БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Пирамидално

Боян Красимиров Калинов (Boby_)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

1.
В този ден се случиха две много, много странни неща. Може и да бяха свързани, ала казва ли ти някой? Беше мрачно мартенско утро. Старият хижар, бай Петко, бутна външната врата на хижата и тя се отвори с протяжно скърцане – ръждивите панти имаха нужда от смазване. Не че това беше първа грижа на бай Петко – тази нощ почти не бе спал. Собствените му измъчени от ревматизъм стави скърцаха дори повече от пантите на масивната дъбова врата на хижата. Като се раздвижеше малко, щеше да му попремине и пак да си припомни младините, когато кръстосваше планината на длъж и на шир, ала сега едва-едва пристъпи през прага, прегънат на две като скършена от невнимателен скиор елхичка. Като показа главата си през вратата, лъхна го леденият дъх на зимата, която ужким трябваше вече да си е заминала. Снегът прехвърчаше на едри парцали между дърветата. Добре поне, че не духаше, инак щеше да е съвсем нетърпимо. Боровата гора насреща му бе притихнала, само натежалите от влажния мартенски сняг клони поскърцваха жално от време навреме. Бай Петко се позагърна още по-плътно с омацаната в сажди от печката ватенка, с която се бе наметнал на излизане. - Майка му и мечка, няма оправия! Излезе напред и стъпи насред каменната площадка пред хижата, където през лятото туристите изкарваха сгъваемите си маси и шезлонги и се наслаждаваха на планинската хладинка, добре дошла след напечените софийски улици. Снегът не беше дълбок – я имаше педя да е наваляло нощес, я не. Бай Петко потрепери, макар да усещаше, че времето не е много студено. Трябваше да понацепи малко дръвца – хем да се постопли и раздвижи, хем да има за довечера да си напали печката. Влезе обратно в хижата, само колкото да грабне подпряната зад вратата брадва. Тъкмо да тръгне към навеса зад старата каменна сграда, където беше купчината с дърва, когато откъм гората се чу силен пукот на трошащи се клони, после глух шум като от падане на нещо тежко върху влажната земя, а накрая всичко замря и гората пак утихна. Бай Петко замръзна на мястото си и бавно се обърна. Стори му се, че вижда нещо между дърветата, но през пелената от сняг не можеше да е сигурен. Хижарят изпсува тихо и затътри крака към гората – трябваше да провери какво става. Когато достигна първите дървета, вече беше сигурен, че там има нещо голямо, макар да не беше сигурен какво е. Бай Петко се поспря, прокара мазолестата си длан по излъсканата от дългогодишна употреба дръжка на брадвата, а после я стисна силно с две ръце – тежестта и му придаваше малко повече увереност. Промуши под клоните, като внимаваше да не събори сняг във врата си. Обутите му в тежки планинарски обувки крака вече стъпваха по мека пелена от борови клонки. Както вървеше приведен напред под най-ниските клони, не виждаше нищо, ала посоката трябва да беше тази. Вече мислеше да се връща, когато видя нещо, което накара очите му да се ококорят като паници с шарена боб чорба, а краката му – да се заковат на място. Брадвата неусетно се изхлузи из ръцете му и тупна глухо пред него. Мащабите на онова, което видя, бяха така огромни, че на бай Петко му трябваха доста секунди, за да осъзнае какво вижда. Не че знаеше точно какво е, но поне щеше да е в състояние да го опише, ако имаше кой да го помоли за това точно в този момент. Хижарят стоеше само на няколко крачки от голяма пирамида, на височина почти колкото най-високите борове в гората. Нищо нямаше по нея – ни надписи, нито пък прозорци или врати. От единия край изпод нея се подаваше дънера на масивно дърво, явно счупено и затиснато под пирамидата. Бай Петко си помисли, че няма как да е дошла от другаде, освен отгоре. На цвят беше сребриста, но не притежаваше онзи блясък, заради който някой веднага би решил, че е метална. Хижарят пристъпи напред и докосна пирамидата с протегнатата си ръка. Беше топла на пипане и доста твърда. Странно, но бай Петко не изпитваше страх, само едно такова особено неопределимо чувство се надигаше някъде дълбоко в гърдите му. Той прокара бавно ръка по повърхността – беше леко грапава, но не се усещаха вдлъбнатини или издатини. В този миг се чу тихо жужене и бай Петко отдръпна стреснато ръката си и погледна нагоре. Върхът на пирамидата се завъртя и пропадна навътре, а на негово място се показа ... хижарят не знаеше точно какво е то, но беше готов да се закълне, че е антена. Вече беше в състояние да определи чувството, което почти го беше завладяло – паника! Бай Петко се обърна и побягна през гората обратно към хижата. Тъкмо излезе от гората, когато нещо сякаш стегна гърдите му и той се строполи тежко на колене. Остра болка го прободе отляво. Хижарят, изведнъж забравил богатия си набор от сквернословия, изломоти едва разбираемо през зъби:
- Майка му и мечка!
После сърцето му отказа окончателно и той се строполи ничком. Снегът продължаваше тихичко да си вали и скоро затрупа безмълвното му тяло. Толкова за първото странно нещо за този най-обикновен мартенски ден. Второто трябва да беше свързано с него, ала ако не е така, не бива да се учудвате – не винаги е лесно да се свържат две събития в причинно-следствена връзка, дори да има такава. Тъй или иначе не това е важното. Важно е какво точно се случи. А се случи това, че на софиянци престана да им пука.

2.
Започваше поредният сив ден. Георгиев седеше на бюрото си и гледаше тъпо в една точка – след малко трябваше да предаде на шефа онзи доклад за миналото тримесечие, но го мързеше даже да диша. Е, шефът щеше да почака – Георгиев беше цар на оправданията. Много го биваше да изглежда зает, без всъщност да върши нищо и почти се гордееше с това си качество. Из главата му прехвърчаха оправдания, кое от кое по-безумни. Шефът не беше идиот, но Георгиев чудесно знаеше, че и на него не му пука особено за резултатите – това е то държавната работа. “Кога се превърнах в чиновник и в червата си” – помисли си Георгиев, но точно в този момент в стаята влезе колежката Петрова и го откъсна от мрачните му мисли.
- Добрутро! – изломоти тя и му обърна гръб.
Георгиев само и се озъби – двамата хич не се обичаха. Носеха се слухове, че Петрова се чука с шефа, за да я направи той началник отдел, а Георгиев от години се целеше точно в това място. Той не можеше дори да допусне мисълта, че някаква пачавра може да му отнеме единствения шанс за издигане! Тя се позавъртя покрай копирната машина, като демонстративно въртеше малкия си задник. Георгиев преглътна шумно, пъхна пръст под изведнъж стегналия се възел на карираната си вратовръзка и го поразшири. После ужким неволно изпусна химикалката си на пода и се наведе да я вземе, като в същото време хвърли продължителен и изпълнен с копнеж поглед към прашките на Петрова, едва покрити от поличката и. Това вече беше се превърнало в нещо като ритуал между двамата – Гинчето Петрова чудесно знаеше какъв ефект оказва върху мъжете и умееше да се възползва от това. Всяка сутрин минаваше през стаята на този темерут Георгиев и му позволяваше да надзърне под полата и. Той пък прекарваше половината предиобед, като си представяше как хваща Петрова и я тръшва на мекия килим, после разкъсва дрехите и... Мокри сънища наяве, общо взето. Георгиев се позадържа на пода – пустата химикалка наистина беше изчезнала някъде. Майната и! Майната му на всичко! Сега или никога! Георгиев се изправи енергично, отиде до вратата и завъртя рязко ключа. После се приближи до Петрова и я хвана за едрите гърди, които никак не отговаряха на иначе слабичкото и тяло. Тя се обърна стреснато към него. Георгиев пусна едната и гърда и бръкна под полата и. Изненадата, изписана на миловидното и, гримирано с незнайно колко слоя грим личице бавно се смени със страх. Тя го заудря с малките си юмручета.
- Пусни ме бе, педал гнусен! Аааааа!
И Георгиев наистина я пусна. Но само колкото да разкъса тънката и блузка и дантеления сутиен отдолу. “Я, те циците и били увиснали на тая курва!” – помисли си Георгиев, но това вече нямаше никакво значение. С рязко движение смъкна полата и надолу, а после разпра прашките и. Гинчето се опита да се отскубне от него и да побегне към вратата, но Георгиев я хвана за рамото, дръпна я, а после силно я зашлеви през лицето.
- Я да млъкваш!
Подхвана я под мишниците и я качи върху копирната машина. Опита се да разтвори краката и, но тя се съпротивляваше. Георгиев заби пръсти в меките и бедра и натисна с всичка сила навън. Хич не беше дребен мъж и Петрова нямаше кой знае какви шансове да му попречи.
- Мммм, бръснеш се значи! – каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея.
После разкопча колана си и смъкна панталоните и боксерите си. Когато проникна в нея, Петрова изпищя пронизително – чуха я всички на етажа, а може би дори и в сградата. Но на Георгиев вече не му пукаше нито за болката на Гинчето, нито за последствията. Не им пукаше и на останалите бедни души в учреждението, заети с дребните си ежедневни дела. Не че някога изобщо им беше пукало, но от нас се иска поне да предположим, че в един нормален ден някой би се отзовал на писъка на Петрова. Е, днес не беше нормален ден. На софиянци престана да им пука.

3.
Претъпканият автобус се влачеше с пуфтене по околовръстното. Пешо Минчев не трябваше да е на работа днес, ала шефът му се беше обадил по спешност. Имало да се разт’варва тир с цигари и момчетата нямало да се оправят без Пешо. Е, какво да се прави – хоп на автобуса и в склада, нищо, че трябва да е почивка. Пешо се опита да се обърне и да се хване за дръжката с другата ръка, но не успя – някаква тлъста лелка го подпираше с огромния си задник и не му даваше да мръдне. В автобуса смърдеше на спарено и едва се дишаше – някой ял чесън, друг попрекалил с алкохола снощи, а и по принцип, трети забравил що е баня. Не че на Пешо му пукаше особено от това – самият той можеше спокойно да бъде поставен във всяка една от тия три групи. Лелката се завъртя и се обърна с лице към него, като сякаш нарочно се отърка о Пешо. Точно в тоя момент на Пешо му падна пелената и съвсем спря да му пука. Той стовари грамадния си мургав юмрук право в лицето на жената. После пусна другата си ръка и повтори упражнението и с нея. Бум-бум, като парни чукове. После още веднъж и още веднъж. Когато спря, лицето на лелката приличаше на кървава пихтия, а главата и висеше отпусната безжизнено назад. Човекът до лелката дори не помръдна от мястото си – не му пукаше. Тялото и остана изправено чак докато шофьорът не наби рязко спирачки – и на него не му пукаше особено. И изобщо на софиянци престана да им пука.

4.
Задръстването беше ужасно. Нищо ново под слънцето, де, но точно днес Бичето бързаше. Не можеше да настъпи новото си Ауди, щото пред него беше наредена плътна колона от коли. Някакъв Трабант му усмърдя животеца и Бичето посегна и включи климатика на затворен цикъл, тъй че да не влиза въздух отвън. После увеличи музиката, без дори да свали ръка от волана и се отпусна назад в седалката. Още един, най-много два светофара и щеше да се измъкне, пък на Цариградско щеше да настъпи яко педала. Нямаше как да закъснее много. Колоната пред него леко се размърда и колите тръгнаха. Бичето видя светофара – беше вече съвсем близо. После зеленото се смени на жълто, а то на свой ред отстъпи място на червеното. Някакво цигане просеше на светофара и само това чакаше – изкуцука пред колата на Бичето със сакатите си крачета. - Бате, бате, дай некоя ст’инка, бате! Бичето го видя, ала не му пукаше – даде газ и предната броня на Аудито удари просячето през краката. Детето се оказа подхвърлено във въздуха, после падна връз предния капак и се търкулна напред по бляскавата сребриста боя. Гумите на колата минаха през него – тупур-тупур, а Бичето дори не намали. Телцето остана да лежи на кръстовището, а колите минаваха една след друга през него, докато движението не замря съвсем заради зверска катастрофа на кръстовището. Ала на софиянци вече не им пукаше.

5.
Една сребриста и неблестяща пирамида бавно се издигна от Витоша, от едно закътано местенце малко над Копитито и се понесе с тихо жужене над София. Прелетя над “Борис III”, после над Руски паметник. Докато прелиташе над Съдебната палата, единият лъв вдигна глава и я погледна с жален поглед, ала никой не забеляза това – на софиянци не им пукаше. После пирамидата се издигна високо нагоре, ускори изведнъж и изчезна някъде над Стара Планина. Всъщност имаше ли изобщо пирамида? Какво значение имат някакви си сребристи пирамиди, на софиянци така или иначе не им пука.
2004-03-02

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)