БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мишел Фуко. Ницше, Фройд, Маркс. ( част 1 )

(DrG)

Раздел: Преводна проза  Цикъл:

Когато разбрах за замисъла на тази кръгла маса, той ми се стори много интересен, но и очевидно сложен. Бих се опитал да изляза от това затруднение с помощта на такава уловка : аз предлагам няколко теми, отнасящи се към техниките на интерпретация при Марск, Ницше и Фройд.

Зад тези техники всъщност се крие една мечта : да се състави някокга нещо от рода на пълен сборник или енциклопедия на всички техники на интерпретация, които са ни известни, започвайки от гръдските граматици и стигайки до наши дни. И аз мисля, че само едва няколко глави от този сборник са написани в настоящия момент.

За въведение в тази идея- идея за история на интерпретаторските техники – би могло да се каже, че езикът, във всеки случай езикът в индоевропейските култури, винаги предизвиква два типа подоздрения :

- първото е, че езикът не казва именно това, което говори. Смисълът, който се сваща и непосредствено установява, може би, само скрива, свързва и, въпреки това, предава основния смисъл, „глъбинния”. Именно това гърците са нарекли allegoria или hyponoia.

- от друга стана, езикът ражда и следното подозрение : възможно е, той да не се ограничава със своята собствена вербална форма, но по света има множество неща, които говорят, но не се явяват език. Възможно това, което говорят природата, морето, шумът на дърветата, животните, лицата, маските, скърстените ками; може да бъде език, артикулиран по друг, несловесен начин. Това може много приблизително да бъде предадено с гръдския термин semantion.

Тези две подозрения, възникнали още у гърците, не са изчезнали и в наше време. Започвайки от XIX век, ние отново открихме, че беззвучните жестове, мелодиите и въобще всичкият обркъжаващ нас шум е способен да говори; и именно днес, повече от когато и да е било, ние сме потопени в слушането на този език и се опитваме да открием зад думите някаква круга, по- същностна реч [discours].

Предполагам, че всяка култура, по- точно – всяка културна форма в западната цивилизация, е притежавала собствена система за интерпретация, свои техники и методи, свои собствени начини да подозира езика в това, че той иска да каже нещо друго с това, което казва; и да подозира, че съществува друг език, различен от езика всъшност. И ми се струва, че си струва да се построи система ( или таблиза, за това как са говорили през  XVII век, ) от такъв род начини на интерпретация.

За да разберем, каква система за интерпретация е била основана през XIX в. И, следователно, към каква система на интерптетация сме свикнали ние самите, би следвало, струва ми се, да приемем странична гледна точка, използвайки за това например, такъв тип техника, който е съществувал през XIX век. В тази епоха това, което е създавало мястно за интерпретация, бъдейки едновременно и нейният най- голям вместител, и тази минимална единица, с която е множела тя да оперира – се вявало сходството [ressemblance].

- понятието за съответствие, convenentia, или съобразност- например, между душата и тялото, между редица животни и редица растения.

- понятието sympatheia, симатия, тоест тъждествата на акциденцията в различните субстанции.

- понятието emulatio 1), тоест на своеобразен паралелизъм на атрибутите в различните субстанции или същества, при това атрибутите на едната сякаш отразяват атрибутите на другата ( така, Порта 2 ) указва, че човешкото лице, в което то вижда седем части, е подражание на небето и на седемте небесни планети.

- понятието signature, особености, което, бидейки едно от видимите свойства на индивида, се явява образ на някое негово невидимо, скрито свойство.

- и в края, разбира се, понятието на аналогията, тоест на идентичността на отношението между две, до някъде различни субстанции.

И така, теорията на знака и техниката за интерпретация се основавали в тази епоха на доста ясно определение на всички възможни типове и сходства и са задавали при това два съвършенно различни типа на познание : cognition, тоест достатъчно повърхностен преход от едно сходство към друго, и divination, задъбочено познание, идващо от повърхностното сходство към по- дълбокото такова. Всички тези видове сходства са откривали consensus ( -а ) на света, лежащ в тяхната основа, и се противопоставали на simulacrum, лошото сходство, основано на противостоянието между Бога и Дявола.

Ако еволюцията на западноевропейската мисъл през XVII и XVIII век е лишила тези техники от основания, ако беконосвката и декартовата критика на сходството е изигиргала своята роля в това, че тези мисли бяха заключени е скоби, то XIX век, и преди всичко Маркс, Ницше и Фройд отвориха пред нас нова възможност за интерпретация, на ново обосноваха възможността на херменевтиката.

Такива работи, като първата книга „Капиталът”, като „Раждането една трагедия ...” или „Генеалогия на морала”, като „Тълкуване на сънищата”, отново ни изправят пред лицето на техниките на интерпретация. И този шоков ефект, който извикали тези работи, то своеобразното оскърбление, което те нанесли на европейската мисъл, възможно, са свързани с това, че пред нашите очи отново се е появило нещо такова, което самият Маркс е наричал „йероглифи”. Това ни поставя в неудобно положение, защото тези техники на интерпретация засягат самите нас, защото сега ние, като интерпретатори, с помоща на тези техники започнахме да интерпретираме самите нас. Но с помоща на същите тезитехники ние сме длъжни сега да изследваме и самите Фройд, Ницше и Маркс като интепретатори, и по този начин ние взаимно се отразяваме в безкрайната игра на огледалата.

        Фройд говореше за трите велики нарцистически разочарования в европейската култура : първото е свъразно с Коперник, второто- с Дарвнин, доказал произхода на човека от маймуните, и третото със самия Фройд, отрил, че съзнанието е основано на безсъзнателното. И аз си задавам : не може ли да смятаме, че Маркс, Ницше и Фройд, завладявайки ни с интерпретацията, винаги отражаваща себе си, са създали около нас и за нас – такива огледала, където образите, които ние виждаме, стават за нас неизчерпаемо оскърбление, и именно това формира нашият нарцицизъм? Във сески случай, бих искал да изкажа няколко съображения по този повод. Струва ми се, че Маркс, Ницше и Фройд не са увеличиили количеството на знаците в западния свят. Те не са придали никакъв нов смисъл на това, което преди е било безсмислено. Но те измениха природата на знака, самитят начин, по който въобще може да се интерпретират знаците.

Първият въпрос, който бих искал да обсъдя тук : наистина ли Маркс, Ницше и Фройд толкова дълбоко са видоизменили самото пространство на разпределението на знаците, пространство, където знаците стават знаци?

В епохата, приета от мен за точка на броенето, в XVI век, знаците хомогенно се различавали в пространството, което също било хомогенно във всички напрвления. Земните знаци са препращали към небето със същия успех, както и към подземния свят. Знаците са могли да препращат от човек към животно, от животно към растение и обратното. Започвайки от XIX век, започвайки от Фройд, Маркс и Ницше, знаците се оказали поместени в пространството много повече диференцирани от гледна точка на задълбочеността- ако тя е разбирана не като нещо вътрешно, а обратно, като външно.

Аз, в частност, мисля тук за неспитащ спор, който Ницше е водел с идеята на задълбочеността. Ницше критикува идеалната задълбоченост, задълбочеността на съзнанието, той я обявява за измислица на философите. Тази задълбоченост обикновено изглежда като чисто вътрешно търсене на истината. Но Ницше показва, че тя индиректно предполага отстъпка, лицемерие, прикриване. Така че интерпретаторът, когато той разглежда знаците на тази задълбоченост, за да ги разобличи, е длъжен да се спуска надолу по вертикалата и да показва, че тази задълбоченост на вътрешното в действителност – ствсем не е това, за което тя самата говори. Интерпретаторът, следователно е длъжен, както казва Ницше „добре да разкопава основанията” **.

Но в действителност този път надолу се извървява само за това, за да се въстанови тази блестяща повърхност, която е била скрита и погребана. Тоест, ако интерпретаторът е длъжен да се движи към дълбините в своето „разковаване”, самото движение на интерпретацията – това своего рода възвишение, стремление нагоре, то прави растилащата се под него глъбина все по- видима. Дълбината сега представлява изключително тайната на повърхността, толкова важна в „Заратурстра” – има, строго казано огледален образ, откритие на това, че тя всъщност не е нищо друго като игра или е подредена от повърхността. Колкото по- дълбок е представен светът, толкова по- очевидно става, че всичко, смятащо се за задълбоченост на човека, предствалява само детска игра.

Аз питам : не може ли – при всички очевидни различия – да се съпостави тази пространственост [spatialite], тази игра, която Ницше води с понятието на задълбочеността, с тази игра, която Маркс води с поянитието на  „плоскостта” [=пошлостта, platitude]. Това понятие е доста важно за Маркс, е началото на Капитала той показва, как за разлика от Персей, той е длъжен да се потопи в мъглата, за да покаже, че всъщност зад него няма никакви чудовища, никакви задълбочени загадки, и цялата задълбоченост, стояща зад създадените от буржоазията понятия за пари, капитал, цена, всъщност представляват само „плоскост”.

 

Источник на превода : http://www.lib.ru/CULTURE/FUKO/nfm.txt


2006-07-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)