БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Краля на нощта

ॡճձբգڑ۳۴ۺहफ (alord)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Краля на нощта 1. Имаше срещу сградата където бях отседнал една стара посивяла двуетажна къща. Беше малко потънала в земята, мазилката и се бе олющила тук там и прозираха тъмно червени тухли по стените. Беше плъзна бръшлян по западната част на къщата, а около нея беше обрасло с бурени и треви. Едно време тук имаше един люляково храст и дойдеше ли май цялата улица ухаеше на люляк, но миналата година изсъхна и го отсякоха. Тогава къщурката изглеждаше някак си романтична, а сега бе просто стара сграда с тъмно червен покрив и полуразрушена тераса. Вътре живееше един стар човек. Живееше сам. До преди половин година имаше с него една още по стара хазяйка, но почина горката, Бог да я прости. Изглеждаше добра жена. Грижеше за човека, излизаше пазаруваше, чуваше се че чисти къщата, а и не понасяше бурените пред врата. А сега всичко запустя. Старият човек си остана сам. Нямаше си и никой. Никога до сега не бях виждал някой да влиза или излиза от тази къща освен самият той. Явно нямаше близки или пък не беше от този край на страната. Имаше някакви руски черти в него и сигурно някога бялата му коса е била руса… Може би бе политически бежанец от Русия, днес много ги имаше във страната. Искаше ми се да се запозная с него, поне колкото да има с кой да разговарям. Но не се осмелявах. Винаги когато се разминавахме на улицата се вглеждах в тежко сбръчканите над очите му вежди и прикованият поглед в земята и ме обземаше паника и страх. Защо толкова ме бе страх от този човек? Разбрах, че работи в металургичният комбинат. Излизаше всяка сутрин с последният удар на камбаната на близката църква огласяваща седим и половина и се прибираше по същото време. Понякога закъсняваше, но то бе само когато се връщаше от работа и му се налагаше да купи нещо от магазина. Никога не излизаше освен за работа. А в почивните дни стоеше само на терасата си отпуснал се в някакво старо кресло и пушеше сладко лулата си. Никога не заключваше входната си врата. Просто я затваряше и продължаваше пътят си. Явно не пазеше нищо ценно във апартаментът си, или пък искаше да му се случи нещо интересно. Вечер като се прибираше от работа веднага излизаше на терасата си с някаква проста вечеря и цял час вечеряше. Гледаше се на запада, все към залязващото слънце. Не се прибираше докато то не залезе, а ако се случеше да бъде мрачен ден стоеше до осем, без значение дали валеше, дали бе сняг или дъжд. Времето сякаш за него не съществуваше. Десетки пъти го виждах излязъл на терасата си във дъждовните есенни вечери и замислен отпуснал се в креслото. Когато дъждовните дни се проточваха със седмици той излизаше със един цветен, плажен чадър и го разтваряше над креслото си. Нощем, когато учех до късно, го виждах да скита из улиците, в два часа се прибираше и стоеше още половин час замислен в креслото си пушейки лулата си, сякаш тя му бе единственият приятел. Понякога нощта беше тиха и тогава чувах стъпките му из неравните павета. Идваше винаги от градската градина с малката рекичка и мостчето. Една нощ съвсем случайно се прибрах по – късно и видях силуетът му да изчезва по пътя за мостчето. В ръката си държеше цвете. Усмихнах се. “Все пак имаше някоя?” Си помислих без да знам, че цветето щеше да полети от мостчето и да бъде подарено на миналото. Докато люляковият храст беше пред къщата му ми се струваше някак си по млад, и къщата ми се струваше по млада, но след това и двамата изведнъж остаряха. Мислех на есен да засадя някое дръвче докато той е на работа, даже веднъж почистих пред вратата от бурени, но той сякаш не забеляза. Аз не му се разсърдих. Все пак тази самота го мъчеше, а и сигурно му липсваше домът. Но от къде да знае, че не домът му липсва, и от къде да знам, че не бе бежанец, а сам бе тръгнал далеч от дома си. От къде да знам, че някога е обичал, че сега все още обича… От къде да знам защо е тъй самотен… Но, щях да разбера Затова реших да се запозная с него. Щях да му предложа да засадим някакво дръвче пред къщата или градинка с цветя. 2. Не успях да се запозна с него. Не разбрах как се казва, нито от кой край е. Но разбрах, че пише. Вече не седеше по цели часове в старото си кресло на терасата, а стоеше сам затворен в малката си стая. По едно време спря да ходи на работа. Сигурно си бе взел отпуска или нещо такова. Нощем не излизаше вече, но все по често се отбиваше до близката книжарница. Заключваше врата и с енергична стъпка се отправяше към червеникавата сграда на книжарницата. Веднъж се засякох с него там. Аз купувах поредната книга, а той купища белили листа, ръцете му треперливо прибираха листята в малък плик. Бях почти готов да го поздравя и да запитам какво прави с тези толкова много листа, но реших, че ще изглежда глупаво от моя страна да питам, когато знам, че пише нещо. Чух за пръв път гласът му. Беше мек, внимателен, но дълбок. Изненадах се, мислех, че ще бъде някой дрезгав и рязък. Старецът излезе от книжарницата без дори да ме погледне. Пак се отправи към дома, а аз останах някак си обиден от това невнимание към мен. Аз толкова много го наблюдавах, а той никога дори не ме бе погледнал. Може би си имаше причина, но не го съдех, все пак аз бях мухата надничаща в неговата паница. Август месец си заминах за дома. Надявах се да се върна същия месец, но се задържах малко по вече. На връщане предвидливо обаче бях взел две върбови дръвчета. Ако не можех да го заприказвам, поне да засадя тези дървета, може той да реши да ме заговори. Къщата ми се стори още по - стара и още по – тъжна. Коминът и беше падна и бе помел със себе си част от керемидите. Сега на покрива зееше огромна черна дупка. Някой беше смъкнал бръшляновият храст от стената и бе окосил около къщата, но тя беше по – зловеща от преди. Малки зелени мъхчета бяха изникнали по червеникавите тухли. Прозорците на първият етаж бяха затворени със дървени капаци, но един бе останал широко отворен. През него се виждаше някаква прашна тъмна стая със няколко мебела и в дъното нещо като нар. Стори ми се, че някой има вътре, но тъмнината не ми позволяваше да видя дали бе сянка или нечий силует. Вторият етаж сякаш беше изоставен. Стъклата бяха изпотрошени, а на терасата нямаше нищо. На другият ден излязох с една лопата и започнах да копая две дупки за върбовите дръвчета. - Какво правиш бе момче? – извика ми хазяинът ми. - Ще засадя две върби. – отвърнах му аз неразбиращ. - Не си прави труда, къщата ще рухне. Ще помете и дръвчета ти… А за стареца ли? – запита разбиращ човека. - Да, за него. – отвърнах му малко натъжен пред изгледа на разпадналата се къща. - Няма смисъл. Умря преди две недели. Погребахме го. Няма го вече. - А… - гласът ми затихна в гърлото. Сякаш не бе умрял някакъв старец. Той за мен не бе просто старец. Беше човекът, с който живеех вече две години, човекът, който бе мой съсед, този който познавах най – добре, най – добрият ми приятел. Единственият ми приятел. - Ей момче. Старецът преди да умре ти завещал някакъв куп хартишляци. Ела да си го вземеш, че само ми се пречкат. Оставих двете дръвчета и отидох да видя, за какво говореше хазяинът ми. Бяха наистина купища хартия. Взех ги и се качих в стаята си. Всичките бяха разхвърляни и грубо събрани в грамадна папка. Сигурно имаше около хиляда листа. Може и повече. Почти всички бяха пожълтели, върху някой имаше следи от чаша, други сякаш целите са били във вода, някъде мастилото се бе размазало и не можеше да се чете, някой бяха зачеркнати, други напълно задраскани, но всички си имаха номера и независимо дали беше целият лист в мастило, той имаше свое място сред другите. Най – отдолу в папката имаше пощенски плик. На него беше изписано моето име със фини главни букви, с леко наклонен на ляво почерк. От вътре извадих, ярко бял лист. Почеркът върху него бе същия като този от пощенският плик, но този път прав. Зачетох се : “Познавам Ви толкова добре, колкото Вие мен… Аз извървях дълъг път, но виждам, че и Вие сте тръгнали по него… Завещавам ви единственото ценно, което имах в този живот – спомените… Надявам се, че ще оцените и разберете трудът ми… Краля на нощта ” Още същият ден отидох на гробът му и засадих там двете върби. Цяла нощ четох из историята му. Тя не беше просто сиво ежедневие. В материален план да, но той не пишеш за това как излизаше всяка сутрин по едно и също време, как работеше една и съща работа, как се връщаше и как изпращаше слънцето. Пишеш за мислите си, за търсенията си на отговори, отговори за съдбата на човека… за осъдените на самотата… за мен. Сега разбрах, аз вървях по същият път на самотата, както и той бе вървял някога. Дали и аз един ден нямаше да живея в една полусрутена къща, в една тясна стаичка, с една единствена цел в живота си – да разбра защо се осъдих да бъда сам?
2004-06-18

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)