятели останаха поразени и смаяни от това, което видяха, а той и Касандра се вживяха в ролята на екскурзоводи и се наслаждаваха на изумлението им. За съжаление на терасата този път не срещнаха никого и трите момчета не можаха сами да се убедят, че тук никой не ги вижда.

       Тристан вече се чувстваше като в свои води и не го привличаха толкова града и площада с хората, колкото наистина му се искаше да види дали има нещо от другата страна на басейна, а също да влезе в храма и да намери подземията, за които говореше Леон. Като бъдещ археолог, той изгаряше от желание да направи феноменални открития, а ето, че сега му се отдаваше такава възможност. Затова, докато другите се наслаждаваха на невероятната гледка и докато се разсъбличаха заради жегата, той се стараеше да забележи подробностите и даже реши, че ще е много ценно, ако си носи тетрадка и започне да описва наблюденията си. Представяше си го като сюжет на филм – с тези записки отива в днешния Египет, на същото място, и възстановява от руините храма – съвсем точно както е изглеждал. Стига някой да не го изпревареше, защото тази врата все пак…

       - Тристан – прекъсна размишленията му Дамян, – това е страхотно – говореше развълнуван той. – Представяш ли си ако някой знаеше.

       - Чакай, чакай – спря го Тристан. – Нали не си решил да разкажеш на някого. Дори на баща ти! Ако някой разбере какво правим… Не знаем още на кого е вратата. – Всички се бяха скупчили около него. – Но явно е на някого, щом стои заключена с катинар. Ако ни хванат, кой знае… – той не посмя да продължи.

       - Хайде да си вървим – предложи както и предишния път Касандра. Тя не беше мислила по въпроса на кого е вратата, изобщо не беше си задавала подобен въпрос, но сега, като го споменаха, отново я обзе страх. – Да си ходим, а – повтори настойчиво тя.

       Тристан погледна часовника си:

       - Има още малко време – каза той, – да хвърлим набързо един поглед какво има отсреща.

       Останалите замълчаха, на никого не му се щеше много-много да го правят, но щом Тристан настояваше…

       - Ако искате чакайте тук – обади се Нако, – аз ще отида с него.

       - А не, не, няма да се делим – възрази Касандра, – ако ще ходите, идваме и ние.

       Дамян и Кристи закимаха с глави.

       Тристан вече беше проучил въпроса, още на идване той забеляза, че спокойно може да се мине отстрани покрай басейна – имаше алея между колоните и стената – достатъчно широка и удобна за разходки дори. Колкото повече се отдалечаваха от площадката, толкова по-мрачно ставаше, и светлината от фенера се оказа не съвсем достатъчна за това място тук. Вървяха в колона, един зад друг и вече бе започнала да ги обзема паника.

       - Няма страшно – обади се Тристан най-отпред. – Ако нещо стане, скачаме бързо в басейна и се изнасяме.

       Това като че ли не ги успокои много. Даже напротив, но след малко видяха коридор, почти като техния – към пещерката – който слизаше леко надолу, и в края му прозираше същата онази загадъчна мека светлина, която, можеше да се каже, си беше направо успокояваща. Те се устремиха натам.

       Оказа се, че това тук също е някаква пещера, точно както Тристан тайно беше очаквал, но в тази имаше още три отвора – два по два срещуположни един на друг.

       - Ето го лабиринта! – възкликна Тристан.

       Касандра започна да я втриса, както когато вдигаше температура.

       - Какъв лабиринт? – попитаха останалите почти едновременно.

       - Онзи, за който говореше Леон – обясни Тристан, – исках да видя дали е истина онова за лабиринтите.

       Касандра се поуспокои. Значи всичко си беше в реда на нещата.

       - Хайде да си ходим – настоя отново тя.

       - Само още малко – умолително я погледна Тристан. Много му се искаше да разгледа и още повече му се искаше приятелите му да са с него. Тъй като никой не се възпротиви на глас, той продължи с разясненията:

       - Ще трябва да си сложим десните ръце на стената и да не ги отделяме от нея.

       - Защо – притесни се отново Касандра.

       - Така се прави в лабиринт: вървиш с опряна дясна ръка в стената, което значи все надясно, защото, ако поискаш да се върнеш, обръщаш се, слагаш лявата ръка на същата стена и така намираш обратния път към изхода. Иначе има голяма вероятност да се объркаш и да не можеш да излезеш… никога.

       Това прозвуча доста зловещо и останалите побързаха да опрат десните си ръце на стената, наредени един зад друг. Тристан ги погледна одобрително и мина най-отпред.

       - Така със сигурност сме в безопасност – добави той.

       - Тристан, дали да не го оставим за някой друг път това проучване – опита се да предложи Нако.

       - Ще повървим съвсем малко, само да видим какво е, обещавам ви, и ще се върнем – увери ги той.

       - Добре – въздъхна Нако и тръгнаха.

       От първото помещение, по къс прав коридор, влязоха във второ, почти същото – но в него имаше само три отвора, през които можеше да се мине. Продължиха в трето такова, също с три отвора, после и в четвърто – с четири, и решиха, че така може да е до безкрай, но последва един по-дълъг и по-тъмен коридор, а също и леко извит, както им се стори. Тук като че ли стана някак студено и мокро и замириса отвратително – като в мръсна обществена тоалетна, но никой не смееше да спира и да разглежда, за да не се отдели от останалите, нито пък да си сваля ръката от стената – въпрос на живот и смърт. На Тристан му се стори че чува отнякъде да капе, да, доста влажно беше и това засилваше още повече миризмата на отходна канализация, направо му се догади. Гледаше и да не настъпи нещо, някое изпражнение например. Коридорът беше към края си и вече се виждаше част от пещера, която изглеждаше даже по-голяма от другите четири, когато внезапно нещо силно изскърца и последва пронизителен зловещ стон, от което петимата се заковаха на място, и поне Касандра със сигурност усети сърцето си да бие в петите и. Последва един още по-силен и провлечен стон и после нещо метално започна да се блъска ритмично в нещо друго, звукът, от което напълно ги парализира от страх.

       Касандра приклекна към пода и захлупи глава върху коленете си, а лявата си ръка притисна към едното си ухо.

       Заедно с кънтящите оглушителни удари се разнесоха още някакви силни звуци, напълно неопределими, и на целия фон някой ясно се развика:

       - Дай! Дай! Да-а-а-а-й!

       Тристан беше най-отпред и гледаше как точно насреща му, зад решетка, зазидана в каменната стена, едно животно приличащо на маймуна, но с глава на вол, блъска рогата си в метала. Зад него крещеше човек, който се наведе напред и… ИМАШЕ ДВЕ ГЛАВИ! Тристан се свлече на пода, а Нако, който стоеше зад него, видя същото и напълно онемя. Дамян и Кристи, които не разбираха какво точно става, дойдоха по-напред. Така и пред тях и пред Касандра, която беше вдигнала глава, се отвори същата гледка…

       Тристан вече се изправяше. Той събра сили да избута всички обратно натам, от където бяха дошли. Отдалечаваха се и звуците постепенно затихваха. Онова животно като че ли престана да се блъска в решетката и другият спря да крещи. Все още нещо скърцаше зловещо в далечината, но от тук не звучеше чак толкова страшно.

       Като стигнаха тичешком до басейна, Касандра се обърна, и не на себе си от ужас кресна в лицето на Тристан:

       - КАКВО БЕШЕ ТОВА?

       Нако и Дамян я хванаха здраво за ръце и скочиха с нея във водата. Кристи също го гледаше обвинително и без да му каже нищо, се хвърли в басейна. И Тристан нямаше какво друго да направи, освен да ги последва. Фенерът му липсваше, но това не бе важно сега.

       - Съществата от митологията – мислеше си той, – явно са били истински.

 

Глава осма

Исторически ценности

      

       Тази вечер Анита Морисън беше сърдита на целия свят. Неуредици в училището я задържаха до късно на работа, а беше петък вечер! От две години насам, неизменно, в петък вечер, Анита вършеше едно и също нещо – отиваше на „вилата”. Така галено наричаше своята голяма, красива, нова къща в подножието на планината. Там прекарваше двата си свободни дни, съвсем сама, необезпокоявана от никого. Компания ú правеха само двете кучета – Комод и Иван Грозни, които служеха едновременно за домашни любимци и за охрана на нейния замък. Замък беше точната дума за това чудо на архитектурата. Никой така и не разбра, от къде Анита намери пари да го построи. Дори собствената ú сестра не успя да изкопчи и дума от нея и бе изпаднала в крайно недоумение – как беше възможно това! Племенниците на Анита – Игор и Валенсия – даваха мило и драго само да зърнат къщата на леля си отвътре, но така и не осъществиха тази своя заветна мечта. Тя не само че не ги покани, но и направо ги изгони една неделя, когато те ú цъфнаха пред вратата. Оттогава отношенията ú със семейството на сестра ú станаха много обтегнати, но на нея не ú беше до това сега.

       Анита беше стара мома. От край време си бе свикнала да живее така, не че нямаше предложения за брак. Даже самият брат на кмета на родното ú село много държеше да се ожени за нея, но тя предпочете да запази свободата си в името на по-възвишените си цели. Една от тези цели беше да дойде да живее в столицата и след като завърши първо биология, а след това – управление на педагогическите ресурси – съвсем нова специалност в Университета, тя си намери работа именно там. Разпределяше ресурси наляво – надясно, та пушек се вдигаше, докато не създадоха Училището по химия, и я назначиха за заместник директор.

       Живееше на квартира, издържаше се само от заплатата си. Сестра ú извади по-голям късмет – направо се омъжи тук, и то за доста заможен столичанин – бизнесмен, търговец и наследник на няколко имота точно в центъра на града. Да се чудиш къде го намери. Дарина Морисън, по мъж Бориер, и вече не Дарина, а Дарла, роди набързо две деца, с което си укрепи положението и си навлече злобното презрение на сестра си. Това, че без никакви усилия си уреди живота, вбесяваше пробивната и настъпателна Анита, която се блъскаше да постигне всичко сама.

       Местността „Глухата котка” беше на две крачки от града. По права линия от училището до вилата имаше най-много километър. И все пак, за да стигне до там, Анита трябваше да се качи на колата си и да заобиколи по шосето, а и да се отбие до супермаркета, за да напазарува.

       Докато караше в мрачната, студена вечер, отново се замисли за Дарла и нейния Фитин, който пък на всичкото отгоре беше непоносимо грозен. Но сега тези неща вече нямаха значение, защото тя – Анита Морисън – беше постигнала своето. И ако някой трябваше да завижда, то това беше Дарла.

       Анита паркира припряно на паркинга пред грамадния супермаркет. Преди да слезе, потърси в чантата си списъка, който си беше приготвила за покупките. Нямаше го. Сигурно го бе забравила в суматохата. Ядоса се пак. Не обичаше да пазарува без списък.

       Докато чакаше за свободна количка, се опита да си припомни всичко, което искаше да купи. В магазина беше пълна лудница – както винаги. Тя се стараеше да запази самообладание. Още малко, и щеше най-после да остане сама, спокойна и да се съсредоточи върху важните неща в своя живот.

       Когато спря пред портата, беше вече двадесет и два часа. Зад оградата се разнесе оглушителен рев. Комод и Иван Грозни я чакаха. Прозорецът на отсрещната къща се отвори шумно и от там се показа ядосаното лице на съседа – господин Парчер. Този индивид отдавна ú лазеше по нервите. Дори само с това, че можеше от прозорците си да вижда къщата ú отвъд зида, макар и не цялата, но достатъчно, за да я дразни. Неговата къща беше най-близо до нейната на това иначе усамотено място, а не ú разрешиха да вдигне оградата по-високо от тази страна. Колко време прекара в архитектурния отдел на общината, да се разправя и унижава, и пак не стана както тя искаше. Не можело да се строят толкова високи зидове откъм улицата. Не било естетично. Тя подтисна яда си и продължи, привидно спокойна, да отключва портата. Имаше няколко ключалки, плюс алармата, която се изключваше от вътрешната страна. Побърза да набере кода и тръгна обратно към колата, за да я вкара вътре. Кучетата вървяха послушно от двете ú страни. Доста големи кучета бяха това – на ръст стигаха до подмишниците ú. Не можеше да се определи от каква порода са, но ако въобще имаше такава порода, то тя беше най-едрата от всички – нещо малко по-малко от пони. На цвят бяха черни като катран и съвършено еднакви по между си. Главите им също изглеждаха по-големи от нормалното, спрямо телата. Не можеше да не се забележат и зъбите им – блестящо бели и с големината на острие на нож за мазане на масло – светеха на фона на нощната тъма.

       Ако някой попиташе господин Парчер какво мисли за съседката си, щеше да се наслади на няколкочасов пълен доклад от факти и събития, изпъстрен с множество лични коментари и преливащ от отрицателни чувства, като например: напълно неподправена омраза и откровена ненавист. Анита Морисън биваше наречена “тъпа злобарка”, “натрапница”, “клоунско лице” (сигурно заради грима и), “крокодилската уста” (е, устата ú не беше съвършена, но това не му влизаше в работата!) и т.н. и т.н. В сравнение с тези многобройни характеристики на Анита, споменаването на кучетата ставаше само по един начин – “съществата не от този свят”. Никой по-добре от него не познаваше тези два гиганта, никой не беше чувал като него мощния им рев. Рев, а не лай. Звуците, които те издаваха, не можеха да се сравнят с нищо дошло от този свят, твърдеше Парчер. Той беше с тях двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Виждаше ги през прозореца си, чуваше ги дори и през шумоизолиращото покритие, което специално си постави, и за което даде страшно много пари. И това не бяха напразни твърдения, той имаше доказателства: няколко пъти вече се опита да ги отрови като им подхвърляше от прозореца си вкусотии, напоени обилно с отрова за плъхове. Те ги ядяха и не им ставаше нищо. Парчер беше сигурен, че кучетата на Анита идваха направо от ада.

       Иначе вилата беше много красива – истински шедьовър на разкрепостената, новаторска архитектурна мисъл – парцелът беше опасан от въпросния грамаден зид, на височина достигащ до четири-пет метра. Отдолу не можеше да се прецени точно, пък и теренът беше под наклон. Централно на композицията се издигаше къщата – в комбиниран стил – горната част беше умален модел на средновековен замък. На върха му стърчеше висока кула с кръгъл прозорец, която любознателният съсед бе определил като “наблюдателница”. Долната част приличаше на съвременно учреждение на два етажа, с лъскава и права фасада, със симетрично наредени прозорци и голяма гаражна врата в средата. До тази врата от външната порта водеше равна асфалтирана алея. А всичко останало между постройката и зида, беше рядка гора, с дървесни видове, непознати досега (поне Парчер не беше виждал такива). Входът към къщата беше през гаража.

       Щом омразната му съседка изчезна зад вратите, той се успокои, дръпна капаците и затвори прозореца. Знаеше, че няма да види нищо повече поне до утре сутринта. А понякога се случваше изобщо да не я зърне, докато не станеше време да си тръгва в неделя вечерта. Какво правеше затворена вътре цели две денонощия, си оставаше загадка дори за неговия съобразителен ум. Имаше и още нещо, което дразнеше любопитството му и го подлудяваше – когато стопанката си беше в къщата, всички прозорци светеха. Човек би останал с впечатлението, че вътре е пълно с народ, но господин Парчер можеше да потвърди, че никой друг освен Анита, никога не е влизал или излизал оттук.

 

 

       Всъщност неуредиците, които задържаха до късно в училището Анита Морисън тази вечер, започнаха още в средата на седмицата. В сряда сутринта се появи напористата майка на онзи Девон – от класа ú – дето бил жертва на компютърна грешка.

       Суин си беше измил ръцете като ú я прехвърли, под предлог, че това е точно от нейната компетенция. А и той отдавна имаше навик да ú възлага нещата, с които не можеше сам да се справи. И така, на нея не ú остана друго, освен да подходи към проблема както тя си знаеше.

       Започна любезно, но без излишно фамилиарничене. Изслуша госпожата, не се поддаде на провокациите в емоционалния ú разказ, не изказа мнение, и чак накрая попита:

       - Значи вие сте недоволна от методите на преподавателя по Древна химия?

       - Да – разтегна уста госпожа Девон, доволна, че вече ще могат да влязат в словесен дуел, където беше силата ú.

       Вместо отговор заместник-директорката стана и започна да рови по някакви папки в едно чекмедже. След малко се завърна на стола си с лист в ръка, който захлупи тежко на бюрото точно пред госпожа Девон. Госпожата се наведе и премрежи очи, за да прочете: “Декларация; Аз, Зелда Марчело Девон, декларирам, че съм съгласна синът ми Кристиан Едуин Девон да учи в Училище за древна и съвременна химия “Абу Муса Джабир ибн Гайан – Гебер” под ръководството на компетентни преподаватели, назначени по преценка на Министерството на образованието и по одобрена от същото програма.”. Тя видя подписа си отдолу и си спомни, че това беше сред многото бумаги, които трябваше да прегледа и подпише заради процедурата по приемането. На пръв поглед тогава, а и сега, не изглеждаше да има някаква уловка.

       - И какво – каза тя, – тук нищо не пише за методите на отделните преподаватели, нито пък декларирам че съм запозната с тях.

       - “Компетентни преподаватели, назначени по преценка на Министерството на образованието” – завъртя листа Анита Морисън към себе си и прочете на глас. – Значи, че от там са преценили тези неща вместо вас – заключи тя.

       - Това е нелепо и абсурдно! – възкликна възмутена Зелда. Тя остана приятно изненадана, че така лесно ú дадоха повод за възражения. – Категорично отказвам да приема преценката им и ще подам иск срещу тях в съда!

       - Подайте го. А до тогава нямаме какво повече да си кажем. – Анита се повдигна от стола си.

       - Момент, момент – спря я госпожата. – Така ли процедирате тук? Значи делата ви са в изрядно състояние и няма да открия нищо нередно, ако се разтърся внимателно?

       Анита се замисли дали да потвърди или да я изгони. И в двата случая щеше да си навлече неприятности и да си загуби времето. Позабави се, докато реши как да постъпи. Най-лесно щеше да е да прехвърли топката на самия Леон. Но тя си имаше свои причини да не го прави. Макар че, знаеше много добре, той щеше бързо да се справи с тази натрапница. – Не, няма да намесвам Леон – помисли си тя.

       - Правете, каквото знаете – стана от стола си Анита. – Моето участие приключва до тук.

       Просто щеше да я държи под око. Какво толкова можеше да намери. Всичко бе надлежно подсигурено срещу любопитни външни погледи. Анита си вършеше добре работата. – Нека рови!

       След като се раздели с нелюбезната и нелицеприятна заместник-директорка, Зелда Девон слезе във фоайето. Там тя спря и остана за миг така – втренчена в някаква точка напред. Умът ú работеше усилено. Кроеше и прекрояваше планове за отмъщение. Ех, ако още работеше в телевизията... как само щеше да ги изтипоса! Но Зеленият канал, където доскоро се подвизаваше Зелда, го свалиха от ефир. Съвсем неоснователно, разбира се – ей така, без предупреждение, само и само да съсипят кариерата ú на телевизионна водеща. Даже останаха да ú дължат хонорари, за което още ги съдеше.

       Зелда се ядоса, много се ядоса. За пореден път я въртяха на малкия си пръст някакви ограничени чиновници! За каква се мислеше тази Анита Морисън – типична нереализирана простакеса. Такива като нея Зелда ги разпознаваше отдалеч.

       Една блестяща мисъл ú мина през ума тогава. Тя се обърна рязко и закрачи обратно към стълбището.

       До преди малко в училището беше тихо и спокойно, но след като звънецът би, коридорите се напълниха с деца. Зелда Девон си проправяше път между тях натам, накъдето забеляза, че са тръгнали повечето ученици. Слезе надолу и се озова във фоайе, от едната страна, на което пишеше “ТРАПЕЗАРИЯ”, а от другата – “БЮФЕТ”. И към двете водеха големи портали, разтворени открай до край. И на двете места вече гъмжеше от гладни деца и докато тя се чудеше на къде да завие, ú се мярна Кристи. Точно него търсеше. Но едва успя да го проследи с поглед, защото момчето вземаше разстоянието на бегом със засилка още от стълбите. Влетя в трапезарията и майка му го последва. В шумотевицата и данданията тук от първо ú стана трудно да се ориентира. Спря и само благодарение на това, че беше малко по-висока от учениците, успя да открие седналия вече на една от масите Кристи. Запъти се натам.

 

       - Не видях в Митологията човек с две глави, но има с три – обясняваше възможно най-тихо Тристан. – Казва се Герион и е титан. Има двуглаво и триглаво куче – изреждаше той докато прелистваше някаква книга.

       Кристи седна запъхтян до тях и също като останалите наведе глава над книгата да види илюстрациите.

       Нако час по час обръщаше поглед към Касандра. Наблюдаваше я. Знаеше, че тя още е разстроена и че най-трудно от всички ще се оправи. Затова снощи той се разрови в шкафчето с лекарства у тях – баба му имаше едни капки, които пиеше за успокояване – валериан, мента и глог. На Касандра можеше да ú подействат добре. Той взе за всеки случай шишето. Щеше да ú ги капне в чая, без тя да разбере. Пък и той самият смяташе да си пийне малко от тях. Но после размисли и се отказа – не, той специално нямаше нужда от успокоителни. Сега гледаше как тя бавно изпива капките с чая си и се надяваше да не ú стане нещо непредвидено от тях.

       Касандра се чувстваше много зле. Не беше спала цялата нощ. Майка ú реши, че е болна и за малко да не я пусне на училище днес. Но Касандра успя някак си да я убеди, че се чувства добре, и тъй като нямаше температура и гърлото ú не беше зачервено, Сесилия склони. За Касандра щеше да е по-мъчително да си остане в къщи след случилото се, защото там беше невъзможно да сподели с някого за онзи кошмар. Тя предпочете да е при момчетата. Те поне знаеха тайната и може би щеше да ú стане по-леко, ако говореха за това.

       Снощи Касандра се прибра в стаята си по-рано, под предлог че си е заляла цветните схеми по биология със сок и трябва да ги прерисува. Тя нямаше какво друго да прави, затова седна, извади моливите и търпеливо започна да изобразява разрези на краставици и листа от мушкато. Нощната ú лампа свети до три след полунощ, когато тя се стресна от дрямката, защото беше отпуснала глава върху моливите и листата, и видя последната си рисунка. От там я гледаше създанието с волска глава и тяло на маймуна. Прииска ú се да отиде да си легне в стаята при родителите си, но знаеше, че ще ги разбуди и ще ú задават въпроси, затова се опита да заспи в своето легло. Остатъка от нощта прекара в полудрямка, изпълнена със сънища и във всеки сън присъстваше странното животно, което правеше какво ли не, но нито веднъж не я нападна, а напротив, привързваше се към нея и дори си имаше име – Волчо.

       Сега тя се бе отпуснала на пейката и слушаше безучастно дискусията около съществата от митологията, каквито предполагаше Тристан, че са онези от пещерата. Идваше ú да заспи. Но мисълта за Волчо все още не ú даваше мира. Касандра измъкна от чантата си един учебник и извади отвътре листа с рисунката:

       - Ето – показа им тя – има ли нещо за него в книгата?

       Никой не се изненада, че го е нарисувала – така добре при това, тя обожаваше да рисува.

       Тристан веднага отговори:

       - По принцип минотаврите са с такива глави, но с човешко тяло, а този е някаква маймуна. Не знам дали…

       В този миг някой дръпна рязко рисунката и я мушна под масата. Беше Кристи. Като вдигнаха глави към него, забелязаха и жената, застанал до масата им. Тънките ú устни бяха разтеглени в нещо като усмивка. Всички знаеха коя е.

       - Здравейте – каза тя и без да дочака отговор, се обърна към Кристи. – Ела, да те питам нещо!

       Той сви уста в типичната си за подобни случаи на нежелани срещи гримаса, и отговори:

       - Ами ние сме заети сега. Имаме спешна работа. Трябва да се подготвим за часа по…