БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Сълза първа /в търсене на границата/

Северина Димитрова Самоковлийска (annabell_)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: Ръкопис за сълзите на шута

  Алая го забеляза веднага – стоеше в дъното на кръчмата, не я опипваше и й говореше ужасно учтиво. Беше висок и от обветреното му лице не можеше да се разбере истинската му възраст. Сивите му очи гледаха спокойно, а зад свитите му устни се спотайваше тъга.

  Едва, когато късно вечерта всички завикаха “История, искаме една хубава история, Разказвачо!”, тя проумя какво я беше човъркало през цялата вечер – тъжният му поглед, така далечен и същевременно не пропускащ нито един жест, нито поглед от околните.

  Не се качи на маса, дори не се изправи. Седеше си в дъното, а топлият му кадифен глас достигаше до всеки.

  Заразказва за приказни герои, за пътувания и битки, за любов и смърт, а всяка негова дума удряше право в сърцето.

  Всички бяха замрели – забравили да дъвчат полуопечените овнешки мръвки и да надигат глинените халби. През полуоткрехнатата врата на кухнята надничаха конярите, а стопанката на хана се бе заслушала и бе забравила да гълчи по притихналите слугинчета.

  Когато се опомниха, беше вече късно. Звездите отдавна се бяха разсипали по небосвода като речни камъчета.

  Алая се промъкна в двора – там беше решил да остане непознатият – но, когато го намери, се смути. Беше буден – седеше облегнат на плевнята и пушеше. Не се виждаше лицето му – само проблясващото огънче на цигарата.

- Здравей, Алая! Защо не спиш?

- Вътре е задушно – промълви момичето с пламнало лице. – Може ли да поседя при теб?

  Това бе най-дръзкото нещо, което бе казвала на мъж до сега и беше благодарна на мрака. Непознатият не отговори – само й направи място. Миришеше на прясно окосена трева, а щурците сякаш се надсвирваха.

- Обичам това време на годината – тихичко прошепна тя.

- Красиво е. – отвърна й странникът.

- Сигурно много си обикалял! Разкажи ми, как е по света? Така ми се иска да пътувам…

- Истината ли искаш, Алая? Или захаросаните приказки за деца?

- Истината ми кажи, Страннико! – промълви Алая. – Искам да знам.

- Много болка има, Алая! Светът е океан от болка и нещастие. Навсякъде е пълно с хора, които са загубили себе си, загубили са мечтите си… За какво мечтаеш?

  Момичето помисли малко и отвърна:

- Преди да те срещна, мечтаех за деца и дом. А сега… Искам да съм като теб. Всеки ден да съм на ново място, да се срещам с нови хора, да помагам…

  Непознатият мълча дълго, толкова дълго, че Алая се почувства неудобно, но преди да каже каквото и да е, той промълви:

- А ще издържиш ли да срещаш всеки ден болка, толкова голяма и дълбока, че да те раздира отвътре? Колко може да поеме човешкото сърце? А женското сърце не е създадено да скита вечно – вие сте свързани със земята и рано или късно пускате корени…

- А ти, Скиталецо? Не искаш ли да спреш?

  Стори й се, че поклати глава:

- Аз търся, Алая. Не знам какво, но знам че като го видя, ще го позная. Не мога да спра – още не. Има толкова много истории, които не са чути, толкова хора, които трябва да бъдат окуражени… - гласът му заглъхна.

  Алая потърси ръката му в мрака и я целуна. Странникът пое рязко дъх и понечи да се дръпне, но момичето не му позволи.

- Нека облекча товара ти! – помоли тя. – Позволи ми да ти помогна!

  Падна звезда – проблясна за миг и угасна.

  

  Ако някой ден се озовете близо до Алдийб, посетете хана “Звездата на Алдор”. Поседнете за миг в хладната стая, изпийте една бира и поговорете със стопанката му. Нека ви разкаже за сина си – отдавна поел по широкия свят, по стъпките на бащата, когото никога не бе виждал. Погледайте посребрените й коси, широката усмивка и черните очи, в които понякога се крие сълза. Погледайте ги и се запитайте – колко ли болка може да понесе човешкото сърце?

 


2004-03-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)