БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Час за прегръдка

Калин Гарабедян (гаро)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази без име (проза)

 

На един прител, който ме намери, поногна ми да напиша тази история, и който ме кара да се чувствам жив!

Кой е той?! Как мислите? Творец на картини? Творец на илюзии, които неведнъж е наричал мечти. Пътешественик, човек или дух... безсмъртен, защото никой не назовава името му?

Защото неговото име е било някога и наше, но нас сега ни е страх, толкова много, че дори сме го забравили...

Ако си го спомним, Той, може би, няма да остане безсмъртен и ние ще можем да летим. Той е по-добрия от най-добрите ми приятели. Бихме могли да мълчим в продължение на вечност, стига на мен да не ми се говори. Никога не можах да забравя, това бледо лице...

Аз се провалих, но заради него съм доволен. Доволен съм, че чувам дразнещия му смях отново.

Винаги съм бил идиотът, нали?

Сега съм най-самотният човек на света! Той беше пияница. Пиеше всичко чисто. Започваше в шест и завършваше в шест. Смисълът бе някъде между тези две времеви отстояния. Всъщност никой не го бе виждал трезвен, а винаги опиянен от живота. А при това хората го отминаваха... бе обаятелен с невероятна енергия, едновременно мечтател и прагматик.

Живееше и работеше вдъхновено. Между шест и шест... наричаха го Клоунът за краткост и безразличие, като го сочеха неучтиво с дебел пръст точно под ребрата...

Той е и не беше като нас — обикновен, земен, със съзнание за собствена изключителност. Затова познаваше началото. Там, където, ние не можем да бъдем, защото отдавна сме забравили пътя.

Той бе истински щастлив, когато работеше. Обичаше работата си, с онази първична любов и трескаво очакване на заветния час... до следващия... Но бе загубил всички и всичко, което самия той обичаше... Остана му само сцената. Не можеше да загуби и нея, макар че бе загубил себе си и посоката. Той навлизаше в зона, която бе огромна и сива, с ръждясали ламаринени думи. Сред тях намираше души, също толкова ламаринени и... остарели. С много извисяващи се погледи, също сиви, като всичко останало.

Може би трябваше да започне да търси пътя обратно, но явно обстановката му харесваше. Тя напомняше за самият него, като растение, израснало в тъмна стая — тънко, дълго и бледо, хилаво, тъжно, устремено към слънцето, което не вижда... там някъде, загледано в ламаринените думи, където оставах аз. Подобно на индустриална любов, поезия на кофите за боклук, металните отпадъци на думите, ненужни, безразборно нахвърляни, една върху друга, с истерични погледи, на тухлени образи — изоставени. И той сред всичко, символ на това, което се таи най-отдолу и което щеше да се взриви, когато узрее...

Но след всеки взрив знаеше, че щяха да остават ламарините, кофите за боклук, сивотата... Тя щеше да се разпръсне само в онзи кратък миг на взрива... когато небето щеше да слезе много ниско и да бъде цялото огряно в краски. Когато очите ни трудно щяха да видят родилите сe дъги. А невидени, те щяха да умират бавно, може би, оставили спомен в неговата душа.

Животът му започваше и свършваше зад тежките завеси. Там играеше за другите.

Останалото бяха оркестърът, неговия розово-червен гащеризон и смешен нос, понякога с очила, който всъщност само му придаваха глуповат, но не смешен вид. Танцът му от жестове и мимики се сипеше на плавни, привидно отсечени акорди. Завърташе се и се понасяше напред към публиката.

Бледостта на лицето му се подчертаваше от тънки бръчки. Отначало не искаха да приемат номера му. Но беше нужно да видят само един танц на присъствието, за да разберат, че играта е повече от истинска. Тогава той оставаше при тях. Радваше се на известен успех. Но често се случваше публиката да не разбере „номера“, всъщност по-рядко, отколкото на него му се искаше. Въпреки това получаваше добри аплодисменти, които изпиваше от шест. Но не обичаше много тяхната компания. Обикновено след третата порция започваха да изчезват от душата му, а другите забелязали неочакваната уязвимост, го подкачаха. „Абе, я си сложи пак червения нос... може и този път да разберем номерът ти... я, та ти си бил с него“. После всички се заливаха от смях и алкохолни изпарения. Смееше се и той, защото знаеше, че го правят от сърце, защото смехът го крепеше жив, смехът на другите.

Но отвътре нещо го изгаряше. Имаше навършени тридесет и три, но вече не беше същия. Знаеха го само няколко стари приятели, с които отдавна не се виждаше. От онзи момент на ново начало бяха изминали две години. Никой не можеше да му помогне. Имаше си само нея — партньорката.

Онази партньорка, с която никога не се разделяше. Онази, която даваше смисъл. Смисъл, който вече се губеше. Защото не искаше да го има, който ненавиждаше, защото той се крепеше само на мисълта. Но знаеше, че ще бъде с нея заедно до края. Нямаше от кого вече да я ревнува... Защото тя беше само един красив спомен, натъпкан с парцали за обем.

Вдигаше смисълът от съзнанието си, гледаше в него с неподвижни очи, галеше с длан страните му и го целуваше по устните. Той живееше в смисъла за спомена. Живееше в онзи момент преди, но след другото шест. Като в ритуал, един вид благодарност, отплата. След това употребен, захвърляше споменът през рамо и завиваше зад ъгъла на сцената и малко по-късно се обливаше в сълзи, като всичко започваше отначало.

Но днес нямаше желание за пиене, а също и загубил червеният си нос. Бе предсрочил шест, за първи път... Затова се прибра, без нужда, без посока, без смисъл, без спомен... така трябваше...

Не се събу, сякаш очакваше да тръгне отново нанякъде. Но седеше здраво закован до столът, този в средата на стаята пред огледалото...

Съблече се бавно. Седна. Огледа се. Той ли бе това?

Белите му коси бяха започнали да почерняват... отдолу прозираше истинската му същност, която бе забравил... толкова дълго бе носил маската. Сега я ненавиждаше. Отпусна се уморено. Гледаше отражението в огледалото дълго, времето нямаше значение, надяваше се, очакваше, но споменът не идваше, виждаше само другия, отражението на новият друг. Без споменът за него. Но не издържа на натиска на онзи сив поглед, толкова познат, и толкова далечен.

Протегна ръка, щракна ключа на лампата и от трийсет и три години насам, за първи път заспа трезвен и гол. В тъмното намираше покой. Намираше пътя към себе си, който бе търсил отдавна. Но вече бе половин човек. ... с по-добрата половина — тъмната.

Дугата остана там — на сцената, под светлината, под усмивките, под сияещите погледи... но тук, със себе си също беше топло. Не искаше да се разделя с илюзията. Сега може би имаше надежда да поспи, да поспи без да иска повече да бъде. Сега живееше със помените си. Живееше с моментите, когато се смееха на глас, разменяха погледи и усмивки, но нея вече я нямаше.

Трябваше да я догони. От шест. Но този път различно, този път истински... само двамата. Събуди го нечие дихание. Отвори очи, озърна се, но там нямаше никой. Бе сам, както винаги. Отново усети жажда. Но по лицето му имаше промяна. Дотътри се до огледалото.

Протегна ръка и запали лампата. Светлината го удари в челото, толкова чиста и бяла. Стопли страните му. Но когато вече можеше да вижда, му се стори, че видя отражението на един обикновен човек, когото обичаше, това не можеше да бъде тя, а само той, състарен и умислен...

В главата му имаше нова мисъл — боеше се да не я изплаши.

Тя, въпреки него, бе там и го гледаше, с големите си искрящи очи и лунна усмивка. Разтърка очи. Тя бе там. Той се облече трескаво и излезе навън.

Гледаше в прозорците на сградите. По витрините. Навсякъде сияеше нейното лице и го зовеше.

Трябваше, трябваше да я стигне... тичаше, препъваше се, падаше, но като в лудешки танц на сцена, политаше отново напред с протегнати ръце и я гонеше, гонеше я навсякъде... сега бе цял... Докато стигна запъхтян над водата. С лунна усмивка... тя бе там и му подаряваше себе си. Той знаеше — часът е шест. Час за прегръдка.

 

 


2004-02-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)