БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Две луни

Елена Павлова Павлова (afala)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

Ниско над хоризонта вече се очертаваха надупчените чела на двете луни. Все още беше горещо, но Кеа не можеше да чака повече. Изпълзя от дупката между скалите, където беше потърсила прикритие от обедната жега. Изпитът трябваше да е приключил още вчера. Фактът, че и днес крачковците на комисията никакви ги нямаше наоколо все още не я притесняваше много - всеки знае, че изпитът по оцеляване за това е изпит по оцеляване, за да ти донесат цял куп фалшива информация и при все това да се справиш. Така че тя просто беше фиксирала посоката и вървя цяла нощ с очакването да се натъкне на квесторите някъде по пътя към тролбурга. Не ги срещна. Нямаше ги и тази вечер и сега вече започваше да се чувства леко изнервена. Изпитът траеше седем дни; провизиите и водата й бяха точно изчислени. Кеа се беше постарала да спести малко - за всеки случай, в пустинята просто трябва да си нащрек, но високите температури си имат и високи изисквания. Е, на този климат човек се обезводнява за двадесет и четири часа, до четиридесет и осем вече не е в състояние да се движи, а най-късно на шейсетия час... Кеа подозираше, че цифрите са дори леко завишени. Което пък означаваше, че ако до сутринта не намери изход, няма да доживее до следващата вечер. Вариантите, както го виждаше, бяха два: оптимистичен, щеше да се натъкне на комисията по някое време тази нощ и да й съобщят, че е издържала изпита; песимистичен, че не е издържала изпита по неизвестни причини и комисията я е зарязала. Носеха се слухове за някои от хаховците, изчезнали безследно по време на теста... Но пък самият факт, че си оцелял седем дни би трябвало да означава добра оценка. Имаше и трети вариант, допусна, докато равномерно ускоряваше крачка по посока надупчените луни - че се е загубила по някое време и се е отклонила от предполагаемия маршрут толкова, че комисията не може да я намери. Което, първо, беше от категорията на песимистичните варианти и, второ, беше равнозначно на лоша оценка. Слънцето най-сетне изчезна зад хоризонта, небето доби мрачния си оттенък на сиво, въздухът позахладня и стотиците хиляди звезди грейнаха успокоително, сплитайки се в познатите от най-ранно детство мотиви. Кеа премина в равномерен бяг и се постара да избута в някое далечно ъгълче на мозъка си всички странични мисли - оцеляване, изпит, дом, сочни плодове, вода, приятели, познати лица и ловни територии... Важното беше да тича, упорито да следва лунната пътека и да стигне колкото се може по-далеч тази нощ. Останалото нямаше значение. При все това, когато луните се изкачиха високо, тя вече удобно беше потънала в езерото на спомените. Нейната стая, високо горе в кулите на тролбурга. Беше опасана от леко накъдрено косъмче с нежни бледи листенца, мустачетата му висяха навън от зиналата нощем пора и сигурно след година-две тролбургът щеше да образува и гънка-балкон. Косъмчето вече плододаваше. Когато откъсна първия му плод - сочен и добре налят, сладък, златист като пясъка - Кеа внимателно събра семките и тържествено ги хвърли през пората. Нека се пръснат и дадат живот, и донесат благодат на нуждаещите се, както се пееше в Песните на тролите. Залата с лишеите - към нея водеха множество кривуличещи, тесни коридорчета-капиляри, както и една по-широка артерия, но беше встрани от главните пътища. Намираше се в сърцевината на кулата, нямаше пори и вътре винаги царяха прохлада и полумрак. Само месните лишеи хвърляха бледи, призрачни отблясъци по порестите стени. Човек можеше да поседне на пейките в нишите и да вдъхва сладкия аромат. Почти винаги имаше и някой от чираците на готвачите, да пренасочват лишея към слъзните каналчета на стаите или пък да подкастрят узрелите участъци. Кеа винаги се усмихваше при вида на чирачетата, понесли грамадни кошници с още потръпващи, сочни късове зрял лишей, които довечера щяха да влязат в менюто... Стълбището - най-голямата артерия, която минаваше вертикално през цялото тяло на тролбурга. Опасваше я гъста мрежа мускулни влакна, напречните израстъци на които с годините се бяха вроговили и представляваха удобни широки стъпала. Децата обичаха да се спускат като маймунки встрани от стъпалата, да стъпват несигурно по тънките ластари и да паникьосват родителите си. Но наблизо винаги имаше кръвни телца - многоръки и многокраки, с яки лапички и опашки, ококорени с цял кичур очички - и ако се случеше някое от хлапетата да се изтърве, те бързаха да се притекат и да го подкрепят. Мехурът - цяло малко море, пълно със свежа вода и неизброими форми на живот. И тук нямаше пори, а от тавана винаги капеше, дъждец със свежо ухание. Можеше да поплуваш навътре, да си събереш цяла торба краставички или да влезеш в епична битка с орляк белезникави змиорки, а фините да ти помагат и накрая да си поделите плячката. Можеше и да се покатериш по мускулните влакна на стената - дебели като ръка и много по-здрави от тези в артериите - и да се конкурираш с кръвните телца за паячета и други вкусни вредители. А ако продължиш напред по влакната, накрая ще стигнеш до самия таван и там ще си набереш сапунени плодчета - мекички, малко лигави и идеални да си измиеш косата. Като ги откъснеш, можеш да се пуснеш и да се гмурнеш в най-дълбокото. Летиш надолу цели десет метра... Пък можеш и просто да събираш оксалатни камъни по дъното. Има големи като човешка глава и стават страхотни статуи. Малките са идеални за бижута. И, разбира се, накрая трябва да идеш да се отблагодариш на тролбурга - да се спуснеш надолу, надолу по стълбата и да клекнеш над Червото, заобиколен от кръвните телца. Те хвърлят вътре отпадъците си; и ти трябва да го сториш, за да може цикълът да се затвори, затоплената каша да ферментира и тролбургът да я положи на земята след себе си, заедно с безбройни семенца и кълнчета - малък оазис на благодат сред жестоката, стерилна пустиня. И тъй, след като си живял вътре в тролбурга - и си живял добре, и си се ползвал от благата му - на свой ред ставаш част от цикъла. Растенията може би ще оцелеят, ще се разселят, ще дадат плод и ще изгният, и ще облагородят още късче пустиня, и след много, много години пустинята ще стане рай. Първото излизане - господи, беше толкова развълнувана! Беше на девет и щеше да ходи с групата си да събират малки крачковци. Спуснаха се по Стълбището и по страничните ходове край Червото. И после бяха на повърхността. Пълзяха с дупетата назад по грапавата, нарязана и изсушена от вековете кожа. Беше много смешно... а после стъпиха на пясъка, учителката им нареди да се строят в кръг - и да погледнат нагоре - и Кеа чак усети буца в гърлото си. Беше привечер, жегата вече спадаше, луните висяха ниско над хоризонта, а пустинята беше тъй необятна и тролбургът толкова голям... Величествен беше. Едно е да гледаш бургите на снимки, а съвсем друго - да си тук, до твоят собствен дом и да съзерцаваш назъбения му силует, който закрива половината небе, да виждаш разкритите пори, всяка от които е нечия стая... Да наблюдаваш отблизо един свят - мъничък спрямо цялата тази безконечна пустиня, но огромен, когато си на девет или деветнадесет, или дори деветдесет... Тогава не хвана нито един крачко, разбира се, но пък осъзна нещо много по-важно - не точно смисълът на живота, но поне неговото естество. Все още тичаше, когато небето започна да просветлява и сиянието на безбройните звезди над главата й полека-лека намаля. В първия момент, когато го видя, си помисли, че има халюцинации - можеше да се очаква, като се има предвид, че усещаше езика си като чуждо тяло в устата, изсъхналото й гърло дращеше при всяко вдишване, а дробовете й свистяха като ковашки мехове. Но, господи, не беше мираж или видение, силуетът му се очертаваше на фона на небето. Кеа сви към него - щеше да е по-лесно първо да се добере до ивицата растителност и да я следва, но нямаше време, денят вече беше напъпил и, ако не се скриеше от горещината в тролбурга, жива щеше да се опече. Позволи си дори да ускори ход, докато лениво се чудеше как е могла дотам да обърка посоките - според нея бургът й трябваше да се движи тъкмо на обратната страна и под друг ъгъл. Е, без значение беше, по-важното е, че се прибираше у дома. С малко късмет, изпитът щеше да приключи. Все пак се беше надценила. Когато стигна до торната ивица - двудневна давност, едва напъпили кълнове - вече едва креташе и пред очите й се мержелееха черни кръгове. За малко да се блъсне в стената на тролбурга. Сляпо протегна ръце, напипа гънките и запълзя нагоре, към прохладната утроба. Странно, помисли си, къде ли са наблюдателите и защо никой не идва да й се притече на помощ? Или и това беше част от изпита? После най-сетне се добра до входното отверстие - защо не напипваше втвърдения ръб на подпорите? - пъхна се през започналите да се затварят кожни ципи и омаломощена падна на нещо меко. Благословената хладина я обгърна. Когато дойде на себе си, дори не знаеше кое време е. Освен на меко, беше и на мокро - влагата благотворно галеше изсъхналата й, напукана кожа. Отвори очи, зърна над себе си тавана на Морето и се засмя дрезгаво. Всичките безумно тежки тренировки през детството й не бяха отишли напразно, съзнанието й можеше да изключи, но оцеляването й беше влязло буквално под кожата. Можеше да си представи що за гледка е била - пълзяща като лишено от разум кръвно телце, напред и навътре по завоите, докато се довлече до водата, защото не е важно само да се подслониш от изпепеляващото слънце, трябва да си възстановиш течностите, преди нарушеният електролитен баланс да те е убил. Обърна се по корем, пи вода и с доста усилия се спря след първите няколко глътки. Ако прекалеше, щеше да повърне, знаеше си го. Надигна се, наплиска се и се извърна. Вкусът на водата беше странен - благословено-живителен, но все пак странен - и тя го беше отдала на обезводняването. Но не можеше да си прави повече илюзии. Това изобщо не беше нейният тролбург. Не се виждаше жива душа наоколо, мускулните влакна бяха натежали от странни плодове, формата на брега и входа не беше съвсем същата, дори мотаещите се насам-натам кръвни телца не изглеждаха както трябва... Къде, по дяволите, се намираше? Колебливо пристъпи към стената и си откъсна няколко плода. Изплю още първия - имаше ужасен вкус! - Кой, за Бога, би могъл да яде това чудо? - промърмори под носа си и излезе от Морето. Тръгна по артерията, все още вървеше малко на автопилот и за малко да се блъсне в насрещната стена при завоя. Да, конструкцията на тролбурга беше същата, но не и размерите. По-малък, този определено беше по-малък. И може би необитаем, ако се съди по необраната реколта и затлачванията. Пътем пробва още няколко плода и стресна цяла група кръвни телца. Плодовете не ставаха за ядене, телцата не биваше да бягат от нея. Зърна лишеи там, където изобщо не трябваше да ги има, на крайно неудобно място насред кръстопът на капиляри. Пак там, близо до тях, приканващо примляскваше и вратата на стая, която в нейния собствен дом използваха за склад. Реши да рискува, извади ножа си и отряза солиден къс от лишея. Вратата я пропусна след кратко колебание. Както и беше предположила, стаята имаше пора, вече притворена заради дневната горещина. Обитаваха я две косъмчета, накъдрени по познатия й начин и отрупани с ярки позлатени плодове. Опадалите листа си лежаха на пода, все едно кръвните телца не бяха влизали тук от седмици. Толкова по-добре, реши Кеа. Сбута листата на купчина - адски трудна задача, както й се стори - седна на меката им подложка, лакомо впи зъби в лишея и остана доволна да установи, че вкусът е леко неприятен, но не и непоносим. Погълна всичко до последната хапка, облиза потеклия по пръстите си сок, насили се да преглътне и два-три плода, бяха по-скоро стипчиви, а не сладки. След това просто се сви на листата и заспа. Събуди се от мощни конвулсии. Имаше чувството, че тялото й се разкъсва отвътре, болката беше кошмарна. Повърна полусмляната си закуска, стомашните сокове имаха зловещо-зелен цвят и киселината изгаряше устата й. Искаше й се да се върне при Морето и да разкара тази ужасия от гърлото си, но просто нямаше сили да се надигне. Само извърна глава, изпълзя на няколко сантиметра и пак повърна. Простена, когато след поредната конвулсия усети по бедрата й да тече топла, смрадлива струя. Повторно я събудиха кръвни телца - стояха от двете й страни, вперили в нея кичурите си очички. Едното я боцкаше с острото нокътче на предния си крак. Другото я опипваше с хоботчето си. Смукалцето му беше хем лепкаво, хем студено и едва чуто жвакаше всеки път, когато поглъщаше капчица от потта й. - Махайте се! Оставете ме да умра! - пошепна тя, но дори не беше сигурна, че е чула гласа си. Във всеки случай, телцата не трепнаха. Следващия път, когато отвори очи, в стаята имаше осем или девет кръвни телца, а пората беше широко отворена да поеме нощния хлад. После пък пората още беше отворена, но телцата си бяха отишли. Около Кеа на талази се носеше смрад, цялата беше изплескана със собствените си отпадъци, едната й ръка беше в кръв - но се чувстваше по-добре. Поне съзнанието й беше ясно, нищо че дори да си отвори очите беше кошмарно усилие. Мина доста време, преди да успее да събере достатъчно сили да изпълзи в отсрещния ъгъл, на чисто. Така гледаше към раницата си. Телцата я бяха скъсали и бяха пръснали съдържанието й - семенца, плодник на лишей, дрехите й, крачкомерът, далекогледът, картите върху свитък изсушена кожа... Доплака й се при вида на тази разруха, но очите й бяха сухи, пак се обезводняваше. Немощно се претъркули към стената - и се втренчи право в едно от мустачетата на косъмчето. На него висяха два плода и с тях ставаше нещо странно. Изменяха се, можеше да се закълне в това, бяха станали мъничко по-бледожълти, някак по-обли и длъгнести... или халюцинираше? Изтощено затвори очи. Беше ден и беше горещо, сигурно защото пората се опитваше да проветрява помещението. Изотзад се чуваше някакво жвакане, но Кеа дори не беше в състояние да се обърне по гръб. Плодчетата висяха досами устата й - добре наляти, златисти като пясъка - и след безкрайно много време тя видя ръката си да пълзи към тях като умиращо животно... и да ги откъсва. Натъпка ги в изпръхналите си устни. Бяха сочни и сладки, почти каквито ги помнеше. Преглътна, семчиците се стекоха от устата й заедно със струйка слюнка и сок. Затвори очи. Сънуваше, че се тъпче с лишей, къса го направо от стената и го бута в устата си, а вкусът му е благословен, най-вкусният лишей, какъвто някога е яла, дъвче го и скимти като животно, лакома до премала. Чак когато пръстите й напразно зашариха по кожата на стаята и не напипаха дори туфичка още, осъзна, че това изобщо не е сън - плодникът беше успял да върже и тялото й, подсилено малко от плодовете, я беше повлякло безпаметна към вкусната храна... и към влагата в живителните сокове. Набра си още няколко плода - тези изглеждаха нормално. Междувременно пак беше паднала нощ, а стената беше успяла да всмуче телесните й отпадъци и само суха, ронлива коричка по пода й напомняше за кошмарното преживяване. Позяпа я, все още несигурна в себе си - беше оцеляла, кой знае как и защо ли плодовете и лишеят първо бяха отровни, а после не? - и накрая тромаво се изправи. Трябваше да пийне вода! Този път се сети да си напълни манерката от Морето, поотми и мръсотията от себе си. Пи, яде, спа, отново яде, а отварящата се и затваряща се пора отмерваше изтичащите покрай нея часове. Класната стая беше просторна и светла, винаги светла, защото част от стената граничеше с ръба на фасетното око, а то не се затваряше. Но беше и винаги прохладна, дори денем, защото я миеха слъзните канали и я охлаждаха, както и самото око. Тролбургът гледаше напред, към пустинята. Понякога, когато уроците бяха скучни, Кеа се чудеше какво ли е виждал той през безбройните векове на пътешествието си. Нощем потегляше - бавно, бавно, чутовното му туловище се надигаше на порестата си подложка, милиони псевдоподи пресяваха пясъка и теглеха стотиците хиляди тонове напред и все напред по курса, повдигнатата като шейна предница загребваше и поглъщаше най-горния почвен слой; скали и песъчинки се смилаха във вътрешността за да бъдат добавени накрая към торната каша в Червото... Понякога тролбургът изминаваше километър, понякога два или три, в търсене на минерално находище. Сутрин подложката спадаше, псевдоподите се забиваха в пустинята и бургът заспиваше, все тъй втренчен в безкрая, а сондите-корени всмукваха ли всмукваха всяка молекула влага и ценни вещества от дълбините... Имал ли бе планини този свят, чудеше се Кеа и дали тези странни създания ги бяха изяли в хилядолетните си скитания? Колко по-мъртва би могла да е била пустинята, когато първият тролбург е преминал първия си километър? И колко са бургите, които прошарват жълтеникавата пустуш с ивици зеленина? - Не, не е имало катастрофа - разказваше учителката в светлата класна стая. - Корабът е кацнал нормално, той просто никога не е бил предвиждан да излети. Представете си семената, които вятърът разнася - и ние сме били семе като тях. Понякога те намират къде да пуснат корени и да всмучат вода, и да порастнат, понякога вятърът ги носи с години, а понякога стигат до благодатна пръст... В бордовия дневник ще видите интересни доклади и съобщения за колонии, покрай които сме преминали. Светове, населени от хора - от кораби като нашия, прелетели през космическата бездна за да засеят човечеството. Странни светове и много различни, но все човешки дом. - Е, да, но всички те са годни за живот! - възразяваха учениците. - Да, някои са благодатни - учителката винаги се усмихваше - но на други условията са близо до граничните. Освен това никой там, на Земята, не е очаквал да попадне на такъв странен свят като нашия. Машините са машини, те имат програми... досущ като тролбургите. Живей, движи се, разнасяй семена, посей ги там, където могат да прихванат. Машините не отчитат истината, каквато я виждаме ние хората. Всичко е в бордовия дневник. Ще видите сами - условията, както машините са ги видели, са в рамките на граничните. Само дето не е имало хора да им кажат, че животът, който са засекли, не е такъв, какъвто от Земята сме очаквали. Не е имало хора да им кажат как да тълкуват регистрираното в дневника. Е, ние все пак сме имали късмет. Преди да се преселим от кораба, един от учените е провел изследване с компютрите за да уточни степента на възможна грешка. Ако допуснем, че нашият свят е възможен, и са възможни още по-абсурдни светове от него, можело е да попаднем и на такъв, където не бихме оцелели, но според машините би съответствал на граничните условия. - Не бихме оцелели и тук! - възразяваха учениците. - Да, но близо до кораба е преминал тролбург и изследователите са успели да го опитомят. Предците ни са се заселили в него, после са опитомили и други... Благодарение на тях сега сме тук. Кеа гледаше през окото, към жълтата пустиня, и жълтото небе, и се чудеше. Какъв странен обрат на еволюцията бе породил титаничните тролбурги? Защо, самите те живот, сееха живот след себе си? Два пъти, докато растеше в утробата на бурга, бяха пресичали торни ивици на други чудовища. Цялото огромно туловище се вдигаше във въздуха - първо предницата, нагоре и в дъга, докато опре от другата страна на растителността, после средата като мост и накрая задницата - и това костваше много енергия и усилия на тролбурга. Ни една тревичка не биваше да бъде смачкана... Какво ли би се случило тогава, когато цялата планета се насече от ивици и се наложеше да ги прескача непрекъснато? А когато светът стане рай и тревата порастне навсякъде? А когато... Не беше сигурна колко точно дни са минали - от шест беше в съзнание и възвръщаше полека-лека силите си, но нямаше представа дали преди това е боледувала три, четири или дори повече. Във всеки случай, вече беше загубила вяра, че крачковците на комисията ще се появят. И, когато вечерта се събуди, както винаги, още при първото трепване на пората, реши, че се чувства достатъчно добре да предприеме по-сериозна експедиция. Отряза си лишей, събра плодове, напълни си манерката и пое към стълбището. Всичко в стаята й, а и в околните капиляри, дори вече и по брега на Морето, беше годно за ядене и подходящо за нея. Но в по-далечните коридори, докъдето беше стигала, промените още не бяха настъпили. Така че трябваше да се запаси, ако не иска да изкара още една подобна криза. Всъщност, като се замислеше, именно отделеното от нея тогава, а също и семената и плодниците от раницата й, и кръвните проби, които телцата й бяха взели, бяха помогнали на бурга да се промени. Той я хранеше, поддържаше живота й, както и на всяко друго същество в себе си. Е, трябваше му време, но, за бога, та той все пак беше огромно животно. Всъщност, каза си Киа, докато разгръщаше разраслите се мускулни влакна около основата на Стълбището, погледнато от този ъгъл, точно в момента тя опитомяваше тролбурга, вървеше по стъпките на древните си предци, в отчаянието си проникнали в един такъв... По стар навик, докато подбираше по-дебелите стъбла - тези тук не бяха вроговени в стъпала като стълбите у дома - се запита колцина ли от първите колонисти са загинали, защото подобен начин на живот ги е ужасявал... и колцина ли са умрели, докато онзи първи тролбург се опитоми и ги приюти в утробата си. Катереше се все по-нагоре и по-нагоре, направо замаяна от изобилието и богатството, които я заобикаляха. Голяма част и от плодовете, и от съществата, които срещаше по мрежата, изобщо не съществуваха у дома. Би могла да вземе кълнове и бебета, да ги пренесе вкъщи и... сурово си напомни, че всички те - поне засега - са отровни за хората и, значи, опасни. Зърна голям паяк, който си беше сплел гнездо в болезнено побелели от досега му влакна и беше приклещил две кръвни телца. Знаеше, че рискува, но се отклони към по-нестабилните участъци и уби паяка с няколко ловки удара. Телцата й се ококориха, размахаха кичурчетата си очи и мигом помъкнаха трупа на врага си надолу, към Червото. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-странна ставаше флората и по-малко познати неща срещаше. Дори цветовете бяха някак необичайни. Така се беше наострила, че за малко да изпищи, когато ръката й напипа вроговено стъпало в по-старите слоеве на мрежата. Не беше като у дома, пък и тънките власинки на младите ластарчета вече го покриваха почти изцяло, но вдлъбнатинките за пръсти още се усещаха - и не бяха... правилни. Въодушевена, Киа потърси друго стъпало. Намери го доста по-нагоре и малко по-встрани, отколкото очакваше. А горе, на големия аортен изход личаха следи от почти разградени вече подпори. Цветът на всички листа и ластари, и дори отчасти на стените, беше някак гневно червеникав. - Да си виждала някога нещо такова? - попита сама себе си Киа и си отговори. - Бургът е бил обитаем, не съм аз първата, която го опитомява. Само че кой, по дяволите, е живял тук? Тук горе, в кулите, дори капилярите и стаите не следваха точно познатия мотив, тя постоянно се натъкваше на разклонения, които не си бяха на местата. Пък и следите от чуждо присъствие ставаха все по-очебийни, макар и доста стари. Може би, ако се беше заела да претърсва стаите, щеше да открие и лични вещи, но различията започваха да я притесняват и Киа забърза към командната зала. Не би могло да се каже, че бургите имат обособен мозък. Нервната им система и неголеми клетъчни възли пресичаха цялото тяло - и не можеше да е иначе, защото чутовното същество не би могло да реагира достатъчно бързо. Но все пак горе и в предната част, зад и между очите, нервните влакна бяха значително повече и се преплитаха в използваема мрежа. Освен това... Чак дъхът й спря, когато зърна първия участък от тръбата, издул кожата на стената и тръпнещ с нежна пулсация. Само беше учила за това и сега се надсмя сама на себе си, защото когато минаваха биологията на бургите, уроците за половата система й се струваха скучни. Та кога би могла да срещне друг бург? А сега се намираше във вътрешността на женски екземпляр и направо тръпнеше от благоговение. Още няколко крачки, тръбата се разширява и вече върви плътно под кожата и... - Да! - триумфалният вик неволно се изстръгна от гърлото й. Там, където у дома имаше каналчета на семепроводи и басейни за сперма, тук в удобни маточни гнезда почиваха яйца. Бяха почти колкото човешка глава, сбръчкани и вроговени като самата кожа на бурга, но и някак... живи. Кеа погали едното и по повърхността му веднага изби сок. С лепнещи пръсти тя посегна към талисмана на врата си и го стисна. Усмихна се, тръсна глава и забърза нататък по артерията. Точно както у дома, бомбените канали се отваряха при приближаването й. Покатери се в един и остана много доволна да види широкия хангар и порастналия на тавана планер. Беше зрял и, макар и с малко странновата форма, определено ставаше за летене. Отзад, между прегънатите още криле, се крепеше сложна система мускулни джобчета. Кеа бръкна вътре и стените им се свиха за да обхванат слабо ръката й. Да, определено планерът беше узрял. У дома джобът представляваше бутилка за сперма, тук беше гнездо за яйце, но и в двата случая щом беше годен да стисне и пази повереното му, крилете бяха достатъчно твърди за да носят товар. - Чудесно! - промърмори под носа си, докато заднешком се спускаше по канала. Командната зала се оказа поредната изненада. Подсъзнателно очакваше нещо подобно, може би, но... У дома тук бяха вързали част от апаратурата на кораба. С времето и тролбургът се беше научил да отглежда нужните им прибори - или пък екзобиолозите от екипажа го бяха научили, в училище така и не им бяха преподавали подробно този етап. Важното беше, че имаше екрани, клавиатури, писци, плотер, чертожна маса за топографите... Освен това тук се намираха Предците. Първият, беше им обяснила учителката, случайно станал жертва на системата, мустачетата го заловили и го лепнали за стената. Но когато хората се убедили, че той е добре, просто участва в симбиотична връзка с тролбурга, наред с всички останали пленени от мустачетата същества, се научили и да използват пълноценно този дар божи. Предците не говореха много, особено най-старите. Но в случай на нужда вахтените винаги можеха да потърсят съвет от тях, най-блестящите умове сред населението на тролбурга. Според една от теориите така бургът просто можеше да се пригажда по-добре към живия си товар, според друга той използваше мозъците и познанията на свързаните със себе си да разсъждават вместо него - без сам да е разумен, добиваше разум. А може би и двете теории бяха верни? И в тази командна зала имаше апарати, обрасли тук-там с лишеи и влакънца. Имаше уреди странни и причудливи, непознати и необясними. И бяха много - повече, отколкото някога са се събирали в родния тролбург на Кеа. Растителните им аналози, гневно-червени, също бяха необикновени и непривични. А Предците, боже мой... Тя не изпищя само защото се боеше да не ги събуди. Бяха четирима, окачени на стената сред всички останали представители на фауната. На ръст колкото човек, но ръбати и непропорционални, те не приличаха на нищо, което някога бе виждала на снимки от Земята или пък сред торните ивици в пустинята. Имаха люспи, досущ като самия бург. Телата им бяха ръждиво-кафеникави, а на главите им като шлем лежаха рогови кори със същия гневно-червен цвят като растителността тук горе. Ако до момента Кеа си беше въобразявала, че, каквито и странности да забелязва, все пак бургът е бил обитаван от нейния народ, вече не можеше да се придържа към тази илюзия. Предците в залата не бяха хора. Първият й порив беше да се обърне и да избяга. Струваше й се, че я наблюдават, че от бомбените канали ей-сегинка ще скочат живи и несвързани със стената тези люспестите и... Бавно си пое дъх и бавно го изпусна - като при лов на поотраснали крачковци. Важното беше да се успокоиш, да не се поддаваш на паниката... Предпазливо се обърна с ръка на ножа. Наблюдаваха я, разбира се. Няколко кръвни телца се бяха скупчили отзад в коридора и се блещеха срещу нея. Кеа изчака няколко секунди сърцето й да се успокои и пристъпи навътре в залата. Звездите грееха ярко и на екраните, и през очите на тролбурга. Едната нащърбена луна висеше току пред нея, сякаш подигравателно я наблюдаваше. Някои от апаратите още работеха. Нещо подобно на плотера у дома например определено чертаеше карта. Тя вдигна края й и я прегледа. Почти веднага в очите й се наби късичката надлъжна линия, пресичаща маркирания курс на този бург. Трябва да беше нейният собствен дом, чиято ивица този тук беше прескочил по пътя си. Ако беше права, то те се движеха под малък ъгъл един спрямо друг. Кога обаче се бяха разминали? В какъв мащаб се чертаеше тази карта? Постави си въпроса по друг начин. Разминаването определено не беше станало след като е оздравяла, защото нямаше как да пропусне катаклизмите при прескачането на ивицата. Значи, не по-малко от шест и не повече от десет, максимум дванадесет дни, но не беше убедена, че е боледувала толкова дълго. В най-лошия случай нейният дом трябва да се намираше на може би десетина километра от тук - всъщност правата линия би трябвало да е по-къса. Зависеше от ъгъла на разминаване. Освен това ако родният й тролбург беше в обхвата на уредите, щеше да е отбелязан на картата, значи така можеше да изчисли и мащаба и... Усмихна се триумфално. Вероятно, ако не беше случайността да се натъкне на този бург, до сутринта на онази фатална нощ щеше да е забелязала дома си. Е, въпрос на късмет. Просто все пак се беше движила в не съвсем правилната посока, но е щяла да успее да се прибере още тогава. Набеляза посоката, извади далекогледа си и се приближи до ръба на окото. Претърси хоризонта. Имаше ли я онази черна сянка? Ако да, то трябваше да се вижда и през деня. Но пък, стаята й беше от другата страна, а и не беше обикаляла кой знае колко, не и с цел да наднича през порите, пък и в “нейния район” се намираше доста по-ниско... Сви рамене, прибра далекогледа и излезе от залата. Астрономия... астрономията й беше интересен предмет. Учеха за звездите, за луните и защо този свят е такъв, какъвто е. - Броят на възможните цивилизации с развит разум може да се определи по следната проста формула - обясняваше учителката, - създадена още през двадесети век на Земята. Написа я на стената: N=R*fpneflfifcL - Това уравнение би трябвало да изразява броя на технически развитите цивилизации в Млечния Път или дори във Вселената, според факторите, нужни да поддържат разумен живот. Първите три фактора са физични: коефициент на формиращи се звезди, процент на онези от тях, които имат планети, среден брой планети на система, способни да поддържат живот. Следващите два фактора са биологични: коефициент на планетите, на които действително възниква живот и коефициент на онези, на които той стига до разум. И последните два фактора са социални. Те представят онази част от планетите с разумен живот, които включват технически развити цивилизации, способни на междузвездни пътешествия и средната продължителност на съществуване на подобни цивилизации. Всеки от тези фактори трудно може да бъде измерен. Вече е доказано, че съществуват пригодни за живот планети - земните колонии са изградени на такива. Намерени са също и артефакти на чужди цивилизации, това сме го минали в часовете по история. Следователно не сме сами... Тъй че минималният възможен резултат от пресмятането на тази формула вече не е единица. Но, не само до момента на изпращане на нашия кораб, а дори и в края на полета му представители на такива чужди цивилизации все още не бяха открити, нито на Земята, нито на колониите, покрай които сме преминали. - Какво общо има това с астрономията? - беше си позволила да попита Кеа. - Много просто, скъпа. Днес ще разглеждаме звездните купове. Причината корабът ни да бъде изпратен към един такъв е именно контакт с чужди цивилизации. - Но... - Да, знам, все още не сме установили контакт. Но, след като взели предвид процента на пригодните за живот планети, броя на онези от тях, на които са намерени артефакти, а и много други фактори, земните учени стигнали до извода, че съществува нелош шанс поне една от пет-шест хиляди звезди да притежава планета с развита техническа цивилизация. За това и сме тук. Ако учените са прави, някъде в нашия звезден куп, в чиито център сме, би трябвало да живеят поне двадесет цивилизации и с поне една от тях все някога ще се срещнем... Е, правилата се изучават в часовете по екзобиология, а ние нека се занимаем със състава на звездните купове. Това, което виждате нощем, са само част от всички звезди, които... Формули. Правила. Крайно безсмислено. Тук, на тази изпечена и мъртва земя нямаше извънземни. Пък и да имаше, едва ли точно Кеа щяха да срещнат като за пръв контакт. Тя пак се зазяпа през окото и се зачуди какви ли изумителни гледки бе виждал тролбургът по пътя си... и има ли въобще изумителни гледки в спечената от горещина пустиня. Разполагаше с почти цялата нощ и все пак тя не й стигна, защото не искаше да пропусне нито една подробност. Започна от най-горните помещения и методично успя да обходи горе-долу половината бург. Нямаше абсолютно никакви следи от скорошни обитатели - и почти никакви вещи по стаите. Намери само няколко стари карти, две-три дреболии - може би играчки, а може би уреди с неясно предназначение. Имаше и нож от странен червеникав метал, беше остър, но изключително гъвкав. Като цяло обаче тролбургът изглеждаше напуснат. Обитателите му сякаш си бяха събрали багажа и бяха изчезнали, захвърляйки сред себе си само непотребните боклуци. Кръвните телца сигурно доста бяха помогнали с почистването, прибирайки дрехи и всички органични предмети. Защо обаче, запита се Кеа, в такъв случай тези... извънземни... не си бяха откачили и апаратурата от командната зала? Предците нямаше как да си вземат, те веднъж и завинаги са се сраснали с организма на бурга, но разните екрани, плотери, клавиатури... Е, сигурно някъде горе имаше бордови дневник и учените у дома все щяха да успеят да го разчетат. Намереното прибра в раницата си, използва ранната утрин да се запаси с вода и храна и се чувстваше толкова въодушевена, че смяташе, че няма да може да заспи. Нищо подобно - тялото й, както винаги, знаеше по-добре от нея от какво има нужда. Събуди се рано привечер, пората още беше затворена. Използва оставащото време да се окъпе в Морето. После пое нагоре по Стълбището. Пред маточните утроби спря. Едно яйце щеше да зареди в планера. Реши да вземе в раницата си още едно - просто за всеки случай. Такъв шанс се отдава веднъж в живота. Беше почти сигурна, че хората ще се върнат в този бург. Но... никой не знае. А междувременно трябваше да се погрижи за свещените си задължения, да изпълни главната си роля в жизнения цикъл на тролбургите. Поколеба се, после все пак отвори талисмана си и постави върху трето яйце желираното късче сперма. Яйцето веднага се насълзи и започна да я разтваря. Ако се върнеха, щяха да донесат повече - да има за всички малки бъдещи тролбурги. Тя можеше да отдаде само това. Но поне щеше да е сигурна че, каквото и да стане, е спомогнала да се зачене живот. Накрая се отби и в командната зала да отдаде почит на странните Предци. Почти очакваше някой от тях да се събуди и да я погледне, но те все тъй спяха. Дали не бяха забелязали нанесените от присъствието й промени ? Или бяха твърде остарели и слели се с тролбурга, за да ги е грижа - или да реагират въобще? Кръвните телца пак я гледаха, докато се катереше в бомбения канал. Махна им и те й кимнаха с кичурчетата си очи. Когато сложи едното яйце в торбичката на планера, дръжчицата му сухо изпука. Кеа побърза да се настани в неудобната сгъвка под коремчето му - съвсем навреме, дръжката се откъсна, крилата се разтвориха и уголемената пора зина. Планерът се изстреля с мощен тласък. Кеа бързо намери възходящо течение и се издигна. Не се наложи да оглежда дълго хоризонта, за да зърне огромния назъбен силует на тролбурга. Усмихна се и насочи крилатото семе нататък. Скоро и то щеше да засече сродника си и само да поеме управлението. Безотказна функция за продължаване на рода, стига само някой да зареди джобчето... Кеа се носеше в мрака и привично се замисли - за яйцата и спермата, и за планерите. В тролбургите живееха всевъзможни твари; някои бяха паразити, а други изпълняваха полезни функции. Но нямаше ни едно животно, което да товари планерите. Хората се грижеха за това у дома, но тролбурги бе имало и преди човекът да стъпи в пустинята. Те бяха живели и се бяха размножавали с хилядолетия. Кой тогава бе зареждал джобовете? И дали всъщност самите тролбурги не бяха поредният артефакт на чужда цивилизация - пътуващи домове или пък експеримент по тераформиране? Бяха ли живи истинските им господари и щяха ли някога хората да се срещнат с тях? Кеа летеше в мрака към дома. Ниско над хоризонта вече се очертаваха надупчените чела на двете луни. Стотиците хиляди звезди грееха успокоително, сплитайки се в познатите от най-ранното й детство мотиви. (КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ)
2001-05-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)