БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Хамлет в центъра на този свят

Кирил Евгениев Кирилов (Киарт)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

Онова, което ме провокира да напиша този текст, е статията на полския театровед Ян Кот “Хамлет в центъра на този век”. Впечатли ме почти диаметралната противоположност на нашите възгледи по отношение на Шекспировата трагедия. Разбира се, има поредица от идеи и разбирания, които са общи. Имам склонност да мисля, че неговото изследване е по-конкретно и стои по-близо до нагласите на реципиента (читател или зрител). В неговия текст нещата като че ли са по-ясни. Въпреки това си позволих да озаглавя написаното от мен със също толкова гръмко и ангажиращо заглавие, а някои биха казали - и още по-гръмко…

“Век” и “свят” са семантични носители на понятията време и пространство. Но тук не става въпрос кое е по-важно – времето или пространството. “Хамлет” може да бъде в центъра и на двете, защото е гениално произведение. В моите виждания обаче светът на пиесата е не точно нашият, а един паралелен свят, един от многото паралелни на нашия светове, както нашият е паралелен на тях; един приказно-фантастичен свят, който си има своите закони и морал, своете герои и ценности. Как тогава “Хамлет” може да е в центъра на нашия свят?! В този парадокс има някаква загадка, която аз лично не мога да обясня, но усещам и някаква истинност. Но каква е тази истинност? На какво се дължи това мое усещане? В крайна сметка мисля, че не е необходимо човек винаги да подчинява всичко на рационалните си принципи. Истината всъщност е, че той и да иска, не винаги е способен на това, защото много от сетивата му не работят. Може би са закърнели? Забравил е как да ги ползва? Или все пак функционират? Дано да е последното. Основната причина да напиша това есе е любовта ми към театралното изкуство, а за актьори, режисьори, сценографи, композитори и още много други, особената сетивност е от първостепенно значение, за да бъдат резултатите от творческите им усилия наистина изкуство.

 

* * *

 

         Политическият коментар на Ян Кот е безспорно едно от възможните решения на пиесата. Задкулисните игри на управляващите и реакцията на “онези, които не се примиряват” с непрозрачната политика, винаги са разгорещявали страстите в едно общество, били са предмет на ожесточени полемики и отявлени спорове. В един такъв вариант могат да се огледат много от проблемите, които Шекспир, съзнателно или не, е заложил в своята трагедия. Подобна гледна точка може да сведе хода на действието до впечатляваща конкретност на детайлите. Клавдий иска на всяка цена да запази кокала на властта, до който най-после се е докопал, Хамлет иска да го разобличи и да овъзмезди баща си. Но има нещо, което пречи и на двамата и постепенно ежедневието им се превръща в свирепа борба на живот и смърт, в която се сблъскват една вълча захапка и капана на един ловджия “вегетарианец”.

         Възможно ли е при Хамлет всичко да е действие, а не мисъл? Много хора са казвали и продължават да казват, че в театъра всичко е възможно, но по всяка вероятност голяма част от монолозите му ще трябва да се съкратят, защото няма как да се прикрие вродената склонност на героя към разсъждение и изследване, логиката на свързаното му мислене, предизвикващо провокативни и дори страшнички въпроси.

Дълбоко в същината си Хамлет е философ-практик, но философското и практичното начало никога не образуват симбиоза в действията му. Не смъртта на баща му, решението на майка му да се омъжи повторно или злодеянието на Клавдий тласкат Хамлет към търсене отговорите на многото екзистенциални въпроси, а семейното нещастие става повод въпросите-зародиши от Витенберг да се изострят, да израстнат като чудовищни сенки на лунна светлина. Хамлет изпада в шок, той трябва да се справи с една екстремна ситуация. А тя е мощен инкубатор за яйцата, от които със светкавична скорост ще се излюпят хищните въпроси.

При изграждане на концепция за едно драматургично произведение, всеки актьор или режисьор изхожда от нещо лично, от нещо свое. Онова, което би могло да го води, са емоционални впечатления, исторически факти, чуждо становище, което иска да доразвие, политическа ситуация, физически и духовен статус на персонажите, необяснимо вълнение след прочита, сън, асоциация с друга творба и т.н. Нека сменим ъгъла на зрителната тръба на въображението – да я пренесем от тронната зала (или пък от спалнята), където  кралят с Розенкранц и Гилденстерн (съответно с кралицата) трескаво търси удобен начин да затрие своя племенник от лицето на Земята (трескаво прави любов), безшумно я изнесем от замъка и се отправим към нов зрителен ъгъл – сто метра над най-високата кула на Елсинор…

         Дълбока зимна нощ.

         Острите кули на двореца се блещят в мъртвешко сиво. Стръмните скали, над които се издигат постройките, хвърлят неподвижни сенки в пропастта. В неспокойното море блещукат отраженията на едри звезди. В черното небе се скупчват облаци, които все по-често скриват бледата, пълна луна. Гладни прилепи кръжат над замъка.

         Звукът от глухия тътен на прибоя периодично изчезва, заместен от остро свистене на вятъра. Пропищява сова, от далечината се носи вой на глутница вълци. От време на време чудовищен грохот оглася околността – поредната скала, която се откъртва от основата на замъка и се стоварва в морската бездна.

         Гърлата на Франциско и Бернардо са пресъхнали, езиците им дращят по небцата. Мирише на морска сол и влага. Плътните наметала не могат да спрат пронизващия студ и режещия вътър. От ноздрите и очите им се стичат сълзи.

         В тази нощ навън броди призрак. Духът на бившия крал. Реален ли е той? Да, по-реален от всеки човек. Еманация на доброто и злото, създание от този и друг свят едновременно. Откъде идва? За справедливост и възмездие ли пристига или носи със себе си злото: “чист дух или зъл бяс,… зефир от рая или адска смрад, дошло със блага или грозна цел” (Хамлет – І, ІV).

Докато преминавал за пръв път през портала, духът на Хамлетовия баща разкъсал един воал. Той направил това без да иска, но отварянето на пролуката било неизбежно. Този воал досега предпазвал света от нахлуването на едно хладно, безмилостно чудовище. То вече втори месец се мъчело да пробие воала, но специална енергия била необходима, за да се отовори границата. Злото създание започнало да дебне край портала, където оживлението било най-голямо – умиращи и раждащи се, неродени и отдавна мъртви, образували един постоянен поток. Но то чакало оня, на когото не е позволено да се връща обратно и който се връща, за да предизвика отмъщение. Призракът на мъртвия крал бил идеалното острие. Той прорязал воала и то се промъкнало. Родено в царството на тъмните сили, злото започнало да насъсква всички към гибелни действия. Какво било то – древното проклятие на династията Хамлет? Неумолимият знак за предстоящото масово клане? Или бавното, но сигурно предаване на датската държава в ръцете на норвежкия принц? Този агент на злото се оказал нарушител на хармонията между светлината и мрака, между реда и хаоса. Той се пръкнал в дълбините на ада в оня час, в който на Клавдий му хрумнало да убие брат си. Енергията на неустоимия копнеж към властта автоматично се пренесла в царството на мрака и образувала зародиша. И той набъбвал в блатната тиня, ден след ден, заедно с узряването на мисълта за братоубийството.

         “Хамлет” е драматизация на велика фентъзи сага. В пиесата са вплетени фолклорни и митологични мотиви, които на определени места изобилстват и със сигурност са повече от религиозните. Споменават се типични за фентъзи жанра създания: “духове и таласъми”, “магьосници” (Марцел – І, І). Предмет на дискусия е и ролята на петела, чиято функция на вестител на зората и на прогонващ тъмните сили, е плод на народното суеверие.

         Във фентъзи света на “Хамлет” отскоро е заработила една “дяволска машинация” (Хамлет – ІІІ, ІІ), “съдбата управлява всичко тук: кроежът наш е, краят му – от друг” (Актьорът-крал ІІІ, ІІ). Отминало е времето, когато “планетите не пращали беди” (Марцел – І, І). Сега “векът е разглобен” (Хамлет – І, V). Тези цитати са плод на интуитивни усещания за “къртичата” дейност на отключеното зло. В по-директни откровения героите говорят за материалните резултати от нейното влияние. Хамлет споменава, че светът е “в пълна власт на туй, което е трънак и плевел, сред гнус и смрад!” (І, ІІ), а Марцел изрича прословутото “Да, има нещо гнило във Дания.” (І, ІV). Разложението, в буквалния и преносния смисъл, продължава и нараства по време на цялата пиеса.

В повечето фентъзи епоси могъществото, славата, триумфалните победи и внушителната архитектура са останали назад в миналото. Така е и в “Хамлет” – жестоките битки, варварските завоевания и “мъжът да не се прибира с месеци при жена си” са отживелица. Единственото свидетелство за бившата мощ на Дания е един мъртвец или по-точно – неговият дух. Мъжествен водач, горд съпруг и баща, крал на Дания. Единственото, което му е останало – войнствената осанка. Една от възможните причини Хамлет да го приема и да му вярва е явният контраст помежду им. Образован и интелигентен, принцът по-скоро би написал научен труд за Световния ред, отколкото да извади меч и поведе войска. Отличен фехтовач, но да учи и усъвършенства това изкуство му e било налагано от ранно детство, защото е престолонаследник. За Хамлет фехтовката всъщност е само средство за поддържане на добра спортна форма.

Клавдий е от същия тип, но със знак минус. В известна степен при него е заложено антагонистичното начало. Той е прагматичен интелектуалец, за разлика от Хамлет, който е непредприемчив интелектуалец. И двамата са изключително надарени и умни. Полоний, всеизвестен със своята находчивост, мъдрост и режещ като бръснач ум, с опита си на незаменим шпионин, постоянно трябва да бъде нащрек, поради една основна причина – Клавдий просто е на нивото му.

Хорацио е млад учен. Освен идеен последовател и верен поддържник на Хамлет, той би могъл да се окаже един много пресметлив, коварен дори, нагаждач. Кралицата, Лаерт и Офелия са нито войнствени личности, нито наивни глупаци. Вярно, Лаерт е добър войник, но той e просто един избухлив, каращ втори пубертет бунтар. Розенкранц и Гилденстерн пък са оръдия в ръцете на краля.

А Фортинбрас? Норвежкият принц прилича на потенциален катализатор в алхимична реакция, който е добавен към протичащия процес твърде късно, когато основното взаимодействие е преминало и вместо основа и киселина, в големия стъклен съд, наречен Елсинор, има само сол и вода. Щеше да забави или ускори Фортинбрас ритъма на тази неутрализация? Или всъщност той винаги е участвал в процеса, но благородният метал не може да бъде разяден от реакцията и се запазва непокътнат и бляскав. Ян Кот недвусмислено пише: “Фортинбрас е млад, силен, лъчезарен: “Освободете ме от тези трупове. Сега аз ще бъда вашият крал.”

  С отварянето на портала между отвъдния и този свят, с промъкването на уродливото създание от света на мрака, ужасът се превръща в основен двигател на действието: “И нещо все ми стягаше сърцето” (Бернардо – І, І); “ужаса, на който двама бяхме свидетели последните две нощи” (Марцел – І, І). По-наблюдателните герои, като Хорацио например, стигат по-далеч в съображенията си: “И още много знаци за злини на път… земята и небето ни изпращат” (І, І). От постъпките на всеки герой лъха страх. Хамлет се страхува от себе си и от това, че няма да изпълни обета към баща си. Той сам казва, че е воден от “мислене, в което разумността е само четвърт, а другите три четвърти са страх!” (ІV, ІV). Клавдий се страхува от греха си и от Хамлет (по-точно от онова, което Хамлет може да направи). В началото той иска да задържи престолонаследника до себе си, защото може да го следи отблизо. Липсата на контрол увеличава страха, че животът му е подложен на сериозен риск. Постепенно ежедневието му започва да се превръща в кошмар и този кошмар не престава, докато Хамлет не заминава за Англия, където трябва да бъде убит. Кралят споделя със своите довереници Розенкранц и Гилденстерн: “Налага се да спънеме нозете на този страх, разхождащ се свободно из двора ни.” (ІІІ, ІІІ). По-късно принцът ще се върне в Елсинор и ще увеличи дозата страх у Клавдий поне двойно.

Друг момент, в който Хамлет излива ведро с ужас в душата на Клавдий, е устройването на театралното представление, в което кралят и кралицата разпознават свои минали постъпки. Ето това е вече истинска победа за Хамлет! Датският принц размахва бича на изкуството, интелигентността и остроумието така умело, както никой друг в тази пиесата не може! Но уви, както насочва мислите на читателя си и Ян Кот, от него се очаква да размаха шпага. Извършеният държавен преврат трябва да бъде последван от нов. В реализирането на “атентати” по-умелият обаче е Клавдий. На Хамлет техниките за ефективно провеждане на тази дейност са непознати.

Гертруда е сексуално зависима от краля. В началото на пиесата тя все още изпитва силна страст към Клавдий, която постепенно започва да отслабва. Обградена от двама искащи любими мъже (Хамлет и краля), кралицата се оказва между чука и наковалнята. Стопилата се страст бавно започва да се компенсира със затрупаната от последните й емоции, но вече изплуваща на повърхността, обич към Хамлет. Гертруда се разколебава, не знае чия страна да вземе. Нейният страх идва от непредсказуемия край, до който може да доведе явната непоносимост между съпруга и сина й. Опитът да установи равновесие между онова, което й се иска да прави, и онова, което й се налага да прави, скоро я довежда до истерична безпомощност.

Полоний, Розенкранц и Гилденстерн се страхуват от краля. Офелия се страхува от баща си, страхува се за любовта си към Хамлет, както и за самия него. Хорацио е образован човек и се страхува от натегнатата ситуация и евентуално кръвопролитие.

В създалата се ситуация колелото, което се търкаля към пропастта, зейнала от действията на злото създание, набира скорост. Кое е най-изумителното? Докато целият двор на Елсинор се е накачулил по оголената обла главина на колелото на Фортуна и се търкаля към преизподнята (перефраза от монолог на първи актьор в ІІ, ІІ), театърът не престава да тече! Играта е средството, чрез което персонажите поне за малко излизат от рамките на света, нарушават правилата. А правилата са, че злото има превес над доброто. Равновесието между двете категории е унищожено. Театърът им дава възможност да дадат отпор на страха, който ги е завладял. И затова всеки по своя си начин, желаейки или не, чрез налучкване или методично, се докопва до своята роля – на трагика, на комика, на шута, на подлизуркото, на сълзливия опечален, на великия фарсов герой, или пък – просто до ролята на актьора.

         Най-ловкият еквилибрист в тази площадна и едновременно задкулисна фиеста е Хамлет. Колкото и да се залага на прословутата му рационалност, по отношение на играта принцът е воден главно от инстинктите и интуицията си. От всички той е най-наясно, че в Елсинор театър има и ще продължава да има:       

                                      “Нима по моя мрачен плащ, госпожо,

                  или по задължителния траур,

                  или по непрестанните въздишки,

                  или по водопадите сълзи,

                  или по израза на безутешност,

                  нима по тях или по други тям подобни

                  прояви, форми, знаци на скръбта

                  ще съдите какво ми е в душата?

                  По тях наистина човек “изглежда”,

                  защото би могъл да ги играе.” (І, ІІ)

Неслучайно той казва, че актьорите “са конспектът на времето ни, неговият летопис в съкратено издание. По-добре е човек да получи следсмъртно лоша похвала на гроба, отколкото приживе добра подигравка от сцената.” (ІІ, ІІ) И представлението на актьорите се превръща в оръжие срещу Клавдий: “Сцената! Със нея ще впримча аз душата на злодея!” (ІІ, ІІ).

         Излишен е коментарът за “лудостта” на Хамлет. Цялостното му поведение през по-голямата част от действието след узнаване за убийството на баща му е пречупено през играта – той е в ролята на луд. И се справя доста талантливо.

         Част от голямата втора сцена на второ действие е посветена на диалога между Хамлет и актьорите, на един голям античен монолог и на едно разобличително представление.

         Успоредно с това се подготвя голяма театрална машинация, първоначално от краля и кралицата, а по-късно – само от краля. Това е мисията на Розенкранц и Гилденстерн. За голямо съжаление на датския владетел тази мисия се увенчава с неуспех и за някои от героите завършва трагично.

         Полоний е цар на дегизирането и преструвките. Когато изпраща Рейналдо да следи за сина му, той натоварва слугата си с цял арсенал от актьорски техники и похвати, които да послужат за успешното шпиониране на Лаерт. По-късно кралският съветник принуждава Офелия да играе пред Хамлет, за да може той и Клавдий да проверят коя е причината за лудостта му. Самият Полоний е като шизофреник, защото му се налага като заек да скача от една роля в друга – на деспотичен баща (по думите на Ян Кот) и на мазен натегач. Всъщност той е любящ баща и изпитва ненавист към краля, от когото, на всичкото отгоре, се страхува. Макар и методите му да са изпитани, в създалата се ситуация на смут и ужас те се оказват малко остарели и неефктивни, което е и една от причините за преждевременната му смърт.

         Друг “театрал” в пиесата е прелюбезният Озрик...

         Има ли смисъл да се продължава? Явно театърт не стихва, но дали това е всичко? Има ли още нещо, което може да се прибави? Възможно ли е появата на призрака да е театър, устроен от краля? Това не е нова идея и в пиесата наистина има възможности за подобна интерпретация. Георги Велев достатъчно задълбочено ги е изследвал в своята статия “Премълчаното”. Колкото и да е интересна тази версия, тя води до други "води". В “ужасо-театралната” версия призракът си е призрак и носи съзнанието на Хамлетовия баща.

         Къде се срещат ужасът и играта? Какви закономерности се пораждат от взаимодействието на двата механизма? 

         Злото действа безотказно, ужасът се разраства. Започват да падат първите жертви – Полоний, Офелия, по-късно – Розенкранц, Гилденстерн, Гертруда... Светът от “чудесно планинско пасбище” постепенно се превръща в “черно блато” (ІІІ, ІV). Всеки от персонажите все по-материално усеща полипите на тъмата сила: “Когато крал почине, въртопът на смъртта му всмуква всичко, намиращо се в близост.” (Розенкранц – ІІІ, ІІІ); “Порокът, който в съвестта си крия, съзира зло във всяка дреболия.” (Кралицата – ІV, V); Клавдий, “Грехът ми гние и смърди до бога!… О, дух мой, пърхащ, за да се откъснеш от лепкавия клей и все по-страшно затъващ в плена му!” (Клавдий – ІІІ, ІІІ);              “Това е оня кобен час, във който
                         
гробовете разчекват паст и адът
                          
изригва гибел. В час такъв бих могъл
                         
да пия топла кръв…” (Хамлет – ІІІ, ІІ).

         Едно от най-ярките свидетелства за загниващото време и пространство са думите на първия гробар по повод състоянието на мъртъвците в последно време: “ако не е загнил предсмъртно – че напоследък ни докарват едни само циреи… едва изтрайват да ги заровим!” (V, І).

Злото предизвиква безумие и в по-голям мащаб. Пример за това е войната между Полша и Норвегия за миниатюрното парче земя, в което “няма площ да се разгърнат в бой, и няма пръст да си погребат мъртвите” (Хамлет – ІV, ІV).

Има един персонаж, у когото най-осезателно присъства резултатът от взаимодействието между страха и играта – Офелия. При нея този резултат е полудяването. Лудостта като вариант на сплав от ужас и игра. След полудяването си Офелия проглежда с очите на наблюдател от отвъдното. Тя започва да вижда причинителя на нарастващите беди. Цветята, които подарява, са израстъци на земята, на пръстта, която е повлякла всички към себе си. При Офелия символ на тленната пръст са красивите цветя, защото душата й е чиста. В този смисъл Офелия е най-класическият тип жертва в “Хамлет”. Неслучайно нейната смърт настъпва не със струполяване на земята, а с бавно потъване във водата, докато пее! Ефирно същество, изтощено от манипулациите на краля и министъра му, озадачено от поведението на своя любим, доведено до лудост след смъртта на баща си, когото много обича. И накрая поело към мястото, където отиват всички – “от ложето й песенно към мрака на тинестата смърт.” (ІV, VІІ).

Другият персонаж, който е проводник на енергии, и то на всички възможни енергии, излъчвани от персонажите в пиесата, е Хамлет. Той е като прикован на електрически стол, а останалите задействат смъртоносната машина чрез своите чувства и емоции, които Хамлет поема и с огромно усилие или връща обратно, или попива като лакмус. Зверско присъствие на духа му е необходимо, за да удържи на високия волтаж. Нервната му система се руши с часове. В пето действие Хамлет вече е друг, промяната личи от всяка негова реплика. Той носи в себе си парадоксалното съчетание на “реактивността” на изопнатия нерв и прозорливостта на стария мъдрец. В него живеят холерика и пророка, яростта към несправедливото, водеща до лудост, и смиреното приемане на нещата с усмивка. И нещо постоянно предизвиква у него отвращение и гадене. Дистанцията между спомена, мечтата, бляна, съня и конкретната материалност на живота (пръстта, черепите, червеите, смрадта) се е увеличила до краен предел, но Хамлет продължава да носи в себе си и двете начала. Той е разпънат в ескалиращото напрежение между Космоса и Земята. Небето се отдалечава, а земята загнива. В пето действие остроумните акорди и поразителната лекота на боравене със словото от трето действие на много места продължават да присъстват, но се редуват с фалшиви и понякога “дразнещи слуха шумове” на жлъч, сарказъм и злободневност.

Сходните процеси от въздействието на многото енергии в душата и съзнанието на Хамлет и Офелия в крайна сметка водят до един и същ финал – смъртта им, но характерите на тези процеси са различни. В цялостното действие на пиесата при Хамлет има едно приливно-отливно лутане, чиято амплитуда със всяко следващо действие се увеличава. Героят, рационално или интуитивно, предприема остри и резки смени на ходовете, едновременно се отдава и съпротивлява. Процесът при Офелия протича по-плавно, “по-обло”, “по-женствено”. В този смисъл Хамлет може да бъде оприличен с неправилен четиристен, а Офелия – със сфера.

         Малко преди смъртта си, двамата, чиито души през цялото време не престават да трептят, попиват и излъчват преработени енергии, да резонират едновременно с космическите и земни вълни и трусове, изказват есенцията от кратките си жизнени пътища:

“Господи, ние знаем какво сме, но не знаем какво можем да станем!” (Офелия – ІV, V);

“Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после... Да става каквото ще!” (Хамлет – V, ІІ).

Тези философско-екзистенциални мъдрости са от редките бисери в световната драматургия. Тежестта на трагедията едва ли позволява те да прозвучат успокоително, но биха могли да ни окуражат поне за две неща. Първо, макар да разполага с неясно бъдеще, човек е способен да узнае какво представлява – тук и сега. И второ, въпреки предопределеността на съдбата – каквото има да става, ще стане, човек носи в себе си предизвикателството да посрещне онова, което го очаква – “Да става каквото ще!”  

 

 

 

          

          


2004-06-29

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)