БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Без лице

Калин Гарабедян (гаро)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази без име (проза)

 

Грижим се един за друг. Всеки заема своето място в ежедневното ни съществуване, ако мога така да го нарека.

Аз съм свободен дух, всъщност въздухар. Но имам една слабост... не знам дали да я споделя с вас? Ако я споделя, тя вече няма да е моя, а обща. Общите слабости се разграбват и скоро никой няма да знае за моята собствена слабост. А тя е най-същественото, изграждащо личността ми. Независимо, че става въпрос за свободен въздухар по дух.

Всъщност, моята слабост е, че не помня нищо... нищичко. Не знам кой съм, къде съм, с кого съм... мога само да предполагам. Но и това, не е малко.

Виждам, че до мен стои човек, облечен в бели дрехи. Гледа ме някак настойчиво и виждам как тънките му устни се разширяват ненадейно встрани. Това състояние ми е познато, имам някакви бегли спомени за ситуацията. Да, нарича се усмивка. Интересно, не си представях такава усмивка. Всъщност определението „такава“ няма за смисъл някаква идея, защото не знам каква трябва да е усмивката, за да не бъде „такава“.

Усещам, че втренченото ни гледане един в друг няма да продължи повече от необходимото, така че трябва да направя нещо по въпроса, защото очите на „белия“ се втренчват в мен с огромна сила, обособена от две състояния — желание и очакване. Трябва да отговоря, ако не веднага, то поне скоро... в противен случай сигурно ще ме гледат втренчено още дълго време, а аз нямам време за губене... имам толкова много въпроси, че не знам откъде да започна. Може би трябва да започна от най-простичкия.

— Къде съм?!

Явно „белия“ не разбра въпроса ми, защото не реагира. Каква ирония, все едно разговарям със статуя, а статуята е едно от произведенията на изкуството, които не бих искал да бъдат до мен в толкова важен момент от живота ми. Особено в „този“ момент. Та съзнанието ми едва се е преродило и трябва да бъде поробено от един такъв „бял“ поглед.

— Зрасти! Как си, стари приятелю? — заговори ненадейно Белия.

— ...не съм сигурен как съм. Кой си ти? Толкова си ми познат...

— Ами...

— Извинявай... — изведнъж ми се стори доста глупав въпросът, който зададох.

— За какво? Ти не си виновен за това, че сме тук. — смигна Белия. — Били сме свободни, но не сме знаели..., а, ако знаехме, щяхме ли с това да се стоплим сега?!

— Не е ли? Мислех, че... какво, всъщност, е това място?...

— Трудно е за обяснение. Дори не е място, ако разбираш какво искам да кажа. А ти как се озова тук?

— Всичко е толкова объркано... видях тунел с много ярка светлина в края... мисля, че светлината беше от влак или нещо подобно.

— Колко комерсиално. Аз пък чух камбани, заря и чуруликане на птички... оперетна работа.

— Не ми обръщай внимание. Нещо съм скапан. Онази работа с тунела служи само, за да изразя впечатлението си от начина, по който додох тук. Доста популярен, както излиза. Но аз исках да кажа, какво се случи точно преди това? Не мога да си спомня... всъщност... Не, нищо не помня.

— Нека това не те притеснява. Обикновено минава известно време, преди паметта да се върне. — отвърна Белия и сбърчи челото си. — Радвай се, докато можеш. Защото болката започва, именно когато започнеш да си спомняш.

— Защо не ми дадеш поне един отговор?

— Защото в един момент човек започва да се повтаря и омръзва сам на себе си. Пък и вече доста неща са казани.

— А ако разговаряме на специална тема. Или пък стане така, че изведнъж се получи много хубав разговор?

— Е, каква пък чак толкова специална тема? И много рядко се случва да се получи непосредствен разговор. Получава се, когато човек е, както се казва, със себе си.

— Но аз съм със себе си, нищо че не помня как съм попаднал тук, сигурно вие знаете, не разбирам „защо“?...

— Е-е-е... Страшно съм щастлив от това — отговори Белия. — И съм благодарен на съдбата. Като виждам усмихнатите лица на новодошлите, си казвам: „Щом е в добро настроение, значи има смисъл!“.

— Не съм в добро настроение. На Вас сигурно винаги Ви е много смешно...

— Разбира се, както на всички. Но тук не си личи. Заживяваш в друг свят, влизаш в други мисли. И между другото, това е много хубаво, защото е вид терапия. Винаги след нея, ако тя е минала хубаво, се чувстваш като излекуван. Но това е терапия и за нас, и за другите.

— Но как разбирате кога „терапията“ е минала хубаво?

— То се усеща. Не само по реакциите на всички. Виждаш го в погледа на партньора си. Макар, че тук често никой не си и спомня какво точно е казал. Но може би това е майсторлъкът на нашата професия. Мястото е свободно за доизмисляне.

— Тогава ето къде отива Фантазията!

— Винаги, когато се видим с нея, се зареждаме взаимно, говорим си. Защото, знаеш ли, често от напрежението, в което живеем, не ни остава време да спрем и да видим какво става наоколо... — Белия се огледа очакващо и посочи с пръст някъде пред себе си. — Ето ги и другите... Фантазия и Мъдрост.

— Здрасти. — чух глас зад себе си. Обърнах се и срещнах погледа си с този на Фантазията. Тя ме погледна настойчиво, сякаш нещо е трябвало да направя, а още не съм го направил.

— Как са нещата там? — зад Фантазия изникна и Мъдрост, която ме потупа по рамото. — Кой седна на моето място? Очаквах да си ти. — изговори тя на срички.

— Едва ли може да е той, когато е тук с нас, нали? — прошепна Фантазия.
Понечих да отговоря, но Мъдрост ме изпревари.

— Знаеш какво искам да кажа! — и наклони леко поглед встрани, сочейки Фантазия.

— Само защото способностите ми да интерпретирам надвишават твоите да се изразяваш... — сърдито дръпна Фантазия Мъдрост за рамото.

— По същия начин, по който една некадърничка като теб може да се превърне в Последния Хамлет, смея да кажа.

— отговори Мъдрост. — Къде отиваме?

— На разходка до моста. — вече спокойно добави Фантазия.

— Но нали сутринта бяхме на разходка там?! — учудено изстена Мъдрост.

— Тогава това беше твой избор. А сега е мой и аз избирам да се разходим отново там. Пък и без това няма къде другаде. Хайде, какво се дърпаш?

— Не ме ръчкай. Ако пак почнеш да ме ръчкаш, обещавам, че аз пък ще се дърпам.

Отново исках да попитам за реката, за моста... но те не ми дадоха тази възможност, просто изчезнаха, както се бяха появили. Споминих си... да, започвах да си спомням... Стоях, вперил поглед във водата, и знаех, че няма да скоча...

— Какво става, хлапе?! — прекъсна мислите ми Белия.

Бях позабравил за него в изминалите мигове. Спомените нахлуха в главата ми и от това ме заболя. След това почувствах отново нищото. Не зная какви бяха тези мои спомени, а, може би, бяха спомени на друг?!

— Не им обръщай внимание! Те така си дойдоха, нещо като скачени са. — отвърна Белия. — В какъвто вид дойдеш, в такъв си оставаш, както изглежда, поне докато не прекосиш реката. Например, сигурно вече си забелязал, че се налага да се държа прилично.

— Кои Те?!

— Как кои?! Ами Фантазия и Мъдрост... — и очудено наклони глава встрани, все едно ме изучаваше наново.

— Да, извинявай много... — притесних се, че съм го обидил.

— Лош навик е това непрекъснато да се извиняваш.

— За моментната неадекватност...

— Знам! Но виж какво, стари приятелю, ти си целият подпухнал и аз не ти се извинявам, нали? Осмукан си като след раждане...

— Извинете, господа, но търся мост — появи се от някъде Съвест. Бихте ли ме упътили дали е надолу или нагоре по реката? Имам домашно повикване и трябваше да съм там... не си спомням точно кога, но знам, че ме чакат.

— Опитай нагоре... — упъти я Белия.
След като Съвест продължи нагоре, аз не се сдържах и попитах:

— Кога дойде тя?

— Още е нещо объркана, макар че е дошла тук най-рано от всички нас. През цялото време търси някакъв мост.

— Мост ли? Тъй както я гледам, е готова да преплува реката.

— Не става, приятелю. Не, всъщност тя така е дошла ­ мокра, точно като теб... тук всички са мокри! Иска да намери този мост, защото там си е оставила сянката.

— Доста смущаващо. И отнякъде непрекъснато се носи музика...

— Да, това е младият Случай. Лежи по цял ден на брега и свири на арфа... забравих му името... всъщност тук имената нямат значение...
Спомних си... След думите на Белия си спомних думите на един близък човек... не помня колко близък. Мисля, че много близък. Казваше ми „Прекалено много мислиш. Аз съм ти жена, ти си умен и разсъдлив, за да действаш глупаво.“ Действал ли съм глупаво?! Жена ми?! Къде е тя сега!? Защо аз съм тук, а нея я няма!? Съгурно не съм бил толкова умен и разсъдлив!

— Боже господи, чуйте го само! Всичко свърши. Всичко това принадлежи към някакво друго измерение. Тук всичко е край, финито, капут. Ще видиш тази река, за която непрекъснато дрънкаш, само ако се върнеш обратно по течението, но без гребла... Ох, мамка му, тая пак идва! Аз изчезвам.

— Бедното момче, много лошо му понася — изфъфли Белия това беше Самотния. — Никога не можеш да бъдеш сигурен как ще те приемат хората. Лично мен ме крепи да си спомням как бяха нещата. А той полудява, като ги чуе. Затова не може да понася Алтернатива. Тя иска да говори само за миналото и за нищо друго. Алтернатива, скъпа, как си? Я виж кой е дошъл!

— Кал, това ти ли си? Много се радвам да те видя. — въздъхна Алтернатива. — Моята новина за Самотния още ли върви? А права за филмиране? Или поне телевизионен сериал? За това поне става. Коя са избрали да играе мен? Божичко, дано да не е оная, дето играе Фантазия, онова безлично момиче. Знам, че на ръст е колкото мен, но за всичко останало е абсолютна нула. Тази уста...

— Не мога да кажа. Алтернатива... какво стана... съжалявам.

— Съжаляваш? Не е кой знае какъв комплимент. Спомням си, че те харесвах едно време.

— Той все още е малко объркан — отвърна Белия вместо мен.

— Не ми трябва тогава! Ще се видим по-късно, Кал. Чао!

Какво ли правят другите, когато не знаят кои са и къде се намират? Мислят ли дълго или направо се хвърлят под колелата на влака, за да видят светлината в края на тунела? Но, нали, първо, трябва да намерят тунел с влак в него. И при това не трябва да се интересуват след това, че някой ще ги обира с лъжица от пътя? Аз самият се уважавам като личност — много съм работил върху себе си през годините, за да...

— Прекрасно момиче! — отново прекъсна мислите ми Белия. — Тя, знаеш ли, веднъж ме интервюира. Помислих си защо да не опитам с нея след това и нещата бяха тръгнали много добре. А ти? Тя май много ти се зарадва. Да не би да си я...

— Не съм сигурен... Май си спомням нещо... но не съм сигурен...

— Нищо май не се получава при теб, а?

Спомних си. Виждам майки с деца. Баби с бастунчета по пейките, които клюкарстват с тези до дях. Татковци, каращи се за последно десет. Момичета, вперили очи в залеза. Намръщени дядковци, които тичат след внучетата си. Възрастни хора под ръка. Скитник на пейката яде хляб на големи залъци. Носи се музика. Какво ще си помислят хората, ако знаят за какво си мисля сега? Ще се паникьосат и ще викат. Ще обсъждат това с дни, докато го изплюят като стара дъвка. Винаги ще има някой, който ще каже, че съм развалил хубавата вечер и че не е могъл да намери своя тунел и своя влак на толкова публично място. Хората ще живеят и след неговото развалено настроение. И бързо ще го забравят така, както са забравили вече за мен. Вече зная. В този момент съжалявам само, че не мога да видя червеното слънце над реката. И не мога да видя много други неща.

— Опитвам се да схвана всичко това. Ние сме мъртви, нали?

— Позна от първия път, стари приятелю. — Отговори Белия, — да, няма как да се скрием от това. Точно такива сме. Мъртви. Но това е начинът — да се родим...

— И това място тук...

— Мислил съм много по това. Заключение:­ това не е място, а по-скоро някакъв вид състояние. ... макар че човек, като гледа тая шибана огромна река..., но, както вече ти казах, и тя не е истинска... по-скоро нещо като визуална метафора... ех, и аз започнах да говоря като критик... но разбираш какво искам да кажа... това помага на нашето съзнание да възприема нещата... като онзи тунел, дето си го видял, като си умирал... или като си се раждал... отначало е малко трудно да го схванеш...

— Мисля, че ти си го схванал по-добре от всички. Защо?

— Вродено ми е, предполагам. ...но, това са пълни глупости. Просто защото, как да ти кажа, аз съм с връзки тук. Нещо като божествена връзка.

— Ти си Бог?

— Разбира се, че не. Не говори такива неща! Не, аз съм от семейството, така да се каже. Става дума за падналите ангели, разбираш ли? Някои от тях избрали да се превъплатят в хора, вместо да прекарат цяла вечност тук. Труден избор, бих казал. На Земята тази връзка не ти помага кой знае колко, но тук, изглежда, дава възможност на нас, потомците, да долавяме скритата същност на нещата. Не че знам нещо повече от това, че съм тук и ще остана, докато има някой, който пристига или си тръгва, а след това ще прекосим оттатък.

— А аз защо съм тук?

— Що за въпрос може да бъде това? Не е ли ясно? И защо питаш винаги едно и също нещо? Нашият баща ни учеше „Сам съм, защото съм Силен, Силен съм, защото съм Сам.“ Това бяха първите му думи. Така той ни отдели от себе си, узакони Своята единственост и несъществуващата другост. Не си ли спомняш прекрасната утринна звезда в Едемската градина, която осветяваше битието на първите хора? Тя се осмели да се сравни с Господ и беше изгонена. Затова сме тук на нашата грешна Земя. Заради теб. Това си ти, великия архангел Луцифер, който се разбунтувал и заедно с падналите ангели се превъплатили в хора, заради своето сравнение с Нашия Баща. Сега нас ни свързва пътя към дневната звезда, а ти, приятелю, си син на зората. Всички ние, те очаквахме! Ти си нашето спасение! Не разбирам защо не разбираш това?! Не усещаш ли характерния мирис на сяра?! Усмивка, приятелю... Какво всъщност е другостта? И защо Създателят е позволил нейното съществуване? Самият отговор е с много въпросителни, задача с много неизвестни. Хронологията, образно казано, е низ от окръжности, многократни завъртания на вселенския часовник, при които човекът-аз и неговият друг са се явявали в различни точки на оформилото се колело. Коя е първата точка? Та другостта личи още от мига на сътворяването на човека. „И сътвори Елохим човека, мъж-жена го сътвори“. Именно Аз-а и другия в себе си, другостта. Мъжът-жена и Жената-мъж. Измъкване на сянката/душа.

— Това е измислица... това е измислица... Кои сте всички вие? Къде е това оттатък? Колко време трябва да чакаме? Какъв е този човек-аз и кой е другият?

— Забрави това „колко време“. Тук време няма. Времето е някъде далеч, далеч оттук. Нямам представа откъде знам това, може би, едно време съм го учил в училище, но е вярно. Колкото до това „всички“, искам да кажа всички онези, които не са задали въпроса, който ти задаваш. Когато това стане, Кръгът на Миналото ще се затвори, смъртта ще е начало на живот, падналите ангели ще изтръгнат лицата си и тогава спиралата на Вечността ще се отърси от своите видения и силуети и древните дни ще проникнат в страниците на Бъдещето...

— Не, не може да съм аз... Не може!

— Ти? Боже господи, Кал! Откъде можа да ти хрумне тази идея?

— Нали така ми каза. Или идеята бе да ме накараш да се чувствам виновен...

— Ааа, значи за това се извиняваш наляво и надясно! Скъпи мой приятелю, бъди спокоен! Ти не би могъл да убиеш и муха. Камо ли себе си! Не, ти си също като нас тук -­ жертва. Я се виж на какво приличаш... Разум, ела да му кажеш!

— Какво да му кажа?

— Бедното момче си мисли, че той е виновен.

— И е такъв. Всички ония некадърници в центъра на колелото, всичките до един са виновни, а не ги бива да свършат и за една стотинка истинска работа.

— Може ли да кажа нещо, съветник? Аз имам предвид Бог, този, който извърши всичко.

— О, не, не е той!

— Слава богу, слава богу! Но ако не съм аз, тогава кой е? Кой?

— Наистина ли не знаеш? Не започваш ли да си спомняш?

— Не...

— Хей, какъв е тоя шум край реката? — изненадващо каза Белия.

— Ще ида да видя — изфъфли Разум и изчезна.

— Не, още не мога да повярвам. Но защо?...

— Без съмнение ще научиш всичко едно по едно.

Разум се появи отново, заедно с Мъдрост и Фантазия.

— Тия двете дигат аларма. Разправят, че видели нещо в реката. Макар че през тая мъгла...

И двете в един глас извикаха:

— Видяхме, видяхме. Това беше лодка, това беше лодка и в нея имаше някой. Идват да ни спасят. Ура! Ура! Ето вижте как се мержелее през мъглата. Но дайте да не бързаме да привличаме внимание. Не знаем какви планове има за нас този в лодката.
Появи се и Алтернатива и замаха с ръка:

— Ехоооо! Ехоооо! Насам, насам! О, да, и аз го виждам. Но дали е той? Не вярвам! Той сигурно знае къде е мостът. Насам!

— Права е! Това е той. Иначе нямаше да е тук. Насам! — изграчиха вкупом Мъдрост и Фантазия.

— Аха, мръдни насам малко, моето момче, искам да си поприказвам с теб! — избоботи Разум.

— Чакайте малко, — прекъсна екзалтацията Белия, — много е трудно да се види през тази мъгла. Това наистина изглежда като да е Той, но не мога да видя нищо като...

— Той защо се смее?

— Не знам, но е хубаво, че ще го видим, идва да ни пренесете оттатък? — отговори Белия.

От мъглата се чу:

— Да, но преди да се качите, може ли да очистим малко тоя глупав антагонизъм у вас? Лодката не е много голяма, а вие сте доста, така че ще нагази дълбоко и никак не ми се иска някой да я залюлее. Повярвайте ми, на никой от вас няма да му е приятно да свърши в тази река. Така че ако имате въпроси, задавайте ги сега.

— Аз имам въпрос! Кой си ти?

— Аз ли, а простичко е — аз съм Решение!

Всички въздъхнаха разочаровани. „Пак ли ти?“...

— Малко по-сложно е. — заговори Решение. Ние с вас бяхме много близки, истински близнаци, близки до такава степен, че можехме да обменяме мисли и когато не сме заедно. Каквото ставаше с мен, вие го чувствахте. Затова всички сте съкрушени, когато ме няма, особено поради факта, че Аз съм виновен за това, но аз не съм сигурен дали съм истински, или просто вие ме измисляте.

— А истински ли беше? — попита Белия.

— Откъде да знам? — отговори Решение. - Не съм сигурен какво означава истински, или измислен. Искам да кажа, че когато всички сме живи, обикновено се виждаме и обменяме мнения, така можете да се уверим, че сме истински, нали? Но тъй като аз съм тук долу, както и вие, никой от нас не може да каже. Освен, разбира се, ако не получим знак.

— Знак? Боже, опази от знаци! — изломотиха Мъдрост и Фантазия.

— Аха, едно нещо съм научил от политиката и то е, че тръгне ли някой да търси знаци, сигурно е, че ще ги намери, ама оттам нататък му нямай никакво доверие — добави Разум.

— Прави сте! — продължи Решение. Още щом започнахме да ги търсим, те се изгубиха. Но в интерес на Истината, трябва да разберем истинското състояние на нещата. Изкривяването на мисленето ни не се дължи само на чувството за вина, а и на начина, по който се преобърна целият живот. Онова, което сме казали на хората,­ всъщност, то е и това, което сме казали сами на себе си, а именно че изпитваме вече отвращение към преструването и изкуствеността на сцената. Всъщност, причината е съвсем друга. Ние вече не можем да помним думите!

— Но всички имаме превъзходна памет за цитати!

— Извън сцената всичко е наред, съвършена памет, — продължи Решение — но стъпим ли веднъж на нея, всичко изчезва.

— Колко ужасно! — направи изплашен поглед Фантазия. Спомням си веднъж как играх Макбет...

— О, я млъквай, Фанти, и остави човека да довърши — скастри я Мъдрост. — Колкото по-скоро минем през тази река, толкова по-скоро ще бъдем освободени от тази ужасна поза.

— Благодаря ти, Мъдрост, — усмихна се Решение, — трябва всички да разберете, че излезем ли на сцената, ще забравим всичко. Тук сме в свят без думи. Но от другата страна няма да можете да си представите какво е да се намираш в един свят без думи? Свят, в който нито едно нещо няма етикет? Всичко онова, което чувствате, може да бъде изразено. Всичко от онова, което мислите... всъщност вие не можете да мислите! Ето какво трябва да означава да се качим на сцената. Там ще трябва да прекараме остатъка от живота си на място, където думите са на почит и където се съхраняват за употреба на идните поколения. И през цялото време ще трябва да се молим за прошка! Така ще можем да запазим спомена.

— Това ми напомня нещо...

— Това е съвършен пример за това как можеш да върнеш някого към живота със силата на думите!

— Но при нас не е така... това е само игра... беше.

— Разбира се, че беше — продължи Решение. — За нас беше игра, когато започна. Но преди да оставим нашата игра, трябва да разберем, че онова, което предизвиква всичките наши действия, бе именно името на играта. В началото бе словото, спомняте ли си?

— Не разбирам. Как може едно име... Оо, да...

— Май се сетихте — усмихна се Решение. - В края на краищата вие също сте тук. Точно така. Вие черпите сила от думите и тяхната конструкция, деструкция и реконструкция цял живот. Човекът, който разбива атома, също трябва да носи известна вина за всички последици от това, нали? Милите ми, видяхте в тези и още много други дребни знаци доказателство, че аз се опитвам да ви посоча път, който ще ви доведе до пряка връзка с мен. Грешите!

— Нещо не ми е ясно! — изсумтя Белия.

— Това идва после — продължи Решение. Най-ясният и недвусмислен знак е моментът. Повечето от вас са били там, което, разбира се, по-късно се оказало, че това е имало значение. Помните ли?

— Това едва ли може да се нарече живот, нали? — каза Мъдрост. — Карай нататък.

— В началото бе Словото и Словото бе у Бог, и Словото бе Бог. Пътят към връзка трябва да води през всички тези думи, но как? Толкова много са, безброй... как да прекосите такава огромна река... но за такова нещо на Ви трябва карта, която да Ви посочи пътя...

— Нищо не мога да разбера.

— Разбира се. Ако бяхте разбрали нямаше да има нужда от всичко това! Всичко, което ви трябва, е там. Това е пътят. Когато вие, уважаеми госпожици и господа, дойдохте тук, всичко стана съвсем ясно.

— Какъв материал само! — извика Алтернатива. — Казахте, че всичко, което ни трябва, го има от другата страна. Компютри! Факсове? Мобилни телефони? Супер! Хайде стига вече сме си губили времето. Да вървим!

— Стойте! — извика Разум. — Аз искам да знам какво има предвид Решение. Не е ли достатъчно, че сме мъртви, ами ще иска и да ни се подиграва?

— О, да. Това наистина е доста забавно. Трябваше да ви маркирам, за да постигнем усещането за гравюра върху стомана. Малко черен хумор, това е част от желанието ми за препотвърждаване на защитата от моя страна, да получите уверение за своята неуязвимост. Да кажем на света, че това сме ние, нали знаем, че света не съществува... затова си го създаваме, за да има с кого да играем своята игра...

— И това оправдава ли ни?

— Вижте приятели, оставете книгата отворена, нека се включат и други изгубени момичета и момчета...

— Какви изгубени момичета и момчета, за бога?

— Ако някой следи мисълта ми, щеше да разбере...

— Да разбере? Какво да разбере? Някакъв далечен намек? Страшно умно!

— О, не! Много по-ясно — продължи Решение. — Ние сами допринесохме за падението си. Той нямаше да дойде, ако не бяхме го помолили. Е, това се нарича съдба... А сега, освен ако няма още въпроси, да пристъпим към качването... Вие сте първи, господа, тъй като сте в доста неловко положение...

— От другата страна ще ни разделят, нали? — попита Мъдрост.

— Да — кратко отговори Решение. — Там, където отиваме, няма нищо Дантевско. А сега вие, госпожици... чудесно... може би, ще помогнете на господин Случай... ще ви хареса там... Просто мислете за него като за полет, в който ще бъдем понесени от древния потоп. Освен това там има един ваш приятел, който ви чака. Да. И вероятно има да ви казва някои неща, които може да ви изненадат...

— Да разбирам ли, че оттатък ще имаме възможността да се видим с хора, които едно време сме познавали?..

— Не се безпокойте. Той знае, че идвате. И е много развълнуван.

— Хайде стига! — махна с ръка Белия. — Аз оставам тук! Доколкото разбирам, тук не му е мястото да се правим на велики. А ще идват и още. Кой ще ги посреща тогава?!

— Разбира се, — усмихна се Решение, — вие имате добри връзки... за вас винаги ще има втори шанс... за нас пътят е един.

— Навсякъде бих могъл да отида, ако има къде. — отвърна Белия. — Да отблъсквам ли? Довиждане. Само още едно нещо ме притеснява. Всичко това свърши ли ви работа? Искам да кажа, през цялото това време вие ли сте го водили? И ако мотивът му е бил да се свърже с вас, защо не го чуваме? И в такъв случай не му ли предстои дълъг път? Ами ако накой заподозре нещо? Дръж малко по-вляво. Не искам да се блъснете в ония скали или каквото и да е там... в тази мъгла нищо не се вижда...

Изминаха няколко мига.

— Не го чуваме вече. Защо Белият остана на този самотен бряг? Нали той искаше времето да дойде, когато ще мине от тази страна? Той изпусна мига... Отговорете, моля ви, защо мълчите... защо, за бога, всички се умълчахте?! И какво сте се зазяпали напред... ехо! Нали щяхме да разговаряме за Пътя, за Началото!? Нищо не се вижда... затова и нищо няма да помним... като новородени... ще помнят други вместо нас... ще помнят първия ни плач, първата усмивка, първото напикаване... Мъглата сякаш се вдига... Да, вдига се... това е... Господи...

 

 


2003-12-09

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)