Калина Ковачева дебютира в нашата лирика в средата на 60-те години на миналия век и появата на стиховете й в периодичния печат дава сериозна надежда, че в литературата ни идва поетеса, за която тепърва ще се говори. Още първата й стихосбирка "Трябва да те има" /1970 г./ потвърди, че тези надежди и прогнози са били съвсем основателни. Критиката не само, че забелязва първата поетична книга на Калина Ковачева, но в цялостната оценка за "Трябва да те има" отзивите  са рядко единодушни. Съвсем основателно като особено сполучливи се сочат стихотворенията "Болката", "Жена", "Мое сестриче трепетликово", "Трябва да те има нейде на земята", "Един камък крайпътен", които безспорно очертават автентичния лиричен профил на поетесата.

В тази стихосбирка  любовта присъства като основна тема и мотив. Тази тема Калина Ковачева запази и доразви и в следващите си стихосбирки.  Но търсенето е в посока как общественият фалш и лъжа се пренасят и в съкровения свят на интимното. Лицемерието се настанява грубо и брутално на мястото на искреността. Защо е така? - пита и недоумява поетесата. Защо се опошлява едно от най-исконните и светли човешки чувства.

От стиховете на "Трябва да те има" лъха нещо ново от нравствено-психологическия облик на българката, непознато за предното поколение български поетеси в лицето, да речем, на Багряна и Дора Габе, пък и на по-младите /а може би и беше просто невъзможно/ - жената да бъде водеща в контекста на отношенията "той" - "тя". Жената в лириката на Калина Ковачева носи една по-голяма обремененост и отговорност в личен житейско-биографичен план, за сметка на по-голямата волност и свобода на предшественичките поетеси.

В по-нататъшното си творчество поетесата подсилва нравствено-социалните тонове в стиховете си и те  стават  все по-осезаеми. В следващите стихосбирки - "Бюлетин на времето" /1981 г./ и "Лични стихотворения" /1986 г./ - тези тенденции се потвърдиха и задълбочиха.

Както е присъщо за таланта и Калина Ковачева се отличава с истинско творческо "скъперничество". Но в същото време тя е потвърждение на правилото, че не количеството е определящо за значението на твореца в националната му литература.

Всъщност като всеки откроен талант Калина Ковачева държи на творческото си "Аз", на личната идентификация, тя  се стреми  постоянно пряко или косвено да подчертае собственото си присъствие, да огласи личната си позиция, защото не желае да бъде анонимна, а в живота и словото да си бъде само тя - Калина Ковачева.

                                   ВИЕ  КАЗВАТЕ - лични?

                                   Е, добре, но нали

                                   лично аз ви обичам,

                                   лично мен ме боли,...

заявява поетесата в първото стихотворение от третата си стихосбирка и го завършва с безапелационност, която не само ни е симпатична, но в нея наистина откриваме поетеса с характер:

                                   Този свят ми е личен.

                                   Не спорете със мен.

                                   ...

                                   А в земята ще легна

                                   лично аз.

                                   А не друг.

Несъмнено това е гневът и бунтът на поетесата срещу обезличаването на индивида и унифицирането му, към което с всички сили се стремеше системата.

Калина Ковачева често използва крайните, оксиморонни състояния и по този начин разширява обемите на стиховете си, предоставя възможности за разнообразни варианти на тълкуване и интерпретация на текста - омраза-обич, нежност-злоба, мрак-светлина и т.н. Чрез подобни семантично противоположни смислови двойки поетесата постига многообразие, поифоничност и универсалност на внушенията:

                           Къде е смисълът на думите,

                           когато смисълът на думите

                           се крие някъде зад думите?

без каквито и да е уговорки и предпазливост заявява поетесата. Повече от очевидно в случая, рабира се, е, че тук съвсем не става дума за естествената и задължителна художественост и иносказателност на изкуството, без която то престава да бъде изкуство, а за принудителния езоповски език, който трябваше да използват талантите, за да заобиколят бдителното око на цензурата, за неприятното и сложно надхитряне между твореца и идеологемата.

А мойте думи чакат като момчета острооки

                                   под острите бодили на дъжда

                                   и искат да ви кажат Всичко.

И точно това „Всичко" с главна буква е надеждата и викът, символът на СВОБОДАТА!

Поетичната чувствителност усеща пелиновия привкус на реалния живот много по-силно, отколкото обикновеният човек. Защото творецът не работи с критериите на черногледството и повърхностното отрицание, а с безпогрешните мотиви на интуицията, много по-верни и точни от наблюдаваните външни реалии. Затова поетесата ще заключи в „Сеячо на отрова":

                              Сеячо на отрова, продаваш ми боклуци!

                              Аз даром ти я давам -

                              ще стигне и за внуците ти.

Да, такава поетеса е Калина Ковачева - искрена, неподправена, тя не се страхува от истината във всякакъв аспект, затова стиховете й са силно въздействащи и внушителни.

В поезията на Калина Ковачева е особено силна мисълта за смъртта. Може би постоянното присъствие на тази мисъл е пречистващата сила и напомняне, че животът трябва да се изживее честно и почтено, без лъжа, фалш и преиграности. Това е особено важно и просто е задължително за твореца, за да остави на потомците името си неопетнено. Мисълта за смъртта утвърждава живота, придава му смисъл и съдържание. Затова поетесата споделя в „Безлунна, бездънна":

                        Искам всичко да знам. Да го видя. И срещна.

Бащата е един от най-впечатляващите образи в поезията на Калина Ковачева. Без идеализация, без излишна сатименталност пред читателя се разкрива съдбата на един почтен българин със здрави и солидни разбирания за живота, способен да ги предаде и „узакони" у дъщерята. Този мечтател с много рани е един мъдрец, прозрял смисъла на битието, спасил се е от злобата и ненавистта на ежедневния живот. Поетесата не рисува пред нас светец, а един праведен човек.

Неотделим от лика на бащата е и образът на сина. Майчиното завещание не представлява някакъв катехезис за нравствено поведение, а стремеж да подготви сина за злините на живота - да им противостои с достойнство.

В стилистично отношение Калина Ковачева предпочита динамичния и накъсан, синкопиран стих със смислови паузи, които поддържат читателското внимание постоянно будно и очакващо. Стиховете излъчват напрегнатост, понякога по-явна, друг път по-прикрита динамика, заредени са с очевидна и осезаема вътрешна енергия.

Завършвайки разсъжденията и обобщавайки оценката за творчеството на поетесата Калина Ковачева, без каквито да е резерви можем да потвърдим правото й да заяви в поантата на стихотворението „Ако инфаркт ме прободе":

                         Ако инфаркт ме прободе - ще си отида пълна с заеми.

                         Дори и към самата мен -

                                                                     живот достоен,

                                                                               неразкаян.

А стиховете:

                         От лъжите се изприщвам

от интимното стихотворение „Обяснение", без капка колебание и резерви можем да поставим за мото на цялото творчество на поетесата.

В следващите години излизат и стихосбирките „Аз" /1993г./, „Да не забравя" /1995 г./, „Какво за любовта" /2001 г./, „Стихотворения" /2001 г./, „Малки жестове на внимание" /2004 г./ и един том с избрано „Докато ме няма" /2005 г./, който е антологичен и включва стихотворения от всичките предишни поетични книги на Калина Ковачева.

Във всички тях Калина Ковачева е запазила своята дълбока и болезнена чувствителност. И тези й стихосбирки говорят, че самотата за поетесата е предпочитаното  състояние, самотата очевидно е най-благодатното време за човека на изкуството, защото тогава вероятно сетивата са най-чувствителни и улавят и невидимото. При тази поетеса болката е началото, индикацията, творческият стимул за поезия. И това чувство белязва и по-нататък поетичните й послания към читателите и света, за да достигне до избистрените чувства на вглъбяването.

За нея „Сянката на щастието е тъгата". Но не само тъгата, а и бунтът на непримиримостта с човешките безумия я тласкат да извисява своя поетичен глас, изпълнен с несъгласия към живота, който живеем и с когото всекидневно се сблъскваме. Лайтмотивът на поезията на Калина Ковачева е философията на човечността, на съзиданието и на любовта не само в личен, но и в универсален смисъл.

Времето, в което се случват нещата в стиховете на Калина Ковачева е вечерно, полунощно или нощно. Плачът при нейната лирическа героиня не е сантиментално-лековат и лигав, а е сдържан и мотивиран от сериозни и дълбоки преживявания. Тя е нежна и интелигентна поетеса, която достига истинска зрелост и дълбочина на чувствата, изразени и описани с впечатляващ поетичен език, присъщ само на истинските поети. А „На поетесите...", посветено на Рада Александрова, обобщава автобиографичното в същността си:

                                 На поетесите - вечност.

                                 Вечно върви до тях

                                 твоята болка, човечество,

                                 и ги изгаря на прах,

                                 на прах,

                                 прах,

                                 прах...

Затова Ахматова и Цветаева срещаме и в тия стихове.

Лирическата героиня не е пригодена за ежедневните битови проблеми, а за духовните неща, присъщи за човека. Не я задоволяват само материалните неща, защото поетичната й същност се стреми към себераздаване и отказ от тривиалното привързване към вещи.

Темите и мотивите в стиховете на Калина Ковачева търсят обединяващото чрез личната ангажираност: семейство, близки, деца - светът в нас и връзката му със света около нас. Първоначалните лични впечатления, преживявания и усещания при тая поетеса винаги стават повод за по-дълбоки наблюдения и размисли, за неочаквани и същностни важни обобщения. В тази бездна от чувства често не прониква светъл лъч, няма много надежда и радост. И това не е поетическа поза, а действително състояние на една високоетична и самокритична личност. Тя улавя сълзите като звук и ни прави съпричастни на собствените си чувства, съзерцания и видения.

Страданието в поезията на Калина Ковачева е силно откроено. Поетесата се интересува преди всичко от сенчестите страни на живота. Природните картини в нейната лириката са съответни на душевните преживявания на лирическата й героиня. Времето в тази поезия най-често е мокро, дъждовно или снежно, влажно, сенчесто, рядко е слънчево в стиховете й, снегове и бури населяват лириката й, вълци, гарги, свраки, черен паяк се мяркат в стихотворенията на Калина Ковачева. Тя иска тъмното да ни свети, устремена е към светлината на тъмнината. Поетесата предпочита вътрешните обеми на словото, тя ни говори чрез мълчанието на тишината. Чрез гласа на тишината тя изразява възвишеното и низкото, грозното и красивото, нежното и грубото. Тази лирика разчита на недоизказаното, което носи магията на словото и в последна сметка е неговата същност:

                                   Когато много говоря,

                                   казвам това,

                                   което искат

                                   да чуят.

                                   Когато мълча,

                                   казвам останалото.

Някои стихотворения на Калина Ковачева са отзвук от преживяното в чужбина /Катманду, Хималаите и други места/, но и те носят същата тоналност, защото тя никога не изневерява на себе си, на творческия си натюрел. Затова е толкова физиономична и съдбовна поетеса. Поетичните пози, неискреността и словесното преиграване са непознати за нейната лирика. В стиховете на Калина Ковачева няма нищо лековато и случайно. В „Пътят" силно и много болезнено се откроява усещането за дехуманизиране на съвременния свят, което граничи с душевна деградация на човека:

                                   Човекът, паднал в калта,

                                   някога беше мой брат.

                                   Сега ми крещят: „Прекрачи през него

                                   и продължи пътя си."

                                   Но защо ми е

                                   този път?

Този поглед към света не може, няма как да е изпълнен с оптимизъм. В подобни стихотворения преобладава силно критичното отношене към действителността, която се оказва сурова, граничеща с жестокостта. Всъщност, всеки истински поет и творец е критик на съществуващата действителност. Сериозното изкуство никога не произнася посланията си оголено декларативно, пряко, директно. Така тя ни оставя чрез собственото си мислене, вълнения и съпреживявания да достигнем до посланията на нейните стихове.

В стихосбирките „Какво за любовта" /2001 г./ и „Малки жестове на внимание /2004 г./ Калина Ковачева е предпочела късата стихотворна форма. В творбите от тези стихосбирки поетичният синтез е забележителен, стиховете са максимално наситени с промисъл. Почти всички поетични творби са от едностишия до осмостишия. С тези стихотворения Калина Ковачева отново доказва, че за истинския поет количеството стихове няма значение, единствено важно е тяхното съдържание и богатството на послания, които ни предлагат.

                                Някой друг преди тебе е минал.

                                После - пак някой друг.

                                Някой друг след тебе ще мине.

                                После - пак някой друг.

                                                                       „Пътека"    

Четиристишието е вариант на мисълта „Всичко тече, всичко изтича", но колко поетично оригинало и въздействащо е изразена! А „В гората" е от един стих:

                                   ... с дъх на ягоди.

Само един стих, когато е достатъчно съдържателен и силен, е способен да задвижи сетивата ни.

Човек може много да се учи от животните на хуманизъм, на съчувствие, състрадане и човещина:

                                   Едно врабче ме погледна човешки

                                   и ми направи място на покрива.    

 "Съчувствие"

Подобни послания носи:

                                   Кучетата подивяха и бягат от хората,

                                   защото хората станаха зли и овълчени.

                                   Хората вече също бягат

                                   от хората.

 „Съвремие"

Подобни стихотворения в известен смисъл можем да определим  като „екологични", но тази характеристика далеч не изчерпва полифоничното им съдържание. Защото в подобни стихове става дума в не по-малка степен за духовната екология. Най-важно е душите ни да са „екологични", защото от духовната екология зависи природната екология.

В поезията на Калина Ковачева винаги съществува втори, трети и т.н пласт на стиха, на лирческата творба, поетесата всякога проглежда, прониква и отива зад думите и затова отвъд тях проникновеният читател може да открива много и все важни послания.

Думите тя усеща като неразделна и същностна част от самата природа. Изобщо няколко стихотворения са посветени на Думите, основното градиво за поезия. Думите могат да бъдат нежни, но и жестоки, да обичат, но и да мразят, това зависи от твореца. Словото трябва да се уважава, думите трябва да излъчват нови смисли и значения, да звучат полифонично, да ни сепват и тревожат, да ни правят по-смислени. В поезията на Калина Ковачева думите се заобикват, защото тя умее да ги сдобрява.

Приоритет в поезията на Калина Ковачева винаги има духовното, а не материалното. Най-дълга е пътеката към къщата, която трябва да извървим. Ето ги големият Смисъл и голямата Надежда:

                                  Остава ти надеждата, че ето,

                                  преминала през миг, през вик, през век

                                  ще блесне твоя дума в битието

                                  след твоето небитие.

Това е мисията на поета и смисълът от творчеството.

Напрегнато е словото в поезията на Калина Ковачева, стиховете са сгъстени, словесният синтез е очевиден и предпочитан, думите тежат на местата си. При нея няма нищо нагласено, затова е толкова въздействащо. Чрез личните си изживявания и терзания тя изразява и тези на своите съвременници, помага им да ги усетят, осъзнаят и почувстват по-истински и дълбоко духовно. Нейната лирика изразява острите проблеми на съвременния свят чрез красотата и магиката на реалността. Поетичната й мисъл и творческата й фантазия виждат света от един друг ъгъл и себе си в един друг свят.

Лириката на Калина Ковачва е толкова богата на теми, мотиви и нюанси, че постоянно откриваме нови светове, чувства, уловени образи, състояния и видения.