БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Приказка за Снежния човек

Пламен Станков Глогов (sarcomadroll)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

До Коледа оставаха няколко дни и бащата на Катето, Гошко и Маринчо ги изведе на разходка в планината, за да потърсят елхичка за предстоящия празник. Изкачването нагоре беше трудно и на всяка крачка те затъваха все по-дълбоко в дебелия сняг. По пътя си таткото и тримата малчугани никъде не видяха подходящо дръвче. Малкият Маринчо, който беше слабичък и болнав, скоро се умори и трябваше да потърсят място за почивка. За щастие тъкмо тогавамежду дърветата се откри полянка- равна и слънчева в единия си край, а най-хубавото бе, че на нея растяха млади елхички, красиви и стройни с нагъсто разположени по клонките наежени иглици. Всички се радваха от сърце на този неочакван късмет, избраха най- прекрасната измежду елхичките за своя дом и докато бащата я сечеше, подкастряше и товаряше на шейната, децата се впуснаха във весели игри наоколо.

Направиха снежен човек, като вложиха цялото си детско умение и търпение и той стана наистина чудесен. Всяко от децата даде по нещо свое, за да украси новото си творение. Малкият Маринчо се лиши от голяма част от дневните витамини, които го пазеха, за да не се разболява. Той знаеше добре това, но без колебание отдели от закуската грижливо приготвена от майка му за из път  малко розово морковче и го постави за нос на снежния човек. За очи послужиха две лъскави медни копчета от палтенцето на Катето, а Гошко свали плетената си шапка и я постави на главата на снежния човек.Щом свършиха, децата се полюбуваха на своята работа, а после засмени и странно ободрени, поеха с баща си и елхата обратно към дома.

Там, в гората, в сенчестия край на полянаката, остана Снежният човек. Щом хората, които го сътвориха, се изгубиха между дърветата, той оживя, защото всяко нещо, направено с любов, оживява. Останал сам, той дълго разглежда непознатият зелено-бял свят, обгръщащ го отвред. После отново мислите му се върнаха към хората. Замисли се: „Защо бащата не се включи в играта на своите деца. Заваля. Снежният човек гледаше лудия танц на снежинките, които го облитаха отвред и мислено ги сравни с хората. Снежинките не са студени, докато танцуват.  Децата бяха като тях по време на техния полет- весели, безгрижни, но щом достигнеха земята, те изведнъж улягаха, ставаха възрастни, неподвижни и притиснати един към друг преръщаха се в мъртъв студен сняг- като този, от който той, снежният човек, бе направен.

Привечер на полянката излезе малко зайче. То цялото трпереше и мигаше уплашено с влажните си очички. Снежният човек никога не беше виждал зайче, но малко време му трябваше, за да разбере, че плахото създание пред него се нуждае от помощ. Повика го възможно най-нежно и тихо, за да не го изплаши още повече:

-Не се бой, ела насам...

Зайчето се стресна и заослушва, но беше твърде слабо, за да бяга. Треперейки, то извърна глава натам, откъдето дойде непознатия глас. Видя Снежния човек, който стоеше неподвижен и му се усмихваше приветливо с големите си блестящи очи. Зайчето предпазливо заподскача към него.

-         Ти истински ли си?- попита то колебливо

-         Не съвсем...Но, кажи ми какво ти е, защо си толкова тъжно и уплашено може би ще мога да ти помогна?

Недоверието у зайчето сякаш изведнъж изчезна и то със задавен глас промълви:

-         Ловците убиха мама и аз останах самичко. Сега отивам при едни роднини, но те са все още далече, а аз нямам повече сили да вървя. Уморих се и съм гладно, но зъбките ми са все още малки и не могат да гризкат кората на големите дървета. Страхувам се, да спра и да си почина, защото нощта може да ме завари само в гората и някой злосторник като лисицата да ме изяде.

-         Няма страшно, вземи.- нажален от думите на зайчето Снежният чоек измъкна морковчето, което му служеше за нос и го подаде на зайчето.- Нахрани се, сгуши се в мен и поспи. Тук ще бъдеш в безопасност. Аз ще те пазя, обещавам.

-         Благодаря ти,- каза зайчето, след като изхруска моркова,- ти си толкова добър!

-         Недей да лягаш на снега, ще измръзнеш, влез тук вътре- на топло.- и Снежният човек свали шапката си и я предложи на зайчето. То треперейки се сгуши в нея и скоро заспа. А снежният човек остана буден през нощта, за да го пази и се замисли върху това, че не всички хора са добри, като децата, които видя, че има и лоши, като тези, които са убили майката на това невинно животинче.

На сутринта зайчето отново благодари на снежния човек, след което се сбогува с него и бързо изчезна в гората.

Неподвижен в бялата тишина Снежният човек наблюдаваше как  старите ели се събуждат за миг, за да отръскат клоните си от натежалия сняг и заспиват отново.

След обяд на полянката пъргаво изкочи малка черна катеричка. Тя имаше загрижен вид и също се стресна от непознатия глас, който предлагаше без нищо помощта си.

- Детенцето ми е болно- каза притеснено катеричката. – Само враната има лек за болестта му, но тя е толкова жестока- за услугата иска нещо, но аз нямам нищо което да я интересува. Тя обича блестящи неща...

-Заповядай.- каза снежният човек като постави на снега двете копчета, които му служеха за очи.

-Благодаря!- отвърна катеричката, дълбоко трогната от неговата постъпка- Вие сте токлова добър, не сте коравосърдечен като истинските хора!

- Наистина ли са толкова лоши, колкото ги описвате?- попита натъжен снежния човек

- Да- каза катеричката, преди да се скрие сред дърветата,- особено децата!

Снежният човек чу гласа й, но не я видя. Всъщност той бе престанал да вижда завинаги.

Дълго време никой друг не се появи на полянката с елхичките, където мълчаливо стоеше снежният човек- сам, обгърнат от мрака.

На следният ден някъде наблизо той дочу жалостиво писукане. Този път в беда беше изпаднало малко птиче. Някакво момче стреляло с прашка по него и ранило крилцето му. Птичето не можеше да лети, беше паднало на земята и неуспешно се бе опитвало да подхвръкне до някое ниско клонче, където щеше да бъде в безопасност от лисицата. Сега то се влачеше на мъчителни подскоци, премръзнало и уплашено до смърт. Снежният човек го приюти в своята шапка и му каза, че ще му бъде много приятно, ако остане при него, докато крилцето му се оправи, за да има компания в часовете на самота.

Двамата си говореха допрени един до друг. Птичето му разправяше за хората, повечето от които според него били жестоки като момчето, което ударило крилцето му, но имало и добри като малкото момиченце, което му оставяло трошички на перваза на прозореца си. А Снежният човек го слушаше и все повече се натъжаваше.

На втория ден от тяхното запознанство изведнъж спря да вали сняг и слънцето сънено се показа зад бухлатата си постеля от лилави облаци и се усмихна на  заснежената земя.  Птичето още спеше в плетената шапка до Снежния човек, но щом първите топли лъчи го погъделичкаха, отвори очи и весело изчуролика. Крилцето не го болеше толкова и то се радваше окъпано в светлина. Поиска да сподели радостта си със своя добър приятел Снежния човек, но когато го погледна щастието му се помрачи. Снежният човек беше много отслабнал и непрекъснато се топеше.

- Снежно човече,  каза уплашено птичето- лицето ти се топи!  Слънцето е вредно за теб!... Ето, сложи си шапката, за да те скрие поне малко от лъчите му... Ако поискаш заедно можем да му се помолим да не свети толкова силно. Може би ще ни послуша и ще  се притули зад облаците си както преди!

Птичето обичаше много своя снежен приятел. Снежният човек проговори, а  гласът му бе тих и успокояващ:

- Недей, задръж шапката. Все още е студено, ще се простудиш. Аз искам слънцето да свети, за да разтопи снега. Тогава ти ще бъдеш добре, тревичките и семенцата ще се покажат, ще има с какво да се храниш, за да не загинеш. Слънце, чуй ме, аз те обичам! Свети още по-ярко и нагрей болното крилце на моя приетел Птичето, за да може то да оздравее бързо и отново да полети!

Снежният човек умираше, птичето плачеше притиснало се о неговото нежно бързо топящо се тяло, разперило максимално крилца сякаш искаше да го обхване целия и да го предпази от безпощадните слънчеви лъчи. Уви, то беше само едно малко птиче, усетило голямата вътрешна топлина излизаща не от ледено, а от сърце на истински добър човек, какъвто то бе виждало толкова рядко. Добрите си отиват много рано, то знаеше това и му беше мъчно , че трябваше да се раздели така скоро със своя приятел.

-         Снежно човече, недей да си отиваш! Остани при мен, остани!...Обичам те, ти си толкова добро!...

Няколо капки паднаха върху щръкналата перушинка на главата му. Птичето не се отърси. Капките се стекоха бавно и попаднаха в човчицата му. Не бяха безвкусни като обикновени капки вода, а солени, солени като сълзи.

Към края на деня полянката бе станала зелено- бяла от отвитите треви. От Снежния човек бяха останали само няколко безформени буци лед. А малкото птиче стоеше още до тях, свито и омърлушено. Крилцето му съвсем се оправи и то можеше да отлети, но продължаваше да седи там, на ожарената от светлината на залеза полянка с елхичките, сякаш очакваше някои да дойде...
           Същият ден беше Коледа...




2005-12-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)