БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

М Е Ф И С Т О Ф Е Л

Ради Димитров Ангелов (ra)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

Белите бяха матирани. Къде си, о, приятелю на славата! Ела да възпееш моята велика победа, за да говорят за нея след векове и да осмислят съществуването си в победа над победата. Но по-добре не идвай, защото тогава би се наложило да се назова, а всяко назоваване е загуба на силата.
         Ти дойде. Знай аз съм Мефистофел – принцът на красотата. Аз съм ангел, най-светлия ангел. Не…, не се плаши трубадуре, не ще ти навредя с нищо, та ние с теб така си приличаме – възпяваме красивото. Аз съм оня който шепне на вятъра и раздава фантазии. Аз съм оня който крещи срещу бурята и създава илюзии. Но ти ме познаваш певецо, познава ме  всеки един. Аз съм онзи най-красив образ, който е изградила всяка една фантазия, всяко едно съзнание. Аз съм самата красота. Аз съм самата илюзия.
         Аз – ярък пламък сред пурпурните ласки с които ме дари онова шестнадесетгодишно момиче без да се познаваме, без да знаем имената си, без дори да сме се виждали преди. Винаги това е най-ясния спомен в съзнанието ми, защото там нейде където е свободата се крие красотата, затова и смъртта  е толкова красива, а също и животът след смърт. Но нещата  никога  не бива да се осъзнават изцяло, защото осъзнаят ли се, те се превръщат в истина , а всяка истина е груба и цинична. Нима онази спонтанна ласка, онази опияняваща целувка, родени нейде сред тълпата, от двама непознати не са най-красивите, най-вдъхновяващите! И всяко тяхно продължение е смърт за красотата, всяко назоваване е смърт – грозна и двулична.
         Белият сокол който срещнах нейде сред планините бе тъй горд и красив. И аз му заговорих за красотата му и така с часове, докато най-сетне отегчен от моите възхвали той размърда крила и закрещя зловещо: ”Г-а-а-а… Г-а-а-а…“ Всичко се превърна в една далечна илюзия, която черният гарван не бе пожелал да приеме и затова я разруши. А колко по-красиво щеше да бъде, ако той просто бе разперил криле и бе  отлетял, тогава би останал бял и красив.
         “В началото бе словото.“ – написа един мой приятел, а това бе тъй отдавна. Аз бих добавил – “Първичната красота се крие в словото.“ – но никой не ми даде това право. Днес словото са само единиците и нулите – монотонен език за машини, но не и за хора. В бесния си стремеж да създадат свое подобие някой отрекоха човешкото начало у себе си и се превърнаха  в машиночовеци, други разбрали глупостта си започнаха да им говорят на по-човешки език.Но те не разбират своята обреченост, та дори да създадат компютър с фантазия, тя ще е тъй стерилна, че човек би полудял загубвайки се в нея, та там би имало само двете крайности без никакви нюанси. Веднъж обгърнат от огнената кръв на гората бях принуден да се потопя в едно езеро и всичко бе тъй красиво в своите тръпнещо преливащи борещи се за съществуване огненостудени сенки… Та нима животът не е преливаща сянка създадена от двете крайности – рождение и смърт. Именно тази динамика е най-красивата, защото най-трудно би могла да бъде осъзната, затова и най-красиви са различните… Времето също е сянка родена между абсолютното начало и абсолютния край.
                    -
О, ти мой най-голям враг и мой най-близък приятелю, знай че се страхувам единствено от теб и обичам единствено теб, защото ти си времето което ме ограничава и принуждава да препускам устремно търсейки планетата с онзи побелял старец с прошарена брада, който ми бе зашепнал: “Побързай момко, ти търсиш брат си и сестра си, а времето на всички е така малко… Брат си ти вече си срещнал, търси сестра си и се надявай да я видиш в нейния изгрев или в нейния залез, защото само тогава красотата и не би зависила от времето. Момко ти си самата красота, но не я търси вътре в теб, а нейде вън и далече, инак би открил истината.“ Днес разбрах мъдростта му и онази почти красива истина. Слънцето също като човека е най-красиво в пламтящия си розово-червен изгрев и в мъдрия си оранжево-пясъчен залез. Сега зная, този старец бе моят брат, та аз го търся от векове,за да споделим гласовете си за малко.
         За да изляза извън себе си, се отрекох дори от баща си моя създател. Всички ме упреквате за това, но аз го сторих в името на красотата. Не, не се оправдавам, това не бе мой грях, това бе мое задължение. Моят баща е жесток и вярва само в истината, в своята истина, затова и не ми прости никога. Нима смятате, че ще прости на всички вас които го предадохте не заради вдъхновените сюрреалистични дебри на красотата родена от вашето свръхсъзнание, а поради долните си животински инстинкти. Вие вече не сте хора, не сте и богочовеци за каквито се мислите, вие сте преливащи образи между оскотели животни и машини във всичките им разновидности.
        Онзи магьосник който срещнах в гората на еднорога ми каза: “Ще дойде време, когато дори магьосниците и вълшебниците ще са по-различни, затова ме виж добре, за да направиш своя избор.“ И аз го сторих, отрекох днешните магьосници които издигат сухите си знания над човешката си фантазия , стегнатите си формули над вярата в невъзможното, отрекох днешните вълшебници които с мижавите си фокуси се стремят да завладеят душите на хората, отрекох хората които вече не вярват в красотата, защото само в постигането на невъзможното се крие красота…
         Спомням си онова прелестно момиче което срещнах нейде сред виртуалните дебри на интернет. Всичко бе като приказка и ние си зашепнахме:
          “Ти си прелестна!“  — “Но…, какво харесваш в мен?!“
          “Очите ти са…“       — “Но те не са мои!“
          “Лицето ти…“          — “Но то не е мое!“
          “Тялото ти…“          — “Но то не е мое!“
       Тогава се замислих и прозрях истината: “Всяка форма съответствува на идеята си, и идеята придава форма, а формата възприема идеята. Ти си най-очарователното вдъхновение – моето вдъхновение.“ И тя ми повярва, защото говорех искрено и всичко си остана приказка.
         Възпей ме поете, защото скоро може да не съм същия, отсега насетне ще се възпяват само блуждаещите сенки изпити от своята устремна надпревара с времето.
         Възпей ме певецо. Възпей и онова момиче стоящо голо под луната, защото то е красиво независимо как изглежда на дневна светлина. Възпей и еднорога който се разхожда нейде сред дебрите на първичната ти сетивност, защото той е красив независимо какво говорят хората.
         Възпей ме танцьоре в своя нежен танц, защото скоро ще се превърна само в художник разхвърлил огнените отблясъци на съзнанието си по виртуалното компютърно платно. А какво ли ми остава в този век на сухи изчисления вместо вдъхновени фантазии и на забързани сенки вместо хора. Човек неизбежно ще се превърне в бог, а Бог не е красив, Бог е истински.


2003-09-24

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)