Фондация Буквите
Контакти Поща
Пишете ни     

Литературен

сайт

Книжарница

КНИГИТЕ

Електронни

книги

Алманах

"Нова българска литература"

Издателство
"Буквите"
Мечта за книга
Електронен журнал  
  Най-нови (5)
  Последни отзиви (0)
  Първи публикации
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
  Последнo прочетени
Препоръчано   .
Препоръчано
  По раздели
  По азбучен ред
  Случайни произведения
.
.
Автори   .
  По азбучен ред
  Нови автори
.
.
Преводи и чужд.език   .
  По раздели
  Преводачи
.
.
Други   .
  Фотоархив (ново)
  Видеоархив (ново)
  Реклама
  Статистика
Оn-line помощ
  info@bukvite.bg

Клуб 'Буквите'
.
.
 
ТЪРСЕНЕ   


Разширено търсене
Google Analytic
 
Прeпоръчвани Е-книги  
   



За книгите и хората  
1059. Бета читател

Алфа или бета читател (четец) е термин, който напоследък все по-често се споменава в литературното пространство. Той е своеобразен синоним на израза пред-читател (пред-четец) и от самото наименование става ясно, че е някой, който има възможността (заедно с удоволствието и отговорността) да прочете нов текст преди останалите, влизайки в ролята на негов доброволен критик и тестер. Обикновено е непрофесионален любител на литературното слово, четящ писаното произведение (в повечето случаи художествена литература), с намерение да прегледа много внимателно материала. Целта му е да открие евентуални пропуски по отношение на правописа, пунктуацията, изказа, да сигнализира за пропуските и да съдейства за тяхното отстраняване, преди да е стигнал текстът до издател или редактор. Освен идеята така да се повиши нивото на граматична правилност, правопис и изказ, задачата на бета читателя може да бъде след прочитане на творбата да даде и предложения за подобряване на разказаната история, нейните герои или композицията ѝ. Бета четенето обикновено се извършва преди произведението да бъде пуснато на пазара или в медийното пространство като готов продукт. Бета читателите не са по принцип   професионални коректори, редактори или литературни консултанти, но могат да послужат като такива, ако авторът е избрал този начин да тества своето ново  художествено произведение.

Бета читателят или бета тестерът по молба на автора (или преводача) чете текста преди неговата официална публикация или дори преди редактора, отбелязвайки и изпращайки информация както за плюсовете, така и за минусите му. Повечето автори се обръщат към странични лица за предварителна оценка на произведението, молейки за тяхната преценка не само на сюжетните особености на творбата,  но и за откриването на фактологически грешки, особено ако действието не се развива в съвременността. Понякога включването на оценяване също е добра идея, ако творецът има силата да го понесе.

Кои могат да бъдат бета читатели? По принцип – всеки човек с интерес към въпросното произведение. Тънкостта е в това той да бъде обективен, да преценява безпристрастно и положителните, и отрицателните черти на произведението. Семейството не винаги е най-подходящият кръг от бета читатели,  тъй като много често е пристрастно. На принципа на случайния подбор в литературни сайтове пък  има  риск  както авторът, така и текстът да бъдат атакувани от тролове или хейтъри.

В литературната история известни творци са използвали като бета читатели най-близките си, доверявайки се на тяхната преценка. – Достоевски, Иван Вазов, Марко Марчевски и др. И все пак, докато в научната литература нещата са малко по-различни и в ролята на бета читатели влизат колеги учени от съответната научна област, аргументирано посочващи плюсовете и минусите на научния труд, давайки конструктивни идеи за подобряване, в областта на художествените творби всичко е много субективно.

Възможно е самото произведение да се публикува с уточнение, че е Бета версия, тоест, съдържанието още не е финализирано и може да бъде променяно, а книгата е пусната в медийното пространство, за да може всеки бета читател да изпраща информация за открити грешки, да коментира, да дава предложения и идеи, възникнали в процеса на четене. Това може да става на специално обособен за целта отделен линк, като коментари под текста или чрез попълване на анкетна карта.

Кога има наистина смисъл от бета читател и бета версия на произведението? Когато авторът иска непосредствен бърз диалог с потенциалните читатели, желае да провери какъв интерес има към произведението и няма нищо против да подобрява текста, да го доближи до вкуса на читателя, така че той после да се радва на по-широк кръг фенове, предизвиквайки  по-силен интерес.

Бета версиите бива отворени (публични), или затворени (с ограничен достъп). Това е и вид реклама на текста, затова трябва да се подберат внимателно и бета читателите. С какво биха могли да помогнат реално –  да дават идеи за заглавие, финал, развитие на героите? Да бъдат безплатни литературни консултанти? Всичко това е възможно само и единствено, ако бъдат подбрани правилно.

Грешно избраните бета читатели няма да помогнат нито на автора, нито на творбата, те по-скоро биха дали грешни сигнали на твореца и ще се получи обратен ефект – разочарование и отчаяние вместо позитивност и подобряване качеството на творбата.

Подходящи бета читатели би могъл всеки автор да намери в стойностни литературни групи или литературни сайтове, в които доброволци с качествен литературен вкус и с ясни критерии за добра литература биха могли да помогнат безкористно.

Авторът може да приеме това предизвикателство само ако е готов да претегля обективно изказаните мнения и да осмисля прецизно както положителните, така и отрицателните мнения. Не винаги само хвалби са добре за една книга – те могат да бъдат объркващ показател и да не отговарят на действителните качества на произведението.

Моят съвет към авторите, които ще прибегнат до използването на бета версии и бета читатели на своето произведение преди предлагането му за печат в издателство, е да предпочетат затворен (ограничен) достъп до текста. За целта могат да направят група, в която да поканят като тестер читатели хора, за които са сигурни, че имат добър литературен вкус и ще изкажат обективно мнение относно написаното. Така усилията и на автора, и на бета читателите няма да отидат напразно, а словесното пространство ще се обогати с нова качествена литературна творба, за която дълго ще се говори.

 

 

 

  2017-10-11
За книгите и хората  
1052. Оценката на времето – последната граница

Оценката на времето – последната граница. Това са пътешествията на едно вдъхновение в търсене на нови души, нови сърца, с които да сподели себе си. Смелото му търсене на сроден разум там, където още не го е открил…

 

Ако ви се стори, че в горните редове има алюзия с един грандиозен художествен свят, разбира се, че не сгрешихте, разбира се, че става дума за „Стар Трек”. Късно ми е тепърва да ставам треки, т. е. върл фен на „Стар Трек”, но откакто заболяването ми ме затвори в килията на здравословните ми съображения, запълних някои пропуски за душата, които в бързането си бях направил. Сред тях - да се насладя по-пълноценно на едно от най-красивите постижения, завладяло масовата култура.

 

Но нека спомена още веднъж един широко известен факт, защото и един да го научи от тази колонка, написването й няма да е никак напразно, защото това най-вероятно ще се отрази от благоприятно, по-благоприятно оттук-насетне на живота му.

 

Какъв е стартът на „Ентърпрайз”? Въпреки че в голямото начинание участват големи и изявяващи се таланти, вече класици в световната фантастика като Теодор Стърджън, Джеймс Блиш, първият – „оригиналният сериал”, е забит в много, много неудобно телевизионно време. Малкият му рейтинг върви настойчиво надолу. И случващото се дотук с филма е пример, че пазарните условия съвсем не са гаранция за честна конкуренция в бизнеса с култура. Геният на авторите не го спасява от провала. Спасява го малобройна, но буйна група фенове, които се обединяват и пишат постоянни петиции до телевизията да не се спира „Стар Трек”. В същото време – убеден съм – телевизията е бълвала бози, които са приковавали десетки милиони пред екраните, а някой от самоотвержените безименни бойци (феновете) е изгубил здравето си, в последствие и живота си, за да продължи пътешествието на „Ентърпрайз” и неговата мисия да открива нов живот и нови цивилизации.

 

В крайна сметка сериалът е свален преждевременно от екран. „Ентърпрайз” изглежда разбит в непозната планета, в неравна борба срещу по-могъщ разум.

 

Изводите:

Първи. Геният не е достатъчен.

Втори. Малкото, за огромното ти начинание, фенове, могат да те спасят до време, но не и да те отведат до край. Ти им дължиш да ги отведеш до край, не те теб.

Трети. Пазарът не е жури. Не очаквай от него справедлива оценка, а се бори, доколкото си способен за него.

Четвърто. Сигурно нищо не е останало от бозите, които са изместили „Стар Трек” в лошо телевизионно време. Това, че някой чрез халтурата си е ял и пил, съвсем не означава, че създава изкуство, а за изкуството, въпреки временните неуспехи, бъдещето оставя шанс.

 

Идва 1979-а и „Стар Трек” излиза с пълнометражен филм, при това в авторовия колектив като консултант съсценарист е самият Азимов. Получава се нещо красиво, философско, вдъхновяващо към мечти. И има успех.

 

Но оттук-нататък започва по-трудното. Вече конкуренцията е истинска. Светът е завладян от друг, небивал пред широката публика космически свят. Разбира се, „Междузвездни войни”. Замразена е работата по нов сериал на „Стар Трек”…

 

Гарантирам ти, ако се занимаваш сериозно с изкуство, същото, в по-малък мащаб, ако не ти си е случило, ще ти се случи. Когато с големи усилия превъзмогнеш ограниченията на посредствеността, интересите ти ще се сблъскат ВРЕМЕННО с нещо друго талантливо. Това няма да те убие, а ще те направи по-силен.

 

На малкия екран започва излъчването на „Следващо поколение”, „Дълбок космос 9”, „Вояджър”; на голям филмите са вече повече от „Междузвездни войни”, а бюджетите им също са колосални, като „Бунтът” поне мен впечатлява повече като ефекти и от „Междузвездни войни”. Създателят на проекта Юджийн Роденбери отдавна е починал и както е пожелал, прахта му е пръсната от совалка в космоса. Десетки са плаващите, излитащите, стигащи космоса в чест на художествения „Ентърпрайз” са наречени Ентърпрайз. Дизайнът на мобилните телефони с капаче е заимстван точно от падналия от екран, заради ниския си бюджет и липса на интерес, „Оригинален сериал”. И след смъртта на великия му идеолог филмът продължава и с още по-голяма сила. Но…

 

Невероятно, но факт. За втори път пада от екран, заради нисък рейтинг сериал на „Стар трек”, този път „Ентърпрайз”.

 

Изводът: Щом има приливи, ще има отливи. Няма доживотен успех.

 

И ако сериозно се занимаваш с изкуство, в по-малък мащаб ще ти се случи.

 

А след отлива? Отново прилив, разбира се.

 

Следват „Филмът 2009”, „Пропадане в мрака” и „Отвъд”. Дали това е истинският „Стар Трек”, може да се спори, ще има много „за” и „против”, всички основателни, но факт е, че Джей Джей Ейбръмс знае как да завладее публиката и филмите са блокбластери, а любителите на сериала чакаме с нетърпение „Дискавъри”.

 

Колкото и голям или малък да си, през едни и същи неща ти е съдено да преминеш. Ако си истински! Ако си истински! А изкуството, както животът, е борба. 

  2017-07-26
За книгите и хората  
1049. За впечатленията като изкуство и изкуството да твориш

Нищо в живота на писателя не изглежда излишно, с течение на времето е изработил един свой поглед над живота си от дистанция, превърнал се е сам в свой модел, който рисува, в образи от книгата, която чете.

Изкуството е осмислило и онези неща в живота, за които е трудно, изключително трудно или дори невъзможно да се открие някакъв логичен смисъл. Изглежда са едни такива неща, които просто се случват, по някаква недостъпна за човешкия разум причина те трябва да се случват или изобщо не би трябвало да се случват. Точно тези неща се оказват най-лесни, а и най-благодатни за литературна интерпретация. И когато тя се получи и е успешна, преживяването, каквото и да е то, се превръща в една друга, различна ценност от тази, която бихме имали, ако не бяхме го използвали, за да го превърнем в изкуство.

Постепенно целият живот става творчески материал и има различна, обикновено по-висока ценност. Струва ни се по-интересен, струва ни се по-красив, а в последствие наистина става по-интересен и по-красив. Е, съществува и рискът да го вкараме в рамките на разбиранията си за интересно и красиво. И вместо да съживим чрез живота си изкуството, чрез изкуството да ограничим изживяванията. Но това са допустими рискове. И да стъпим на криво, няма да ни убият. Ще изглеждаме в един момент глупаво, ще се чувстваме глупаво. Ще създадем някое от не най-добрите си произведения, което по ирония на съдбата може да има по-голям успех, но както дете се учи да ходи с много ожулвания на коленете, ситуацията ще отмине, за да ставаме с времето все по-умели и по-умели в изкуството си на живеене, от което черпим материал за изкуството си да пишем.

Всичко това е прекрасно, по този начин животът е осмислен, при това до най-дребния детайл. Всичко в него ни е ценно, но дали винаги тази духовна техника (защото това е точно духовна техника) създава ценности за споделяне? Стойностно произведение на изкуството? Или поне добър литературен продукт?

Без тази духовна техника да е упражнена, без да е заложена в основата, нито произведението на изкуството е възможно, нито добрият литературен продукт. Сигурно много хора няма да бъдат съгласни с мен (и не без основания) и ще ми посочат поне пет „произведения на изкуството” от последните години или почти произволно, колкото си искат, наложени на пазара ни като добри литературни продукти обикновени, умели имитации на вече наложени из света неща. Какво да правим, пазарът ни е пълен с имитации, надявам се няма да е вечно, но имитациите не са добри продукти.

За да създадеш нещо истинско, трябва да имаш истински материал.

Но в същото време тази духовна техника не е достатъчна. Материалът, който извличаме от живота си, сам по себе си не е скъп, скъпа е изработката.

И интересът към предмета, който изработваме. За да го предложим, за да затрогнем душа или най-малко за да имаме някакъв материален успех.

Да погледнем какво стана в последните години, малко повече от десетилетие.

Започна се от блоговете и се отприщи - по-пълен потенциал, в социалните мрежи.

Всеки вече може да погледне на впечатленията си като на материал за послание, което да сподели, т.е. като на изкуство. Достатъчно е да се снимаш на плажа, прегърнал кучето си, любимия човек. Много често разбираш, че на плажа е толкова хубаво, само защото знаеш, че ще се снимаш и тази снимка ще се хареса на множеството. Много често се сещаш да прегърнеш кучето си само заради снимката, че и любимия човек. Няма лошо, казвам го от опит. Усещането е същото като при писането, мога да ги сравня, Бога ми, мога. И колкото и суетно да изглежда, всъщност е добро, защото осмисляш щастието си. Забелязваш го и го осъзнаваш в желанието си да го споделиш с хората.

Изкуството е именно това.

В основата си!

Но после следва и другото. Когато става дума за изкуство. Качеството на изработката, на начина, по който споделяш.

И казах го вече нагоре: дали интересува хората.

Да се върнем пак на снимките на плажа, прегръдката на кучето, на любимия или любимата.

Няма начин да не се харесат на един кръг от хора. Най-вече приятели.

Посланието е приятно, при всички случаи ще освежи техния ден, а лайкът им – твоя.

Но колко отправят същото послание? Стотици хиляди, десетки милиони, половин милиард...

И всеки е харесван от своите приятели.

Та, помисли си - като пишеш, какво послание отправяш. И ако идеята е да се харесаш само на приятелите си, разказът ти или книгата ти не се различават много от снимките.

Да, по-добре се снимай на плажа - с кучето или с любимия си човек.

По-лесно е, по-приятно, по-естествено.

А ако ще правиш изкуство, то трябва да имаш малко повече очаквания като ответна реакция. 

  2017-07-19
За книгите и хората  
1047. За вдъхновението, демоните и творчеството

Сигурно сте чували и чели – остави духа в теб да пише или остави се на емоцията, или същото в контекста: отпусни се и остави на Словото в теб да говори. Зз самият в десетки вариации съм споделял, че приютявам душата на някой грешник, неполучил покой след смъртта си, затварям я в капана на тялото си и я принуждавам да пише с пръстите ми, че да се освободи.

Винаги съм го казвал полусериозно, нищо, че винаги е било с усмивка.

Винаги съм го казвал полуметафорично, нищо, че съм твърдял, че това е единствено и само метафора, а Странстващият медиум, с когото съм се идентифицирал, е мой герой; измислен художествен образ, при това хорър-диаболичен, дистанциран значително от реалния свят.

Но и никога не съм крил, че не мога да си обясня някои чудеса, които се случват покрай писането. То за това са и чудеса.

Много неща около творческия акт са необясними и именно от необяснимото черпим силата, а после идват търсенето на смисъл и откриването на свобода.

Но хубаво е, когато силата се контролира и ако си се отдал на изкуството, това е задължително - иначе ще те разруши.

Не знам дали си заслужава да се опазиш на цената на това да ограничиш стихиите си, ако си Достоевски или Керуак. Наистина не знам, защото техният земен избор вече е свършил. Някъде в миналото е, оставили са това, което са оставили за историята. С гениалните си озарения и саморазрушението. Но кой ги знае, ако се бяха съхранили, можеха да създадат и повече. А дори и те, и именно защото са те, са успявали да обуздаят разрушителните си енергии и да ги превърнат в изкуство.

В „Мемоари на занаята” Стивън Кинг признава колко трудно му е било да овладее онова, което до един момент в него е писало, но постепенно е започнало да води освен към физическа, и до творческата му смърт. И в тази своя изповед изразява едно от най-горчивите си съжаления, че „Куджо” му е харесвала, но помни малко, много малко от написването й. Това е голяма загуба за един творец. Да ти е отнета възможността да изживееш творбата си. Защото нещо друго в него я е изживяло. И все едно не е негова.

 

Хубаво е, почти задължително за един творец, да има силата, която да извежда думите му извън ограниченията на разумното, да разбива стените на делника, смело да навлиза в територии, непознати за мъдростта.

Но ако не се изпитва, не се проверява, най-вече ако не се овладява поне частично от волята и разума на автора, същата тази сила може да му причини големи проблеми и неудобства. В най-добрия случай.

От религиозна и мистична гледна точка, не е ясно що за демон или бяс ще пише, и дори да ти донесе успехи, някой ден дяволът ще си поиска своето.

От чисто рационална страна, религиозната и мистичната гледни точки са прекрасна метафора. Като не знаеш коя твоя невроза създава творбите ти, можеш най-много да се излекуваш или временно да облекчиш страданията от тази невроза, но дори да ти е донесла успех, отнела ти е ужасно много възможности да се развиеш като автор.

 

Ако страдаш – пиши, вземи им здравето на твоите болести, но с това не се оставяй те да те владеят, а ги владей.

 

С други думи, много е важно за един автор освен вдъхновението, и волята, с която овладява това вдъхновение. 

  2017-07-12
За книгите и хората  
1044. Седни и пиши!

В „Книга за Софроний” Вера Мутафчиева обръща сериозно внимание на началото на „Житието” на Софроний - колко плахо е започнал авторът, колко неуверено първия български роман и как с всяка следваща страница това чувство за плахост и неувереност чезне. Великата ни романистка и историк използва случая и да обобщи, и сподели, че такова е началото на всяка книга и ако се обърне внимание, в много повече от книгите дори се забелязва.

Чарлз Буковски пък споделя, че писането е лесно, трябва само човек да седне и да пише, но сядането е труден момент.

Софроний Врачански, Поп Стойко и Чарлз Буковски, Чинаски имат толкова много общи черти, че ако се сравнят, единият направо си е подновен глобалистичен вариант на другия: живял в друго време и в друга страна, изправил се пред други предизвикателства един и същи характер и дух, но подобен сравнителен анализ е интересна, дълга и друга тема.

Тази е за „онзи момент, когато трябва да седна и да пиша” (както би се изразил един от най-добрите ни и интересни съвременни автори Калоян Захариев); иде реч за труден за всекиго момент...

Всяко начало е трудно, но началото на книга е по-трудно от всяко друго начало. И това важи дори за Софроний и Буковски – колоси, които будят и усмивки, предизвикват и сълзи, и са по-скоро пишещи герои, отколкото автори, които се вселяват в литературни герои (като повечето от нас), т.е. избрах неслучайно тези две от великите имена. Писането и в двата случая е част от историята и която изживяват, и която пишат, за да спечелят по-късно толкова много сърца.

Както важи за тях, така важи и за Вера Мутафчиева, важи и за пишещите читатели, и за всички пишещи, които не са нейни читатели и дори за тези пишещи, които не са чували не само за Поп Стойко, но не са прочели нищо от Буковски (и обратно – за най-начетените). Няма кой знае колко голямо значение и опитът.

Да, естествено е да предположим, че онзи, който е написал повече, всеки следващ път сяда и започва да пише по-лесно. Придобил е рутина. Тренирал е достатъчно волята си за това действие. И донякъде – да, вярно е.

Свиква се.

Но само донякъде. Ако те боли рядко глава, като те заболи, ще те заболи точно толкова, колкото и човек, който го боли почти всеки ден. На него чувството ще му е по-познато, ще си има по-добри ритуали да намали част от дискомфорта, но болката е същата.

Тъй и началото на книгата - онзи, който е поставил повече начала, ще си има някоя хватка в повече, за да постави още едно начало, но и за него началото ще е толкова трудно, както за онзи, който ще постави началото за първи път.

За това - просто седни и пиши!

  2017-07-05
За книгите и хората  
1040. За стереотипа и стиковането

Стиковането е нещо, което не се отнася само до писането. Ако изключим героичните дела, то е задължително за всяко друго качествено дело.

Изисква се дългосрочно планиране: и за строеж, и за прокарване на път, и за ваене на скулптура – от мрамор или чрез тренировки от собственото тяло, и за изучаване на език или придобиване на каквото и да било умение.

Едва ли има човек, който поне за ден в живота си да не е бил вдъхновен да извърши всяко едно от гореизброените неща, а и още стотици други, но да направиш и едно от всичко, това е вече постижение. И ако си го направил, то не е било защото си бил вдъхновен – за ден, за два, за пет, че даже и за петдесет или два пъти по петдесет, а защото си използвал вдъхновението си, за да планираш начинанието си и си се придържал към този план.

Не е станало само с таланта ти. Не е станало само с помощ отгоре, а със сериозността, която са заслужили и таланта ти, и помощта, която си получил отгоре.

Не отричам, че стихотворение може да хрумне внезапно. Думичките сами да се наредят, сърцето ти изведнъж да се освободи от непозната сила; ръката ти да изпита желание да запише; устните ти да запеят.

По същия начин може да се напише и разказ, че и два, и пет, и сто и пет разказа (стига да живееш достатъчно дълго); в такъв случай – уверявам те – ако все пак не поработиш над вече написаното, тежката работа ще извърши друг, за да е в крайна сметка написаното от теб качествено, колкото и хубава да е идеята ти. И още нещо – друг не може да свърши онова, което можеш да свършиш сам.

Импулсивно можеш да започнеш роман. От време навреме (на импулси) да го пишеш. Вероятността да се получи нещо от него не е много голяма. А е голяма вероятността идеята ти да е била разкошна. Иначе не би имал този импулс.

Все пак, историята познава не една или две гениални творби, написани точно така. Но не можеш да разчиташ на това, че твоята ще се класира точно сред тях – гениалните. И ако все пак е гениална, защо да не й отдадеш малко повече от времето си?

При това, време, което едва ли по друг начин би осмислил толкова добре. Защото колкото и задължения да имаш - към семейство, служба, каузи; колкото и приятни, и стойностни развлечения да имаш; колкото и неща да има още да научиш, все пак трябва да остане малко време, което е само за творчество, ако творчеството ти се отдава. За да има смисъл и от всичко останало в живота ти.

Важно е да се изгради стереотип. Разбира се, динамичен стереотип, защото творчеството не е копаене на канали, но именно стереотипът е онова, което превръща разума и мисълта в природа, чрез което програмираш собствените си мисли в живот, а това е развитие.

А развитието е особено важно - и за твореца, и за творбата.

Използвай вдъхновението си. Но не разчитай единствено на него.

 

 

  2017-06-28
За книгите и хората  
1032. Не се ли развива един писател - умира

Умението да създаваш диалог се развива с много и разнородни контакти; в интелигентна и остроумна компания; в общуване с мъдри хора – за предпочитане с богат опит; със страшно много четене; с гледане на филми, на сериали... особено на театър. Как ви звучи това? А е вярно! И не се ли развива писателят – загива.

Умението да се изгражда сюжет изисква отдаденост; дълбоко разучаване на много добри автори – десетки, стотици и прочитане на още хиляди; изисква също богато въображение, а за да се получи нещо от този сюжет – независимо колко е оригинален – изискват се и още десетки други умения - език, емоция, ако може философия, а тя също от своя страна изисква учене и от книги, и от живота.

За да е интересна книгата, трябва и да знаеш, и да съществуваш, и да умееш да откъснеш от себе си – било то щастие или трагедия, че да го превърнеш... в продукт.

Веднъж, втори път, трети...

Всяка книга изисква голяма подготовка. Пак ще го кажа: не се ли развива един писател – това е смърт.

Учи се цял живот. И ако дотук ви звучах обезкуражаващо, това е обяснимо. Не всички са родени със златна перодръжка в шепата си. Повечето даже не са.

Трябва да се борим с живота. И с кризата. И с идиоти. И с пропаганда. И с болести. 

Оцеляваме често ден за ден. Отговорни сме пред семейство, пред колеги.

Съкращаваме от пътешествия, от компании; съкращаваме от филми, театър, книги. Няма как!

Но в същото време, важна е настройката и ако приемем трудностите или житейските условности за още един учител между всичките тези учители, и се отнасяме към този учител така, както този учител заслужава, тогава той може да ни научи толкова, колкото и всички останали. И да предаде на техните уроци ценността, от която се нуждаем.

Важно е – настройката. Наистина да гледаме на живота си като Професор в писателски университет.

Да, не се ли развива писателят – умира. Но пък винаги може да се развива. 

  2017-06-14
За книгите и хората  
1029. Не било точно „Титаник”

На Коледният панаир на книгата (през декември 2016-а) НДК ми заприлича на „Титаник”, „Титаник” с кила нагоре, с главата надолу. Не обърнат „Титаник”, а „Титаник” наопаки.

Като в онзи – истинския, всеки етаж беше определящ за класата на пасажерите си, но в онзи – истинския, по-високият етаж беше за по-висшата класа, а в модерния му български епигон – обратно. Ако приемем за по-висока класа по-мощните и изглежда разполагащи с по-голям бюджет издателски групировки.

Те бяха на партера; на първия етаж се намираха тези, които ги следваха по социалната стълбица (или хранителната верига), на втория – следващите тях, и така в съответния ред.

Аз бях на четвъртия. Чувствах се чудесно поради хиляди причини. Най-вероятно по-щастлив от изглеждащи далеч по-облагодетелствани социално от мен. Както навярно е било и на онзи кораб. Имало е не един или не двама, при това без визията на Леонардо Ди Каприо; едва събрали пари за билет, при това за общото помещение, там някъде – долу в трюма, на чиято радост е можело само да завиди отегченият пасажер, намиращ се в луксозните класи – там, някъде горе.

И тъй до сблъсъка и потъването на титаничната рожба на човешкия гении и инженерна мисъл или до потъването на българската култура (както ми се струваше, че се случва около Коледа).

При потъването на кораба, първи загиват онези, които са в по-ниските нива на кораба. Логично. В по-високите, имат шанс да бъдат спасени. Логично.

Логично е също в НДК и с потъването на културата да е обратно. Намиращите се по-ниско, по-близко до публиката, да оцелеят по-дълго.

 

Проста търговска логика. Или логика на плъхове, намиращи се на потъващ кораб. Но все пак логика.

Заинтересованите читатели ще идат до своя щанд, но както във всеки бизнес, и книгата разчита И на масовия потребител, а той трябва да бъде улеснен, а понякога дори продуктът да му бъде натрапен (неприятно, но факт). Намиращите се на по-недостъпни места стоки са по-трудни за продажба.

 

Само че…

Не било точно „Титаник”, уверих се на пролетния панаир. Онези, които научиха за мен на Коледния, ме търсиха и сега; плюс тези, у които в изтеклите месеци предизвиках интерес. Инак казано, до мен достигнаха по-малко, но по-заинтересовани от творчеството ми читатели. По-голямата недостъпност се оказа необходим филтър.

 

На Пролетния панаир подобно „класово разделение” не видях. Явно беше осъзнато, че е грешка. И най-радостно е, че „Титаник” не потъва.

Или че българската култура е не точно „Титаник”.

 

  2017-06-07
За книгите и хората  
1037. За технологията и грамотността

Искам да греша, надявам се да греша все пак, но имам усещането, че през последните петнадесет години грамотността като цяло твърде много се влоши. А това все пак бяха годините на разцвета на интернет форумите и на все по-мощните компютри и по-бързите мрежи. Залезът на интернет форумите и растящата популярност на блоговете; опошляването на идеята за блогване (свободата на словото; опозиция на статуквото), комерсиализирането им и превръщането им в поредното средство на статуквото - както телевизията и пресата - просто естествен процес. Още по-мощните компютри и растящата популярност на социалните мрежи, с това и дигитализиране на населението, което освен да извършва парични преводи и да пазарува в нета, вече масово споделя, отхвърля, воюва в сферата на идеите. Уж чете по-малко, а както и да го пресметнем, излиза, че това е физически невъзможно, че не любознателност или любов към четенето, или пък разните му инициативи, ветрове и мъгли са го поощрили, а самата необходимост. Тенденцията на времето, техническите характеристики на това време, които изискват повече взиране в екрана, “смилане” на информация - все повече и повече.

За нещастие текстовете стават все по-къси, телеграфични. От една страна, това убива изяществото на изказа, лишава го от чувственост, обезличава го и обезсмисля по-голямата част от онова, което имаме да кажем, защото то е душевна, емоционална потребност, далеч от сухото съобщение. От друга, същата тази тенденция ни спасява от много езикови финтифлюшки и ни възпитава в рационално отношение към езика.

От една – профанизиране на словото, олекотяването му до най-ниското ниво на масовия интелект; от друга – ново възраждане, в което всеки е участник в един колосален литературен акт.

При всички случаи грамотността би трябвало да се е развила. И духовната криза, протичаща заради страничен ефект в четвъртвековната война за влияние над България е твърде слаб фактор, за да се отрази на по-интелигентния и по-умело използващ значимо по-богат речник среден индивид.

Но нека не забравяме, че технологията е само средство. За какво ще го използваме не решава то, решаваме ние.

Носталгичните приказки колко интелигентни и умни сме били в еди-кое-си-време са една сладникава и много лепкава заблуда. Липсвали ни са много неща, за да се развием дотолкова, доколкото е възможно сега.

Лошо е обаче, че сега има далеч повече и по-неграмотни издания.

Що се отнася до медиите, никога в тях не е работено толкова неграмотно. Отнася се най-вече до многобройните клонинги на разпространителите на фалшиви новини, следвани от националния ефир.

Неприятно ми е да го кажа, но положението е същото и в субтитрите на филмите. Непрофесионалните. Да, именно: какво очаквам аз. Хората са хвърлили труда си, за да могат да се гледат филми, при това безплатно, а аз мърморя. Ако толкова държа на качество, трябва да си платя.

В тези разсъждения има някакъв резон. И щом предпочитам да гледам с лошо качество филма, пред това да не го гледам, значи по-добре да благодаря на момчетата, осигурили ми удоволствието, пред това да недоволствам за грешките им.

Благодарен съм им. Много даже.

И все пак... инжИнер не се пише така, нито „незнам” така. И от един момент започва да става дразнещо, много дразнещо.

За любителите – новинари. Научете се да слагате интервал след пунктуационния знак, а не преди него, че е досадно. Към коментиращите материалите им отправям същия апел.

И ако добавя нещо, добавям го към всички. Включително към себе си. Технологията е добро средство за ограмотяване, но волята да го използваме е наша. 

  2017-05-23
За книгите и хората  
1003. Как да се провалите като автори? Гледайте и се учете

Не е трудно да си представиш интелектуалеца - с рядка прошарена брада и виснали алкохолни торбички под очите, застанал пред огледалото, с гузна усмивка да изразява покаянието си: „Нима погубих човека! Съжалявам!”, а в очите му - блясъкът на тържеството, че е по-силният, че е прегазил като гъсеница онова слабо същество, което се е смятало за големия писател, но е доказало своята посредственост, като не е издържало физически на този свят, който е само за силните.

Не е трудно да си представиш смуглото момиченце в кафенето на някой мол, между тумба съмишленици и приятели, което с гузна усмивка изразява покаянието си: „Нима погубих човека! Съжалявам!”, а мисълта, че го е направила неволно именно тя, понеже не си знае силата – най-вече духовната – изпълва очите й с блясъка на тържеството.

Не е трудно да си представиш още сума подобни персонажи, които съжаляват, разбира се - за нещо, за което даже нямат кой знае каква вина, но им е приятно да я почувстват, защото тя – вината, де, тежкият им грях, чеше самолюбието им, кара ги да се чувстват значими.

По-трудно е да си представиш нещастника, за когото иде реч.

Той е всеприсъствен, той е дух и тревожно чувство, има го в гърдите на всеки автор борещ се за успех, и на всеки човек, търсещ своето място под слънцето. Носим го в себе си, откриваме го и разпознаваме често в други хора, като които не искаме да бъдем, а като които дълбоко в себе си често сме.

Това са неуспешните. Провалените. Тези, на които не им е останало нищо друго, освен като торни бръмбари да бутат остатъка от жалкия си живот…

Добре че ги има, де. За урок и назидание. И да ни дадат възможност да проявим малко лицемерие, което ще ни издигне в очите на хората, че и в своите собствени. Тъй, де: не струва нищо да проявим съжаление, съчувствие; да ги утешим, да им кажем, че не са прави и да им дадем някой друг духовен съвет (нищо, че не са го търсили) – все приятни начини за чесане на Его-то.

Да, този образ си ни е доста познат, но пак ще напиша: най-трудно е да си го представим, защото чертите му тъй са се слели с всичко упадъчно, че изглежда ги няма, този човек (или състояние) е самото безличие.

И за да улесня представите ви, ще кажа – представете си мен. Знам, че появата ми разочарова много хипотетичните образи, с които започнах писанието си, облекчи други хора, които са се разтревожили за мен. Факт е – жив съм все още. И огорчен. По-огорчен от всякога!

Но и мъничко горд от себе си. Не от това, че съм се мамил над четиридесет години, а от това, че осъзнах колко силно съм обичал своята измама. Колко съм й бил отдаден в любовта си, а тази любов доказва, че макар пропиляващ живота си в измама, истински съм живял.

Случи се тъй, че получих инфаркт, доста тежък. Докато ме караха в интензивното, за да не мисля и да не приема колко сериозно е положението ми, си направих селфи и го пуснах във фейсбук. То селфитата са най-вече за това – за да не мисли човек и да не съзнава сериозността на положението си... Но защо съм се заблуждавал, че фейсбук може да бъде и за нещо друго, освен – да не мислиш и да не съзнаваш сериозността на положението си...

Стана ми драго, над сто окуражаващи ме отговора.

Изписването ми обаче съвпадна с излизането на резултатите от конкурса „Любима българска книга – 2016”. Единственият критерий – да бъде одобрена от повече читатели. Участвах в този конкурс с моя книга. Не съм се надявал да е сред първите в класирането. По много причини, нито една от тях - свързана с качеството на работата ми. Не очаквах обаче книгата да не си намери място ИЗОБЩО в класацията. Все пак – интересен сюжет, самобитна картина, сигурно и други качества има, които няма как като автор да забележа. Факт! Книгата я няма в класацията.

Приятелите ми, които продължаваха да ме окуражават „да проявя сила” и така нататък в тежкото здравословно изпитание, оцениха книгата ми точно толкова високо, колкото преди години едни "елитни" автори оцениха „Бъг във времето” в един друг конкурс за нов български роман. Аналогичен на „високите ми постижения” в тези конкурси е и рейтингът ми в гудрийдс. И изобщо... Да, разбира се, трябва да съм над тези неща. Да, разбира се, един писател не пише заради това... Но тези „дребнави суети” продават книгите ми, а от продажбата зависи ще излезе ли следващата. Тези „дребнави суети” са ЕДИНСТВЕНОТО КАТЕГОРИЧНО РЕШЕНИЕ НА ВРЕМЕТО има ли място за мен в българския литературен живот или няма.

Отговорът за мен е следният: живея като литературен герой, но място за мен в литературния живот няма.

И всички тези мисли, а и много повече, преминаха през главата ми за една-единствена минута - докато четях как едни приятели се радваха на резултатите от конкурса, други го ругаеха и най-интересното – имаше и такива, каквито правеха и едното, и другото. А аз продължавах да получавам отзиви под снимката ми в интензивното в кардиохирургията. Докато пак не почувствах онова свиване в гърдите. И макар че преди часове бях изписан и трябваше да се радвам на живота... стана ми мрачно, много мрачно. И разбрах същественото: продължа ли да търся читателя си както съм го търсил до сега, само ще умра, без да го открия.

За момента обществото категорично оцени живота ми така: Най-същественото, което съм сторил през тези четиридесет и седем години е да получа инфаркт!

Последното, което можете да очаквате от мен, е съвет как да станете успешни автори!

Как можете да се провалите? Е, гледайте ме – учете се! 

  2017-04-05
За книгите и хората  
994. Не претупвайте финалите

„Фактически бюфетът бе готов. Оставаше да се прекарат улеи за витрината му, да се сложат дръжки на чекмеджетата, долап и гардероб и да бъде боядисан. Като всеки истински артист, баща ми не бързаше да претупа финала. Той се задълбочаваше във всеки детайл. Сменяше безпричинно бурми и винтове. Отваряше и затваряше врати, вслушвайки се със затворени очи. Ако чуеше и най-малко скърцане, веднага тичаше да купи нови панти и да сменя старите.”

„Балада за Георг Хених”, Виктор Пасков

 

Героят е талантлив тромпетист; нелишен от човешки слабости, най-човешките, но иначе сърцат мъж. Оскърбен от бита и бедността, решава да направи този бюфет. Спирам дотук: няма да говоря за скрития смисъл на метафората – бюфет, нито за „Балада за Георг Хених” или за Виктор Пасков. Ще го направя друг път, когато съм достатъчно добре подготвен и емоционално зареден, за да е поне малко от малко достойно написаното от мен за тази необикновена книга и този необикновен автор. За сега се спирам на този пасаж, защото той има изключително голям смисъл и извън контекста на книгата. При това буквален, не метафоричен смисъл.

Точно тъй е в живота. Отдаденият на изкуство човек, човекът с артистичната душа каквото и да върши – върши го така, сякаш твори, а твори ли, макар да се стреми към финала, много, много се бави преди да постигне крайната цел.

Защо ли? Причините са много: от тази, че когато истински автор твори истинска творба, то тази творба за него е един живот и дори да знае, а той никога не може да знае, че ще има следваща творба (каквито и планове да си е правил), не бърза да се раздели с този живот, страхува се дори, защото го обиква.

Наближиш ли финала, чувството е, че си близко до боговете – тържествено и страховито. Прощаваш се и с етап от живота си. И със свят. И се питаш: направил ли съм всичко, което е по-силите ми; дал ли съм най-доброто от себе си; може ли да вложа още... Стоиш под върха и се чудиш дали да го изкачиш.

Това е един особено критичен момент. Тръгнеш ли обратно надолу, не е много сигурно, че отново ще намериш силите и пътя, който да те отведе до там, където вече си стигнал. Много е възможно да се заблудиш.

Има и по-голям риск. Да затвориш очи и да се втурнеш нагоре. Тоест, да претупаш финала. И тази глупост правят дори големи имена, световни величия. Няма да цитирам, сигурен съм, че са ви направили впечатление подобни творби. Очебийна слабост е. И колкото и силна да е творбата, един огромен минус е претупаният финал.

Понякога, най-вече в романите, действието от един момент насетне забързва. До средата на книгата може да е описан един ден; после в по-кратък обем – няколко месеца и много повече събития, а към финала в една глава – години, дори векове. Това все още не е грешката, за която говоря. Самият сюжет изисква забързването и това забързване може да направи финала много по-ефектен. Спомнете си примерно „Хиляда сияйни слънца”. Не може да се каже за финал, който разплаква всеки свой читател, че е претупан. Сюжетното ускорение в тази книга е било необходимо да се постигне с подобен финал.

Ако можеше да се определи обемът (пет страници за това, пет за онова, петдесет за това, петдесет за онова) щеше да е много, много лесно, но петдесет думи може да са си много по-тежки от пет хиляди, а с пет хиляди думи пак да претупаме края на книгата си, който е изисквал само петдесет.

Не е важен обемът, в който се описва едно събитие, а вниманието, което му се отделя.

Или: бъдете като героя на Виктор Пасков. И няма да сгрешите. 

  2017-03-14
За книгите и хората  
988. Бъди сред своите читатели, ако искаш да бъдеш четен

Пиши винаги онова, което би искал да прочетеш.

 

Не прави компромис с това правило при никакви обстоятелства.

Многократно съм писал, че човек не пише и не бива да пише единствено за себе си. Нямам предвид чернови, бележки и хвърчащи листове. Те са си за нас – пишещите ги: за да си спомним нещо, когато му дойде времето; да си отбележим задача, идея и така  нататък.

Тези писания не бива да ги вижда друг. Но цялостен завършен труд е все за някого.

И ако не е за другиго, освен за пишещия, то това не е цялостен завършен труд, защото завършен го прави именно читателят.

За себе си може да пише само много нещастен или психично болен човек - за да се облекчи, за да поеме дозата си утешение; но дори и в тези случаи много пъти са се създавали разкошни творби и истински шедьоври, които освен че са спасили автора си, по-късно, именно при споделянето им с читателите, са превърнали страданията му в произведение на изкуството. Така че макар и несъзнателно, той не е писал, че дори и страдал, единствено за себе си.

Излагал съм многократно и много по-подробно твърдението, но сега ще засегна антитезата му. Независимо за кого другиго пише, авторът винаги трябва да пише и за себе си.

Ако по някакви причини, каквито и да са те, се решиш да напишеш нещо, каквото и да е то, преди всичко за другите, то в такъв случай ти трябва да станеш като тях. Поне докато завършиш произведението си.

Възможно е да си получил поръчка, причините да я приемеш са десетки. Предизвикателство е, не си опитвал това, което ти е поръчано, искаш да провериш дали го можеш. Носи ти приходи. Името ти ще стане известно пред по-широка читателска аудитория и това ще е ракета носител за останалите ти творби. Някой ти се е доверил, това те е вдъхновило. Искаш да докажеш на някого нещо. Станало ти е изведнъж интересно. Мога да изтъкна и други мотиви и за още много да не се сетя.

В такъв случай е най-зловредно да си мислиш: „Не чета такива неща, но колко му е... Те се пишат лесно, рутинна работа”. Може и да е вярно, но не съвсем; стори ли ти се, че пишеш за „посредствената публика”, точно нищо няма да се получи.

Ще си звучи фалшиво.

Трябва да седнеш сред публиката си, да разтвориш душата си по същия начин, както я е разтворила тя; да усетиш нейните духовни потребности и тогава ще напишеш нещо наистина за нея. Тоест: пак пишеш за себе си, независимо, че е за публиката.

Спестиш ли си емоцията на читателя, номерът няма да мине. Лицемерието се усеща. 

  2017-03-01
За книгите и хората  
983. Когато няма какво да кажеш

Ще поговоря за творческите застои: за онзи страховит катаклизъм, който обхваща вътрешния свят на пишещия, помрачава го, пренаселва го с демони и страховити помисли. С усещане за безнадеждност, а чувството много напомня на загуба на любов. 

На по-чувствителните прилича на някой от кръговете на ада. Други се срамуват. Трети се отчайват; намразват хората; вършат милион глупости или са отвратени от самите себе си, че се опитват да насилват музата си.

Няма да подценявам творческия застой – опасен е. Бих го нарекъл дори творческа депресия.

Но не винаги това, което ни се струва творчески застой, е точно това. Възможно е дори да е най-продуктивният период в живота на твореца, макар че сравнително малко преживяващи го творци биха го оценили като такъв. Просто защото се чувстват некомфортно. Пише им се, а не им върви, но в същото време подсъзнателно обработват огромни количества информация. И като казвам огромни, имам предвид цели вселени. Точно след такива моменти са големите творчески скокове. Този „застой” всъщност е толкова необходим за развитието на една идея, колкото зимата - за реколтата в умерените ширини.

Това е инкубация, не е застой. Колкото и да прилича на застой, дори и на добре познаващи го хора. Винаги го има съмнението: „ще започна ли пак да пиша”, „не губя ли форма”, „не ме ли е напуснала завинаги музата” и т.н. Винаги го има трескавото очакване на пролетта.

Но дори истинските застои, колкото и опасни да му се струват на твореца, не са чак толкова опасни. Особено в онези моменти, когато не ти се пише, защото оценяваш (и то правилно), че няма какво да кажеш.

Знаеш ли аз какво ще ти кажа: „Където е текло пак ще тече!”, особено ако е текло мастило във вените ти. Безпокой се за други неща, не и за това, че вече не пишеш. Ще ти дам три рецепти, за да излезеш от състоянието. Избери си една.

Рецепта едно: когато няма какво да кажеш, просто живей. Както ти го разбираш. Натрупай впечатления - едно от тях ще бъде ключ за вратата на тъмницата, в която е хвърлен таланта ти, а останалите ще го призоват към себе си – навън.

Рецепта две: забрави за себе си. Застани без мисъл, без желание да кажеш нещо, отпусни пръсти и ги остави да пишат каквото им падне. Тогава вероятно ще бъдеш много, много изненадан. Дори смутен. Ще се чудиш: аз ли го написах това! Прилича на писане под диктовка. На сакрален ритуал, чрез който си се свързал с висша сила; на особен вид спиритически сеанс, с който си позволил безпризорни духове да обсебят тялото ти и да пишат с пръстите си. Аз пък ще те уверя – точно ти си го написал. По-истинската ти страна. Онази, която кротко мълчи, докато имаш какво да кажеш, а когато нямаш, настъпва нейното време да говори. И вади навън с години натрупаното в подсъзнателното ти.

Рецепта три, най-простата: потърси конкурс със зададена тема, за предпочитане такава, по която не си писал. Възможно е, много е възможно да си толкова добър в нея, колкото по всички останали, по които вече си писал.

 

 

  2017-02-25
За книгите и хората  
979. Капаните на творческото его

Млад талантлив писател смутено говори за своето произведение без самочувствие. Липсва му увереност, не е сигурен в качеството на написаното. Отказва се от участия в семинари и конкурси, смятайки, че не е на нужното ниво. Постепенно спира да твори и слага край на литературните си занимания. Щрак! Капанът на ниското творческо его го унищожава.

Негов колега – посредствен, но напорист, смята, че и Шекспир трябва да се учи от него. Досажда на всички с произведенията си, рецитира свои стихове в магазина и на работното си място. Огромно его, илюзия за величие. Започва да издава по четири книги на година, нетърпелив за слава и успехи. Адски се вбесява, че читатели, колеги и литературна критика не оценяват „огромния“ му талант и „великите“ му произведения. Щрак! Капанът на самоадмирирането го хваща здраво.

И в двата случая авторите страдат заради неспособност да преценяват обективно таланта, възможностите си и качествата на своите произведения.

Как може да се избегне това? Съществуват няколко възможности – консултация със специалист, работа с добър редактор, самоусъвършестване чрез четене на доказано добри произведения от съвременни и класически творци, посещаване на специализирани литературни курсове и семинари.

Ала най-вече са нужни упоритост и самоконтрол. С бързото и „лакомо“ публикуване по няколко книги на година авторът се изчерпва, започва да се повтаря, омръзва на читателите и интересът към него спада. Щрак! Отново капанът на егото се задейства.

Освен работлив, творецът трябва да се опитва да бъде различен във всяка следваща своя творба – оригинален и изненадващ.

Творчеството е като любовна връзка – нуждае се от различност, свежи идеи, нестандартни похвати, собствен стил и почерк. Не го ли направи авторът, колкото и талантлив да бъде – обречен е. Капанът на рутината ще щракне и също като еднообразна интимна връзка талантът ще започне да умира бавно и сигурно.

Други изпитани средства за избягване на творческите капани са нови сюжети, експерименти в други жанрове, провокативни идеи, работа в екип с „цветен“ автор.

Откъде съм така сигурна, че препоръчаното работи? Вече съм се спасявала по някои от тези начини. Капаните на творческото его не са толкова страшни, ако знаеш как да ги избегнеш. Всеки може да опита. Не боли.

  2017-02-16
За книгите и хората  
978. Не пиша за теб, глупако!

Няма нищо по-мъчително от обективната необходимост постоянно да се доказваш. Да се върнем в юношеството. Нека си спомним, няма да е никак трудно - повечето от нас са искали родителите им най-после да приемат очевидния факт, че детето им не е вече дете, че може да взема някои самостоятелни решения, дори погрешни, и да си понесе всички последици от тях. Дори и на разбиращи родители им е трудно да приемат колко е пораснал синът им, колко е пораснала дъщеря им. Ръстът, развитието на тялото... дипломите, шофьорската книжка... уменията, с които вече ги превъзхождаш, а и някое друго изпитание, което на тях им се е разминало, а ти си преодолял, доказват правотата ти. И все пак, в много отношения за тях си оставаш дете.

В повечето случаи е така. Разбира се, има изключения. Разбира се, изключенията не са никак малко. В житейските правила има повече изключения, отколкото са даже изключенията в английските граматически правила; специалисти в английската граматика има, но специалисти в живеенето няма. Всеки живот е уникален и всяко обобщение за живота е изградено върху пренебрегването на доста подробности.

Но това е пейзажът: дори родители, които казват – голям си сине, време е да откриеш своя път в живота, да продължиш бизнеса ми, да се ожениш и т.н., казвайки ти, че си голям, всъщност само показват за колко малък те имат. Защото това кога „е време”, го решава един голям човек и ако ти наистина си голям, вече си си го помислил и работиш по въпроса, преди да ти го кажат.

В общи линии обаче, особено пък у нас, родителите гледат цял живот на детето си като на дете. И го наричат „детето”. До смъртта им, за нашите, при които отдавна не живеех, си останах „детето”. До смъртта на баща ми, баба го наричаше „детето”.

В това има нещо много мило. То е обич. И е щастлив този, който я познава. Едва когато го осъзнаем, всъщност може да се каже, че сме възрастни. Но какво е станало с младежките ни опити, някои и много убедителни, да докажем, че сме възрастни, че не сме вече деца? Неуспешни са били. В повечето случаи за добро. Нищо, че правите сме били ние – подрастващите, а не родителите, чийто разум е отстъпил пред далеч по-силното от него чувство.

И това са хората, които най-добре са ни познавали и обичали, най-малкото докато създадем свое семейство.

Какво да говорим да се опитваш да се доказваш за нещо на света. В училище примерно, когато си подценяван. В компания, че си по-печен, отколкото изглеждаш. На гадже, че всъщност си разумен мъж, а не лудата глава, по която си пада, а с която няма бъдеще. Можеш и да успееш, да. Няма как да не е минало през живота на всеки, с успешните и неуспешните опити. Още по-тежко става, когато се опитваш да убедиш човека, от когото зависи ще те вземат ли, или не на работа, че си за тази работа. Или, че поне ще се справиш; и няма да съжалява, че те е взел.

Когато не се налага да убеждаваш дълго, е песен. Винаги е въпрос на шанс.

Но иначе, всеки ден после трябва да доказваш ли, доказваш, че няма грешка. От това и уменията растат, и дисциплината ти се подобрява, а дисциплината е духовна техника – универсално умение и за интелектуален растеж, и за живеене. Тоест в стремежа си да се докажеш пред някого, си постигнал далеч повече и за себе си. Но от един момент насетне същият този стремеж се превръща в мъчение и води до грешки. Тежки грешки. Защото идва етапът, в който не можеш да дадеш нищо повече от себе си, а те мъчи желанието. И следва срив.

И не само в работата. Дори в любовта е така.

В стремежа си някой да докаже колко обича възлюбената си прави и красиви, понякога удивително красиви, дори велики неща. При това възлюбената му вярва, но после…Ако тя започне да се съмнява – сам си е виновен. Щом толкова се опитва да се доказва, или той не й вярва, или сам не вярва на себе си. Половината психопати, че сигурно и повечето, наранили обекта на своите чувства, натрапчиво са искали да докажат обичта си.

Мъчително е, че българският автор трябва да се доказва.

Особено съвременният автор.

Как? На този въпрос мога да отговоря с една-единствена дума – трудно.

Мога и надълго и нашироко, но колкото и да напиша, няма да е достатъчно. Писал съм и ще пиша все по този въпрос, това е и една от основните цели на колонките. Доколкото знам, до колкото мога, ще пиша ли, пиша и ще откривам нови неща.

Ако кажа – по-всички възможни начини, няма да е погрешно. Както и да прозвучи – това е истината. Не че не подбирам средствата. Не че всички средства ми харесват. Напротив. Но тук вече опираме до морален избор.

Никога няма да приема това, че звездни величия доказват пред масовката чувството си за хумор, крадейки остроумни статуси от фейсбук.

Няма да приема интригите. Масирани акции от страна на някоя групичка към автор, чиито интереси не съвпадат с приятелския кръг. Тоест, не е от този приятелски кръг, а си е позволил да има свои читатели. Печална родна картинка!

Дори и да ги приема, не съм способен да се покатеря толкова високо, че да използвам едни чисто търговски механизми, работещи в момента единствено заради многото бъгове в пазарната ни система. Да не кажа – мафиотщина, защото лекичко ще прекаля. Много лекичко. Но достатъчно, че да променя смисъла по същество.

Опитвам се да не се поддавам и на най-коварното – да пиша само за да бъда харесван. Казвал съм десетки пъти: човек не пише никога за себе си, все за някого е, па ако ще да е за алтер Его-то му или за Господ; най-често пише за читатели, за много читатели - за колкото се може повече читатели. И няма нищо порочно в това. Хубаво е да живеем не само за себе си. Да направим нещо хубаво и за света. Но сега ще напиша, че понякога този стремеж може да доведе до порочни изменения. Ако пишеш, воден единствено, подчертавам – единствено, от целта да бъдеш харесван, лека-полека започваш да губиш форма. Правиш твърде много компромиси. Вместо да обогатиш вкуса на подготвените и желаещите това богатство, разваляш своя вкус, за да го съобразиш с този на неподготвените. Не един автор видях, който заради усмивки във фейсбук, приятни отзиви в сайтовете, лека-полека се промени. И не към добро.

Балансът е труден. Трудно е да правиш какво ли не, все повече и повече, за да бъдеш харесван, без да изгубиш индивидуалността си (а с тази индивидуалност - и очарованието си).

Проблемът е, че много български автори се доказаха, използвайки онези средства, за които по-горе казах, че никога няма да приема.

Родният читател остана разочарован, огорчен, измамен.

Създаде се масовата заблуда, че българският автор е некадърен. Е, не е! И на тази заблуда може да се поддаде само един неособено начетен човек.

Има истински литературни съкровища и сред неизвестни автори.

Има великани (като Владимир Зарев, примерно) и сред известните, но на тях не им се налага толкова да се доказват.

Когато видя обаче писание от рода „Не бих прочел българска книга, ако не ми я препоръчат трима, независимо един от друг” или пък „Отървах се от мъчението – не чета български автори” (и всичко това изречено сред огромни претенции за интелектуалност и ум), разбирам, че на такъв нито има смисъл, нито можеш да се докажеш.

Много книги за тях ще останат затворени. На тяхно място ще прочетат други. Възможно е дори по-добри.

Но тези хора, няма да открият никого. Винаги ще са водени от вкуса на множеството.

Лично аз предпочитам да прочета и по-лоша книга, но да знам, че съм си я открил. И че съм имал необходимост точно от нея.

Пиша за читатели като мен.

А на човека, на когото му трябват поне трима препоръчители, или на другия, който изобщо не четял български автори, нямам намерение да се доказвам.

Простичко ще кажа: Не пиша за теб, глупако!

  2017-02-14
За книгите и хората  
974. За графоманията спрямо други мании

Не спирам да се питам: защо „графоман” звучи обидно и с изключително редки изключения се използва като обида, а „книгоман”, „меломан”, „киноман” – не.

Дори и думата „телеман” не е обидна, за телеманите има сума други обидни думички, но точно диагностициращата едно сериозно отклонение от пълноценното психично състояние не звучи никак обидно и не се използва като обида. Може би защото от това отклонение страда един огромен процент от обществото ни. Дали е така? Да допуснем, че е така. Когато лудостта се превърне в норма, не е никаква лудост. И това може да е обяснение, но нещо му липсва, за да е правдиво. Пироманията е рядкост – за щастие – освен болен, изявилият я е и престъпник. Но опитайте се да обидите някой с „пироман”, ако няма ситуация, в която обидата да е удачна, създайте си въображаема. Лично аз като писател (или графоман) с въображение, отдавна преминало границите на нормалното, не мога да си представя положение, в което да изразя погнусата си от свой герой, наричайки го „пироман” - ще намеря стотици думи, с които да нарека нищожното изчадие, изверга, извратения скот, дишащата смет, самоходния обсебен от демони труп и т.н. и т.н. за злодея, подпалил къщата на бедната старица или сиропиталището, но не и с тази, която най-точно го определя. Тя би трябвало да е по-обидна от всички, а не е. Значи причината не може да бъде и в количественото разпространение на една мания. А и очевидно, причината не е и в обществената опасност, която представлява тази мания. Вярно, пироманът може да подпали десет къщи, да убие стотици, а пишещите – цели държави и да овъглят милиони, но точно тези, които подпалват държави и овъгляват милиони обикновено са таланти, гении на злото и не ни иде на езика да ги наречем графомани, макар и - готов съм да се обзаложа, голяма част от тях също са били измъчвани от графомания и графоманията изобщо не им е чужда.

Да продължим с производните на думата маниак. „Сексманиак” – в по-голямата част от контекстите, в които се употребява, също е по-скоро комплимент, отколкото обида. Повечето сами се кичат с нея, без изобщо да са маниаци. Попитай, стига да могат да те чуят във врявата, поред десетима младежи в чалготека или на рейв парти „ти сексманиак ли си” - уверявам те, поне девет ще ти отговорят: „сексманиак съм”. Поне девет! Вярно е, и педофилът е сексманиак, но за да е обида, наричаш го педофил, не сексманиак. Съмнително е дали възрастният съзерцател, гледащ замечтано от балкона младите майки, бутащи детски колички, е сексманиак, но ако си достатъчно циничен, за да виждаш само извратената страна, наум ще го наречеш: „дърт извратеняк”, не  и сексманиак. В същия ред: няма да си кажеш за кръшкащия мъж, за невярната жена или за красивата двойка суингъри, че са сексманиаци, а за да е по-критично, че всички те са неморални. Какво пък да говорим за хомосексуалиста? И през ум няма да ти мине, че хипотетичният конкретен образ е по-скоро сексманиак, отколкото гей. Пък наречеш ли го с истинското име, за него ще е комплимент. За това думата, която ще ти дойде на езика, за да изразиш отрицание, ще е педераст.

Наркоман, клептоман, вещоман - звучат изцяло отрицателно. Първата обаче е напоена с обществено състрадание и съчувствие. Втората сигурно се използва само от специалистите. Третата звучи направо архаично.

Не е така с „графоман”, която е една от най-използваните думи в съвремието ни. Защо е толкова популярна като обида?

Казват, че всяка мания е пагубна. Макар да съм привърженик на релативността, не мога да се съглася с това твърдение. Защото, ако нямаше мании, нямаше да бъде открита и Америка. Маниите теглят света напред, но хубавото е, че дърпат тежък товар, този товар е необходимият баласт, без който наистина биха били гибелни.

И все пак, заслужава си човек да се замисли, откъде пък накъде: киноман, меломан и както обичат да се наричат книжните блогъри – книгоман, звучат ласкателно, а графоман – обидно. В трите „ласкателни” случая става въпрос само за консуматорски дейности, а в „обидния” - и за дейност стремяща се към съзидателност…

Оставям многоточието, защото много може да се мисли по този въпрос. Не съм в състояние всичко да изговоря.

Смятам, че както всеки човек има правото на лично пространство, има и правото на своята малка мания. Правото на голяма мания трябва да се заслужи. Или да се извоюва.

„Грандоман” и „мегаломан” са другите две думи, освен „графоман”, които звучат единствено като обида. И все пак, грандомани и мегаломани ни управляват, не само нас – българите; цял свят. Не само сега, а през цялата човешка история. Те вършат откритията, те ни водят към революции; повеждат ни към разрушителни войни или пък към нови градежи. Създават ни работни места и ни плащат, а ние плащаме с кръвта си и техните грешки. При всички случаи светът, в който живеем, нямаше да бъде съграден без грандомани и мегаломани.

Както безсмъртната литература без хора, наричани в близко и недотам близко обкръжение – графомани.

 

  2017-02-08
За книгите и хората  
952. Алманах Хумор и сатира 2016 - утвръдени автори

Тази година в Алманах Нова българска литература Хумор и Сатира 2016 ще влязат и 20 наградени произведения от конкурса "Вятърничави истории" и затова подбора беше доста строг.

Бяха утвърдени следните автори:

Александър Калчев

Атанас Петров

Борис Борисов

Борис Борисов - Самокова

Велислава Райдовска

Десислава Бацанова

Димитър Ташев

Жулиен Райнов

Ина Крейн

Ирена Георгиева

Катина Георгиева

Катя Ташева

Лариса Ангелова

Лили Чолакова

Любен Димитров

Любов Алипиева

Младен Василев - Мисана

Нели Господинова

Никола Апостолов

Радослав Филипов

Рая Вид

Румяна Пелова

Христо Мандев

Цветко Маринов

 

Премиерата на Алманаха ще бъде на 1 април /петък/ от 18:30 часа, в читалище "Н. Хайтов", заедно с награждаването на конкурса "Вятърничави истории".

 

 

  2016-03-01
За книгите и хората  
882. Чудото да пишеш за чудеса

Падаше се на рождения ден на Иван Богданов, беше организирал обща премиера на три книги (много добра се получи). Една от книгите беше моята „Ням свят – книга първа. Далебор – синът на кладенеца”.

Тогава рожденикът ми зададе най-точния въпрос - онзи, който пронизва автора като с танто в сърцето. Не за да му причини болка или да го обърка, не. Просто е въпрос, на който авторът няма отговор и колкото и да търси такъв, няма да открие, а авторът ще търси, няма как - заложено е в стремежа на човек да познае себе си, и тъй като - вече казах, няма да открие отговор на този въпрос, в търсенето му ще открие отговори на много други въпроси.

Ставаше въпрос за Змейовото дърво, с което започва първа сцена от „Далебор – синът на кладенеца” – едно чудато, едно кошмарно създание. Дърво като дърво, и в същото време - една голяма плетеница от змии с форма на дърво. Змийска колония, получила се вследствие на еволюцията между нашия свят и света след три хиляди години - в който се развива действието на сагата „Ням свят”.

Иван Богданов ме попита: „Как ти хрумна идеята за Змейовото дърво, че за пръв път я срещам?”

Да си призная, този въпрос мога да сравня с най-големите литературни награди, които съм получавал. В момента не го осъзнах, търсех отговор или думички, с които леко да се изплъзна, но макар и да минаха толкова месеци, още по-силно чувствам голямата чест, която съм получил.

Иван Богданов е читател по призвание (и по проклятие), също и като професия (е, днес „професионалисти читатели” – много, но той е наистина печен, много печен професионалист) – човек, за когото знам, че още в началото, преди десетина години, когато Буквите бяха в разцвета си и имаше стотици публикации на ден, четеше всичко. Като разбрах този факт, се хванах за главата тогава. Иван Богданов е и по любов читател. И читател – откривател. Открива и автори – там, където никой няма да ги забележи, а в същото време добре е изучил и световните тенденции, и родната традиция, което го прави наистина познавач. Но най-важното в случая е, че си има нещо специално в сърцето - същото като в моето и в на много други: любовта към фантастиката. И тази любов е страстна, тя е като наркотична зависимост. А тя, тази страст, иска още и още четене, а и познаване на четивата.

Да чуя от този човек, че наистина не съм сгрешил и Змейовото дърво е оригинален фантастичен детайл, няма го другаде – наистина си е признание от най-високо ниво.

Но тогава не го осъзнах. Просто не можех да отговоря. Всъщност можех, но трябваше да излъжа, а аз обичам да фантазирам, не и да лъжа.

Вдигнах рамене и си признах, че не знам. Единственото, което исках, беше „Далебор – синът на кладенеца” още от първите страници да грабне - с едно съвсем различно начало, което няма общо с никоя друга книга.

Е, подобно желание е като да разпериш ръце и да полетиш, ей така. Но този път се получи.

Открил съм някак зловещия кладенец на подсъзнателното и от там съм извадил Змейовите дървета. И без да се замислям (нямаше как да си направя сметка в този момент, в нататъшното развитие на сагата Змейовите дървета ще имат не по-малко значение от основната оригинална идея, която разработвам в „Ням свят”, а именно – онемялото половин човечество в следствие на война, развила се по неизвестно какъв начин. И все повече хора губят гласовите си способности. Докъде ще доведе това? Е, това е продължителен процес – с много войни и разбира се, водещ до напълно непознаваем свят, понеже човек е преди всичко речта си.

Но да се върнем на Змейовите дървета. Откъде ми хрумнаха така и не разбрах. Няма и да разбера, но започнаха други „чудеса”.

Още от началото реших при отсичане на Змейово дърво дънерът му да се вкаменява за секунди и да продължи да наддава на височина – да се превръща в стълб.

Реших го пак ей така, без да си мисля, за да е по-интересно, а и имаше символика. Малко а ла Кафка, малко а ла Харуки Мураками, но не ми е минало и през ум, че в това можело да има логика – обяснима от естествените науки. А тази логика да е важна за изграждане на сюжета в следващите книги.

Та, дънерите не се вкаменяват само заради символа, нито растат само заради него. Има си и друго обяснение, при това не съвсем фентъзи, а е научно-фантастично.

Месеци след въпроса го открих.

И докато пишех по-панорамния като сюжетни линии и идеи роман „Змейова орис” – продължение на „Далебор – синът на кладенеца”, това беше всъщност най-малкото, което открих за тези Змейови дървета.

Те ми се струваха ту добри, ту лоши. Ту зловещи, ту разумни божества. Ту мили хищници - като повечето, които чезнат от природата, ту нашата собствена участ – най-вече нашата собствена участ. Ту символа на войната и на агресията, ту на самия живот.

И лека полека разбрах, че фентъзито не е точно фентъзи.

Всеки в живота си има змейово дърво. Предизвикателство, с което трябва да се справи. Трудността, която трябва да съсече, ако намери сили в себе си.

Та Змейовата орис в описаното високопланинско село, което няма друго име освен село, си е и алегория на икономическата криза, а и както става ясно – и на кризата на духовния растеж. Страшилището, което ни кара да открием героя в себе си.

И не обяснявам романа си (защото това би било жалко), нито пък хвърлям спойлери (това би го направило безинтересен) - чудовищният звяр има различни въплъщения във всеки живот (макар и да става въпрос за чисто приказен звяр), всеки го среща поне веднъж, а някои живеем в Змейови гори.

И ще ви разкажа с няколко реда една история. Една съвсем реална история със Змейово дърво. Знаете ли как се „лекува” параноидна шизофрения? Сложих лекува в кавички, понеже лечение няма, има спиране, има ремисия. Болният (ако не е извършил престъпление) по свое съгласие поема назначените му от специалиста медикаменти. Ако не знаете какво е „лепонекс”, по-добре да не разберете; дано не се наложи на ваш близък да го използва. С поемането на тази таблетка този потенциално опасен човек (всъщност почти никога не е доказано, че е наистина опасен) става напълно безобиден. Няма да извърши зло... Но няма да извърши и добро... Всъщност, във фантастиката пак има по-близък образ, отколкото в реалистичните четива за това, в което се е превърнал – зомби. Жив мъртвец, който живее с едва някакви си 10% от живота си. Тук медиците могат да креснат, че не е вярно, но животът не е само медицинско обяснение. От този момент болният, който сам в името на обществото заключва една голяма част от съзнанието си в тъмниците на ада. Вместо в затвор, като нормалните престъпници. Но той не е извършил престъпление, следователно няма правата на престъпник, и адвокати няма. И за да е „полезен на обществото”, той става абсолютно социално беззащитен, защото ако си потиснат с „лепонекс” не си много деен нито във физическо, а още по-малко в интелектуално отношение. Ще повтаря пак – жив мъртвец си, но безобиден жив мъртвец. За това се и полага една пенсия – подигравка за такива съвестни граждани. Съвестни – понеже не щат да са престъпници и изверги и превантивно понасят присъдата си - 90% периодична смърт чрез медикаменти. Останалите 10% са за да чувстват страданията и да понасят подигравките на същото общество, за което предварително са решили, че трябва да бъдат безопасни. То има нужда да се подиграва с изпадналите. Иначе няма да е общество.

Най-лошото е, че тези зомбита си имат близки. Някои и вече възрастни майки. И сега ще ви поговоря за едно такива зомби и за неговата майка. Тя години наред ходеше от гише на гише - от общината в ТЕЛК, в МВР и къде ли не за все новите лични карти, които трябваше да се вадят на „зомбито”, че постоянно сменяха адреси. Бореше се за правото на момчето си, което нищо, че е „зомби” за другите, си е нейно момче. Бореше се за правото му да има като човек в състоянието му общинско жилище. Право, за което и тя се е борила десетилетия, като е плащала данъци и е гласувала.

Бюрократичният апарат в случая беше тяхното змейово дърво. И ако тази майка беше секач на „Змейови дървета” от книгата ми, би започнала молитвата си: „Така е справедливо, Змейови синко, отсека ли те, ще спася един живот, изядеш ли ме, ще нахраниш хилядите си гладни змии с кръвта ни...”

Е, както се случва и в книгата ми, която е фентъзи, и в реалността, Змейовото дърво захапа жената. Сега тя бере душа в квартирата, за която плащат 50 лв, а помещението най-точно може да се нарече бункер. За нея се грижи онова момче.

Знаете ли какво ми се ще и ако беше в мой сюжет, щях да го развия: момчето спира хапчетата, които го правят зомби....

Сигурно се сещате в какво ще се превърне, когато спре да е Зомби... В Змейово дърво. И така трябва да бъде.

Та тези двамата знаят много добре какво е Змейова орис!

Но това е само един частен случай, нищо, че е свързан с майка ми и брат ми, за които дори аз не мога да поема грижа, че са твърде далеч.

Някой ден сам ще грабна брадвата и ще довърша онова Змейово дърво, което мама е захванала.

 

Все пак Змейовата орис си има и друго лице, тя е предизвикателството, което ни прави победители. И точно защото можем да загубим живота си, победата ни – най-обикновената, ни прави герои, наравно с емблематични фентъзи герои като Конан.

Змейовите дървета си пазят и момите, а ако не се боим от змиите, стигаме и до прекрасните им сърца. Змейовите дървета са и природата, а природата е прекрасна.

За това освен жестокостта, виждам в Змейовите дървета на онемелия свят и божественото. И не само го виждам - то е факт.

 

Да си човек – означава да се пребориш с чудовището си.

Да си мъж – да оцениш красотата му.

Тъй че се надявам все още да инициираме с Буквите онзи конкурс - „Мис Змейова орис” – книга, пълна с толкова чудеса, че чак ще ви се завърти главата и сигурен съм, че ще е от принос... на ЦЯЛОТО СВЕТОВНО ФЕНТЪЗИ. Няма смисъл от скромност, когато имаш ясна преценка и когато става въпрос за борба с чудовища. Който е прочел „Далебор – синът на кладенеца” знае, че много не преувеличавам, а тази е по-добра.

И двойно по-дебела (за щастие или нещастие, макар през цялото време да ме водеше идеята да бъда лаконичен). Който не я е чел, може да следи откъсите, които пускам в „Буквите” и в страницата „Ням свят” във фейсбук. Получи ли се конкурсът, една ще бъде Лицето на този фентъзи роман за война, любов, трагедия, надежда и много, много магия.

 

Целта на колонката ми обаче е следната: Започнеш ли да пишеш магически, сам откриваш много магия в живота. За това и препоръчвам жанра. 

  2014-03-03
За книгите и хората  
879. Краят е начало

Ако се стегна днес и ако, разбира се, ми върви, часове преди да съм изпратил настоящата колонка като предложение за Буквите, днес - на 22.02.2014-а, ще съм завършил една от най-трудните, безспорно най-голямата като обем (до този момент), а да се надявам и най-добрата книга, която съм написал. А после...

Да стане, пък после започва по-интересното и романът на истинския живот - за един реален писател, който живее предимно във фантазиите.

Няма как, ще отворя и онези близо 95% от очите си, които съзнателно затварям за реалността; 98% от слуха си, които съзнателно запушвам (то за това трябва да се замисля - дали да го правя, или е по-добре да оставя слуха си в режим „писане на роман”), най-вече трябва да раздвижа краката си и ако бях герой от американски филм, бих се изразил с по-колоритното „да си размърдам задника”.

А част от стратегията, благодарение на късмета, ината, натрупания ми опит през годините и подражанието на някои от героите (най-вече с благодарност към отрицателните), вече съм я изградил. И дори при незавършена книга вече са започнали следващите етапи. Жена ми, която ми е и редактор (професионално, не само в книгите, и на работното ни място във вестника), вече е започнала работа по текста, до месец ще е готов, а книгата - издадена на електронен носител.

Дотук звучи страхотно, но... За по-младите не само по възраст, а и по опит - нека знаят: това е по-малко от 4% от работата, която трябва да се свърши.

Къртовски работих до сега и ми е време на отдъхна, но ще го направя работейки и дано да имам силите, късмета, най-вече съпричастните хора, защото без тях няма да постигна много.

Но и късметът не е дар от небесата. И за него трябва да се работи.

Също тъй и за съпричастните хора. Те трябва да разберат първо какво, после защо и ако са подходящите, ако си живял достатъчно правилно и се си стремял да общуваш с точните, а не с излишни, ако си свалил броня и си ги посветил в сърцето и са наясно с каква цел си използвал напоследък плътта и кръвта си като гориво, ще има добър резултат. Сто процентов ще е, ако откриете и общите интереси, а общи интереси днес в българската литература винаги могат да се открият.

Не знам откъде тръгна модата да се използва изобщо думата конкуренция между автори и литературни институции. Единственото възможно покритие на тази дума е преситеният пазар, иначе реално за нашите условия си е направо абсурдна.

Щеше да има някакъв смисъл, ако българският читател малко повече четеше български автори. Казах „малко повече”, не че не чете, не че да си български автор е чак толкова лошо, не че българският читател е лош – напротив, много си е добър.

Имам предвид масовост. По нея трябва да се работи. И тук да работим всички в сферата, възможно най-координирано, харесващи се или не, приятели и врагове, млади и стари.

Защото като споменах съпричастност - най-съпричастен трябва да е читателят. Преди всичко неговата съпричастност да се търси. За неговата да се бори авторът.

Сега ми се е завъртяла идея. То Иван Богданов помогна немалко за формирането й и вдъхновяването й. Имахме един разговор скица по нея и се надявам да я осъществим. Така още преди книгата да е факт, много хора ще станат съпричастни на фантастичната й реалност.

Книгата е „Змейова орис” - втора книга от поредицата „Ням свят”, след „Далебор – синът на кладенеца”.

Всъщност вече разполагам с една съвършена идея за оформление и корица, автор е Даниел Стойнев, но за жалост не е възможно да я използвам (сега, дано след време е възможно), защото е за луксозно издание на хартия.

И сега още е открит въпросът с корицата. На първата използвах своето лице, за да направя колажа на фентъзи – героя, като важни бяха очите.

Във втората - „Змейова орис”, по-интересни, колоритни, очарователни и фантастични са женските образи. Ще ми се да открия Мис Змейова орис, която да стане Лицето на втората книга от поредицата „Ням свят”. Ще бъдат използвани само определени нейни черти, защото все пак ще е част от колаж, като ще се търси общото очарование между нея и фентъзи – образа, а характерът й и характерът на красотата й, гарантирам, ще бъдат запазени.

И търся това лице сред читателите си.

Ако идеята се осъществи, съвместно с „Буквите” ще обявим конкурс. Мис „Змейова орис”. Ще е конкурс с гласуване, чрез фейсбук. Единствено условие, което персонално поставям: пълнолетност. От „Буквите” може да има и още.

Направете съпричастна красотата си с тази на фентъзи – героиня, която ще живее след 3000 години. Носейки вашите черти, т.е. част от вашите генетични заложби, ще ви е един вид далечна правнучка. 

  2014-02-24
За книгите и хората  
876. За вдъхновението и поръчката

Питали са ме често какво е вдъхновението.

Най-често вдигам рамене. Кажа ли - сядам и пиша, ако е по-начетен човек, веднага мислено ме упреква, че цитирам Буковски. Прав е, макар че в случая е неизбежно - с големия Буковски в това отношение мислите ни съвпадат.

Ако не е толкова начетен, може и да промърмори през зъби: „графоман”, да каже „и аз така мога”. А ако е някоя литературна мумия от по-стари времена, може да започне мъдро да ми маха с пръст, че вдъхновението не идвало всеки ден.

Случва ми се да кажа - сънувах нещо, опитах се да си го изясня и се получи по-добре, отколкото очаквах.

Това обаче вече ми се случва рядко, много рядко. Друго беше като бях на двадесет и четири, двадесет и пет. Тогава легнех ли да спя, все едно работех. Все нови и нови идеи, при това ярки, запомнящи се, държаха ме в настроението си цял ден, докато се освободя от тях.

От време навреме на шега казвам - влюбих се, е, това е много явна шега, тъй като ако се влюбвам толкова често, колкото пиша, трябва да съм, ако не еднояйчен близнак, то първи братовчед на Ерос.

Вдъхновявам се, разбира се, когато съм гневен.

Вдъхновявам се и когато съм уплашен.

Пак ще спомена - когато съм влюбен, но то ми се случва, меко казано, далеч по-рядко, отколкото може да се предполага.

Вдъхновявам се, когато някоя мисъл ме загложди.

Вдъхновявам се, когато някой въпрос започне да ме задушава - защото е тревожен, защото ми прилича на безизходна улица и ме потиска.

Вдъхновявам се, когато ми е грозно, понеже искам да си го направя малко красиво.

Вдъхновявам се и когато ми е красиво, защото искам да споделя тази красота.

Вдъхновявам се и най-вече... защото съм си го превърнал в стереотип. Като отварянето на очите ми, като това, че ми се приспива вечер, че ми се люби или ми се разхожда, че ми се правят толкова още човешки неща, които сме превърнали в ритуални.

Истината е следната – превърнал съм писането в част от живота ми и нещо липсва в живота ми, ако не пиша.

И някакси ми е и лесно, и досадно да отговоря на въпросите: „Как връзваш вдъхновение с поръчка? Не те ли вълнува друго? Тази тема не ти ли е далечна от душевния проблем и така нататък, и така нататък.”

А те - въпросите в този ред на мисли, са толкова много, че на всеки един се опитвам да отвърна конкретно и така пропускам да отговоря на основния, този, който ги обобщава в един.

Първо: не връзвам вдъхновение с поръчка. Понякога самата поръчка ми е вдъхновение. Има толкова много неща, които биха могли да ме вдъхновят, че нямам петстотин мозъка, хиляда ръце и хиляда очи, за да пиша по всички тях – темите, които ме вдъхновяват, и поръчката най-често ме насочва към една от всички. Тоест, поръчката само ме улеснява.

Не ме ли вълнува друго? Вълнува ме, да. Много други неща ме вълнуват, но това, че ме вълнуват и други неща, не значи, че не ме вълнува това, за което пиша, а често се случва така, че точно то, което уж по-малко ме вълнува, започва да ме вълнува по-силно и по-силно и открива за мен нова творческа пътека, или най-малкото творчески етап. И накрая: нямам един душевен проблем и няма тема, която не ми е душевен проблем, защото съм човек като всички останали и ме вълнува онова, което вълнува всички останали.

В някои отношения съм странен, и точно в писането, в това, че откривам близост и с по-далечни душевни проблеми се чувствам интегриран, по-социален и по-ценен за света. Нищо, че писането е занимание самотно.

В заключение: вдъхновението има безброй лица, но едно е сигурно - да ти зададат тема, тоест, да ти дадат поръчка, само помага.

Разбира се, ако това са интелигентни хора. До момента съм имал работа само с такива.  

  2014-02-17
За книгите и хората  
872. Пърформансът – необходимост

Безумно е в една колонка да разгърна смисъла на пърформанса, дори най-небрежно да маркирам основните му най-важни цели. Все пак пърформансът е изкуство в изкуството и мета изкуство. Експеримент, който излиза от рамките на всяка традиция и определение. Стойността му е спорна, защото той застава като мяра на стойностите и както лесно може да бъде отречен като най-обикновена олигофрения или кич, така може да се превърне в символ на цели поколения, мина – богато находище на нови и нови течения в изкуството, житейски мироглед, екзистенциална философия.

Да опаковаш сгради или да правиш маслен отпечатък на дупето си върху платно, да рецитираш стиховете си по еротично бельо или с две лъжици в устата, да четеш в овчарник пред блеещи любители на поезията, да пилееш кофи с боя между самолетна перка и платно, а после платното да се продава за сума от порядъка на десетки хиляди долари са събития, които изглежда имат повече връзка със скандала и атракцията, отколкото с „истинското изкуство” (ах, как мразя това глупаво словосъчетание); събития са, които най-често имат предимно рекламна цел (и какво от това), но при всички случаи са крачка навън от статуквото. От това, което сме свикнали и толкова сме свикнали, че живеем в заблудата, че нищо ново не можем да открием в литературата и изкуството изобщо.

Някой вече ми скача.

Заблудата е на подсъзнателно ниво и нека този скачащият се запита откога не си е купувал книга на автор, чието име не му говори нищо. Преди поне привличаха атрактивните заглавия и корици. Сега при цялата тази атрактивност ми е трудно да си представя такива.

Дори когато ти препоръчат книга, винаги ги има резервите, преди да започнеш да я четеш. Не отричам, че и през мен преминават, но понеже знам, че са естествени реакции, внушения на една епоха, изобщо не им обръщам внимание и продължавам въпреки тях напред, че и проявявам малко инат: избиват натрапените ми резерви и на тяхно място настанявам обратното на тях - доверието.

Но работата е да стигна до книгата. Сложно е.

По мои изчисления до миналата година ми трябваха двеста години постоянно четене за да прочета всичко, което искам.

Тази година вече са ми необходими петстотин. И ще продължат да растат.

При всички случаи ще се простя с този живот, прочел минималното от това, което съм имал желание да прочета.

И положението ми е аналогично с това на всички обичащи книгите и четенето.

При тези условия най-добре е изобщо да не пишеш. Но дава ли душа! А и защо си на този свят, след като пръстите те мъчат да говорят. Дали вярваш, или не в Бог, имаш си дълг към някого. Защото дори тази страст и това желание да идат само от гените ти, тези гени са наследени. Дори тази страст да иде само от комплексите ти, като твоите комплекси имат още хиляди, може и милиони, но само при теб се явяват като желание за писане и със своето писане можеш да решиш не само своя проблем, а да излекуваш още хиляди души.

Но започнах за пърформанса.

Трябва да се излезе от стандарта, да. И да направиш впечатление, да се „рекламираш” (ама че универсална дума днес), да бъдеш забелязан между безброй себеподобни, защото все пак пишеш за себе си - да, бих писал и в пустинята, дори вятърът да засипва с песъчинки буквите- защо ми са иначе ръце, ако не могат да милват и да говорят.
Но все пак човек малко или много е посветен на хората, а на колкото повече е посветен, с толкова по-голяма енергия разполага, защото ползва и тяхната. И естествено дава по-големи резултати. Защото има навярно стотици хиляди с не по-лошо въображение и с не по-малко изящен стил от Стивън Кинг, но няма да дадат резултатите на Стивън Кинг. И не заради парите и възможностите, които му осигурява битът на успял, а защото в него са духовните сили и желания на милионите му читатели.

Но рекламата, изявата са най-повърхностният смисъл на пърформанса, най-лесното му обяснение. Има нещо друго. Като творящ, сам всеки ден трябва да чувстваш дълбоката и болезнена липса за нови средства за изказ. Да ги търсиш, понякога дори да изглеждат и глупаво, греховно, аморално, скандално. Защото човекът на изкуството е като учен. И при него няма неуспешен експеримент. Има стотици хиляди експерименти, които му показват какви грешки прави. Докато най-накрая доведат до успешния опит.

Така че трябва да се експериментира. Правете пърформанси.

 

  2014-02-10
За книгите и хората  
870. Неизлечимият порок писане

Сега, когато четете тази колонка, най-вероятно ще пътувам. Ще се връщам в Плевен от Асеновград, вече видял майка си. Във вторник разбрах, че е в болницата и че положението никак не е добро. Днес вече знам, че е стабилизирана, че ще я изпишат, а какво й е точно – не всичко ми е известно, но ще го науча.

Повече няма да пиша за семейната си драма, смисълът на тези колонки е различен.

А срядата… сигурен съм, че чувствата ми от тази сряда са познати като усещане на повечето пишещи. И не само сега, а откак свят светува.

Не знаех още дали...(нямам сили да го напиша)...каква ще е съдбата й, каква ще е и съдбата на брат ми, който е абсолютно беззащитен социално поради инвалидност, не знаех как ще му помогна, за да не я последва. Още много неща не знаех, но вече споменах, че не семейните ми драми са важни сега и да не се задълбочавам в описанието им.

В тази сряда не можех да направя много.

Както често, в безброй други, по-леки ситуации в живота ми. По-леки, но също доста тежки житейски изпитания.

Познато чувство, нали?

В тази сряда просто трябваше да изчакам, малко да изчакам, за да преценя положението, а всяка секунда – час, всеки час – дни. Статично състояние на тялото, разбунтувало се съзнание и съвсем безсмислено мислене.

Не ми оставаше друго, освен да пиша. Дори трябваше да пиша. Не само заради срокове, които сам съм си поставил. Най-малко пък заради тях. Или понеже „музата ми ще избяга” (това за музата е глупост в подобни случаи). А защото само с тази лудост – писането, мога да се поддържам нормален. Да мисля трезво и да действам както трябва. Така и стана. Потиснах съвсем естествените емоции и действах точно, а и имам късмет с хора около мен. Проведох около сто разговора, в поне осемдесет от които съм инструктирал брат ми за всичко, докато отида. Колежки журналистки използваха професионалния си опит за частни нужди. Измъкнаха цялата ми необходима информация от лекуващите майка. Сигурен съм, че ако бях отишъл в болницата, какъвто съм вързан и асоциален, нямаше да получа много отговори.

Но преди да се случи това, цял ден съм си писал Змейовата орис, при това, забравил всичко, се намирах в онзи мой измислен „ням свят”

Сега като споделих това, сигурно вече някой ми се гневи, обвинява ме и ме осъжда. Разбирам го, самият аз се обвинявах и се осъждах.

Минаваха ми през главата: „Е, не е заслужила! Не е справедливо! Да е болна, да е отгледала синове, а да няма синове! Единият - поразен от коварна болест, другият - съвсем деградирал от графоманията си!”

Но съзнавах още, че подобни мисли не минават за първи път през главата ми, че и друг път ме е избавяло това, че не съм им се поддавал. Не че съм имал друг вариант, който да избера, но поне не съм рухнал.

И точно за тези други моменти, най-различни в живота на писателя ми е думата. Все ще има такива, в които ще се чувстваме адски неадекватни, бягащи от реалността, занимаващи се с глупост, с нещо, на което не му е времето, не му е мястото и трябва най-малкото да отложим. Всъщност в повечето случаи целият ни живот е такъв.

И тук не правят изключение дори успелите. Защото могат да намират някакво удовлетворение в работа, която освен удоволствие, им носи и големи печалби и слава, но пък точно те, които могат да се насладят на всичко земно, което им носи успеха, трябва да го забравят и да потънат в своя свят.

Понеже няма кой друг да го свърши.

Пък и да има, онова, което води пръстите да пишат, то е по-силно и от волята ни.

За зло, но и за добро.

Сега, когато временно най-злото е отминало, а и се поутеших като знам, че ще я видя, знам също онова, което не ми е казала, но би ми казала, ако прочетеше тези думи:

„Родих те, мама, за да бъдеш себе си! Ти си моят роман и се радвам, че не си различен!”

И изобщо тези, пред които се чувстваме най-виновни заради порока си – нелечимия – писането, те най-малко ни се сърдят. И винаги ще ни подкрепят.

А пред тези, които не биха не подкрепили, не си заслужава да се чувстваме виновни.   

  2014-02-03
За книгите и хората  
867. Изключително полезен практически урок от Маркес

С предговора на „Дванадесет странстващи разказа” Маркес е направил от книгата още нещо - освен всичко, което е, тя е и учебник по литературна разработка.

Някои от уроците му ще ми бъдат полезни след години, още не ми е необходимо това ниво или е твърде тежко за мен, трябва да премина през други, за да достигна до уроците на Маркес.

Те не са теоретични уроци, практически са. Ръководство както за начинаещи, така и за напреднали. Ако се чете по този начин книгата, разказите могат да се погледнат като пример за казаното в предговора. Предговорът, тоест разказът, за работното ежедневие на един творец.

Разбира се, това не са готови матрици за творчество. Матрици за творчество няма. Не можеш да отлееш духа или душата си във форма, изработена от друг. Винаги има някаква разлика, винаги за твоята индивидуалност едно ще е необходимо, друго не, дори е възможно да пречи. Нищо, че е казано от гений, нищо, че е дало добри резултати и дори в случаи се е превърнало в широко използвана практика.

Един учащ се може сам да прецени кое от учителя му е полезно и кое не, но за да стигне до тази преценка, е хубаво да познае урока. За това и горещо препоръчвам тази книга, най-вече предговора.  

Всеки пасаж в тези няколко страници заслужава много, много внимание. От всеки може да се изведе материал за цели книги. Всеки пасаж може да спаси творческа личност от залиняване, от зло влияние, че дори от смърт. Всеки пасаж би могъл да даде на всеки един автор онази насока, от която се нуждае, а аз ще се спра на един, чиято полза животът ми е доказал. Действал съм правилно, без да знам, че би ме посъветвал на това Маркес и бих казал нещо подобно, но друго си е да го каже той.

Добрата писателска форма е като добрата форма на един спортист.

Съществена разлика няма. Дарбите са различни, не и онова, което трябва да се прави с тези дарби, за да дават добри резултати.

Писателската дарба е малко по-благодатна само с това, че дава повече време за развитие. Активен спортист може да развива таланта си до определена възраст, след което следва залезът му, докато много автори създават най-добрите си книги на старини.

Но точно в този дар е и отговорността към самата дарба. Цял живот трябва да я поддържаш, цял живот да се трудиш или най-точната дума: да тренираш.

Леността убива всекиго и е гибелна за всяка дейност, дори за най-естественото - да си само жив.

От друга страна има си граници на силите, а и отново ще сравня писането със спорта, едно и също са и в случая, за да има растеж в резултатите, необходим е покой.

Не можеш на единия ден да завършиш роман на следващия да захванеш нов, а веднага след края му – следващ, и следващ, и следващ.

Дава се за пример като огромно постижение Филип К. Дик, който за една година, стимулиран от материални стремежи и притиснат от заемите на една от съпругите си осмисля, разработва и написва четири книги.

Известни с високата си производителност са Азимов, Жорж Сименон, Едгар Уолес. Съпругата на Азимов е споделила в интервю, че „не пише само с краката си”, Жорж Сименон е завършвал романи за три дни. Едгар Уолес е правил впечатление, че постоянно работи над следваща книга, диктувайки я на секретарката си, а един анекдот разказва как негов приятел го видял да чете книга, притеснил се дали не е болен, попитал го какво му е, а Уолес казал: „Попаднах на нещо много интригуващо, но не знам кой е авторът, титулът е скъсан”. Приятелят му взел да види каква е тази книга и се оказало, че е негова, на Уолес.

Няма смисъл даже да споменавам великанът на великаните Александър Дюма.

Тези случаи са показателни, че може да се работи и постоянно, а резултатите да са блестящи, но при всички тези толкова различни автори има нещо общо, и то е, че авторите са достигнали едно много високо ниво в творческите си цели, а на такива не са необходими скокове в развитието. Напротив: те вече са авангард, постиженията им са водещи за човечеството. Над тях са само небеса и единственото, което трябва да направят в подобен случай, е да се задържат, там където се намират, тоест да продължат трескавата работа – защото от високо снижаването е лесно, а докато поддържат висината си, те продължават плавно да се развиват.

 

Безценният урок (от само три реда) на Маркес не касае тези случаи, а всички нас, останалите, навярно 99,99,99%, които имаме нужда от пауза - по-малка или по-голяма, между книгите. Пауза, след която е възможен и известен скок в развитието и резултатите. Добре осмислена пауза, в която не бива да губим постигнатото, а да го съхраним и върху него да съградим още. Отнася се най-вече до романистите. Ето точните думички:

 

„Когато през 1979 г. захванах „Хроника на една предизвестена смърт“, установих, че в почивките между две книги губех навика да пиша и всеки път ставаше все по-трудно да започвам отново. Затова между октомври 1980 г. и март 1984 г. си поставих задачата да пиша по един материал седмично за вестници в различни страни, за да поддържам форма.”

 

Разкошна практика! Уверил съм се в добрите и резултати. И честно, не бих се справил с романите, честно – бих ги прекъснал и минал отново на разкази, ако ги нямаше двете ми ежеседмични колонки - тази и другата в „BG Север”, да ме поддържат в необходимия тонус, независимо дали пиша друго или не.

 

Опитайте да си създадете такава.

 

П.П. И сега се сещам за една съществена разлика между спорта и литературната практика, в полза на практиката. Ако един спортист даде по време на тренировка по-висок резултат, което понякога се случва, няма кой да го признае за такъв. При нас подобно ограничение няма и точно в такива колонки е много възможно един автор да напише материалите си с най-висока стойност. 

  2014-01-27
За книгите и хората  
865. С надежда към новата инициатива

Засега няма какво друго да сторя, освен да заявя пълната си солидарност с инициативата на Буквите за създаване на писателски профсъюз; да потвърдя желанието си за членство и да се моля, най-вече да се моля да се случи и да бъде онова, което липсва, което ми е липсвало и на мен, и на други като мен. И ако го имаше, може би животът ни на нас - най-самотните хора в България, по-самотни дори от пенсионерите и инвалидите – хората на изкуството, щеше да е напълно различен, а това би се отразило на живота в България изобщо. Защото всичко започва от изкуството, а отдадените на него имахме по-голям потенциал от този, който изявихме.

 

Бях забравил, че някога съм искал, че някога съм се стремял, че дълго след това съм страдал, че пиша, дори по чудо издавам, че даже имам и по някой успех тук-там, нищо работа, почти кръжочна, почти читалищна, селска радост, чесане на суетата, да, ама пълни сърце, че и книжките ми четат шепа народ, но за тези, в чието общество искам да бъда, сякаш не съществувам. Няма ме. Нищо, следващия път. Още съм млад (тъй си мислех), „още си млад” (тъй ми казваха разни отракани културтрегери, дето хич не съм разбрал какво са написали, но минават за писатели, че даже и позата им казва: „АЗ СЪМ” – „Има време и за теб!” – уверяват ме, „има, да” – вярвам им, и пиша ли, пиша, пиша ли, пиша... Животът тече, пиша. И тъй години - първа, втора, трета... двадесета, докато стигам до там, че животът спира да тече, ако не пиша. И тече само като пиша. Поне за мен е вече така. Не от вчера, от години, не помня вече колко. Има щастие в това. Даже си е тип щастие, каквото само чудо може да дари, но фактът си е факт, реално пак съм там, където съм се намирал. Просто е спряло да ми пука и не ми трепва сърцето, но за онова общество, към което съм стремял, още не съществувам. Ни СБП, ни ССБ, ни... вече не ги знам. Сигурен съм, че имат повече членове, отколкото читатели, но това е друг въпрос.

 

В края на миналата година намерих начин да издам като електронна най-добрата си книга до този момент:”Ням свят - 1. Далебор – синът на кладенеца”. Отдавна не съм оня продавач на вестници в най-разбитата будка на разпространителската фирма, нито бетонджията, нито пък „оня рошав изпаднал пияница”, направих през последните години нещо със себе си, а и Господ ми помогна; още преди да е излязла книгата, приятели, или просто познаващи ме оттук-оттам, у които съм пробудил интерес, отразиха в медиите си книгата като събитие. Следваха две много успешни премиери – съвместни със събития на Буквите. Изобщо, поява на книга, такова каквото трябва да е. Книгата се хареса на тези, които я прочетоха, а тъй като тази книга е началото на по-голям проект, осмислян от години, вече работя трескаво над следващата - „Ням свят – 2. Змейова орис”, и тя се получава по-добра и от предишната.

Дотук добре. Много добре, но все още електронното издание няма тежестта на това на хартиен носител; много хора предпочитат хартиеното издание по ред причини; въпросът постоянно се обсъжда, развива се. Много бяха и тези, които ми писаха, че искат „Далебор” на хартия.

И тогава, то беше в началото на тази година (нали си имам над 2500 „приятели” във фейсбук, сред тях има даже издатели, а някои от тези издатели са много успешни, именити, ползващи се с уважението на цяла България издатели; освен това по статусите им личи колко обичат книгата, особено българската, колко са й отдадени и така-нататък), отправих предложение за партньорство, като подчертах, че нямам намерение да плащам за печат (това го може всяка лелка, римуваща гара с автогара), ако решат, че книгата ми има качества, ако ли не е – здраве да има. Подчертах, че на всеки такъв проявил интерес, ще изпращам електронното издание безплатно.

 

Само че... ясно беше!

За над двадесет години единствената издателска къща, с която съм си партнирал, е Буквите.

За останалите съм НИКОЙ!

За останалите съм мъртвец!

В най-добрия случай - някаква досадна муха, но даже и това не съм, щом са ми цъфнали в приятелската листа във фейса.

Може би съм просто някакъв евентуален клиент или нишка в паяжината, водеща към по-полезни приятелства.

 

Към книгата никой от тези, на които разчитах, на които може би щях да съм полезен, не прояви интерес. А става въпрос за стартирала максимално добре, рекламирана книга на автор, вече познат, че даже и скандално познат през годините чрез интернет.

Това е положението!

Сега няма как да не добавя - още същата вечер читателка, от която дори не съм го предполагал (ще премълча името, засега), ми изпрати една сума, колкото можеше.

Не търсех това, но актът толкова ме трогна, че хартиен носител ще има. В единични бройки, но ще има. Когато му дойде времето. И малък тираж, по малък тираж, по малък тираж ще следва пътя си, както аз своя.

Където няма институции, на които да разчиташ, помагат Господ, Фортуна, Любовта, приятелите, дървената ти глава понякога... но дали, дали трябва да живеем, единствено оцелявайки.

Дали не може да е по-различно?

По-достойно!

Вярвам, че е възможно. Сега я има и надеждата. Писателски профсъюз, а вече имам достатъчно впечатления от делата на Буквите и знам - в такъв ще си намеря място.

 

 

 

  2014-01-20
За книгите и хората  
864. Диагноза: Издател - Добри и продаваеми книги

      „Да си издател в България, особено на български книги, е диагноза"

                                                                                    Из мое интервю

 

Ще се опитам в серия колонки да обясня как изглеждат нещата през погледа на издателите. Може би много неща ще ви станат ясни.

Да си издател в България е диагноза. Никой не е в тоя бизнес заради печалбите. Не, че не се изкарват пари, но със същите усилия които се влагат в книгоиздаването, в една нормална търговия биха се докарали с пъти повече. Книгите са много капризна стока. Ако продаваш салами - все ще ги продадеш, а книгите може и да тръгнат, може и да не тръгнат...

Едно от първите неща, които научих в този бизнес, е че добрите и продаваемите книги не са едно и също нещо. Всеки издател му е тръпка да издава само най-най-най-качественото, но в един момент осъзнава, че не точно това е търсеното от широката публика.

Аз влязох в този бранш далечната 1992 година, когато 20 000 се имаше за малък тираж, а 100 000 за нормален. И това бяха продаваеми тиражи!

Тогава решихме да правим сериозно издателство - никакви такива бози. Почна се с нов превод на Алиса, включително и непревеждани неща от трилогията. Мина се на качествени криминалета и все книги дето ни харесваха да ги четем. Тогава още не знаехме, че вкусът на издателите рядко се покрива с вкуса на широките маси. Години подред наблюдавах как ентусиасти издатели фалираха, защото издаваха само книги, които и те биха чели.

Но да се върнем в ония години. Книгите ни вървяха, биографията на Хонда си я беше купил дори и Илия Павлов, но не беше оня успех, който осмисляше дейността на издателството.

И така, докато един ден литературната агентка не ни донесе „Траектории" от Пако Рабан. Прочетохме набързо книгата и редколегията я оплюхме. Наистина, като книга е доста слаба. Но шефът на издателството тъкмо беше си купил най-новия му тогава парфюм „XS" и реши да рискуваме. Нататък е известно на всички. Книгата претърпя три издания, книжарите спяха пред офиса, за да могат да вземат книги, даже Пако Рабан се беше запътил да идва лично в България.

Тази книга преориентира издателството към издаване на езотерична литература. То не беше „Диагностика на кармата" от Лебедев, „Живот отвъд планетата Земя", „Живот след смъртта и други такива". А за това, че съм издавал Даниел Стийл говоря тихо, обикновено след третата чаша.

За какво пиша всичко това? За да Ви покажа, че между качествена книга и книга ориентирана към пазара, обикновено има много разлики. Хубаво е, ако това съвпада... Но обикновено това са не повече от десетина книги годишно... И не смятайте, че издателите търсят само най-продаваемото. Както казах по-горе - повечето са в този бранш защото обичат книгите. Но тези, които са оцелели през годините, са се научили да подбират кога, какво издават. Е, всеки „си пълни душата", като пуска няколко книги, които знае, че няма да имат търговски успех, но пък можеш да се изфукаш с тях навсякъде.

 

В общи линии личните предпочитания и бизнеса нямат нищо общо. Преди години офисът ни беше над офиса на Ара аудио видео, в славните и години с Кондьо, Лиа, Кати и прочие /Володя Стоянов не можехме да го изгоним от офиса/. Та един ден, когато бяха надули пак поредната чалга, шефът не издържа и надухме мощно Сатриани. След малко дойде секретарката на Ара, донесе ни оригинален диск на Сатриани и каза, че те И това продават, защото шефът им е ценител на хубава музика, но все пак парите идват от чалгата.

  2014-01-16
За книгите и хората  
862. За „третокласните” жанрове

Качеството, а не жанра определя класата на едно произведение. Различните жанрове са толкова необходими за литературата, колкото за природата са необходими различните животински видове и различните породи.

Колкото повече жанрове има, толкова е по-богата литературата.

Не мога да разбера хората, които или ще се смръщят, или ще се усмихнат с пренебрежение на дадена книга, понеже била литература за маса, комерсия, била приключенска, фентъзи или криминале.

Е, и „Престъпление и наказание” е криминале, и „Името на розата”, и „За мишките и хората”.

И „Приказка без край” е фентъзи. И „Хиляда и една нощ”, а колко века вече продължава да увлича, развлича и затрогва.

При книги като „Наследникът от Калкута”, „Граф Монте Кристо”, „Скитникът евреин” (първите три заглавия, които минаха през главата ми, но мога да напиша поне още триста) всяка пренебрежителност към приключенското четиво е трагикомична.

Лично аз убедено мога да кажа, че от Жул Верн, Майн Рид, че и от Петър Бобев съм научил повече, отколкото съм научил в училище, докато съм ги чел. Пак споменах само първите три имена, които ми минаха през главата. И пак мога да изброя още много.

 

И като заговорихме за класи, времето е добър ценител, колко сърца и умове днес затрогва великият Пърси Биш Шели? А колко - живялата под сянката му, съпруга Мери Шели? Той с елитарната си поезия. Тя с хоръра си „Франкенщайн”.

 

Бедата на набеждаваните за третокласни жанрове е една. Логиката на някои български „интелектуалци” (думичката в кавичките може да сменя с по-коректна, но ще е оскърбителна) е следната:

 

„Щом нещо се ползва с популярност и има добър пазар, то няма други стойности!”

 

И подобни внушения се дъвчат, преживят, тиражират и чак масово им се вярва. Лошо е, че се връзват и много начинаещи автори. Решават, че няма смисъл да се пише такава ми ти „третокласна литература”, насочат се другаде, а това не вдига класата на писанията им, само ги лишава от читателите, които биха имали.

 

Точно в момента популярното и търсеното на пазара е безценно за родната култура и българския дух. Защото то привлича читатели, то ги създава, а не претендиращите (само претендиращите), че пишат „елитарни четива”.

  2014-01-13
За книгите и хората  
860. Създай си това, което ти липсва

Има случаи, в които се ядосвам на себе си. Не толкова за грешки, които съм извършил. От повечето от тях съм си взел урок, а ако не съм си взел, то значи не съм ги осъзнал и няма как и да им се ядосвам.

Ядосвам си се, макар и умерено, на едни глупости, които прелитат през съзнанието ми. Ей тъй, без да кацат. Подобно на гарвани. Чувам отдалече дрезгавия им глас и на ум мога и да хвърля някоя от крилатите реплики - от онези, които често си употребявах на строителната площадка, когато работех като бетонджия.

Глупавите мисли отлитат, забравям за тях, друго изпълва ума ми. Понякога по-глупаво и от тях, но все още неосъзнато като такова. Губя време с него, губя сили, но не съвсем напразно, защото осъзнаеш ли, че една глупост е глупост, тя престава да бъде такава, а и за да го сториш, са необходими толкова мозъчни усилия, че след подобна тренировка искаш или не искаш, си малко по-мъдър от преди.

Та общо взето мъдрият човек не е човек, който мисли по-малко глупости, а който е осъзнал, че са глупости повечето от глупостите, които си е помислял.

Но започнах колонката си с описание на онези глупости, които са натрапчиви, които ясно осъзнава човек, че са си точно глупости, но не престават да му досаждат.

Най-неприятното при тях е, че те са типични за множество хора, виждаш ги от страни, имало е случаи, в които точно това, че високо ценен от теб човек или уважавана от теб група хора открито ги споделя на глас, те е подвеждало да мислиш, че не са чак толкова големи глупости и е нормално да минават през главата ти. Още по-неприятно е, когато ясно осъзнаваш, че са си точно глупости и скришом се надсмиваш на някого, че ги споделя, а в същото време, поотпуснал малко юздите на мисълта си, неусетно обземат и теб. Същите тези глупости, които добре осъзнаваш, че са си глупости.

Примери много. Но няма да говоря за политика и особено за българска политика. Там е видимо. Проблемната глупост, която имам предвид, е повече от политическа. И колкото да е смехотворна, дава от зли, по-зли резултати. Примерно враждата – вражда между автори. Стара колкото света. От горчива по-горчива. Но много по-лошо е озлобяването срещу всички автори, а понякога и срещу всичко човешко, на човек, който никак не е глупав и в никакъв случаи не е неталантлив, но бавно и внимателно е дърпан от своя дявол с юздата точно на тази глупава мисъл.

За съжаление и днес е толкова модерна, колкото всъщност винаги си е била. А днес си има и технологично обяснение. Може да бъде логично аргументирана. И най-страшното е, че както във всяка опасна заблуда, и в тази има немалко истина. А днес примерите, които оправдават правотата й, са може би много повече, отколкото когато и да било. И изкушението да й се подадеш е огромно.

За какво говоря? За опасението от голямото количество писмен текст. От много писатели или просто пишещи.

„И от малкото четящи” – не сложих случайно кавичките. Това клише е под въпрос. В България може да е плачевно състоянието с грамотността, със затворените библиотеки (което си е трагично), но дали наистина чак толкова по-малко се чете, или все повече се минава на други носители, а и повече книги има на пазара... Спорно е. Статистиките сочат ужасяващ спад в интереса към четенето, но дори да им се доверим, дори числата да са верни, това съвсем не означава: „Много пишещи – малко четящи!”, „Ами след като всички пишат, кой ще чете!”

Горе-долу логиката е следната: „Ами като всеки е с превозно средство, кой ще се качва на влаковете.”

И понеже, признах си, и на мен ми минава през главата тази глупост, ще си кажа и как я разкарвам: „Щом можеш да създаваш сюжети, щом можеш да създаваш герои и

светове, би трябвало да можеш да си създадеш читател! Ако ти липсва читател, създай го. А ако не можеш да сториш това, значи си неспособен и на останалото!”

И изобщо - създай си това, което ти липсва.

  2014-01-06
За книгите и хората  
858. За празник, стари заблуди и фантазия

Тази година празничната вечер на Буквите – Базар на книгата мина чудесно. Трима автори представихме новите си книги - „Има такава любов” – поетичен сборник, интимна лирика, „На една цигара разстояние” – роман на съвременна тематика и „Далебор – синът на кладенеца” – първата част на фентъзи сагата „Ням свят”. Мога да направя сравнение с други подобни събития. При Буквите стават все по-приятни и все по-полезни за авторите. Освен че подобни вечери са доказателство, че различните жанрове мирно могат да съжителстват, заедно да събират по-широка аудитория, има повече читателска енергия, повече различни вкусове, настроения, гледни точки и можеш да предизвикаш интерес у някого, когото жанрът ти преди това не е вълнувал. Хубаво е и защото по този начин в България могат да се избегнат някои сега случващи се недоразумения. Какво имам предвид?

Онази вечер пред тези около шестдесет – седемдесет, а може би повече човека, дошли заради мен, заради авторите на „Има такава любов” и на „На една цигара разстояние” – любители на жанра, на стила или на поета, дошли не конкретно заради някой от тримата, а заради тримата – приятели на Буквите, интересуващи се от новата българска литература, заявих: Книгата ми е фентъзи. И с няколко думи успях да представя проекта си. Така са подготвени какво да търсят, какво да очакват и знаят достатъчно за тази книга, за да пробуди любопитството им или пък за да я отминат. Но при всички случаи са наясно каква е.

С други думи пуснах информация за книгата, а подобно събитие предполага всички условия да се създадат информационни потоци. И така информацията е правдоподобна.

Иначе, както казах, твърде възможно е да се създадат и недоразумения. Първата информация за новата книга да бъде пусната от хора, които сами не са наясно каква е книгата. Случва се да говорят такива. Поради различни причини.

Примери много, а лично при мен - с две книги. За „Порочна връзка” много хора и днес са убедени, че е сборник с еротични разкази. Тези ми разкази се бъркат с друг мой цикъл - „Фриволните разкази”, които също не са еротични, но в които има доста еротични елементи. Причината: за „Порочна връзка” събрах по-стари разкази, но книгата беше издадена точно когато пишех и публикувах в интернет „Фриволните разкази”. Заради това, че бях най-четеният блогър в България, си имах много врагове, които не пропуснаха случаи да ми направят черен пиар. И така заблудата - за зло и за добро, си остана.

По-нелеп е случаят със „Седем порти”. Прочетох едно критическо ревю за нея. Честно, бях оскърбен. Но не заради обидите и грубия речник, нито заради отношението и опита книгата ми да бъде „остро разкритикувана”, а защото това „остро разкритикуване” беше направено некадърно. Не познавам лично автора на статията, до преди нея изобщо не знаех, че го има на този свят. Като проверих в Гугъл и се информирах от Уикипедия, разбрах, че не е обикновен хейтър и пияница, какъвто може да предположи човек че е, съдейки по снимката му, а наистина чел, че писал, че се изказвал, изказвал през дългите тоталитарни години и след тях, плюейки „тоталитарните литератури”. Изобщо, ерудит със самочувствие. И изглежда ползващ се с доверие. И именно за това тесногръдието му ме порази и дори лекичко ме разстрои. Между многото неадекватни приказки нарече разказите в „Седем порти” - цитирам: „модерни”. Нищо лошо, ако беше вярно. Но човечецът изглежда се е заблудил, първо от това, че у нас явно нашумяват предимно автори с претенции за модерност. Второ - от фантастичните елементи, които автоматично е приел за символика. И му е дошла в повечко, а за човек без въображение да се изгуби в символиката си е направо ад. Пустият му ерудит, не е и допуснал, че става въпрос за фентъзи и не е основна цел на фантастичните елементи да бъдат символи. А последното, което може да се каже за фентъзито е, че е модерен жанр.

От фентъзито започва литературата. От митовете и легендите, от първите предания. Фентъзи са и първите романи. Да напомня от къде идва името роман. Това са епични произведения, написани на романски език. Обикновено това са приключения без връзка едно с друго, обединени от един главен герои, тръгнал на пътешествия, преживяващ ги едно след друго, докато най-накрая, най-често се връща на родното си място. При тези приключения често е имал сблъсъци с митологични или мистични създания, изобщо това, което е практика във фентъзито и до днес.

И може и да съм краен, но смятам, че реализмът е един от многобройните клонки на фентъзито.

За всеки случай реализмът не ми е достатъчен да направя своите изследвания на... реалността, да предам своите размисли върху реалността и да я опиша по своя начин, нея – именно и само реалността.

Защото реалността е изключена без психология. Както битието без съзнанието, а част от човешката психика е по-скоро магическа, отколкото рационална.   

  2013-12-23
За книгите и хората  
855. За писатели, които имат страх от четене

Чукчата – писател, е очарователен образ, той печели симпатии. Има с какво да се шегуват, с какво да се забавляват и кого да съжаляват красивите и интелигентни представители на средната класа от квартала му и интернет форума, в който публикува „гениалните си творби”. Двама-трима четат и не разбират, а всички останали не четат, но пък ги разбират добре.  Има го като цвят в ежедневието, защото не може да му се отрече - колоритен е, може да бъде нисък и висок, грозен и красив, работник и чиновник, лекар и учител (има и такива чукчита, познавам), обикновен пияница, бивш старшина от народната армия или народната милиция. Женен, разведен, ерген. С деца, без деца, с внуци. Тоест като всички хора си е, но при него всичко изглежда уникално в комбинацията му с неизявен талант. И дълбоко в себе си дори тези, които най-жестоко си го майтапят, четат му конско, дават му „полезни съвети” (без да ги е щял, а за да му натрият носа), всъщност му вярват, приемат го като талант. Защото той си вярва, а вярата му заразява. И това е единственият признак, по който е оценен. Защото човек общува най-вече със себеподобни, а колкото чете чукчата – писател, толкова четат и тези около него. На 1000 подобни образа има известна вероятност един да се окаже толкова голям талант, че да даде някакви резултати. Останалите ще си издадат книжки на самиздат, ще съберат приятели (а те имат много), ще прекарат една разкошна вечер. Възможно е след подобно събитие да пламне любовна история и дори да открият щастието. Но реално всичко свършва дотук и има малко общо с литературата, освен това, че от чукчата – писател, се получава интересен литературен персонаж, който - поразработи ли се както трябва, може да предизвика много смях през сълзи.

А съдбата му може да се обобщи с една фраза: пропилян талант.

Защото обикновено в тези случаи талант е имало. Да се постигне нещо само с талант не става, не и днес. Необходимо е развитие, огромно развитие. Не става с „диктовка отгоре”, само с медиумство и с изповедта на прогонените души, които временно приютяваш в себе си, за да описваш печалната им орис. Трябва да се научиш как да го правиш и защо. Как да е интересно, омагьосващо, грабващо. Как да е страшно когато трябва, как да е красиво. Как да не отегчаваш, но най-вече - как да не повтаряш.

Две са еднакво важните условия за развитие. Много писане и много четене.

Липсва ли едно от двете, малко е вероятно да има растеж.

При чукчата – писател едното липсва. И ако го попиташ що така, най-вероятно ще ти рече: „да не си развалям уникалния стил”. Това е често използвана фраза, много често.

И една частичка от опасенията му може да е основателна.

А и нека си го кажем - не само чукчата, почти всеки е минал през този страх. Какво мога да препоръчам? Ами внимавай кого и какво четеш. Стреми се към онова, което и да ти повлияе, ще е за твое добро. И нека да не е само едно и на един автор, нека е на различни. Така влиянията едно с друго се неутрализират и оставят само най-доброто - енергията и красотата си, която можеш да асимилираш в своя стил, без той да изгуби, а напротив, стилът ти стане още по-уникален.

Колкото по-податлив си на влияния, колкото е по-опасно влиянието за теб, толкова повече трябва да развиеш устойчивостта си към тях, а това пак става с много четене. Веднъж ще те обсеби чуждото влияние, второ ще го измести, трето, четвърто. Всяко ще оставя нещо от себе си, нещо, необходимо за душата ти, докато накрая се оформи нещо различно от всичките влияния и то изцяло е твоята уникалност. 

  2013-12-16
За книгите и хората  
854. Между духовното и светското

Едната крайност: той е във всяко шоу - парадира с хомосексуалността си или бистри политиката; ако националният ни отбор (бил той по футбол, волейбол, какво ли не, стига да има публика) постигне световен успех, той ще е между групичката поканени в студиото на някоя от популярните телевизии, а изказването му ще звучи така, все едно, ако не беше го направил, двата гола нямаше да са два гола, двата гейма нямаше да са два гейма, ще звучи така, все едно и головете, и геймовете имат нужда от критическата му оценка, за да са реални и съзнати от широката публика, а без неговото лице и неговите мъдри думи не биха имали никаква легитимност в общонационалното съзнание. Стане ли някъде война – пак е в студиото. Той трябва да каже защо самолетите бомбардират и усещането е, че може да ги спре. Той е участник в риалити форматите,  иначе много обича да споменава името Оруел, то едното не пречи на другото, ако има някакво противоречие между поведение и изказвания, на него му е позволено, понеже е авторитет, а е авторитет, понеже е гений. Всички го знаем. Знаят го даже и неграмотните. Знаят, че е писател. Всяко циганче в гетото го знае и знае покрай него какви изобщо са писателите. Друг е въпросът, че дори четящи и много четящи ще се затруднят, ако трябва само да назоват заглавие на негова книга (ако изобщо има такава), а в случай, че има и все пак успеят да я назоват, малцина от тези, които знаят заглавието й, в действителност са я чели.

Не говоря за конкретно лице. Говоря за тип.

Мога да го иронизирам до утре. Мога тъй да се задълбая, че чак да го намразя. Мога да направя и тъй, че четирима, петима, шестима или шестдесетина да го намразят. Е, и?

Кой ще изгуби. Ще ви кажа: не той.

Аз, аз ще изгубя. Не много, но все пак. Повече ще изгуби този, който в случая ме слуша. И че така съм го увлякъл, че и той като мен не забелязва как неусетно са ме погълнали комплексите ми за малоценност и завистта, изпълнили са ме с вдъхновение, изразяващи се с бълването на злъч и отрова.

Медийният палячо си е медиен палячо. Това е ясно, но той си носи кръста. Вместо да го мразя, вместо да се разтоварвам със сарказъм и да печеля дивиденти от отношението си към подобна знаменитост, по-добре да видя онова, което прави както трябва и да си помисля мога ли да го направя, с какви инструменти разполагам. Тоест да науча ценното, защото в него има. Не да го имитирам! За Бога, няма да го сторя! Защото както не го харесвам, ще започна да не харесвам и себе си. А това вече е краят. Все пак, за да успява подобен образ, то той прави нещо необходимо. Което може би ми липсва. И май липсва на повечето автори, които заслужават повече.

Без съмнение медийната звезда е жертва на масовата култура, без съмнение направил е толкова компромиси със себе си, че е възможно да е убил истински творческото, за да изтъкне творчеството си. При преситеното му със социални контакти ежедневие е станал асоциален: защото това общуване е по-скоро театър на блясъци... и крясъци, не на действителното и то го е откъснало от реалността. Само гений би запазил твореца у себе си, а в България имаме много таланти и големи таланти, но не и гении.

Но  каквото и да е станало с този автор, ако изобщо е автор, все пак направил е нещо: предизвикал е любопитството на широката публика към литературата. А точно днес, когато книгите и четенето се пренебрегват, това е от значение.

При всички случаи щриховах образа му като образ на едната крайност, каквато не си препоръчвам да бъда и не препоръчвам на никого да бъде. За да не погуби смисъла на онова, което е горяло в него, развивало го е, спасявало го е, пишело е в него. Не препоръчвам да бъдем като него, но препоръчвам на всекиго от нас да вземе да научи нещо от него.

Другата крайност: Той живее в себе си, той живее за творчеството си. Той се е изолирал, а животът ни напоследък е такъв, че не са му били необходими чак толкова усилия, че да го постигне. Той зрее, той се развива. Понякога му горчи, понякога го боли (истински, физически, знам – изпитал съм го), че няма кой да го чете, че книгите му остават неиздадени, че съществуването му в социалната реалност е печално. Нищо, че започне ли да пише, изведнъж става божество и усеща неща, които смъртен човек не може да усети. Той създава ценности или ако не го прави, поне пълзи по трънливия път нагоре към своя връх. Преживял е много разочарования и те се натрупват с времето. Колкото пъти опита да направи нещо, все не излиза, все не се разбира с някои, все се скарва с друг, все кърви сърцето му, че е изигран или осмян от хора и хорица или „творци” като онзи, когото малко по-горе обрисувах.

И за да се спаси, спира да се интересува. Творческият му акт е достатъчен да се чувства не само щастлив, но и божествен.

Не допринася нищо на никого с таланта си. Е, какво, прав е. Като не го щат, какво да прави.

Разбирам го, прекрасно го разбирам.

Знам какво му е, но и това е крайност. Другата крайност.

И нека този творец (защото той без съмнение е творец), като се е отказал, да не се сърди на хората, че не го разбират. Просто не бива да се отказва.

Истината е някъде там, между двете крайности.

  2013-12-09
За книгите и хората  
851. Посветено на всички онемели библиотеки в България

Днес е премиера. Двойна. Моята премиера и премиерата на Спаска Гацева в Плевен.

Тя ще представи поезия. Аз – проза. Нейната книга е на хартиен носител. Моята е електронна. Тя е един от стожерите на плевенската творческа общност, аз съм един от виртуалните търсачи на място в литературата, много характерни и за България през последното десетилетие. Тя е по-скоро традицията, аз - алтернативата. Мисля, че идеално се допълваме, за да се получи картината на съвременното българско изкуство. Сякаш има промисъл в това, че премиерата ще е в библиотека „Христо Смирненски” в Плевен. Лично аз го намирам за една много силна метафора. Да напомня - в последния четвърт век в България бяха затворени около 4000 библиотеки, а беше открита само една. Точно тази, в която ще е премиерата.

Прилича на прераждане от пепел.

Разрухата е факт.

Има я и надеждата.

След плач усмивката е по-лъчезарна.

Земеделците знаят от как свят светува, че започне ли веднъж опожарена след набег земя да дава реколта, тя е по-щедра от преди.

Тази библиотека и тази премиера са знак, прокобен знак, небесен знак, нарисуван с нокътя на някой отгоре (ако има някой отгоре) и с дъха на всички ни под него, че България има нужда от книгите и от своите автори. От хартиените и електронните издания, които днес вече са двете страни на едно общо лице - това на съвременното изкуство, което колкото и да се отрича, колкото и да се подценява, пренебрегва в името на по-актуални или по-екзистенциални въпроси, има и ще има своето място в българската реалност.

Защото това място всъщност си е преди всичко в сърцата на българите, а после от тях се експонира и върху реалността.

Намирам промисъл и в това, че именно първата книга от „Ням свят” ще има премиера на това място, при тези условия. Явно действителното не се различава много от пост апокалиптичното и приказното в сюжета на „Ням свят” - и там хората бавно губят своите духовни ценности, но се борят за тях. И там езикът е богатството, властта, свободата, за която се борят героите ми.

Езикът ни е бутиков. Служим си с него едва няколко милиона, при над седем милиарда население в света. От тези няколко милиона вече е тревожен процентът на неграмотните, на зле служещите си с него, на хората с беден речник.

При над 4 000 закрити библиотеки явно накъде е тенденцията.

Но истината е, че всяка криза е изпитание. И ако нещо наистина е толкова слабо, че от него няма нужда – то би изчезнало, би се изгубило, а щом вместо това оцелява, то не е слабо – силно е. Дори е много силно. И сега е просто в най-лошата си точка, но оттук-нататък го чака само растеж.

Дали има случайни случайности? Не знам.

Съвпадение или не? Не се наемам сега да давам отговор.

Факт е, че точно в деня на премиерата трябва да излезе колонката ми. Факт е, че нещата сами се подредиха така, че да бъдат в този си вариант и премиерата да е там, където ще е, а и да е такава, каквато ще е.

Факт е, че през годините „високо моралното” ни общество не веднъж пожела от мен да „онемея”. Първо бяха онези кошмарни седмици, след които пишещата тогава с мен слънчева и лъчезарна Йоанна Вас завинаги напусна виртуалното пространство и повече не съм прочел от нея и стих. Аз нямах избор, останах и се борих. Не че го желаех. Не че бях толкова силен, но жаждата ми за живот и жаждата на Словото ми за живот се оказаха по-силни от социалната истерия. Трябва да кажа, че нито един от тези в групичката, които прогониха Йоанна, не оправда с годините високите си претенции. Освен тяхната групичка, едва ли някой изобщо ги чете (ако все още пишат).

Години по-късно напуснах едновременно „Хулите” и „абв – форуми”. В името на това да не развалям климата, а и да продължа напред – такъв, какъвто желая да бъда, такъв, какъвто е пътят ми.

На предела на силите си, по време на големите протести срещу мен и нашумяването ми покрай „Фриволните разкази” в blog.bg устоях правото си на слово.

Вече се махнах и от blog.bg. И не, не бих страдал, а бих се радвал много повече, отколкото се радвам и сега, ако виждах, че с „онемяването” ми се чете повече или духовният живот в България се развива. Уви, през тези години продължиха да се затварят и библиотеки. Не само аз, но изглежда и тези библиотеки пречеха на съвременния красив и интелигентен българин.

Вече ми е ясно, че драмата ми (ако може изобщо да бъде наречено драма) не е единствена и уникална. Напротив, това е драма на много хора - като мен или по-различни.

Но сега съм и наясно, че езикът е по-силна необходимост от всичко останало, което го е накарало за известно време да замлъкне. Че свръхестествената енергия в недрата му, ще надделее над всяко насилие над него.

И сега решавам да посветя книгите от цялата поредица „Ням свят” на всички онемели библиотеки в България.

  2013-12-02
За книгите и хората  
848. Една гаранция за интригуващо четиво

Научих думичката трилър (треперя) на дванадесет години. Научих я от предговора на Борис Миндов към „Заплетена следа” – сборник криминални разкази, негови преводи от английски, френски и руски. Само веднъж, тогава, тоест преди тридесет и две години прочетох този предговор, но впечатленията бяха толкова дълбоки, че още помня много ясно смисъла на написаното.

Трилърът за разлика от класическата криминална история не е проследяване на разследване. При трилъра основното не е кой е престъпникът или как ще бъде разкрит. Не е задължително, дори сравнително рядко започва с престъпление и ако започне с престъпление, то престъпникът е ясен. Много по-често, отколкото започва, трилърът завършва с престъпление, а е описан процесът, който води до него.

В самото назряване на престъпния замисъл е и „треперенето” (от напрежение) и като образци на трилър в сборника Борис Миндов е включил: „Приключенията на една автоматична писалка” - Корнел Уулрич (по известен на българския читател като Уилям Айриш: „Жената – фантом” и „Валс в тъмнината”), „Доктор Мурхед и пациентката” – Роман Ким, „Малкото момче в безпътица” – Патрик Куентин.

И с тези три разказа Борис Миндов оформи първоначалните ми представи какво е трилър. От тогава за мен започна един дълъг урок, който не е приключил и до днес. Все има какво да се научи за трилъра, а и от трилъра за живота.

Първата и най-естествена реакция беше да започна да си припомням какво съм чел или гледал по телевизията и на кино, без да знам, че е трилър.

По онова време всеки понеделник по Първа програма - единствена телевизия за много българи, се излъчваше рубриката „Телевизионен театър” (екранизирани постановки) – общо взето голяма скука, но някои ме залепяха пред екрана. Никой не бе ми ги представял като трилъри, но си бяха трилъри, при това с класическите елементи - затворения кръг, психологическото нагнетяване, което води до крайност – убийство. И до сега съм на мнение, че най-близката до най-чистата форма на трилъра е драматургията. Е, вече същите механизми, за да се създава нещо интересно, се ползват и при риалити формата - сбъдната антиутопия: да се случва пред очите ти и заради това да го видят очите ти – разкриването на потайното и най-порочното в човешката същност, т.е. отново елементи на трилър.

Много от купищата партизански филми, в които ни давеха тогава, също можеха да се нарекат трилър. Криещ се и преследван главен герой, пробуждащ у някого някакво чувство, че да го скрие или пък предаде. Сблъсък на ценности, борба на воли и разбира се напрежение. Дори много серии (да не кажа повечето) от хипер популярния по онова време „На всеки километър”. И тук е моментът да поразбия нечии предубеждения, като кажа, че тези серии бяха много добри и изкуството, в което е имало политика и пропаганда, не се е правело само от презрително сочени като „комунистически”, т. е. бездарни автори. Нека който си мисли така, да погледне кои са били и че сценариите на много от сериите всъщност са на самия Павел Вежинов. И в техническо отношение това си е трилър на висота.

С годините четях и препрочитах много книги, които никой не наричаше трилър, но си бяха трилър: „Престъпление и наказание”, „Идиот”, много от разказите на Джек Лондон - изолирани от лошите климатични обстоятелства герои, надвисналата опасност - слабохарактерни авантюристи ще се избият заради захарта, или съпругата индианка ще предпочете смъртта на брат си пред тази на съпруга си, параноичен златотърсач ще изсипе насън златото в дулото на пушката си и ще се гръмне с нея и т.н.

Оказа се, че в повечето от това, което четях, което изобщо четем, има трилър, дори да няма престъпление. В маниера на създаването на психологичния конфликт или в описанието на съдбовното. По-късно прочетох „Чужденецът” на Камю. Описание на отчуждение от света, пълно безразличие към действителността, абсурд. Но също -  престъпление и очакване на смъртна присъда, в което се разкрива една умъртвена вече душевност. „Чумата” – отново на Камю. Класическият затворен кръг (в случая карантина) като при класическите трилъри. Бавно се разкриват странностите на героите, неподозирани неща: загадките около престъпния начин на живот на един от тях (Котън). По същото време започна и увлечението ми по Сартр - а какъв по-ясно изразен трилър от „Херострат”? „Шест патрона в барабана, ще убия шестима.” (свободен цитат, препоръчвам разказа на всеки, който го е пропуснал, един от най-добрите трилъри изобщо).

Или „Стената” - отново на Сартр.

А по-късно прочетох и един от най-великолепните образци на трилъра - „За мишките и хората” на Стайнбек.

Изобщо, може да се каже, че похватите на трилъра са най-използваните в цялата литература и това не е станало случайно, а защото има необходимост.

Могат да се приложат във всякакви други жанрове. И усвояването им е гаранция за интересно писане. 

  2013-11-25
За книгите и хората  
846. Пиши това, което искаш да четеш

Само след две седмици ще е реалното начало на онова, което засега е само дух и форми, изваяни от мечти. Първа премиера, да се надявам не и последна, на един огромен проект, истинска лудост от моя страна беше да се захвана изобщо с подобен, но като обърна глава назад и се опитам да си представя последните си години без него, просто не се получава. Колкото и хубави неща да са се случили през тях, без прекалено дръзкия ми избор, чиито последици бяха къртовски труд, безсънни нощи и още повече такива, в които заспивах, но и на сън продължавах да работя, краен дефицит на време, което за да си набавя, намалих с два и половина часа режима си за сън, почти забравих какво е да стоиш на приказка с приятели (всъщност напълно забравих, няколкото пъти, в които седнах в кръчма, ей така, за да разпущам и да се веселя, бяха все по празнични поводи), намалих социалните контакти (от което съм донякъде доволен), тревожно се отрази и върху деловите ми отношения, пестях от време за излизане и отдих, в десетки дни не съм намирал време за закуска, че и за обяд, което при моите килограми не е особено добра идея, а тетрадките и химикалките ми - винаги в бойна готовност в чантичката през рамо и независимо къде съм и с какво друго се занимавам, вадил съм ги и съм записвал мисли, за да не ги забравя или обратно - да ги забравя за момента и да се освободя от тях - животът ми все пак не е само писане и призрачно витаене в други светове. Стотици пъти жена ми казваше: „Пак гледаш страшно!”, такъв е външният ми израз, когато дълбоко потъна в себе си и нещата, за които си мисля обикновено, не са никак страшни. Страшният ми поглед е всъщност изолацията ми от обграждащата тялото ми реалност. Погълнал ме е сюжет, картина, стилистичен проблем, просто думички, нови перипетии с героите ми са се развили тутакси или усещане, че нещо липсва в дадена от описаните ситуации, трябва да разбера какво е и да го добавя.

А като се замисля колко невинно започна всичко!

Цялото духовно приключение мога да нарека само любов.

В началото - един обявен конкурс за фентъзи роман. Нямах готов. Киберпънк и антиутопия - да, но не и фентъзи. Размечтах се, представих си романа, с който бих участвал, ако беше написан. И така се увлякох, че за половин цигара време вече ми беше ясно каква ще е книгата. Все едно бях написал романа, но преди много, много години и от него ми бяха останали само откъслечни спомени. После резюмето - също много бързо. Явно за тази книга съм се готвил с години, само че не съм го съзнавал. Освобождавах се от натрупаното. Намерил съм ключ към тайна своя стая, от която е трябвало да извадя ценностите и да пусна навън обитаващите я призраци, за да не издават протяжни стенания и да ми вият нощем.

Сюжетната схема беше проста. В развиването на основния фантастичен елемент - предизвикателството, а оттук следваха безброй пътеки.

Романът беше завършен за около месец, но си оставих вратички за продължения. И оттук – нататък започна интересното. Колкото повече пишех, толкова повече се разкриваше пред мен. В заглавието на поредицата има „свят”, но не подозирах, че наистина попадам и потъвам в дебрите на свят, който бавно ще опознавам, ще открива пред мен все повече и повече, за да разбера по-добре и действителния, в който се намирам.

Въпреки над 500 000 написани думи, ме очакват най-малко още толкова.

Разчитам изцяло на читателския интерес. Не съм от медийните звезди в литературата (нека не ги изброявам), не съм от светините, нито от гранитните паметници на литературата, издигнати още в режима преди четвърт век.

Не разполагам с други ресурси, освен интернет. Не се оплаквам, това са факти. Доста авантюристично ще е да си помисля, че имам кой знае какъв шанс.

Но какъвто и да е, използвам го.

Ще е жалко наистина да съм писал само за себе си. Или за шепа хора. Най-вече защото знам, че би се харесала още на много други, ако просто се намери начин те да научат за нея.

Случи ли се обратното, делото ми се превръща в идиопатично хоби, защото наистина няма кой знае каква полза от него, освен за мен.

Не е болка за умиране. Това ще е част от един процес, който не знам докъде ще доведе, но който съм безсилен да променя. Всичко може да се напечата, да се издаде, тиражира, че и рекламира у нас, а също тъй всичко (колкото и интересно да е) да бъде затрупано волно или неволно. Лишено от живот, а авторът му - от стимул. Но дори да се случи, пак ще съм доволен и не бих заменил с никакво друго преживяване написването на фентъзито.

Защо ли? Защото писах това, което ми се четеше и бих прочел с голямо удоволствие, ако някой друг беше написал. Писах го, защото нямаше кой друг да го напише такова, каквото.

И се насладих, най-вече като читател.

Един от основните ми принципи се премести нагоре в йерархията и оттук-насетне ще ми е водещ: Пиши това, което искаш да четеш! 

  2013-11-18
За книгите и хората  
843. За нямата България и функционалната неграмотност

Няма да говоря за романа си. Излизам от всякакъв сюжет.

За жалост това, за което иде реч не е постапокалиптична антиутопия, не е фентъзи. Съвсем реален проблем на съвременна България е: поне половината българи са лишени от способността си да говорят. 

Средата на съвременната комуникация е интернет. В интернет се използва предимно писмена реч. Писмената и говорната реч се различават.

Функционално неграмотният човек може и да се справя добре на улицата, ако трябва да наругае някого. Може да се справя добре в службата си. В семейството си. Да намира мъдри напътствия, които да дава на децата си. Възможно е дори да владее говоримо един, два или повече чужди езици. Да е пътувал из Европа, Мала Азия, Америка и във всевъзможни ситуации да е намерил начина и думичките да се справи.

Функционално неграмотният човек не може да съставя правилно изречения писмено или това го затруднява толкова, че докато с къртовски усилия построи изречението, вече е забравил мисълта си, забравил е какво го е накарало изобщо да пише. Функционално неграмотният човек изпитва трудности и при четенето. Той чете, но лесно губи нишката, симптомите напомнят дислексия, без да има реално такава. По последни проучвания често се среща и при ученици от горните класове, дори при студенти (?!). Факт.

Според скоро публикувани изследвания се оказва, че младият българин се изразява писмено най-зле на родния си език от всичките си връстници в другите страни на ЕС.

Причините: комплексни. Масовата култура и нейните ценности (все пак консуматорският дух си е важен, че да се върти бизнесът), социалната среда, проблемите в образованието, семейството, тежкият бит и постоянната борба за живот.

Не се чете достатъчно, без което е просто неизбежно да се стигне до там. А и четящ човек сред хора, които не четат, обикновено е обременен от отношението им и чувството за вина го погубва.

 

И като се има предвид основната среда, в която съвременният човек комуникира, функционално неграмотният си е социално ням.

Каквито и проблеми да има, каквито и озарения на ума, те си остават тайна. Защото няма кой друг, освен него, да ги изкаже.

И ако става въпрос за цяла армия функционално неграмотни (а в България е факт), положението на всички ни е сериозно. Защото познаваме една България: тази, която се изразява, тази която изказва становища (във всяка една област), лични проблеми, мечти, душевност. Но има още една България, непозната, няма. Желаеща да се изрази, но неспособна.

Защото е от волно или неволно осакатили се.

 

А какво ли назрява в душата на тази няма България?

Едва ли е нещо, което бихме пожелали за децата си...

 

 

  2013-11-11
За книгите и хората  
840. Интервю с трол

(в Деня на народните будители)

 

 

Гледам свещичките на тортата и ми е трудно да възприема случващото се.

То е факт, даже десетки, стотици, повече факти, навързани във верига. Една брънка да липсваше, щеше да е иначе, но всички са на мястото си, колкото и да е невероятно.

Свещичките са девет. Рожденият ден е на вестника ни. Цели девет свещички, а аз в този момент осъзнавам, че ми е четвърти рожден ден с този екип.

Струва ми се, че съм с тях от месеци. Толкова бързо минава времето, а има и още нещо: все съм живял с усещането си, че тази част от живота ми е един приятен сън, който е невъзможно да продължи дълго. Приятните сънища винаги са кратки, а този наистина е твърде хубав, че да е истина.

И тези девет свещички изглеждат неправдоподобно някакси. При всички изпитания на времето - не само икономическите и социалните сътресения, а и хаоса на развихрящата се (иначе за добро) технологична революция, който най-силно се чувства в книгоиздаването и медиите. Времена на приключения и на среда, в която оцеляват най-устойчивите, но и чезнат без следа безброй идеи и начинания. Времена, в които статистически е далеч по-вероятно да си сред изгубилите. И разумът ти (понеже е здрав) си е направил преценката, но по-силният душевен порив е заглушил мисълта и не ти е разрешил да се примириш с нея; и макар дори да не дочуваш тази мисъл, продължаваш да я носиш като товар и мрак в себе си, защото колкото и да ти пречи понякога, тази мисъл е обективна преценка на реалността. Без такава човек е погубен.

Откривам и още нещо впечатляващо зад свещите. Знам много добре колко сме. Но ангажиментите ни са толкова, че освен на тези празници, никога не можем да се съберем заедно. Дори на планьорките в четвъртък, които заради спецификата на работата ми слушам с едното си ухо от другата стая.

За регионален седмичник сме достатъчно. И здраво работим. Наистина здраво!

При това всеки е необходим за всички и всички - за всеки, за да е работата пълноценна.

И едва в този миг на празника, когато би трябвало да не мисля, осъзнавам сериозността на случващото се, което съм приемал просто като бит и начин на живот.

Чак не ми се струва вярно това, което съзнавам, виждам и чувам. Прилича ми на изживяване на мой герой. Не мога да повярвам, че седя тук, в единия край на масата, с фотоапарата, и снимам събитието, част от което съм и аз.

Затварям за кратко очи и ми се привижда друго. Задната корица на алманаха на Буквите. Там е портретната ми снимка, между лицата на още повече, отколкото сме сега тук.

На задната корица на алманаха са наредени снимките на членове на Буквите, автори на произведенията в настоящия алманах, а връзката помежду ни е пак толкова силна и ни събира в нещо толкова грандиозно и удържало проверката на времето, при това даже още повече години, и пак не само е оцелявало, а се е и развивало.

Вълнението ми се удвоява и чак си казвам наум:

„Не ти се вярва, Стеф, но е факт!”

 

Докато съм следвал мечтите си, се е случило нещо, за което съм пропуснал да мечтая, а е толкова красиво и възвисено, колкото мечта.

 

Накратко: изпълни ме удовлетворение.

Странно, като се има предвид датата. Всъщност тя мина, но през седмицата е почти невъзможно да се съберем и половината заедно на едно място, а първият петък след нея съвпадна с Деня на народните будители. Случайно съвпадение, друга идея няма.

На празниците се чувствам най-тъжен и най-самотен. Особено на свързаните с духовността. Най-тежки са ми 24 май и 1 ноември.

Причината най-общо: твърде много са честитките, празничният патос, шумотевицата, за да бъдат искрени при реалния облик на живота в България. Ако наистина толкова българи и толкова силно се вълнуваха, положението у нас щеше да е различно. Нито да я има високата неграмотност, нито статистиките да сочат, че средно българинът чете по книга на две години, а доста голям процент от българите изобщо да не докосват книга. Нито да има сред учители хора, които се изявяват като майстори на вербалното насилие в интернет, а някои от тях да са с по-лоша пунктуация и от четвъртокласник. Нито заплатата на една библиотекарка да е равна на тази на чистачка и в този ред от мисли мога да изпиша цяла книга. Няма смисъл обаче, а и свикнал съм с тези условия, с този начин на живот. Не ми пречи, дори понякога се чувствам по-доволен, че е именно така. Защото знам, че правя онова, което ми е необходимо, към което изпитвам вътрешна потребност, в което откривам себе си и свободата си, без да съм воден от желанието за обществено признание и значимост. Не че не изпитвам такова желание, то е човешко, а аз все още съм човек, поне докато не дойдат да си ме вземат братовчедите от моята планета. Изпитвам и тези стремежи, но не те са водещи, и силата, която е в мен и зад мен, е друга.

Ако условията бяха по-добри, нямаше да го осъзная. Тъй че действителността, която не одобрявам, ми е изказала най-високото признание. Правя го не за нея и това ме прави свободен от нея.

Но по празниците ми е тежко. И в този по изключение се почувствах различно, макар че малко по-рано през деня един трол направи неуспешен опит да ми развали настроението. Донякъде му и помогнах, но в крайна сметка го употребих.

Надцени се като психологически насилник и опита на лични. Обикновено не се връзвам, не отговарям изобщо на подобни, но този път нещо ми стана. Послушах интуицията си - рядко го правя, и сега не ме измами.

От цялата логорея, в която се изляхме и двамата, засягаща цялата физика и метафизика, етика и морал, естетика и аксеология, психология и психо-история (да ме прости Азимов), гносеология и антропология на земни и космически форми на живот, световни и галактически конспирации, за които по едно време взех да се оправдавам, че нямам вина и това ме накара сам в себе си да се усъмня, в крайна сметка извлякох няколко ценни въпроса и отговора. И се получи идеалното интервю с трол. Преди да блокирам момчето (или бабето, понеже беше със странен никнейм, зад който не можеш да си наясно какво стои), благодарих му съвсем искрено.

Явно е забелязало новата ми страница, разбрало е с какво се занимавам в последните години и за електронната ми книга, която скоро ще излезе, и нападаше предимно тях. Но на някои от въпросите наистина си заслужаваше да се отговори:

 

Трол: Знаеш ли колко фентъзи се пише и издава по света? Що за хрумване да се захващаш точно с това?

 

Аз: Не, не знам колко. Вероятно хиляди томове на ден и едва ли има толкова информиран човек, че да даде дори и приблизително верен отговор в цифри. Много са причините, които са ме накарали да се „захвана”, но това, че се изписва цял океан фентъзи на ден, не

ме тревожи, а ме окуражава. Показва изключително високия интерес към жанра, а основният грях на нас, авторите в България, е, че не сме искрени в стремежа си да пишем интересно.

 

Трол: Какво означава...(цензузирам три реда колоритни обръщения): „Не сме искрени в стремежа си да пишем интересно?”

 

Аз: Захванем ли се с идея за широката аудитория, обикновено правим проверка на възможностите и професионализма си или да поспечелим, ако не пари, то популярност. Няма лошо, но не е достатъчно. Вътрешно сме настроени, че това, което правим за публиката, не е истинското ни лице, а истинското е само за малцина избрани – това се усеща. И не може да се създаде удоволствието, което търси читателят. Когато спрем да противопоставяме стойностно с популярно, ще създадем това, от което има нужда и родният ни читател. И ще си възвърнем неговото доверие, а интересът към четенето ще се повиши.

 

Трол: Все едно! Фентъзи пишат само най-добрите...(хоп, явно противоречие с първия му въпрос, но си заслужава да се отговори.

 

Аз: Ако един автор не се стреми към най-доброто, няма как да напише и нещо просто достатъчно добро. В такъв случай писането малко си заслужава.

 

Трол: На какво разчиташ, окаянико? То на западните писатели им е бизнес, а тук само ще станеш за смях, то това и заслужаваш.

 

Аз: Разчитам на оригиналността. Като се започне от основната идея и се продължи по всичките й клончета, в които се е разтворила и продължава да се разтваря. Оригиналност, най-вече като съчетание в детайлите, но и в много висок за една книга брой на оригинални детайли. Чета трескаво, защото обичам да чета, но си имам и съвсем сериозно практично оправдание, така внимавам, доколкото е възможно, да пиша неща където никъде другаде не са написани. И никъде другаде не могат да бъдат прочетени. Най-трудното за един автор днес, дори за най-големите. Смело казвам, че го постигам. Все ще има някои елементи, сходни с които ще има в други четива по света. До които съм нямал достъп или физическата възможност да прочета. Но все ще има и такива, на които няма да има подобни другаде, защото говоря не за десетки, а за стотици елементи, подобни на които не съм чел, но това не ми се стори достатъчно и съм стремял да бъде уникално и съчетанието им.

 

Трол: Ти какво сега, даваш ми съвети как да пиша ли, бе! (не знам откъде пък му хрумна)

 

Аз: Приеми го така.

 

Трол: Ти наркоман ли си, бе?

 

Аз: Нямам нужда от наркотици, работата, за която говорим, ме научи да освобождавам въображението си и без тях.

 

Трол: Аз чета, за да заспя.

 

Аз: А аз - за да е будна душата ми.

 

Трол: Аз пиша само когато съм нещастен.

 

Аз: Помага, но аз пиша и когато съм щастлив, за да не се почувствам нещастен.

 

Трол: С това фентъзи не бягаш ли от действителността?

 

Аз: Не точно. Дистанцирам се от нея, което ми помага да я улавям от различни гледни точки. А и дистанцията прави погледа ни трезв. Погледни назад събитията в живота си и сам прецени.

 

Трол: Ти педераЗ ли си, бе!

 

Аз: Ако бях хомосексуалист, нямаше да го крия, но книгата ми няма нужда от това да се правя на нещо си, че да я рекламирам.

 

Трол: Абе, чел съм ти и хубави разкази, ама за роман се изисква търпение.

 

(Всъщност става въпрос за серия от романи.)

 

Аз: Да пишеш по разказ, без да пропуснеш и ден, в продължение на шест години, това е по-голяма проява на търпение. И изисква далеч по-голямо психическо разточителство от това, което проявявам в момента. Минал съм през този период, мога да го сравня. Но да, търпение трябва. Без него нищо хубаво не става.

 

Трол: Що не се гръмнеш?

 

Аз: Защото ми е интересно какво имам да напиша.

 

Трол: Какво ще посъветваш един застаряващ „млад” поет?

 

Аз: Не търси в мен враг, защото в мен можеш всичко да откриеш.

 

Трол: А в книгите какво мога да открия?

 

Аз: Само най-доброто от мен.

 

Трол: От мен да го знаеш, ще се провалиш.

 

Аз: Това е сигурно само ако се откажа.

 

Горе-долу това беше. Съжалявам само, че не му казах и това - по-късно го осъзнах:

 

„Докато следваш мечтите си, ти се сбъдват неща, за които си пропуснал да мечтаеш, а са красиви и възвисени колкото мечта.”

  2013-11-04
За книгите и хората  
838. Книгите като фетиш – 2

Настръхвам само като си помисля колко са условията, които са се проявили в един живот, за да излезе една книга на бял свят. Сред умопомрачаващ брой себеподобни клетки една-единствена става човек. Всяка друга можеше да е на нейно място, а от всяка друга да се получи, макар и сходен, различен човек, с различен характер. Дали той щеше да прояви същото увлечение, дарби и възможности, е под въпрос. Но дори и да ги беше проявил, той нямаше да напише същата книга.

Къде и в какво семейство се е родил; какво училище е посещавал и с какви приятели се е срещал; какви книги е четял и какви възрастни, освен неговите родители, са имали влияние над живота му; кой е прочел за първи път изписаната с разкривен почерк, вероятно смачкана от криене, тетрадка.

После... Години, разочарования... по неговия път, докато се случи онова, което го е накарало да напише книгата, а всичко, което му се е случило преди това, участва в написването й. Защото то, отминалото, е градивна материя, която го прави такъв, какъвто е, с качествата му, необходими, за да бъде написана тази книга.

После... Издаването й. Да бъде издадена там, където е издадена, е вероятност от такава ниска величина, както и раждането на автора й някога. Както тогава - сред умопомрачаващ брой сперматозоиди един е получил живот за напред, от приблизително същия брой ръкописи един ще се превърне в книга. Всъщност, и това е под въпрос.

И набързо надрасках най-същественото от неизбежната схема – това, което винаги се повтаря, а във всеки случай са намесени хиляди пъти повече условия и съчетанието между тях е толкова сложно и уникално, че да се опишат всичките случаи, е все едно да се опише всяка геометрична форма във всяко тяло в Млечния път.

Изглежда някак съдбовно, дори да няма съдба. Една прашинка в повече по пътя на книгата, която четем или една прашинка в по-малко би я изменило до такава неузнаваемост, че щяхме да четем друга книга.

И съдбовното не свършва дотук, то едва сега започва. Какво е запалило интереса у този, който я купува? Какво го е пратило точно в този град? Накарало го е да върви точно по тази улица? Каква е била необходимостта му...

Каквато и да е, сходна е била с тази, когато купувам същата книга за втори път.

Който и да я е прочел, каквато и потребност да е имал в онази вечер, докато е заспивал над нея, бягал е от света или е търсил себе си в света, докато я е разлиствал в трамвая или метрото, каквото и да му се е случило по-късно, че е решил да върне отново книгата за продажба, каквото и да го е насочило към онзи букинист, към който също мен нещо ме е насочило, за да видя това приключение на хартия, изложено на щанда, каквото и още не се досещам да е намесено, необходимостта, която е чувствал предишният читател, е била сходна с моята.

И колкото и да са различни характерите ни, чрез това издание се докосват две сродни души. Които няма да се срещнат в живота. Няма да узнаят, че са се докосвали до едно и също - не само с емоциите и въображението си, а и с пръсти.

И само старото издание ще знае тяхната тайна.

Когато чета, често чувам гласовете на героите, понякога и на авторовата реч. Някои напомнят гласове на срещани хора, други може би идат от телевизията, от киното, радиото, от нейде си: чувани и забравяни, складирани в подсъзнателното ми, а с героите - отприщили се и заговорили ми отново. Възможно е някои от гласовете да са компилация от няколко, никога дори да не съм чувал подобни, но винаги приличат на гласове на истински хора.

Какви са, колко са ясни тези гласове зависи на първо място от текста, от това какъв е и колко ме е завладял, но не е само това. Усетил съм, че в тези издания, за които говоря – старите и вече четени, има далеч повече гласове.

Все едно чувам какви са били мислите на предишния читател. Разбира се, става въпрос за игра на въображението, защото нито имам способности на прорицател, нито на телепат, ни пък някой ми е издал диагноза, която би ми разрешила да твърдя, че чувам мисли и това е повече от игра на моето въображение.

Но усещането е приятно. Подобно издание ме предразполага към него.

Чувството е общуване с непознато и сходно.

Преди две седмици обещах да продължа темата си за въздействието на книжното тяло върху мен като читател, по-специално за изданията, които намирам в антикварните книжарници.

И с написаното по-горе удържам обещанието си. В този ред на мисли ще напиша хиляди страници поезия в проза (ако съм жив и здрав) в свои бъдещи разкази и романи, между приключенията на героите ми, а мислите ми ще припиша на тях. Защото колкото са мои, толкова са и техни тези мисли. Всъщност ще ви кажа кои са тези герои. Те са вдъхновени от онзи човек, който не мога да си представя, а е чел същата книга, която и аз по-късно. Била е негова, преди да стане моя. И се е намирала в библиотеката му, преди да я сложа аз в своята. И героите са били негови, преди аз да ги измисля.

Има обаче и други по-практични причини да ме привличат тези желания. Черпя идеи от оформлението. Разполагам и с документ от едно неотдавна отминало време - за модата му, за това по какъв начин е била представяна, съпоставям я с настоящата. Кое е бързо отминалото, кое е непреходното... и някъде между тях търся една ниша. За своя книга, в която да съчетая възможно най-много моди, по най-изящния начин върху структурата на непреходното. 

  2013-10-28
За книгите и хората  
835. За премиерата на Руми Симова и великото приключение Живот

Няма да пиша отзиви. Не и сега, не съм в състояние. Трябва ми време, а и колкото и да са хубави, колкото и дълбоки и проникновени да са, дори да са най-добрите, които съм писал и ще напиша, дори да са по-добри от всички написани за Руми Симова – Осичката, няма да бъдат като онези, които вече получи. Най-точните и най-искрените, най-импулсивните и освободени – сълзите, които почти никой в залата на едно или друго стихотворение не можа да въздържи. Това е огледалото на изкуството – впечатлението. Останалото е думи върху думите. Интелектуално разпятие на емоционално състояние. Ехо от предизвиканите усещания и дискусии. Все неща, които, каквото и да съдържат, не могат да бъдат толкова точна, обективна, а и казваща толкова много, оценка, колкото тутакси бликналите сълзи от затрогване.

Те могат да бъдат предизвикани само от дълбоки усещания и красота, а често тази красота е болезнена. Като живота. И именно за това е истинска.

Руми Симова безспорно е явление. И е безумно да се прави опит в една колонка да бъде описано. Целта ми да пиша за състоялата се в четвъртък нейна премиера е по-различна. И вече не се отнася само за нея, но и за още двама: Камелия Иванова и Иван Богданов, а и до мен.

За една минута можеш да преосмислиш живота си или поне десетилетия от него, изведнъж, макар да си наясно, още веднъж и още по-силно от преди да осъзнаеш какво Велико Приключение е този Живот. Случи ми се, точно това ми се случи!

Четенето на стиховете и откъсите от „Дневникът на една брюнетка” беше приключило, както знаете, това е онази част от премиерите, когато най-често настъпва мълчание. Говоря за добрите премиери, на добрите литературни произведения.

Не е моя мисълта, не знам автора й: „Колкото по-хубаво е едно нещо, толкова по-дълго трае мълчанието след него.” Споделям я напълно, поне що се отнася до литературни премиери. Не може гостът да открие веднага своите думи между онези, които са проникнали в него, предизвикали са стихия от впечатления, пренесли са го в друг свят, вселили са в него друго съзнание.

Точно в тези изглеждащи безкрайни минути на премиерите усещането за автора и съпричастните му прилича на стъпване по тънък лед.

В този момент добрият водещ трябва да реагира. И се налага импровизация. Рискът е огромен, защото за минути може да се развали цялото впечатление, до което е достигнато толкова трудно и което е заслужената награда за произведението. От друга страна, продължи ли мълчанието, премиерата може много бързо да се разпадне. Трябва да се действа, но да се действа много точно. И има винаги един хазартен елемент.

Камелия Иванова, която като редактор беше и водеща на събитието, най-неочаквано се обърна към мен. И сега: повечето познавате Камелия, с озареното лице и с косите, вързани на плитка със златист отблясък. Опитайте се да си я представите.

Опитайте се да си представите и Иван Богданов, седнал от едната страна на Камелия, от другата е Руми. Облечен е в черни, екстравагантни дрехи. С брадата, с конската опашка.

Защо се спирам на тези външни детайли? За да ме разберете. Необходимо е да спомена, че от година и нещо насам живея повече в сюжетната условност на фентъзи световете, за които пиша, отколкото в обективната реалност. Отдаден съм докрай на един свой проект и честно, истински се намирам по-скоро в една паралелна вселена, отколкото в настояща България. Как се връзва всичко това с работата ми в новинарски екип ли? Чудесно. Така гледам от известна дистанция всичко, което се случва тук и сега. Без излишни емоции, някак от страни, което е добре за обективността на наблюдателя. В крайна сметка преценявам, че нито политическите интриги, нито общонационалната лудост на моменти са кой знае колко силен сюжет. Нищо кой знае колко ново от хиляди години насам.

И представете си визуално тези двама персонажи - Камелия Иванова и Иван Богданов, през очите на отнесен във фантастичните си сюжети автор.

Накратко: впечатлението е, че са като излезли от романите ми. Иван Богданов – при тази осанка, безспорно като загадъчния монарх на малко познато, огромно по мащаби владение, притежаващ мистични способности. Камелия Иванова - без съмнение вълшебница, която носи ключа. И в този момент те ще разкрият мисията си.

Ефектът нямаше да се получи, ако тази мисия, поне в моя живот, не беше НАПЪЛНО РЕАЛНА.

Изправям се и започвам да говоря, и ме изпълва усещането...

Припомням си къде съм, защо съм. И много повече. По-велико чудо от този живот, тук и сега, няма. И по-интересен роман от този, който изживяваме.

Разбира се, сплитам на моменти език. Не мога да кажа всичко, което мисля. Стихия е, съдържаща милиарди думи.

В книжарница се намираме, в Хеликон”, но по-ясно от стотиците книги около себе си виждам два големи тома. На един съвременен роман. На роман, който не съм написал. И няма да напиша, но съм изживял. На реалистичен роман, но в който има повече магия от всички романи с магьосници.

Сега ще се опитам да го резюмирам. Много, много кратко. Минали са дванадесет или тринадесет години. Не мога да си спомня точно. Не мога и да проверя, понеже абв-форумите, в които аз разбрах за Руми Симова – Осичката, а Руми Симова – Осичката разбра за мен, веднъж смениха интерфейса си и всичко публикувано преди това се изгуби. При всички случаи става въпрос за повече от десетилетие.

В минутата, в която се изправям и започвам да говоря, започвам да си припомням забравени детайли от онова време. Някак страховито е. И внушително. Толкова много неща са се променили оттогава. През какво ли не съм преминал през годините. Сега отново го изживявам - на изключително бързи обороти, само като емоция, прилича на прибой. Мога да си представя и част от онова, което е изживяла Руми. То се отразява в творбите й. Като отблясъци. Макар те да разкриват предимно съдбите и чувствата на лирически герои, дълбокото и зряло разбиране на живота на изпатилия и проникновен автор личи. А и достатъчно е това, което всички знаем за Руми. Живее на различно земно полукълбо от това, на което е родината й.

От първото ни запознаване, онова във форумите, срещата ни като дух и Слово, е минало повече от десетилетие. Изтекло е като миг, а в същото време в двата живота като че ли е изживяно всичко онова, което е съдено да изживее нашето поколение.

Възходи. Падения. Лични драми. Скитане из света и из България. Много сменени работни места. Много сълзи и усмивки. Отчаяния и превъзмогването им.

След всичко срещаме лица за толкова, толкова кратко.

Но тази среща е среща на победата. А тези лица – лицето й.

Победата над времето - на едни дръзнали да се преборят с него души. 

  2013-10-21
За книгите и хората  
829. За фетишизма и книгите - 1

Към книгите съм малко, а може би не съвсем малко, фетишист.

Винаги ще предпочета да чета хартиеното пред електронното издание, ако имам една книга и в двата варианта. Макар вече да съм на четиридесет и четири, постоянно чета, постоянно пиша, а ако времето ми остави малко ресто, ровя из интернет или върша пак нещо свързано с компютри и известно натоварване на очите. В това отношение природата ми е дала, даже малко в повечко. Учудващо е, но още не нося очила. Виждам не зле. И все пак, не е същото, както някога.

Достатъчно ми е да напиша 10 000 думи някой ден или да прочета около 400 страници и вечер не мога повече, виждам размазано. Трябва да си помисля повече за зрението, а по отношение на зрението електронното издание има доста плюсове над хартиеното.

Хартиеното с какъвто шрифт е отпечатано – с такъв си и остава.

Не винаги е предвиден тъй, че да облекчава очите. Каквото и да говорим за самиздата, колкото и гъста да е джунглата от плява в него, сред тази плява има и истински съкровища. Книги, които за жалост нито са издадени, а и едва ли ще бъдат издадени (щом толкова време е минало) с онази официалност и професионализъм, който наистина заслужават. Авторите им може и да не са гении, всъщност толкова е вероятно това, колкото и да се гении. За един гений общият интелектуален стандарт не може да бъде критерий. Какъв гений ще е, ако не излезе от него. Тъй че дали е такъв, или не, може само времето да докаже, и то само в случай, че интелектът и духовността на света се развиват, а не е по-голямо върху тях въздействието на ретроградните сили. Гении или не, тези хора са имали какво да кажат или най-малко с какво да създадат на българския читател наслада и първокласно развлечение. Но явно дал им нещо Господ, отнел им друго. Никой от тях явно не е разполагал с необходимите средства да направи първокласно издание или пък, макар и проникновен в други неща, не е разбирал нищо от издаване. Определено не е симпатягата, умеещ да разкрива в преки контакти интелектуалните си качества, да предизвиква с тях уважение, да си създава приятелства, да е душата на литературни клубове и писателски съюзи. Самичък е издал с малкото средства, които е изровил от някъде това нещо, което дори и без да си прецизен в издаването, ще определиш по-скоро като текст, качен на хартиен носител, отколкото като книга в истинския смисъл на думата. Най-често подобни издания, ако не друго, са истински изтезания за очите. Заради пестене текстът се сгъчква максимално, избира се най-малкият възможен за четене шрифт и тъй на по-малко хартия (която струва пари) се събира повече. А това не важи и само за самиздатите, а и за много издания от първите години на посттоталитаризма.

Някои от тези книги могат да се намерят в интернет и да си настроиш шрифта да е достатъчно добър за очите ти и изобщо сам да му придадеш един по-удобен за четене и по-приятен естетически вид. И все пак бих предпочел хартиеното недоразумение (ако е в ръцете ми) пред превъзхождащия го електронен вариант.

Мислех за причината. Няма друга. Чист фетишизъм.

И този ред от мисли не може да спре дотук. Неестествен би бил краят му. Без да се замислям, завъртам очи и виждам лица на близки и далечни хора. Разбира се, въображаеми. Преценявам кой от всички тези познати би избрал електронната книга. Необходимо ли е да казвам, че процентът е много нисък. А едва ли има и един между всички, които предпочитат хартията, да не осъзнава добре многото предимства на електронното издание.

Веднъж говорих, че книгата не е просто текст. Текстът е духът й, разбира се, духът е най-важният, но всеки дух, докато е жив на този свят, си има и тяло. Той е представителното лице на духа в реалността ни, а за да достигне високите си

естетически критерии, хартиеното издание се е развивало векове. Книгоиздаването е една отделна култура, която се е развивала с векове, а е влияел и естественият подбор, за да останат само най-добрите решения, да се умножат, да привлекат читателя – едва ли не както ни привлича чаровен представител от отсрещния пол.

Но има и друго – фетишът. Все пак художествената литература е дух, безброй образи - огледални от познатите ни от материалния свят, и все пак такива, които могат да придобият формата си единствено в съзнанието и въображението ни. Те са видения и ние като техни поклонници чувстваме необходимост да преминем през един материален праг, за да достигнем до тях. Както езичника, ваещ скулптура на божество - за да се поклони на нея и да достигне до божеството си.

Докоснем ли се до едно хубаво издание, това е началото на езическо свещенодействие.

Не е разумно. Анахронично чувство е, останало ни от прастари и доста невежи времена. И все пак е приятно. И има в него магия.

А в следващата колонка ще продължа темата, като се съсредоточа върху въздействието на тайнството на фетишизма, който ме изпълва в антикварните книжарници.

  2013-10-14
За книгите и хората  
825. За потребностите на душата като за потребности на тялото

За скеча, който се разигра пред очите ми, писах вече в една друга колонка, но и тук си заслужава няколкото реда, защото е показателна за живота ни случка, обяснима и типична, а звучи невероятно. Освен това тук ще я разгледам в различен контекст.

 

Случи се в средата на лятото. Седнали сме с жена ми в едно открито бистро. На съседната маса седят две жени, някъде в началото на тридесетте. Едната е с момченцето си, то е на видима възраст пет-шест години и докато майка му разгорещено обсъжда нещо със своята приятелка, то фучи насам – натам. По някое време прекъсва разговора, гушва майка си, говори й нещо на ухото. Тя кима и му сочи към тоалетната. Не е далече, срещу очите й. Няма смисъл да го придружава и детето се кани да тръгне натам. Другата жена обаче не разбра какво става и попита малкия, детето съвсем спокойно и на висок глас отвърна: „Пишка ми се често, имам проблеми с простата”.

 

Малките са големи дяволи и като нищо детето би могло да си прави майтап с лелката, но видях го, то си вярваше. Вече съм бил свидетел на толкова случки, навеждащи ме на същите тъжни мисли, на които би трябвало да ме въведе и тази, че вече не ми е даже тъжно. Смешно ми е. И едва потиснах смеха си, макар че всъщност не е чак толкова смешно.

Споменах горе, че ще разгледам ситуацията в друг контекст, различен от този, в който вече я разглеждах. Няма да говоря ни за вредата от рекламите, нито за риска, на който са подложени подрастващите в случаите, когато по-голямата част от ежедневието им преминава пред включения телевизор.

 

Напротив, този път ще застана в защита на рекламите. Защото са основен градивен материал в обществената ни структура. Въпреки досадата, не може без тях. Някои не се съобразяват с никакви етични правила, а за естетиката няма на кого да се сърдим, освен на цял народ - авторите на рекламите се съобразяват преди всичко с вкуса на масовия потребител и след като този вкус е такъв, какъвто е, можем да се избавим само ако отидем на друга планета. Не знам как е при вас, но лично на мен галактическият стоп не ми върви от четиридесет и четири години насам.

 

Няма да си кривя душата. Поне в 99% от случаите рекламите ми идат тъпи, дори когато рекламираният продукт ми харесва, но пък е напълно излишно да прекарам останалото си време на този свят само и единствено в мърморене. Понаучих се да се усмихвам на глупостта, други неща да отминавам с безразличие. Все по-рядко реклама е способна да ме раздразни. И като става въпрос за реклама, отнася се и за тази на книги. Уж не върви книгоиздаването. Уж никой не чете книги, а голям процент от публичното пространство е зает от реклами на книги. Явно - издават се. И Слава Богу!

Но да се върнем на момчето от трагикомичната ситуация, с която започнах колонката си. Първият извод е ясен: рекламата е способна на всичко. Дори да накара момче на тази възраст да се „замисли” за простатата си.

След тази мисъл неизбежно идват още, и още. Каквито потребностите на тялото, такива и тези на душата. Определено лекарство за болна простата не е за това дете.

По същия начин и за книгите. Рекламират се книги всякакви. И няма как да не е така, но ако безкрайно се доверяваш на рекламата, ако единствено чрез нея очакваш да стигнеш до четивото си, без съмнение ще изпаднеш в положението на това дете. Книга, която не е излишна, все за да изпълни нечия душевна потребност е написана, но определено не е четивото ти.

И ако това се случи (което, разбира се, ще развали настроението ти), не е виновна рекламата, а че ти разчиташ само на нея, за да откриеш четивото, от което имаш необходимост.

  2013-10-07
За книгите и хората  
821. За школите по професионално писане и как се вписват в милата родна картинка

Наскоро се чу нещо стъписващо за литературния живот на България. Хем едно такова западняшко, почти американско, каквото всъщност би трябвало да бъде, хем със силен български акцент. Предизвика си скандалите (което е естествено), но лошото е, че прозвуча абсурдно и нелепо.

Група пишещи, широко познати от медиите имена, обявяват своя писателска школа. Реакцията - съвсем очакван хейт в социалните мрежи, но този път нелишен от основания. Ще спомена само две имена - Ваня Щерева и Иво Сиромахов. За Ваня Щерева лошо няма да кажа. Симпатична ми е. И под симпатична нямам предвид просто симпатична жена, тя направо си има харизмата на бясна нимфа, от онези моите, измислените героини с магически способности и очарования на богини. Симпатична ми е като автор. Едно изречение от нейно интервю дочух случайно преди време в някакво лайфстайл предаване по телевизията, което дори не следях - такива не следя, сигурно нещо съм правил, но въпреки цялото ми невнимание ми стана ясно, че тя изпитва истинска неподправена Любов към литературното творчество. Защото въпросът към нея беше в смисъл музиката или литературата, а при хитовете й, при бързото й нашумяване и славата след това, тя все пак с доста прости и човешки, леко объркани и затова явно искрени фрази, предпочете далеч не така бляскавото като публичност писане. От друга страна умението й да яха гребена на вълната, да пише това, което предизвиква интерес за масовата публика и – изглежда, да го прави добре, видно от наличието на резултати, това е явен белег за професионализма й. Не съм я чел, вероятно няма и да я прочета, но достатъчно ми е това, което знам, за да си направя тези изводи. За Иво Сиромахов предпочитам да не казвам нищо, защото и нищо хубаво не бих казал. Е, доживяхте да видите хейт от мен - към по-известен и успял. Не можах да го избегна. Дано да не си спечеля някой и друг дивидент (както обикновено става, когато се изказваш критично или с неприязън за някой по-успял от теб в областта си), дано не ме сполети подобно „щастие”, че няма да мога да се погледна в огледалото и всеки бъдещ успех ще си го приписвам на една низка проява. Но в момента не мога да избегна тези думи.

За другите двама автори не мога да кажа нищо, нямам впечатления, не съм ги чел, но чух много силни положителни отзиви за единия от тях от хора, на които мога да се доверя, защото имаме сходни вкусове.

Тъй че за подобна школа може да се каже много „не”, но е възможно и „да”.

Срещу двеста лева мераклиите могат да научат нещо за творческото писане.

Е, аз не бих ги дал. Дори и да имам в излишък. Ако пари се харчат и печелят, то време изгубил ли си, няма как да го възстановиш. И вероятно всеки си прави своята сметка. И ако някой реши, че му трябва - няма лошо.

Друго обаче ме разтревожи. С умението да се вкарвам в антиутопии веднага видях възможната, която може да последва в България. Учителите по творческо писане по някакъв начин са задължени на учениците си. Ако са отговорни хора. И да не са, най-малко са задължени на името си, на школата и начинанието си. Те трябва и ще докажат, че тя не е съвсем излишна. Ще използват влиянието си, връзките си, близките си контакти с медиите, възможностите си за реклама, за да наложат новите имена на своите ученици и техните произведения. После би трябвало да има втори, трети випуск. И така нататък. Едно разрастване. Докато се стигне дотам, че се създаде един литературен елит от „образовани да бъдат хора на изкуството”, и те се превърнат в естетическия модел със свои критерии. И тяхна стане тежката дума да го бъде ли едно произведение, или не, да го бъде ли един автор, или не. И някое пиленце голошийче, само защото е ученик на Иво Сиромахов, водено от критериите на Иво Сиромахов,

започне да ме учи как се пише (без да съм му платил за това) и определи написаното от мен като не – стойностно, само защото някак си не се вписвам в представите му за стойност. Дали да премълча, че тези му представи вероятно ще са чист кич?

И развивайки се тази тенденция, вдъхновението да се твори се превърне в заложник на едно поколение автори, заучени да бъдат бляскави и продаваеми, като спазват доста стегната дисциплина, за да го постигат, което няма много общо със свободата да се твори и с възможните творчески открития, с чистотата на импулса, който излиза извън всякакви ограничения. Следва еднотипността в българските издания и още по-голямото отегчение на българския читател от българските автори.

Много отчаяни души. И осъдени на духовна смърт таланти, които се мъчат да съществуват в калта на интернет, и колкото по-талантливи са, в толкова по-голямо посмешище се превръщат за тролите, критикарите и обикновения български сърфиращ еснаф.

Но дотук с антиутопията. Тя няма да се сбъдне в България. След толкова страховити и мрачни приказки май ще го обърна на смях. Представих си антиутопията само защото не взех под внимание всички особености на българския манталитет.

В четвъртък докато качвах една новина в седмичника, шумно изругах, много се възмутих, а в същото време едва се сдържах да не избухна в смях. Хем ми гневно, хем ми смешно.

Като българската изобретателност няма втора. Каква беше новината? Ами опровержение от страна на дружеството на плевенските писатели. Някой злоупотребил с името на организацията, разпространявал рекламни листовки из училищата - за курсове за творческо писане. Още не съм разбрал вързало ли се е някое дете и някой родител, или не се е вързал. Ще пие ли студена вода, или няма да пие. Но мошеници, които обещават да създават писатели, вече са плъзнали.

Това за сега е първият случай на подобна схема за измама, за който съм чул. Но щом има един, ще има и други. Освен това с листовките из училищата е архаична работа. Има си интернет – там се вършат по-професионално зулумите. А между измамниците ще има и не-толкова-измамници, хора, които ще се амбицират, ще си кажат: ”Аз по-малък от Иво Сиромахов ли съм?”, и ще си обявят своя школа. Дали ще създадат писатели, спорно е. Според мен - съмнително. Но както става с всичко у нас, психозата да се създават „творчески школи” така ще се разрази, че накрая, ако оцелее школа, то ще е само ако от нея има историческа необходимост.

Как мога да завърша? Подобни школи има по света. Висши учебни заведение за писатели дори. От тях обаче може да има полза само ако са в страна, в която изкуството е мощна и стабилна индустрия. Нещо, което не може да се каже за у нас.

Трябва да открием творческата си пътека, а за добро или за зло, често тези пътеки са увити в трънаци и дива растителност. Но ако успеем да направим това и знаем, че съществува водачът за нас, едва тогава да потърсим услугите му.

  2013-09-30
За книгите и хората  
812. За капана, книгите и хората

“Та какво друго е романът, ако не капан за героя.”

„Животът е другаде”- Милан Кундера

 

Много, много внимателно подходете към тази мисъл. Книгата ви я препоръчвам, горещо. И то от горещо - по-горещо, препоръчвам. Защото е огледало и предупреждение за чувствителната душа. А героят е чувствителна душа. И не неговата посредственост, а неговата необикновеност, която би трябвало да го възвиси, всъщност го превръща в нищожество. Качествата, не липсата им, са първопричина за падението му. Той и разсмива, и затрогва. Буди отвращение, често - съчувствие, но слабостите му са човешки, твърде човешки, а най-лошите от тях са като слабостите, проявявани и от гении в литературната класика, чиито имена всички знаем, а и той често споменава. Не те го довеждат до там, където стига. Всичко това, което той е и не е, пренесено в този роман – неговият живо, вече се превръща в абсурд. Обратното на онова, което е може би преди началото на творческите му въжделения. Чистото желание да твори и може би да бъде свободен. Няма да анализирам тази толкова богата на усещания и идеи книга. Исках само да дам известна яснота на горецитираната фраза, защото и в контекста на книгата, и извън нея тази мисъл е ключ към много идеи и себепознание.

Себепознание - и в писането, и в живота.

 

В писането:

 

Защо се случва това на героя ми, не друго? Защо трябва да умре? Защо трябва да стане убиец? Защо трябва да открие злия си нрав? Защо трябва да стане жертва на злото, което не съзнават хората, че му причиняват? Защо толкова мрачно? Защо толкова черно? Не е ли прекалено фриволно?

Често ми задават този въпрос, а аз не винаги знам какво да отговоря. Има случаи, в които съм наясно. Но в повечето само замазвам. Самият аз се питам защо го написах така, а не иначе. Понякога след дълго мислене, ровене в паметта, релакс, се досещам кой е бил прототипът на конкретния герой. В живота си същият този прототип никога няма да стори това, което е направил в разказа. Защото животът му е друг, защото животът му има различен сюжет, подчинен е на други условности. Прехвърлен в нетипичната за него атмосфера, ако прояви същите качества, които проявява в своето житие, той е вече непознаваем. Но не може да се избяга - както от причинно-следствените връзки в съществуването ни, така и от тези в сюжета на книгата. В съществуването ни е просто невъзможно. В сюжета на книгата - ще погуби четивото. Ще го превърне в бленуване и ефимерно носене сред мечти, което може да не е съвсем неприятно, но не е литературно произведение, не и такова, в което може да има някакъв смисъл. Така че какво се случва с героя решава в крайна сметка по-скоро самият герой и сюжетната условност, не и авторът. От автор се иска само да е подготвил капана и да умее добре да си служи с него, за да може да хване някой персонаж от действителността.

 

В живота:

 

Животът си е просто роман, но е единствен; в който ни се дава възможност да се развием до колкото сме способни и след приключването на който не знаем дали има друг.

Дали животът имитира изкуството, или обратно, това в случая няма значения. Важното е, че си приличат, че едни и същи закони са вложени и движат действието – и в добрите книги, и в съществуването.

И трябва да внимаваме за себе си, защото сме в този капан. В друг роман качествата, които обичаме и ценим, може да имат различна стойност и да ни донесат успех, а в този същите качества да ни погубят, да сторят дори нещо по-лошо - да ни направят онова, към което иначе бихме се отнесли с презрение.

 

Особено важно е герой за кой сюжет си. И дали си наясно със значението си в този сюжет, в който се намираш.

  2013-09-15
За книгите и хората  
796. Актуално за притчата за талантите

„На един даде пет таланта, на друг два, на трети един, на всеки - според способността му; и тръгна. Веднага той, който получи петте таланта, отиде и търгува с тях и спечели още пет таланта. Също и тоя, който получи двата, спечели още два. А тоя, който получи единия, отиде и разкопа в земята, и скри парите на господаря си.”

 

Евангелие от Матея (25:15-18)

 

Знаете как завършва притчата, нали? Връща се господарят и награждава щедро първия си слуга. Поощрява и втория, а с голяма строгост се отнася към третия.

Защо ли? Защото талантът е само началото. Независимо дали става дума за парична единица, както е в евангелската притча, или е в смисъла, в който употребяваме думата талант днес.

Библейската притча е кратка форма, предава всичко в най-синтезиран вид, за да „чуят тези, които имат уши, а не чуват, и за да видят тези, които имат очи, а не виждат”. Отнася се и за притчата за талантите, но ако разпуснем въображение и си представим подробностите от сюжета й, допуснем различни и много възможни варианти в развитието на фабулата й, можем да я възприемем и по-добре. Не само да я разберем, а и да я съпреживеем. Да я почувстваме като героите й, каквито в действителност сме.

 

Примерно: след като е заровил своя талант, получилият най-малко от господаря, много е вероятно да се е излегнал на сянка, под Дървото на живота, под Дървото с Плода на познанието, под това, на което се е обесил Йуда Искариотски или под черешата, от която някой ден някой недоволен селянин ще си направи черешово топче и ще го насочи към някоя наша отговорна институция. Няма значение кое е дървото, важна е сянката - да е такава, че унесът под нея да е сладък, защото колкото по-дълъг е, толкова е по-добре за героя, след като се е лишил от всякаква цел и занимание в живота. Независимо колко е щедър към него Морфей, все пак ще дойде моментът, в който няма да може повече да дреме. Ще се зачеше по корема, ще започне да удря с юмрук по земята и най-вероятно ще го нарани в камъчетата. Тогава цял свят ще му стане виновен и най-вече виновни ще са му колегите – герои от притчата. Защо ли? Защото се мазнят на строгия господар. Защото си хвърлят живота на вятъра. Защото поддържат статуквото и са маниаци. И така нататък, и така нататък. После сигурно ще догони първия слуга, отначало ще започне да се държи приятелски, да го убеждава да не се излага, да не рискува живота си по друми и тържища, защото е пълно с разбойници. Ще започне да му говори, че „с истинските таланти” не се постъпва така и ако талантите са истински, те сами ще се размножат под земята, а само тези, които имат фалшиви таланти са толкова алчни, че искат да ги умножат, но задника си да одере човек, щом няма истински талант, то няма как да го размножи. Много е възможно да каже: „щом имаш цели пет таланта, то тогава те нямат стойност, не количеството е важно, а качеството. Моят е един-единствен, но ще видиш колко високо ще го оцени Господаря.”

Оттук – нататък...! Може да удари с цепеница колегата си по главата. Може само да го следва и да му дюдюка нощем, за да не го оставя да спи. Може да събере разбойническа шайка да го погуби. Може да го изпревари и да стигне преди него на тържището, за да разправя на хората, че ще дойде един с фалшиви таланти. При всички случаи ще си има вече цел в живота и ще разкара скуката. Целта му ще е не сам да забогатее, а да попречи на другия да го направи. Защото не се постъпвало така, както постъпва другият. Възможно е също да се откаже от него, да стовари всичко това върху втория. Изобщо може да им причини много, много неприятности.

Познато ни и от българската политика, интернет – пространство, изкуство.

Много е възможно този герой да направи тъй, че другите двама да се провалят. И като дойде строгият господар, да ги накаже също тъй, както ще накаже и него.

Едно обаче няма да се промени. Другите могат да обеднеят, но той няма да забогатее.

Другите могат да бъдат наказани. Той няма да бъде награден.

Талантът е само началото. Не работиш ли с него и по него, заровиш ли го, нямаш шансове. Другото са просто празни приказки.

  2013-05-27
За книгите и хората  
791. За силата на въздействието

Няма как - припомних си едно послание от ученическия лексикон. Една препратка за по-младите, които ме четат: сега си имате фейсбук, някога си имахме лексикони. Тетрадка, обикновено от най-луксозната хартия по онова време, по която се шареше с моливи, флумастери, пастели, цветни химикалки и всичко останало, което можеше да предизвика панаирджийския ефект. Даваше се на приятели и те пишеха нещо за спомен, с надежда, че този „лексикон” ще преживее - ако не векове, то поне десетилетия, до зрялост, дълбока старост и така нататък. Т.е. ще остане и за децата ни, за да им разкаже какви приятели сме имали. Имаше анкети с въпроси от рода: „Когато се събудите сутрин, с кой крак първо стъпвате?” „Колко чифта дънки имаш?”, „Колко пъти си бил на море?” и други ми ти едни такива. Имаше и сладникави мъдрости с назидателен тон, по това лексиконите най-много напомнят на фейсбук, или по-скоро фейсбук сега напомня за лексиконите, но ако тогава си ги пишеха по тетрадките предимно дванадесет - тринадесет годишни, сега си ги пишат по стените хора на средна и над средна възраст. 

Миналата седмица ми се случи нещо много интересно и без да ща, си повторих наум поне десет пъти фраза, която често си пишехме по лексиконите:

„Живей така, че и гробарят да плаче, когато копае гроба ти.”

Сигурно съм вярвал мъничко в този идеал, но ми е изглеждал невъзможен. И заради противоречивото ми отношение съм чувствал и раздразнение винаги, щом се сетя за него.

Но се сблъсках със случай, аналогичен на този в посланието. И знаете ли, след толкова години писане, екзалтация от вдъхновение, четене, сега се възхитих за пореден път от силата и въздействието, което може да има художествената литература.

Какво толкова ми се случи? Една колежка, крайно развълнувана, с емоционални жестове и глас, каквито рядко открива ми препоръчва книга. Много пъти повтори: „ужас, ще забравиш всичко, не знам как ще спиш, сигурен ли си, че я искаш, разкошна е, но е хорър”. Дотук нищо необикновено. Впечатлена от майсторска книга жена. Но става интересно, ако кажа коя е тази жена. Казва се Поля Томова, гласът от новините по БТВ от плевенския регион. Във вестника е репортер, специализирал се в отразяването на криминалните новини. Трябва да кажа, че достатъчни са ми статиите й, за да ми изправят косата, а пред подробностите, които остават ненаписани, но научаваме, бледнее всякакъв трилър. Човек, които не е с изключително стабилна психика, не би издържал на това, което тя вижда и чува. Десетки убийства, грабежи, интервюта с тузове от криминалния ни ъндърграунд, със затворници, с жертви на ужасяващи насилия, с всякакви откачалки, всичко това е било пред очите й, и тя е запазила хладнокръвие, за да зададе въпроси и после обществото да научи отговорите от нея. 

Книгата, която ми препоръча, беше „Птичарят” на Мо Хейдър. Прочетох я, разбира се, на един дъх. Истински шедьовър в хорър-трилъра, сравняват авторката с Томас Харис и много уместно. Лично аз по-скоро бих сложил книгата до „Мелницата на боговете” (ще я дам на Поля, като се видим) на Грег Айлс. И Мо Хейдър, и Грег Айлс са дори по-четивни от Томас Харис, свръхинтелигентните им злодеи нямат харизмата на тези от неговите книги, но загубата на един ефект се компенсира с друг: по-близки изглеждат до реалността, чувстваме ги около нас. 

Но да се върнем на гробаря и сълзите. Не знам дали човек може да живее така, че смъртта му да разплаче и гробар, но с очите си видях, че може да се пише така, че да се разтърси криминален репортер.
Случаят е достатъчно показателен за силата на художествената литература. Изживяването с нея е често по-въздействащо дори от действителното.

  2013-05-20
За книгите и хората  
788. Какво е искал да каже авторът?

Повечето помним този въпрос и - готов съм да се обзаложа - ако се направи обективно социологическо проучване, деветдесет и четири и половина процента ще направят кисели физиономии при споменаването му и едва ли от тях ще има и един процент такива, които не обичат книгите и четенето.

Четенето все пак е хипноза. Състояние. Не точно бодърстване. Не точно сетивно усещане за обективната реалност на съществуването на субекта. Нещо като алкохолно опиянение. Нещо като сън, като друсане. Но не и точно опиянение. Не и точно сън. Не и точно друсане. Четенето си е четене.

Междинна спирка между реалности. Трансцедентално приключение. Нанасяне на тяло в духовни измерения. И съпреживяването им. Част от казаното в онези територии на духа не важи за реалността, в която съществуваме. То не е просто казано, то е впечатление от онзи свят, в който сме се намирали, разчоплило недокоснати емоции, а те от своя страна са ни накарали да си зададем въпроси, които не бихме си задавали.

Дали това е искал да каже авторът? Това, което сме изживели? Едва ли.

Ако случайно попаднеш в джунгла, независимо дали става въпрос за джунгла в Централна Африка, Латинска Америка или пък за човешката джунгла в гетото на някой мегаполис или литературния живот в България, и в тази джунгла се намери водач, който да те поведе из дебрите й, да ти разкрие много от тайните й и накрая благополучно да те изведе навън, едва ли изводите ти за същата тази джунгла ще бъдат същите, каквито е имал и водачът ти. Авторът най-често е като този авантюрист. Той те води през свят. Междувременно може да ти подметне туй – онуй, да ти каже нещо. Но по-съществено от това, което казва, е което показва.

И пожелавам на всеки автор да си има своята Маичка. Коя е тази Маичка? Да не би да има нещо с богинята на илюзията? Не знам, съдете сами. Винаги е имало и винаги ще има и в интернет, и извън интернет такива души като нея. Винаги ще бъдат изключението. Винаги ще бъдат в недостиг. За разлика от повечето, те не те четат с единствената цел – да бъдат прочетени. Не те коментират с единствената цел – да бъдат коментирани. Просто им прави удоволствие. Очаровал ги е с нещо светът ти, опитват се да го разберат. И Бога ми, постигат го. При това... разбират го по-добре от самия теб. Преди години съвсем непознатата ми Маичка започна да ме коментира в Буквите. Задаваше ми въпроси, които не бях си задавал. Откриваше написани от мен самия неща, които не съм подозирал, че имам интелекта дори да си помисля.

Следвал бях пътеките на собствената си джунгла. Знаех къде ще ме отведе всяка една от пътеките и вървях по нея. Без да забелязвам птичките и тревичките, знаците по дърветата, призраците между клоните... и много истини, които можех да открия в тези си приключения. Оказа се, че сам на себе си не съм най-добрият си читател.

В състоянието, в което пиша, всъщност нещото (каквото и да е то) чрез моите ръце пише, казвам повече неща, отколкото самият си давам сметка. Когато някой като Маичка ги забележи, също ги откривам. Те са в текста, но отдавна превърнали се в част от живота ми, те са действие, което върша, но над което не се замислям. А трябва, трябва. Така разбирам по-добре не само стойността на труда си, а и самия себе си.

Сега съм наясно: ако авторът предварително знае всичко онова, което иска да каже с текстовете си, ако следва и никога не се отклонява от тази линия, той ще ограничи читателя си, а с това - до голяма степен – и самия себе си.

  2013-05-13
За книгите и хората  
785. Искрено и лично - за миговете, в които от писане „няма смисъл”

Минаха повече от десет години оттогава. Не публикувах още в интернет. Дори не знаех що е то електронна публикация. Не съм спирал да пиша, но точно в този период, ако ме попиташе някой защо го правя, най-много да ме раздразни, без да получи отговор. Самият аз често се питах и така сам си лазeх по нервите. И по-скоро не намирайки смисъл, отколкото намирайки, продължавах да пиша. Видя ли конкурс, участвам.

Участвам заради самото участие. Без много да се надявам, че ще спечеля, за да не бъда после и разочарован. Не поглеждам дори резултатите, защото колкото и да се подготвям за онзи миг, в който няма да се видя сред номинираните, все отвътре ми се свива нещо. Е, после ме избива на смях. Гледам се отстрани като някой трагикомичен литературен персонаж, правя си скици, готвя се да се използвам за бъдещ свой герой и така си я карам. Веднъж, така неочаквано, получавам някаква телеграма, от която разбирам, че съм спечелил конкурс. Стряскам се, не се сещам кой е. В телеграмата е написано съкратено. Конкурсът е на ИЛ. Има някакъв телефон, на който трябва да се обадя за подробности. У дома нямаме никакъв телефонен апарат. Мобилните все още бяха лукс, но ние в момента и стационарен нямаме. Правя мили очички на съседите и се примолвам да използвам техния. Нямат против, даже се радват, че могат да ми услужат. Аз пък се мъча да развържа езика си, че пак ми е сплетен на моряшки възли, ще запелтеча както не съм пелтечил от юношество. От това се опасявам като чувам сигнала „свободно”. Не зная какво да говоря, адски се смущавам. Страшно глупаво се чувствам, но дори не знам къде се обаждам, кой ще да е този конкурс. Минало е доста време от всички, в които съм взел участие. То резултатите не излязоха ли?

Малко по-късно разбирам, че това е точно този конкурс, който от самото начало бях поставил в графата „блянове”. Там, където са полетите из дълбокия космос, милионните ми тиражи из цял свят, Нобеловата ми награда (не за литература, а за мир) и все такива ми ти неща, които не се случват в „реалния живот”.

Конкурсът се оказва на ток шоуто по БТВ „Искрено и лично”, по това време освен Националната телевизия, само БТВ се гледа в цяла България и се ползва с национална популярност, а рейтингът на „Искрено и лично” е на върха си.

Не, не съм допускал сериозно, че ще бъда отличен. При това конкурсът беше за виц на тема: „Защо Миглена Ангелова е облечена винаги в червено”, а аз изпратих стихотворение. Стихотворение от десет четиристишия, написани за време половин литър червено вино. Докато пиех наливната радост, купена от близък гараж, разтворих тетрадката и занареждах строфите. Нищо шеговито, по-скоро сантиментално, в тон с предаването. Наистина почувствано, леко опиянено, с безкрайно повтаряща се анафора „като” и сравнявам червената дреха с червено усещане - от нашия и от въображаемия свят.

Факт - стихотворението беше оценено, а аз - поканен в предаването.

Оттук нататък започва истинската литература. Чудя се какво да облека. Вълнение в къщи. Не бях се и замислял, че с това, което нахлузвам върху себе си, по-далеч от гаража, от който си купувам наливното вино, е неприлично да се разкарвам. Разбрах го в този момент, но твърде голяма ми беше радостта, че този факт да я помрачи. После взех назаем някакви дрехи от един братовчед. Паснаха ми по мярка, а докато ги обличам, мама се смее. Навежда глава, замисля се, а после с усмивка ми казва: „Мама, ако можехме да осъзнаем колко сме нещастни!” – по лицето й е изписано точно обратното на нещастие, но думите й все пак са искрени.

В този миг мама е жива алегория на най-човешкото състояние, паскаловото „щастлив в своето нещастие”.

И това е май най-трогателният и силен миг в цялото изживяване. Надеждата, озарила дом, в който се стели вечния сумрак на тежка безнадеждност.

Много се промени животът - и в личен, и в национален план, оттогава. Участвал съм в много конкурси, много съм и печелил. Но и сега, като пиша: ”За Бога, твори!”, имам поне сто и една причини да го правя.

Не ми е минавало през ума, че мога да спечеля онзи конкурс. Пишеше ми се просто и писах. Участвах заради принципа, че трябва да участвам.

Ако се бях поддал на мисълта „няма смисъл”, нямаше да се случи всичко онова, което и до днес ми е материал и за размисъл, и за усмивка.

  2013-05-06
За книгите и хората  
783. За вдъхновението и апетита

Спомням си щорите – зелени, от онези, които се навиваха на руло, на много места имаха бримки. Високата маса - също я помня добре и изпитвам усещането, че винаги може да вляза в същата стая, макар тя да е останала далеч в детството ми. Столовете - отдавна съм се отърсил от навика да свивам единия си крак и да сядам върху него, но ми се струва, че до вчера съм сядал по този начин. Не помня какво ми е било през деня. Имал ли съм неприятности в училище, изпитвали ли са ме, получил ли съм някоя двойка. Избягал ли съм от час – рядко го правех, но и това ми се е случвало. Боляло ли ме е глава, имаше един период, в който често имах главоболия. Сигурен съм, че съм забравил и част от приятелите си. Истинските не, но и от тях повечето няма да позная, видя ли ги сега. Не е минала година, две, не са и десет, много повече са. Помня обаче чувството преди да седна в онази стая по този начин, преди да отворя тетрадката и да започна да пиша. Просто е за описание, сърбял ме е пръстът. Горната част от лявата страна на средния пръст на дясната ръка. На това място още имам мазол. Получил се е от притискане на химикалката. И сърбежът не изчезваше, докато отново не притисна химикалката, т.е. докато не започна отново да пиша.

Физически съм чувствал, че е имала какво да каже душата ми. Тогава на мен, защото онези ръкописи си останаха единствено за мен.

Минаха години, смених химикалката с пишеща машина. Потроших я от писане. Купих си втора. И нея потроших. Ама ми донесе хонорар и си купих „Правец 16” - истинско съкровище. 20 мегабайта хард диск, който след първите шест хиляди страници се напълни, като погреба навярно четири хиляди от тях. Голям цензур е съдбата, пред нея тролите ряпа да ядат. Към „Правец”-а бях вързал едно още по-голямо чудо на познатата ни през 1995 г. техника – принтер „Бултекст 2000” – малко по-малък от комбайн, но пък малко по-зловещ. Ако намеря някъде такова нещо, ще си го взема като реквизит, че да ме вдъхновява за хорър-трилъри. Тракането му напомняше бойна техника, подкарана към мирен митинг. Решеше ли да не работи, с риск да бъда захапан, подкарвах го с ритник. Понасяше животинката и разбираше от подобни послания.

Но... старост – нерадост - предаде фронта малко след „Правец”-а. Имаше нещо трогателно в смъртта на принтера. Така и така не можеше да се върже към друг компютър, а с този бяха като стара съпружеска двойка. Отиде си единият, последва го другият.

После - друг компютър. Пореден гръмнал диск, с малко по-малко затрити страници. И нов, и нов, и нов.

Много рядко пиша ръкописно. Много повече с две ръце по клавиатура, но припише ли ми се, пак като в детството ме засърбява горната част от лявата страна на средния пръст на дясната ръка – мястото, в което натисках химикалката. И сърбежът ми минава едва след като напиша определеното от сърбежа ми количество.

Чисто физическо усещане на душевно състояние. Така чувствам вдъхновението.

Засърби ли ме, винаги пиша.

Но винаги ли трябва да ме сърби, за да пиша? Отговорът ми е: не.

И ако някой ме попита: „що така”, ще му отговоря с въпрос: „само когато си гладен ли сядаш да ядеш?”

Сядаме на масата не само когато чувстваме глад, но и когато е време за ядене, когато искаме да споделим с някого трапеза или с някоя вкусна хапка се опитваме да преглътнем по-горчивия залък на живота. Сигурно има още ред други причини, но по категорията ми личи, че едва ли съм наясно с всичките.

Каквото е храната за организма, такова и писането за душата на отдалия се на литературно творчество.

Гладът и вдъхновението са важни, много важни. В тях е мъдростта.

Но режимът не е за пренебрегване.

А и казал е народът, че апетитът идва с яденето.

  2013-04-29
За книгите и хората  
780. За Стивън Хънтър, „47 самураи” и една професионална хватка

Да, за професионална хватка ще пиша. При това - от най-добрите, проверена многократно и доказана като действаща. А вие ще кажете коя от две народни поговорки подхожда по-добре за име на хватката - за викащия крадец или за сещащата се снаха.

За последен път видях използването й скоро - в книгата „47 самураи” на Стивън Хънтър. Много неща ще премълча за това произведение. Те са си мое мнение, а свое нека всеки да има. Книгата по много причини си заслужава. И я препоръчвам. Особено на тези, за които четенето на екшън-трилър е приятно забавление. По-подходяща от тази трудно може да се намери, защото наистина е виртуозна в жанра си. Освен това дори в един екшън–трилър моралните послания понякога са много силни, а начинът, по който е показано това - затрогващ като поезия. Така е и в случая. Героите направо пробудиха в мен пламенния юноша, вярващ в доброто, готов да се бори и да поема рискове. А на този юноша - че го е имало в мен, че е бил възпитан от подобни книги, все пак дължа мъжа на честта – доколкото го има в мен. За език - всички пишещи можем да учим – дори големите, дори и далеч по-именити от този майстор в жанра си. Книгата се лее, дори и да не искаш да се съсредоточиш, поглъща те и е по-увлекателна от всеки филм. Четенето на такива книги е тренировка за езика на всеки автор, за да бъде четен утре по същия начин и той, за да увлича най-малко толкова. Не погледнах часовника, но това май бяха едни от най-приятно прекараните ми два часа и половина. Е, поклонник на японската култура може и да остане разочарован. Катана не е дълъг, а къс меч и така нататък, но това са не особено важни подробности. Стивън Хънтър определено не е и Артър Хейли, Томас Харис, Майкъл Грубер – все майстори на трилъра, в които фактологическа неточност е изключена. Казах, че много неща ще премълча.

Едно нещо обаче ме накара да напиша колонката. Има момент, в който авторът чрез главния герой разсъждава: „За няколко дена можеш да овладееш меча само на филми като онзи с Том Круз”. Няма за кой друг филм да става въпрос, освен за „Последният самурай” – произведение с далеч по-висока претенция за авторово послание, а и в други неща превъзхождащо този - казах вече - заслужаващ си роман.

Точно на това място леко раздразнен се спрях, а раздразнението ми скоро се смени с възхита. Защото „закачката”, „авторовото смигване” в случая бяха и виртуозно изпълнена художествена хватка. Няколко страници по-късно героят ще овладее точно толкова бързо кендото, колкото и Том Круз в „Последният самурай”.

Как звучи като: „Крадецът вика: дръжте крадеца.”!. Това го има в доста книги, а и във филми. Правило ми е впечатление още от юношеството. Героите на Агата Кристи често казват: „това е като в криминален роман”, а ако трябва да сме критични или най-малко точни, не можем да отречем, че именно кримките на тази безспорна майсторка са възможни само на книга. Какво целят авторите, пишейки подобни редове? Да кажат: „аз не съм от тези, защото соча с пръст тези.”?

Ако беше така, щеше да е смехотворно. След подобни кратки колкото смигване разсъждения по-лесно приемаш нещата, „невъзможното” не ти звучи неубедително, а обратното. Защото авторът вече ти е казал: „Такива неща не стават в живота и го знам много добре, ти в момента държиш книга.” Не се е опитал да те подведе, напротив - влязъл е в диалог с теб и ти е напомнил, че това е за забавление, или - най-малко, има и други цели освен пълен реализъм.

Споменавайки друг автор и произведение, все едно прави намек от типа: „Казвам ти, дъще, сещай се, снахо.” Или: „Толкова бързо може да се овладее меча само във филми като онзи с Том Круз или... (усмивка)... не се ли сещате, в книга като онази на Стивън Хънтър.”

Писах две поговорки - две идеи, с които може да се прилага тази хватка. Ако я прилагате, помислете с коя идея ще е. Ако е с първата – жалко е. И най-вероятно ще е скорошен провал. Само троловете в интернет и някои наши пишман интелектуалци посочват пошлото тук и там, за да минават за „високостойностни”, а да се държат толкова пошло, че и по-пошло от пошлото. В световната литература подобен номер не може да мине.

Ако обаче е с втората идея, това най-малко може да подобри произведението ви, а е и добре за отношенията ви с читателя и показва здрав разум.

Тъй че - използвайте я само когато трябва, и само с разум... И душа.

  2013-04-22
За книгите и хората  
777. За надеждата в жанровете на безнадеждността

В миналата колонка стана дума за една от техниките за използване на сънищата за вдъхновение. Днес, без да използвам тази техника, съм вдъхновен от сън.

Преди по-малко от два часа бях в затвора. Сега не знам за какво престъпление, но в съня си знаех и наистина го бях извършил.

Сънувал съм кошмарни затвори и друг път. И в този си сън си припомнях, че съм сънувал кошмарни затвори и преценявах, че няма общо с тях, даже сравнен с тях, този си е детска градина. Не го делях със зверове, приличащи повече на демони, отколкото на хора. Не беше мрачна крепостна тъмница. Не стъпвах в мръсотия от всевъзможни лепкави субстанции – човешки, химични и радиоактивни отпадъци.

Изпитвах съвсем малка боязън, че някои от хората, с които съм сега, ще си тръгнат и ще дойдат други, с които няма да се разбирам като с тях. Съвсем нормални опасения, такива, каквито си има във всяка социална клетка, не само в затворите.

Сега ми хрумва, че всяка социална клетка си е малко или много затвор.

Но като цяло сънят не беше страшен, а тъжен.

Съзнавах, че три години ще остана тук. Като изляза, ще съм пропуснал много възможности. Нямаше никаква вероятност да ми се размине. Би могло да стане с някой, който би платил гаранцията – според законите на съня ми. С подобни средства не разполагах и това, което ми оставаше, беше да понеса присъдата.

Съкилийниците ми - „душици”. Груби душици – персонажи от реалността ни (за жалост). Не лоши, но прости хора. Е, значително по-богати духовно от повечето, с които съм споделял казармата или някои форуми, но значително по-бедни от повечето в лудницата (и там съм бил преди много години). Тоест: „златната част” на българската средна статистика от някои по-западнали квартали, градове, селца. Трудно е да се определи дали са българи, роми, латиноси от някой американски сериал, тоест - много познато поведение и визия.

Не са опасни. По някакъв начин съм си спечелил уважение до толкова, че да не бъда закачан и да не ми бъде упражнявано насилие. Което в съня си отчитам като обнадеждаващ и много приятен факт.

Има обаче нещо много, много тежко в цялата тази реалност. Пак ще повторя: тъжно, не и страшно. Много тъжно. Толкова тъжно, че ме отчайва. А отчаянието е почти толкова мъчително, колкото страховете ми от истински кошмари, свързани със затвори.

Разбирам, че през тези три години нито ще прочета книга, нито ще напиша ред.

Защото това не е обикновен затвор. Това е затвор в свят, в който подобни неща не съществуват. Това е затвор на такава България, в каквато се боя, че ще се превърне нашата някой ден – ако продължават да се сменят библиофоб след библиофоб сред дърпащите икономически и политически конците на марионетното ни общество.

В този затвор не съществуват като понятия книги и писане.

Сега само бих минал за луд, за какъвто съм свикнал да минавам.

В онази реалност просто беше изключено да ме има. И все пак се намирах в нея.

И това ако не е мъчение...

Когато се събудих, знаете какво е след такива сънища. Много доволен се почувствах от живота си. Много ми е ведро и сега.

И точно за това чувство най-много ми се говори. Хубаво е като се изпитва. Не само защото е приятно, а и защото в това чувство най-добре се преосмислят ценностите на реалността и щастието в нея. Което не бива да губим.

Това чувство се опитвам да създавам в сюжетите си, в които изглежда, че няма надежда. В някои трилъри, хоръри и антиутопии.

Безнадеждността свършва с изчитането, с художествената измислица, за да открием надежда в живота.

Този сън си беше типичната антуотипия.

Надявам се, не и пророческа. Защото затворът беше България.

  2013-04-15
За книгите и хората  
774. Една много ефикасна хватка за вдъхновение

Сега ще ви кажа една хватка за вдъхновение със стопроцентов ефект. Изключително лесна е за изпълнение, не изисква средства, нито скъпи материали. Няма и вредни последици и не крие рискове - най-широко разпространеният допинг в литературата, а и в изкуството изобщо.

Длъжен съм да предупредя, че не е оригинална. Същата се предлагала сред първите уроци по бяла магия. Абсолютно сериозен съм.

Още преди да съм попадал на онзи материал, съм я използвал. Така че не съм я научил оттам, но като прочетох за нея, разбрах, че не съм единственият, който я знае и най-вероятно е широко разпространена, но и премълчавана - поради причини, над които дълго можем да разсъждаваме. И който има вдъхновение за това, нека го направи.

За разлика от колегата, който съм чел да пише за нея, не я приемам като урок по магия – ни бяла, ни черна, ни резедава или розова.

Не е изобщо правене на магия, освен ако не погледнем на изкуството като магия.

И така: първо си купете тетрадка, ако нямате свободна. За предпочитане е наистина да е нова и до този момент да не е писано нищо на нея. За предпочитане е, понеже, ако този ритуал предизвика интерес у вас, най-вероятно причината за това е, че имате нужда от промяна, от някакво начало. Никакъв друг смисъл няма това тетрадката да е нова.

По-важно е да има достатъчно бели листове.

Сложете я до леглото си. Колкото може по-близо и на място, което за вас е свързано с позитивни лични настроения. Например шкафчето или раклата, столчето или каквото и да е там, на което държите книгата, която четете преди заспиване, или която не ви оставя някои нощи да заспите.

Нека до тетрадката да има поне пет-шест химикала, иначе е много вероятно някой да ви свърши или да ви откаже точно когато има най-много за писане, а реакцията ви в такива моменти, ако бъде заснета, с положителност няма да се получи клип, който с удоволствие бихте качили във фейсбук.

Като отворите очи, записвайте си какво сте сънували. Дори да не ви идват думите. Не се мъчете да е разбираемо. Трудно се пише сън. Наредете просто няколко думи, които да ви напомнят какво сте сънували. Дневникът не е за никой друг, само за вас. Ако е кошмарен, свързан с отвращаващи ви еротични сцени и изобщо неща, които не биха ви минали през ума, направете си някой код. Букви, които само за вас да означават нещо и никой друг да не ги разбира. Не е чак толкова трудно. Но не пропускайте да отбележите и тези елементи. Не се стремете дневникът да е воден художествено. Напротив: избягвайте го - нямате време да осмисляте съня си, при опит да го направите ще забравите същественото или съвсем ще го замажете.

Не си ли спомняте съня, напишете: „Не сънувах нищо!” и датата. Ако все още сте под влияние на съня, дори да не помните самия сън, напишете как се чувствате. Датата – непременно.

До месец резултатите са гарантирани. Ще имате идеи, за каквито не сте предполагали, че могат да ви осенят, или най-малко дотолкова да ви впечатлят, че да ви накарат да пишете за тях.

Тези идеи няма да имат нищо общо с каквото и да е от сънищата ви. Вероятно ще са си идеи от самото ви ежедневие. Ритуалът само ще ви е настроил за различен подход към възприемане на преживяването.

Иначе от самите сънища е малко вероятно да излезе творба. От сънища трудно се пише. И най-много да направите така, че да спрете да сънувате. На мен ми се е случвало. Писал съм го, така се излекувах от кошмарите, които ми се присънваха на млади години. „Излекувах” не е най-подходящата дума, понеже ме е яд.

Но както писах вече, сънят в случая не е материалът на вдъхновението, а инструментът, с който ще се настроите да откривате материал за вдъхновение в бодро състояние.

И още нещо, което трябва да подчертая. Това не е хватка за писане, а хватка за вдъхновение.

Писането вече е далеч по-сложно. И няма смисъл да повтарям нещо, което би трябвало всички да знаем: за него трябва да първо място много четене, после - яка гърбина. Останалото си идва само, ако... е рекъл Господ.

  2013-04-08
За книгите и хората  
771. Седемте гряха на Изкуството

Изкуството си е греховно - ако не е, не би било изкуство. Дори Господ да ти диктува на ухо стихове, ръката ти е твърде порочна, за да изпише Словото, а ако сърцето ти не се бунтува срещу чистотата Му, то това не е човешко сърце и не би могло да прави изкуство. И дори в небесната хармония на Бах - сигурен съм - има поне малко дявол, иначе не бихме я разбрали, дори не бихме я чули. А по-свято творчество от това на Бах, струва ми се, че няма. Или ако има, аз не знам нищо за него. По-свято от неговото може да бъде само детско стихче или акварел на първокласник в блок за рисуване, преди да е паднала бомбата на умиротворителя върху класната стая на автора, или ако го е блъснала кола - твърде честа история у нас - на излизане от училище. Но като изключим тези невръстни творци, изкуството на всички други е греховно.

И не грехът е най-страшното в изкуството, но все пак: има ли смъртни грехове в изкуството? В последните две седмици мислих много по темата. В последните тридесет и осем години – откакто чета до сега – съм трупал впечатления. Вършил съм глупости, подведен от книги, вярвал съм в нещата, които са ми внушавали, а животът ги е оборвал и съм страдал. Подведен от книги, съм се влюбвал в идеи, а те са се оказвали утопии. Красотата ме е хипнотизирала до там, че често ме е настройвала да мразя, дори съм бил готов да убия. Накрая, може би най-лошото: натрупах ценности, с които не мога вече да се разделя, късно ми е, сраснали са се с мен и откъсването им ще е най-малко болезнено, а може би дори ще ме убие. Едни такива ми ти добродетели и принципи, естетически и морални казуси, които биха били истинско богатство. Но в съвременна България не означават нищо и когато не ме правят за смях, ми натежават и правят живота ми достатъчно горчив. Изобщо, често са ме подвеждали книгите. Но като се замисля, те само са ме изкушавали към онова, което си е било в мен, вадили са го навън. И ако не бяха го сторили, не само нямаше да се познавам толкова добре, колкото се познавам, а и щеше да ми е ужасно скучно със себе си. С всичките си грешки и илюзии, към които ме изкусиха, независимо от цената, която съм платил, че ги имам, се чувствам по-пълноценен. И не съм в състояние да нарека изкушенията – смъртни грехове.

Първият смъртен грях в изкуството, за който се сетих, без много да му мисля, е Тесногръдието.

Това е грях, който със сигурност погубва изкуството, който ограничава творческите помисли. Който задушава - я с партийна идеология, я с религиозен фанатизъм, я с еснафски мироглед, онова истинското и живото, което расте и се превръща в радост за очи, разуми и сърца.

Веднага след тесногръдието, според мен, е Малодушието. Ако си достатъчно малодушен пред критика на тесногръд човек, ставаш съучастник в твоето собствено самоубийство. Дори само да слушаш тесногръд човек, вече си малодушен, сгрешил си - и много силни личности не са устоявали.

Дотук беше лесно, оттук-нататък ми трябваше доста време да помисля и да реша поне за себе си:

Tрети смъртен грях в изкуството - самоцелното елитаризиране. Стремежът на някои да създадат високи стойности често стига до абсурд. Сами искат да бъдат разбирани от малко хора. От тези, които са елит според техните виждания. Претенциите им са до небесата, а състоянието им напомня високомерие и суета. Но не това е най-лошото. Най-лошото е, че губят в този маскарад от изразни средства естеството на онзи импулс, който е бил в състояние да затрогне. Остава им само превзетостта и самомнението, с което се набеждават в елитарност.

Четвърти смъртен грях – почти обратното - самоцелното профанизиране. То си е другата страна на същата монета. Когато творбата си иска профанството, не е добре да й се отнема. Грубият език, псувните, будещите неособено естетични чувства герои. Такъв е животът, естество е. А това би могло да е очарованието на творбата. Не мисля, че профанизирането е грях. Но самоцелното профанизиране е смъртен грях. Защото някои го правят, за да оригиналничат, други защото е модерно, а това често погубва.

Пети смъртен грях - Апатията. Не ти носи пари, създава ти семейни неприятности, в махалата и особено в любимия ти форум в интернет те имат за безотговорен нещастник и се гаврят с теб. Разбира се, те го правят за твое добро или поне така твърдят, че чак си и вярват. Писнало ти е, а какви цели имаше някога, какви идеи... И позволяваш на чувството да те обземе, докато накрая пламъкът до там затихне, че ти се струва угаснал. Това е душевно самоубийство и лудниците са пълни с хора на изкуството, чиито психически заболявания са се проявили едва след като са спрели да правят това, което са обичали.

Шести смъртен грях - Безразличието. Не можеш да създадеш нещо, ако го няма чувството, започнеш ли да го мъчиш – изкривяваш го.

Седми смъртен грях - Кражбата. Мисълта е на Салвадор Дали, а Бил Гейтс и Стив Джобс много са си я обичали: „Талантите имитират, гениите крадат”.

Тримата за себе си може и да са прави.

Когато цял свят те признае за гений, може да се намери оправдание за това, че крадеш. Но ако не те е признал цял свят за гений, освен смъртен грях, кражбата в изкуството си е и най-долно престъпление.

  2013-04-01
За книгите и хората  
769. За прибързаната реакция и Ланголиерите, които гонят бавните

Започна добре, даже струва ми се по-добре от всички останали, после...имах чувството, че това не е Стивън Кинг. Просто още не го познавах достатъчно добре, но се заблуждавах, че го познавам. Бях прочел вече „Мъртвата зона", „Мизъри", „Живата факла" и сборника разкази „Нощна смяна" - един от разказите го бях чел години по-рано в периодиката „Аз съм вратата" и ми се е случвало след това да бъда разтърсван от магията на тръпките му. Тогава бях на двадесет и една. Изградил си бях някаква представа за Стивън Кинг, без да съм наясно колко колосално е творчеството му. И колко учудващо разнообразен характер може да прояви Онзи Дъх от най-тайните кътчета на съзнанието ни или Онзи Дух от отвъдното, който вдъхновява белетристиката на ужаса.

Вероятно доста забързано съм преминал пътя от книжарницата до дома, това не помня. Вероятно нетърпеливо са треперели ръцете ми, преди да се успокоя, да се изтегна на любимото си кресло, да разгърна първия том на „Четири след полунощ" и да зачета първия роман от него - „Ланголиерите", това също не помня.

Помня обаче какво беше след часове - не исках да повярвам, че съм прочел книга от Стивън Кинг. Чудех се какво му е станало. Приемах го за лична подигравка към мен. Като се изключи невъобразимото въображение, проявено в началото, ледените тръпки на абсурдно мистичната атмосфера в самолет, който изведнъж се оказва без по-голямата част от летящите в него, без да е кацал никъде, нататък... - така ми се струваше (но грешах) - нищо, нищо особено. В един момент ме увлякоха размислите му за времето, а в тях не беше Кралят на Сумрачните владения, намиращи се из граничните територии на Рационалното. Освен това, като че ли не ги разкриваше в свой маниер, сякаш просто запълваше. Като че ли отчаяно се опитваше да крепи с незавършени фантастични теории - научни и мистични, разпадащия се сюжет. И се усещаше нещо като шега, нещо като хумор, който не добре разбирах.

На следващия ден се срещам в кръчма с една приятелка. Тогава преподаваше немски в една от гимназиите, сега... не знам, изгубил съм й дирите. Надявам се да не е в България и там където е, да е оценен интелекта й и да има по-добри възможности за развитие, отколкото би имала у нас. С нея, освен общите приятели и купонджийството, ни свързваше и почти маниакалната любов към книгите. Също като мен, и тя вече беше прочела „Ланголиерите", а впечатлението й - същото като моето:

„Някаква шега си е направил."

За да запомня толкова години - повече от двадесет, този незначителен разговор, вероятно обилно поливан с бира или водка, или с водка с бира (това вече не помня), то значи, че наистина съм бил много впечатлен и объркан.

Мина известно време и по странно съвпадение в същата кръчма разбирам от Канибалките - две големи сладурани, че има филм „Ланголиерите", че го има даже във видеотеката, а това ми е достатъчно. Вместо компанията им, по-късно вечерта предпочитам да си гледам филм сам. Тридесет секунди след като разбрах от тях за филма, сам се учудих на това, което им казах, а бях искрен. Половин минута ми беше достатъчна да си представя картини от филма и да усетя въздействието им.

Какво се беше случило? Книгата беше работила тези две или три години в мен. Живял бях в атмосферата й, без да се замисля. Уж не беше ми харесала, а то...

Не се излъгах. Видях същите картини като тези, които си представях. Имаше някаква размяна в персонажите, но иначе между книгата и филма нямаше големи разлики. Само че във филма не можеха да се предадат така добре онези размисли, които, когато я четях, също уж не ми допаднаха, а сега вече ги възприемах като част от спомен, изживян със скъп приятел. Спомен, с който не съм същия. Във филма няма и как да се покажат страховитите ланголиери. Специалните ефекти не са способни на това, което могат някои страни на въображението ни. Екранизираните ланголиери бяха смешни.

Аз пък и до днес, когато съм пред проект, който изисква от мен сериозност, концентрация и писане, карам хората около мен да ми напомнят за „ланголиерите, които се хранят с мързеливи дечица" или да ми казват: „пиши, че ланголиерите идат".

Неусетно е ставала в мен промяната и от първоначално отхвърляне на романа съм се влюбил като дете в него.

А това не е първата, едва ли и ще е последната книга, която в началото не е отговорила на очакванията ми, а първите ми осъзнати впечатления от нея са били изключително погрешни. Тази колонка можех да напиша, използвайки за пример десетки други. Но Стивън Кинг е много популярен и мисля, че е най-подходящ за случая.

Исках да пиша за първите впечатления, от които често няма по-точни. Но също тъй често и подвеждат.

Ясно е, че има много четива, за които не сме подготвени, които разбираме по-късно. Но има случаи, в които не липсата на подготовка е причината - влияе и настроение, и очакване, а и... Както понякога ни се яде солено, и сладкото не ни иде добре, и обратно: яде ни се сладко и соленото не ни иде добре, така и с книгите: чете ни се нещо друго, не че това, което четем е лошо - то може и да е по-добро, но...

Не че може да се сравни четенето с яденето, но пък и в двата случая има апетит. Понякога и вълчи.

Това, което написах, не е Теорията на относителността (меко казано). За нищо ново или необикновено не стана дума, просто за нещо, познато вероятно на всеки един, който чете тук.

И все пак заслужава си да се напомни, защото прекарваме доста време в интернет.

Публикува се много. Четем публикациите. За някои автори нямаме никакви впечатления. А интернет поощрява всяка скорост. Често се реагира прибързано, взима се отношение, преди впечатленията да са улегнали.

Винаги е възможна грешка при прибързана оценка. А време има - няма да те догонят ланголиерите.

И ако за крал от ранга на Кинг или който и да е автор, получил световно признание, това не може да навреди, то за някои от нас последиците могат да бъдат неприятни (меко, много меко казано).

  2013-03-25
За книгите и хората  
767. Резюмето - приятел и враг

Заприличал съм на предприятие от времето на развития социализъм. То шега, шега, но не съвсем. За петилетки напред си имам план, който ща - не ща, ще изпълня. Няма да ми даде душа да спра. Спра ли, ще ме мъчи, ще ме блокира, ще се бъгвам и творчески, и житейски. Както си говоря с някого, ще се отнасям и ще се рея в космоса, възможно е да ставам раздразнителен, избухлив и да потъвам бавно, бавно, а може и малко по-бързо, в лепкавото блато на състояние, което е модерно да се нарича депресия (макар да има малко общо с медицинския термин и е по-скоро симптом на страховитото заболяване, отколкото заболяване, но да се придържаме към популярния, а не към научния речник, че да бъдем разбрани от другите дори когато ни е трудно да бъдем разбрани и от себе си). Трудно е човек да се откаже от поставена цел, в която вижда реализирано най-доброто от себе си. Но наедно с това, ако целта е толкова далечна във времето, най-вероятно е човек да се развие. И е естествено да се развие. Тогава целта вече не е най-доброто от него, защото в него вече има и по-добро. Да се откаже от нея? Не, това ще бъде жалко. Да се отклони и да тръгне към нещо по-добро, което е встрани от нея? Не, тогава то също ще го заблуди. Той ще тръгне към него, както преди е тръгнал към предишната цел, по пътя ще се осъзнае - по-развит, виждащ на друг хоризонт нещо още по-добро и ще се отклони отново. Към поредното по-добро. По поредната пътека. И изминавайки известно разстояние по нея, пак ще се отклони към още по-доброто. Отново и отново ще го прави, докато стигне... До никъде.

Единственото, което може да опази стойността на стремежите, е дисциплината. Постоянно е провокирана от изкушенията, а без изкушенията животът е не само скучен, но и лишен от развитие. Но поддаваме ли се винаги на изкушенията, те ще изгубят силата си и преди да се лишим от стойността на целта, която са ни пречили да постигнем, ще се лишим от нещо по-красиво в живота: от сладостта им. За това хубаво е да бъдем умерени в поддаването си на тях. И поне от време на време да пренебрегваме желанието, което пробуждат. Да следваме предначертаната линия, дори когато ни се струва излишно.

А тази сутрин усещам, че им се поддавам, преди да съм направил крачка към тъй близката си цел, каквато виждам изпълнена - като написване на колонката. Заговарям се за други неща, а не за това, което имах да кажа. Исках да споделя малко опит за рутината, за вдъхновението.

За петилетките никак не преувеличих. По тетрадките около мен имам резюмета за десет романа. А щом имам резюме, наясно съм вече, че е достатъчна само упоритост и време, за да бъде написан романът. Още по-кратко: достатъчна е рутината. А тъй като рутината се развива неусетно с всеки следващ ден, с всеки следващ ден става все по-лесно и по-лесно приближаването.

Тоест, напише ли се резюмето, романът е почти готов. Рисковете по пътя стават малко. Минимална е възможността да залитнеш сюжетно. Любопитството да те поведе по първа, втора, трета, четвърта и така нататък пътеки в лабиринта. Собственото ти духовно и житейско развитие да си направят лоша шега с теб като изведнъж ти се стори, че пътеката, по която си тръгнал, е погрешна. Темата, дори да престане временно да те вълнува, има ги записани мислите, които са те вълнували някога и те те придържат в основните линии, по които движиш ли се, стигаш до завършека. Опазваш и вдъхновението, а вдъхновението често, много често, колкото и силно да е, е много нетрайно.

Когато имаш време, сядаш, поглеждаш листовете, прочиташ следващата точка и я разработваш. Дори преди сядането да не ти е било никак до писане, дори да си мислил за съвсем други неща, което е естествено за този живот, малко време ти трябва да се

концентрираш, да си припомниш и да извадиш от себе си вече „отлежалото вдъхновение". При това не е никак сложно състояние, не е постижимо само за творци от висок клас. Напротив: във всяка елитна гимназия се случва да ти дадат определено време да разработиш есе по дадена тема. И това, което правят учениците в случая, е сходно и в никой случай по-леко от това, което трябва да направи авторът, разработвайки романа по свое резюме.

Как се пише резюме? Не знам как е изобщо. Лично на мен ми помогна ежедневното писане на разкази преди години. Оказа се незаменима тренировка на усета за сюжет и умението да го изваждам - независимо от ситуацията и за толкова време, с колкото разполагам. Често съм имал не повече от час сутрин преди да тръгна на работа, за да мятам чували с фуражни смески или да наливам тротоарни плочки. Час свещен, само за мен, посветен на състоянието на духа, в който съм се мъчил да опазя човешкото. Час, който никога повече няма да ми се даде и не бива да изгубя. Час, в който ми е разрешено да си поживея интересно. Било е и нещо като фитнес, но не за тялото.

От късата форма към дългата. След като бях усвоил до механично изпълнение основното в късата форма, същото приложих и при по-дългата.

Резюмето на „Убийство в социалната мрежа" написах в двата влака, които смених на връщане от Асеновград до Плевен след едно гостуване при майка и брат ми. Защо ми трябваше? Ами брат ми се беше загледал във филм от поредица по романите на Агата Кристи и ме попита няма ли да напиша нещо такова за такива като него. Е, нямаше как да призная, че не мога, и казах, че ще напиша криминале. И ми трябваше само лошата връзка в интернет, едно надничане в блог.бг. за да прочета обичайното хленчене и перчене на неколцина, които се вземат за неформални лидери и подлагат на тормоз останалите блогъри с агресивните си, доста ограничени критерии за качество. Дългогодишни образи, научил ги е цял интернет. Представих си ситуацията като криминален сюжет, то не е изключено и да се превърне в такъв, много е вероятно даже. И като седнах в единия влак, после и в другия, разработих сюжета така, както пишех разказ. Само сюжет, без изразните средства (тях по-нататък). Незавършени изречения тук-там, точки като в ученически урок на други места. А оттук - нататък: точно две седмици работа. И ако се сторят на някого малко, пак ще напомня за колко се пише ученическо есе. Всичко си го е имало в мен, било е готово, трябвало е само да бъде добре организирано и после... работа.

Някои би рекъл: „С писане на ученическо есе ли сравняваш писането на романа?"

Не, но нека си кажа: сред ученическите есета има немалко шедьоври. Сигурен съм, че за последните двадесет години повече са литературните шедьоври сред тях, отколкото сред романите в българската литература. Но по-важното - все пак авторът, пишещ роман, е по-малко ограничен от ученика откъм време (обикновено) и не му се налага да работи на прима виста (обикновено) - та, за разлика от ученика, има възможност да преработва (обикновено). И най-важното: би следвало един автор на романи да е малко по-опитен и да работи с думи малко по-добре от средностатистически ученик.

Разбира се, че не може да се сравни писането на роман с писането на ученическо есе. Но ако има нещо общо, то е това, че и в двата случая са немислими мислите: „сега не мога да пиша", „не се пише винаги", „не ми се пише това", „нямам вдъхновение по темата".

По подобен начин беше и с „Български кървав кючек". Разполагах с информация за доста престъпления. С такава, каквато няма форма да бъде писана във вестника, а и ако бъде извадена, би било аналог да се публикуват снимки от учебник по съдебна медицина. Подробности за писани неща, но доста разтърсващи подробности. Дойде ми музата да го направя като заложнически трилър. На нещо, което не се е случвало, но е много, много вероятно да се случи и ако нещата продължават така, в един момент ще се

случи. Не ми е мирна главата, докато не разработя сюжета. Една събота и неделя се въртя от стол на стол, от леглото на фотьойла, от канапето... на пейката вън, с тетрадката в ръка и драскам, драскам, драскам забързано. Резюмето. Получи се и този път. После по време на пълнежа идват и още моменти. С изясняването на психологическите образи, с рисунъка на обстановката изникват и още сюжетни линии, но те не могат да ме отклонят, защото основното е пред очите ми.

Тъй стигнах и до „Ням свят" - някой ден ще споделя интересни неща и за него, а докато завърша „Ням свят", вече имах резюме за „Ням свят - 2" , преди да съм започнал работата по него, вече знаех какви ще са трета, четвърта и пета книга, а докато завърша петте - то стана преди месеци, вече имах за още седем. Ще ги завърша в настоящата „петилетка". Достатъчно ми е да съм жив и здрав, и без много социални сътресения, че в родината ни днес... Да не му мисля за това.

Само че сега спрях да работя по сагата „Ням свят". Не че съм недоволен. Напротив: погълна ме. А защо?

До този момент говорих за резюмето като за приятел, а и за рутината като за приятел, но имат си и тъмната страна.

Знам много добре, че следвам ли схемата, ще я разработвам далеч по-добре, а и не е безинтересно. В запълването на сюжета има не по-малко интересни приключения от колкото при създаването му. Празнотите едновременно дразнят и привличат, всяка вдъхновява.

Но все пак, колкото и приятно да е да се работи по резюме, знаеш, че при всички случаи е в кърпа вързан успешният край на начинанието.

Нужна ми е малко несигурност - не за да разбия схемата, а да разработя и нещо ново по нея.

А и никога няма да забравя, че най-голямо удоволствие ми беше написването на „Бъг във времето". За него така и не успях да напиша резюме. При опит да го направя все започвах да пиша на ръка следваща и следваща глава. Просто не се получаваше. Успявах да напиша по някоя бележка какво ще е напред, но не и да си представя как ще изглежда романът завършен и какво още очаква героя ми.

Когато разбрах какъв ще е финалът, първо се изненадах, понеже виждах, че с десетки детайли съм го предизвестил, без да съм си представял какъв ще е. Просто „изщрака" като механизъм, поставен на мястото си. После... ревнах.

Някои луди сами си правят смях и се хилят. Аз, в случая - на другата крайност. Сам си правя затрогващо и си плача. Имах поне две причини. Най-после се виждаше краят на няколко месеца много трескаво писане и разработване на много хубави идеи, които можеха да отидат по дяволите. Дадох си сметка - несигурен съм бил, но не съм си го признавал, докато стигнах до този момент. И втората: самата свобода на героя, плюс сюжетната условност, ме отведоха там, където съм имал нужда да бъда отведен. За да получа сам опрощението си, както и странния ми герой.

Наслада и духовен катарзис наведнъж. Но до последно нямаше как да е сигурно, че ще ги получа. Навярно изживяват същото винаги всички автори, които работят без резюме. Несравнимо приключение.

И двата начина си имат своите преимущества и своите слабости. Лично за мен сега предизвикателството е да се науча да работя и по двата начина еднакво свободно.

Това, мисля, ще допринесе за развитието ми. Но да видим...

  2013-03-18
За книгите и хората  
764. Може би, навсякъде и винаги

По-миналата седмица ме пипна някакъв грип. Имах температура от малко под тридесет и осем до малко над тридесет и осем. При това почти през целия ден. Легнех ли, изпадах в едно странно състояние. Би било много неприятно, не и на мен. Диаболично бих го нарекъл, но неприятно - с много, много уговорки.

Не беше точно сън, защото различавах откъде започва съновидението. Но не бях и буден. Знаех къде се намира тялото ми, но се реех другаде някъде. На много различни места. Контролирах съня. До известна степен. Не ми е за първи път.

Можех да отворя очи когато си поискам, но предпочитах унеса.

На моменти всичко танцуваше под мен и около мен. Нямах ориентири, физическите закони изглеждаха изгубили сила и далечното им влияние би трябвало да е мъчение. Такова клатушкане би могло да ми доведе гадене. Но така съм си представял безтегловността, докато, разтворил поредния научно-фантастичен роман, съм бленувал за космоса. Грипният вирус ме допусна гратис до усещания, които, за да изпитам, би трябвало да съм им посветил живота си, а и да имам повече от невероятен късмет, плюс излишни двадесет милиона долара, колкото струва засега един излет за космическите туристи.

Разбира се, сам по себе си грипният вирус не би могъл да ме изпрати там, той ми беше само горивото, а модулът си конструирах сам, с напътствията и помощта на Артър Кларк, Азимов, Станислав Лем, Клифърд Саймък, Иван Ефремов, при това още в ранно юношество. Оттогава до сега трябваше само да го поддържам и модернизирам.

В това състояние си бях, когато през главата ми мина мисълта:

„За един приключението е болест, за други дори болестите са приключения."

Но космосът не ми се стори достатъчен и позволих на виденията ми да ме отнесат по-далече. Преминах през следваща врата. Осъзнавах ясно състоянието си, сега ми приличаше на творчески акт. Същото усещане имам, когато пиша и писането ми върви. Отпуснал съм юздите на някакво яздитно животно, понякога крилато, и то ме води в реалности, за които не съм и подозирал, че съществуват. Мога обаче да спра това усещане, когато си поискам, че да не ме отнесе твърде далече и да не изгубя разум.

И така ми хрумна, че пиша книга. Без букви, без думи. Публикувам се в сайт в двадесет и четвърти век. Намерен е начинът да се споделят подобни видения, това е новото изкуство, новият роман и някой пак ме чете.

Споделям безтегловност и реене. След малко имаше и хладни тръпки. Все пак с висока температура бях. А тръпките приличаха на ощипвания и на неособено болезнено откъсване на плът от плътта ми. Какво ставаше с парчетата? Отлитаха. Не, не се превръщаха в гарвани, както това се случи някога с един мой герой. Превръщаха се в книги. Вместо с криле, махаха с листа и отлитаха.

Далеч, някъде назад, зад мен. Назад във времето. Белееха се в сумрака, ставаха все по-малки и изчезваха.

Отворих очи. Крайно време беше да се събудя.

Ако е възможно изобщо да се събудя от това видение. Защото това видение обобщава живота ми.

Аз не остарявам. Превръщам с годините клетките си в книги.

До един момент хвъркатите създания са в мен, а аз съм просто една пита с яйца. Помагам им да се разпука черупката им и да отлетят. Направят ли го, те вече не ми принадлежат. В тях съм, но те не са мои.

Имат свой живот, своя съдба, която не мога да контролирам - като сънищата си. Търсят своето място в света. Своето място, на което да свият гнездо.

А то е нечие сърце или нечии разум.

По същия начин, както книгите на гореизброените велики автори някога свиха гнездата си в моето сърце и моя разум, за да ме научат да си правя космически модули и да използвам грипния вирус като негово гориво.

Да, това е просто един трескав сън. И все пак това е по-истинската ми реалност. По-ценно е да полетят тези, крилатите, отколкото всичко, което може да получи това ми тяло. По-важно е къде ще кацнат и ще свият ли гнездо, отколкото това как живея.

И не само с мен е така, а и с много пишещи. Днес и у нас, а и не само днес, и не само у нас. Всъщност, може би навсякъде и винаги.

  2013-03-11
За книгите и хората  
760. За тъй наречения „непретенциозен читател", българската литература и четенето в България

Едва ли има пишещ или непишещ в България, а може би и в цял свят, четящ или не в България, а може би в цял свят или най-малко в Европа, Америка, по-цивилизованата част на Азия и Австралия, който да не е чувал, че „за деца се пише като за възрастни, само че по-хубаво". Все пак - повтаряме си го. И трябва да си го повтаряме. Защото е мъдро, защото е даже жизнено важно. Любовта към четенето обикновено започва рано. А тя е фактор за характера и развитието на личността. Основен фактор. Авангард сред факторите. И безсилната да предизвика подобна любов книга осакатява личността.

Хубаво е да се добави, че възрастният може да бъде измамен, не и детето. Поне що се отнася до случая. Ако на един възрастен е внушено, че някое четиво е добро или най-малко полезно, ще се заинати, колкото и скучно и досадно да му е, ще дочете книгата.

Ако няма стойност в четивото, даже ще си измисли. Ще открие нещо за себе си, дори авторът да си няма понятие, че човек може да мисли за нещо подобно. Така доста постни четива, набедени за гениални, могат наистина да изпълнят мисията на гениални. Творческият прочит в случая е важен, не и писането. За възрастен читател с развито въображение почти няма скучна книга. Пример: сега се забавлявам с книга за световния шпионаж, издание на партийния печат от края на четиридесетте години на миналия век - абсолютна пропаганда и нищо повече. Опровергана отдавна информация. Зле замаскиран политически патос - при това толкова слаб и като поезия, че би трябвало да дразни. Познати фрази, които впоследствие са се превръщали в клишета, които всички, поживели малко в тоталитарните времена, помним като кошмар, че ни ги бяха тъпкали в главите. Да, но чета тази отдавна изгубила всякакви стойности книга като... антиутопия. Малко въображение - и се получава. Представям си, че този свят е верен. Че все още съм там, във времето, и нещата са точно така, както са предадени, а не така, както всички вече знаем, че са. Това вече е различна реалност. Оттук - нататък, макар и само читател, малко започвам да си приличам на герой от бъдещето, попаднал случайно в този свят.

 

Изобщо, колкото възрастен и развит е един читател, толкова по-лесно може да открие в една книга това, което иска, дори него да го няма. В случая описах един съвсем съзнателен процес, но това е изключение. Обикновено го правим несъзнателно, имаме си такива механизми. Точно за да не им се поддавам, защото утре или ако не утре, в други ден, ще ми се наложи да напиша ревю за някоя книга - и ми трябва само да се поддам на приятната тръпка и да започна да чета такива неща, които не е писал автора, и ще обезлича без да искам една нова книга, ще съсипя една авторова цел, при това ще го направя така - бива си ме - че чак на автора да се хареса.

 

Но да оставим мечките, който го е страх от изкушения, да не ходи в гората при нимфите. Темата не е за отговорностите, които поемам. Ще повторя, че колкото по-възрастен и по-опитен е читателя, толкова по-лесно може да се подведе в стойността или в посланията на една книга.

 

С децата не е така. На тях или им е интересно, или не. Или книгата ги печели, или... В по-добрия случаи ще ги спечели друга, а в по-лошия случай - нещо друго (не книга). Та, крилатата и тривиална фраза е необорима. Но може да бъде развита. И хубаво е да бъде развита. Ето как:

 

За „непретенциозния читател" се пише както за претенциозния, но още по-добре.

 

Сега, какво имам предвид под „непретенциозен читател"? Ами това, което са имали предвид и обичащите „високо интелектуални" разговори, така че то се е превърнало в поредното досадно клише, което трудно вече може да бъде избегнато.

 

Тъй нареченият „непретенциозен читател" не е този, който претендира с начетеност. Той е човек, далеч от литературните среди. Не работи в сферата на културата или образованието. Ако сам е образован, то дипломата му е нещо доста различно от всичко онова, което може да се нарече дори метафорично „хуманитарно". В дейностите му или делата му изтънченият речник, много вероятно, е нежелателен. Много е вероятно познаващите го бегло квартални интелектуалци с торбички под очите и вересии в кръчмата, през чието стъкло го виждат, да го наричат „простак" и да го имат за много тъпо парче.

 

Само че той не е никак, ама никак тъп. И още нещо: той може да не е прочел много книги, но обича да чете. И не чете, за да се покаже, не чете с надеждата да се развие, не чете, за да научи или да обогати езика си. Всичко това е възможно да се случва, но не това е важно за него. Когато чете, той чете, защото му е приятно. Защото е изживяване. Защото е различно от това, което иначе е реалността, а тя си е порядъчно скучна в сравнение с книгите. Този човек е обобщен образ. И представлява най-голямата група у нас, а и не само у нас.

 

Той не се лъже в книга. Книгата за него е или интересна, или не е. Също като дете е. Само че голямо. И ако ще хиляда псевдоинтелектуалци като мен да го вържат и да му четат ревюта за някоя книга, колкото и стойностна да му обясняват, че е, той няма да я разгърне. Друг е въпросът, че няма и да чуе половината от думите, понеже за него те нямат никакъв смисъл. Понеже животът му, съзнанието му, свободното му въображение имат нужда от други и различни измерения на духа и духовните ценности.

 

Това е непосредственият и неръкотворен читател. Той не се грабва, не се принуждава, той се печели. На него не бива да се гледа като на купувач, а като на работодател. Не бива да се гледа на вкуса му с презрение, с чувство за превъзходство, а да се улови тръпката на този вкус. И да му направиш КЕФ, ако можеш.

 

Да се пише за този читател не е авторово безсилие, не е предателство на възвишени идеали в името на комерсията, най-малко пък е графомания. Умение е. И талант.

С книгите, написани за него, може и да не можеш да се изпъчиш на трибуната в Деня на народните будители или в Деня на българската (славянската) писменост, но лично на мен пъченето точно днес, когато се чете толкова малко, понеже не се съобразяваме с този човек, е жалка, много жалка работа.

 

Какво обича да чете този човек? Ами всичко, което като „сериозни автори" се боим да пишем, смятаме, че ни излага, под достойнството ни е, а ако напишем - няма да се издаде или ако се издаде, ще е някакъв „самиздат", който не печели никакво доверие. „Има достатъчно преводна литература в „тези треторазредни жанрове". Тя носи печалбата, доколкото има такава, а щом се издава български автор, той задължително трябва да е елитарен. Жалко, че книгата му е губеща, но е благородно дело и акт на истински народен будител."

В тази издателска логика има наистина нещо много, много достойно. Има я и жертвата в името на високите ценности и литературата. Осмислила е и живота и творчеството на не един талант, който е заслужил това.

Лично аз я срещнах за първи път в ИК „Хермес" - Пловдив. Преди повече от двадесет години. Тогава те нашумяха и печелеха лудо от поредицата „31 забравени любовни романи", но организираха конкурс за стойностни български четива.

Оттогава същата смесица между бизнес и идеалистичен ентусиазъм съм я срещал десетки пъти. Честно, още ме възхищават хората, у които се проявява. Хора на делото са, такива, които малко или много оказват влияние върху реалността. Към по-добро.

Само че положението се променя.

Така и го няма „Пайнера" в литературата, понеже ги няма и „пайнерките". Винаги се е разчитало на преводното в комерсиалната литература. До един момент добре, литературните предприятия из света са създали могъща индустрия. Естествено е стоката им да е най-качествена. И без друго подобна литература е само за забавление.

Но дори в забавлението, ако липсва родното производство, в един момент се губи интересът към него. Не може да се разчита вечно на това, че нещо, което е забавлявало в далечни страни хората преди четиридесет и петдесет години, ще забавлява у нас днес.

До някъде може. Но само донякъде. Авторите сме тук, общуваме и сме в средата на нуждаещите се от литературно забавление. По-близко сме до емоционалната им реалност, по-лесно бихме я открили, отколкото световните лидери в областта.

И от това „сериозната литература" нямаше да пострада. Напротив. Щяхме да запълним ниши и с по-големия интерес към българския автор да се обърне заслуженото внимание и на елитните - пазителите и създателите на Високите ценности.

Какво обича хипотетичният човек, за когото говорих, тъй нареченият „непретенциозен" читател? Обича еротиката, обича любовния роман (не мога да го понасям), обича криминалето, забавното във фантастиката, обича инфантилния хумор, напрегнатия черен роман, мемоарите (най-вече чиста художествена измислица на самонабедили се за много аморални фантазьори), обича уестърните, приключенските четива, скандала и още десетки жанрове, които на единия ден ги има, а на другия вече не. Обича всичко, стига да го грабне.

То не може да замени или да бъде заменено от елитарното четиво.

То не може да конкурира сериозното четиво. Нито да го дискредитира. Може да създаде още един или двама български читатели. Които се нуждаят точно от този род четиво.

Моите „Фриволни разкази" няма как да конкурират или да вземат читател на „Естествено роман" или на който и друг шедьовър в родната ни литература в последните двадесет години. Могат обаче да дръпнат десетина човека към българския щанд, а единадесетият, като види десетината, ще дойде сам, и понеже не обича „фриволната" литература, а има по-сериозни търсения, ще бъде привлечен от нещо по-сериозно - написано не от мен, а от друг автор - и ще си вземе точно него.

И като споменах „Фриволни разкази"... Каквото и да са като литература - сега няма да отварям въпрос за това, че много спорни неща ще кажа - има нещо безспорно, те бяха най-големият еротичен скандал в мрежата преди години, най-коментираният. Що ли трябваше на българския читателски пазар забавление от рода на „50 нюанса", като имаше нещо българско - не, не ми се иска да спомена още поне петдесет плюса в полза на родното, в случая - което щеше да запълни много по-добре липсващото в нашия пазар?

И всичко това засяга всички други жанрове, които се харчат или поне са се харчили, но постепенно губят сила само защото литературата изглежда все по-далечна и по-далечна, идваща от други страни и светове, нямащи връзка с нас.

Преди финала искам да напомня нещо, което, сигурен съм, мнозина са забравили. Преди две десетилетия много популярни бяха книгите - игри. С навлизането на компютрите в бита хартиеното им издание се обезсмисли. Но този популярен жанр си беше един от печелившите. Някога група хора решиха, че в България могат да се пишат не по-зле книги - игри, отколкото в света. И постепенно нямаше смисъл да се превеждат чужди книги - игри, а това печелеше български читатели. Много млади автори, някои на възраст едва седемнадесет години, написаха и им бяха издадени книгите - игри, които веднага бяха „ометени" от щандовете. И не намирам за изолиран факта, че по онова време не само се четяха изобщо повече български автори, а се четяха изобщо повече книги.

Хубав пример, за жалост от тогава не се повтори.

 

Колонката ми може да е пълна „със злъч и хейт", както би се изразил Христо Блажев, но не съм толкова млад и толкова интелигентен като него, че да добавя: „така и трябва". В моя случай си е чисто безсилие.

 

Искаше ми се само да напиша, че дори да имаме днес 1001 работещи и успяващи български литературни гении - не се съмнявам, че имаме такива, макар и не чак толкова - докато не се спечели „непретенциозния" читател, за който говорих, не само положението на българската литература, а и положението с четенето в България, няма да е добро.

 

А за да се постигне, мисля си, че трябва да се забрави вражда и всякакво чувство за територии. Без да се лишаваме от лични критерии, трябва да погледнем с по-голяма толерантност към вкусовете на останалите. И накрая: ако можем да престанем да се дърлим, да се обиждаме, истерично да пискаме „графомани", „чалга" и така - нататък, защото в случая се чува не най-изтънчения, а онзи, които пищи най-високо. Ако можем - нещо, което ме съмнява, но май е единственият изход - нека поработим заедно и издатели, и пишещи. Без да ни дразни това, що онзи успявал, пък не заслужавал. Всички го заслужаваме, някои повече. Но докато не се занимаваме с нищо друго, освен да се ядем в мрежата, губят всички.

 

Колкото и да е странно: всички имаме нужда един от друг.

А читателя, когото губим - най-голяма нужда от нас.

  2013-03-04
За книгите и хората  
757. За „Кухият човек" и една куха лейка

Тези дни публикувах в блога си една от любимите ми еротични сцени, описани в книга. Става въпрос за откъс от „Кухият човек" на Дан Симънс. Великолепна книга, с безброй достойнства, един от любимите ми фантастични романи. Събрал е в себе си философията на всички именити екзистенциалисти. Макар че сюжетът е научно - фантастичен, описанията на съвременната американска действителност са толкова убедителни, усещането за реализъм - толкова силно, детайлите - толкова ярки и впечатляващи, че този роман е най-доброто, което може да се очаква не само от научната фантастика, но и от реалистичната проза.

Поезията в проза. Завладяващите сцени на ужаса. Динамичният екшън. Хипотезата от квантовата механика, която не звучи суховато-научно, а е обърната в трогателно философско и поетично послание. Всичко в „Кухият човек" е изключително. И не правят изключение еротичните сцени, а една от тях за мен е и една от най-нежните в световната литература. Обяснението - героите са семейна двойка телепати. Както се отдават телата, така се отдават и съзнанията им. Срещал съм, разбира се, и в други фантастични книги любещи се телепати, но никъде не е описано с такава нежност.

Не издържах и споделих този епизод в блога.

Малко след това получих „очарователен" отзив:

 

„Хората правят секс, а някои само четат."

 

Разбира се, не одобрих коментара. Не че ме раздразни. Даже ме разсмя. Просто толкова подобни съм одобрявал през годините, и даже съм им отговарял, че отдавна е изгубило всякакъв смисъл.

Нека добавим, че е написан от жена. Дори знам коя е, макар този път да беше от „резервен" никнейм. Като казвам, че знам коя е, имам предвид виртуално, реално не я познавам.

Накара ме да се замисля обаче. Или по-скоро да усетя нещо, което отдавна знам за себе си.

Какво щях да й отговоря, ако бях одобрил коментара?

Доста грубичко щеше да прозвучи, но пък щеше да е съвсем искрено:

„Предпочитам да прочета една такава еротична сцена пред това да правя секс с десет като теб."

Нямаше да си изкривя душата. Винаги бих го предпочел. Дори да бях сам, от месеци да не бях докосвал, а и да не бях виждал жена, пак бих предпочел едно подобно описание пред сексуален контакт с подобен обект. А съм страстен и емоционален мъж, обичам секса почти колкото писането.

Защо ли? По същата причина, поради която ми харесва точно тази сцена от книгата - красотата на еротиката е в съзнанието, не само в тялото.

И като се замисля, отношението ми е същото не само за еротиката, а и за всички останали контакти.

Не е моя крилатата фраза, цитирам я по памет: „По-добре насаме с добра книга, отколкото в компанията на неподходящи хора".

За мен се отнася с пълна сила. И когато изтрих отзива, за пореден път го осъзнах.  

  2013-02-25
За книгите и хората  
755. Уроци за писане, не само за начинаещи? По-скоро уроци по живот

Чел съм я с едни очи някога. Очи на удивено дете, мечтаещо за приключения и на тяло, и на дух. Съпреживявал съм я, оказала ми е дълбоко въздействие, по-дълбоко, отколкото дори съм осъзнавал.

Чел съм я по-късно с малко по-различни очи. С повечко житейски опит, макар и не толкова голям, колкото на значително по-младия от мен герой на книгата.

Връщал съм се към нея. Спомнял съм си определени пасажи. Потъвали са в мъгла, пускали са паяжина и са се преплитали с други подобни на други автори. Все големи имена, но такива, на които личи какво въздействие е оказала точно тази книга.

Наскоро я прочетох за трети път. Със съвсем различни очи. Не по-умен от някога, нито кой знае колко по-опитен и като читател, и като писател. Но значително по-обременен.

И в това състояние смятам, че тази книга е не препоръчителна, тя е задължителна за всеки пишещ днес.

Няма по-важна от нея. Дори и да прозвучи кощунствено, ще напиша най-смело и отговорно какво си мисля най-искрено: За пишещия това е по-важна книга и от Библията. Както за един майстор на лодки е по-важно едно ръководство за правене на лодки. Защото това са практически уроци. Защото са толкова искрени и предадени с такава чистота - като изповед, под формата на автобиография, че всичко казано има своята висока стойност.

Защо е толкова важна днес? Казах, че съм обременен. От какво? Ще си кажа: омръзна ми, а и не мога да се боря с лъжите, които заради своето лекомислие са лесни за асимилация и привидно звучат идеалистично. Обикновено са изписани от хора с болни амбиции за доминиране на всяка цена, хора с прекомерни претенции във всичко, което се ползва с обществено внимание - включително и с прекомерни претенции в литературата. Обикновено не са написали нищо свястно или е твърде малко като покритие за самочувствието им. Прочели са стотина, петдесетина, че дори и по-малко книги, но се държат като утвърдени експерти. Това са хората, които съсипаха климата в литературните сайтове, които направиха от най-обикновени олигофрени, играещи си на троли и хейтъри, неформални лидери в не една среда.

Най-опасното е не това, че заблудиха млади автори с височайшите си съвети или направо прегазиха други, не толкова млади - най-опасното е, че запазиха за „верующите" масови измами, които пак ще повторя - понеже са твърде лекомислени, са и лесни за възприемане, симпатични са и поради това, че привидно звучат идеалистично.

Това, разбира се, са клишета, които са безумни, но явно не са толкова безопасни, че да не продължават да дават своите плодове. Достатъчно е да се прочете тази книга, за да се разсеят много измами за писането и творчеството.

Става въпрос за „Безкраен празник" на Ърнест Хемингуей. Разказва се за живота на младия Хемингуей в Париж. Това са и най-важните му уроци и житейски изпити за писател. Много фино, с по няколко реда между впечатленията от други автори, е описал и маниерите си и своето творческо верую. Което явно е дало резултати, за да израсне от едно почти на никого непознато момче легендата Хемингуей, пред която се прекланят толкова високи, че за повечето от нас те сами са легенда.

А тези житейски уроци никак, никак не потвърждават съветите на самозванците във виртуалната литературна и блогърска реалност.

Ще спомена няколко от най-натрапчивите и най-досадните клишета за писане в мрежата и как смята и действа Хемингуей по въпроса:

 

Клише от мрежата 1: Писането не е професия. Който пише всеки ден, е графоман.

 

В „Безкраен празник" макар и кратко, с по няколко реда, Хемингуей е описал ежедневието си. Вечер е спирал да пише в момента, в който все още е имал какво да каже, за да продължи на следващия ден. През няколко страници се споменава: „времето за писане", а също „времето за работа", като в „писане" и „работа" влага едно и също значение.

Умниците твърдят, че писането не е професия, но дано си имат професия, към която да имат и малко по-различно ценностно отношение. Защото професията си е добре вършена перманентно работа.

 

Клише от мрежата 2: Не може някой да хвали това, което на мен не ми харесва. Щом не ми харесва, понеже аз съм най-умният, значи е пошло. Всеки трябва да обръща внимание на моето мнение - да, и да ми обръща внимание заради моето мнение.

 

От „Безкраен празник": „Никога не спорехме, защото аз не си отварях устата за неща, които не харесвам. Смятах, че ако човек харесва това, което приятелите му пишат или рисуват, той е като ония хора, които обичат семействата си и не е красиво да ги упрекваш за това."

 

Клише от мрежата 3: Не сядай да пишеш само защото ти се пише. Така не се пише истинска литература. Трябва да си наясно какво искаш да кажеш.

 

От „Безкраен празник": „Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах... След това отново започнах да пиша, потънах в разказа и той ме погълна. Сега той не се пишеше сам, пишех го аз, не вдигах очи, не знаех колко е часът..."

 

Познато състояние - ще ми се да сложа иконка за усмивка, но това още не е навлязло в българския правопис. Понякога ми липсва този знак.

 

Клише от мрежата 4: Ако откривам в едно четиво видими слабости, значи то не струва, каквито и други достойнства да има.

 

От „Безкраен празник": „Все си мисля за Достоевски - казах аз. - Как може да пише толкова лошо, толкова невероятно лошо и така силно да те грабва?"

 

Клише от мрежата 5: Ако не струва като човек, не може да е истински автор.

 

Винаги съм чувствал известно раздвоение, когато Хемингуей описва „приятелството си" със Скот Фицджералд. Никога не бих постъпил като Хемингуей. Когато човек, уважаван човек, а и човек, когото имам причини да уважавам, разкрие толкова слабости пред мен като пред приятел, като пред Бог, аз да злоупотребя и да ги разкрия в своя книга, но... Крушката изглежда си има опашка, за която не знам... Има и друго: ако Хемингуей не беше толкова подробен или беше малко по-въздържан в описанието на слабостите на Фицджералд, нямаше и да напише най-хубавите думи за него. Какво имам предвид? Става ясно, че мнението на Хемингуей за човека Фицджералд е от ниско, по-ниско, но когато разлиства ръкописа на „Великия Гетсби", всички човешки впечатления, описани в най-малко тридесет-четиридесет страници, за известно време избледняват, превръщат се в маловажни и отстъпват в едно близко до преклонение възхищение. При този контраст най-ярко изпъква дарбата, талантът на иначе остро критикувания, че и осмиван, Фицджералд:

„Когато я привърших, разбрах, че както и да се държи Скот, каквото и да върши, трябва да му помагам доколкото мога и да му бъда добър приятел. Той имаше мнозина добри приятели, повече от всеки друг от моите познати. Но и аз се включих в тяхното число, без да си задавам въпроси дали мога да му бъда полезен или не. Щом като бе могъл да напише такава хубава книга като „Великият Гетсби", сигурен бях, че би могъл да напише и по-хубава."

 

Нарочно сложих част от цитата в курсив.

 

Заблуда от мрежата: „Щом може да пише толкова хубаво, значи може да пише и по-хубаво... Трябва да го критикуваме, да му открием слабости, даже да го накараме да скрие това, че да видим по-хубавото му някога. Не сме му врагове, искаме просто да е съвършен."

 

Ценности, ценности, ценности.

 

 

  2013-02-18
За книгите и хората  
748. За смъртта на един читател (в памет на баща ми и на Джеймс Хадли Чейс)

Миналата седмица баща ми си отиде.

Преди няколко години написах разказа „Чейз". Докато го писах, не ми и мина през ума, че прототипите на героите сме ние двамата. Едва когато публикувах разказа в интернет и получих в лична бележка съболезнования от Йордан Матеев, осъзнах, че този разказ е по-личен и по-различен от останалите. Все пак с Йордан Матеев сме доста близки - съавтори на цяла книга. Човек, запознат със стила ми, е наясно с творческите ми маниери, но в случая дори той се беше подвел, че съм описал действителна история.

Вече е действителна. Почти едно към едно се повтори. Малко по-тъжно - понеже героят ми, който разказва историята от първо лице, поне отиде на погребението на баща си, а аз не успях. Дори не съм сигурен дали съм разбрал точния ден на смъртта му.

Научих от един братовчед от фейсбук, докато бях на работа в редакцията.

С роднините, при които живееше последните години, така и не успях да се свържа. Не се разбирахме много с него от доста време насам. Не че не ме е обичал. Не че не съм го обичал. Показвахме си го обаче като трудни за анализ, сложни литературни образи.

Същите като в разказа. Дори не разбра, че има такъв. Че е герой на разказ, при това разказ, чието заглавие е името на един от любимите му автори - „Чейз", т.е. Джеймз Хадли Чейс.

Обичаше да чете. В черните криминални романи беше влюбен, но ценеше високо световната класика, историческите четива, обичаше много и философията. До някъде неговата обич към философията увлече и мен, останалото свършиха гените. Виж, по фантастиката не си падаше. Дразнеше се даже от слабостта ми към фантастиката. Имаше си предубежденията и ги показваше, но не беше арогантният характер, който обича да ги налага, дори когато се отнася до неговия син.

Знам, че в последните години не му е било леко. Направих опит преди две години да вляза в диалог, но само се разстроихме. Първо аз него, а от това, че го разстроих, се разстроих и аз.

Знам, че и преди да се разболее, много радости не му бяха останали. А след като коварните болести са го повалили, животът му е бил истински ад.

Знам, че една страна от него е искала да ме види. Много е искала. Всичко беше изгубил, но поне има двама пораснали синове. Сигурно е искал да види и как изглежда жена ми. Да чуе нещо за Плевен - град с особено сантиментално значение за него. В Плевен е завършил учителския институт. До този момент е живял в малко пустеещо селце, от този момент насетне е разчупил окови и е дал воля на тяло и дух.

Друга част, обаче, не искаше. Не искаше да го видя в това положение. И правеше всичко възможно това да не се случи. Не за да ме оскърби, не и за да ме нарани. А за да ми остави идеала за себе си.

Не знам дали е живял на първия или на втория етаж в къщата на баба и дядо. Не знам в коя стая. Не знам колко е бил отслабнал. Нито колко е бил състарен.

Последния път, когато го чух по телефона и пак се скарахме, гласът му звучеше младежки, но гласовете лъжат.

Знам обаче какво е останало в стаята му, когато тялото му е било изнесено. В това съм сигурен. Разтворена и прочетена до някъде книга. С лицето надолу.

Може би криминале. Може би на Чейс.

А тази „малка" радост - четенето, дори след всичко изгубено и след изгубеното Всичко, си е останала Истинско Щастие в ада на съществуването му и е опазила душата му - да не рухне с тялото.

Докато пиша тези редове, изпитвам усещането, че виждам ироничната му усмивка - там, някъде отгоре. Същата като онази, която често виждах като малък, докато му четях някой мой текст, и като тогава, пак ме нарича „фантазьор".

Исках колонката ми да е за смъртта на един голям читател, но някак ми е невъзможно след предпоследния пасаж да не я посветя на Джеймс Хадли Чейс. И на всички други автори като него, а и на по-малко знаменитите и познатите.

И после, невъзможно ми е да не вметна отново нещо по гадната ми тема за „второкласна", „третокласна", не знам си каква „класна" литература. За интелектуалното високомерие и презрението на различни жанрове изкуство, понеже те били „масови". Не че някой от най-претендиращите за елитаризъм и дамгосващи масовата култура е създател на нещо чак толкова елитно.

Един такъв „масов" писател, какъвто е Чейс, е дарил много повече щастие, спасил е много повече човешки души, отколкото десетки хиляди претендиращи, само претендиращи за високи стойности, критикари.

  2013-02-11
За книгите и хората  
740. И отново за Максим Генчев и Апостола - какво ще се промени у българина, ако филмът бъде гледан

"Ще бъде променена представата ни за Апостола като весел романтик, който играе хора, пее си, пости, не пие, пише грош по грош разходите, произнася афоризми и лозунги... Ще видим един обикновен човек, с радости и неволи, по-близко до Бога, отколкото до себе си и постепенно ще израства до измеренията на единствения Апостол на българската свобода - това извисяване е закодирано във финала - един монах води кон през снежната пустиня на безсмъртието..."

Максим Генчев

 

Навремето Балзак, пишейки с възхита за Уолтър Скот, все пак изказва кое му липсва в романите за отминалите времена: картината на нравите. Сам се посвещава на задачата да не остави подобна празнота в свидетелствата на своето време.

Освен крупните исторически събития, сблъсъците на класи и народности, стратегии на идеите и на бойното поле, миналото е и души, човешки души - със своите травми, с обикновените си копнения в битов и интимен план, със слабости, подобни на нашите, с индивидуални странности, тоест - човешкият живот, такъв какъвто е, независимо от епохалния залог на събитията, в които участва.

И ако се види отражението на тези събития в тази чисто човешка същност, нелишена от слабостите, а именно в тях е човешкото величие, тогава тези събития ще бъдат по-добре разбрани и по-точно оценени. Освен това по-добре ще разберем и точно ще оценим своята душа. Защото, все пак, човеци сме, човеци - като онази героична натура, историческа личност, която е разгледана в конкретното произведение. И както в неговата душа са се отразили онези събития, така в онези събития се отразява нашата душа.

Когато прочетох думите на Максим Генчев, които съм цитирал в началото на колонката, пред очите ми изплува онази картина. Видях заснеженото поле и като че ли един истински жив човек, който идва към мен. Човек, когото съм очаквал. Имали сме среща по някаква си причина и само след малко ще заговорим.

Човек, когото и познавам, и не познавам достатъчно добре. И се надявам да опозная. Защото дали сме искали, или не, животът - моят и неговият, е свързан. Свързан е през времето и пространството, свързан е с идея. А неговият живот, на човека с коня, е свързан с живота на всички нас, българите.

Доколко познаваме личността му? Най-обикновените черти на нрава му? Пресъздадени ли са изобщо до сега?

Въпроси, много въпроси, които станаха актуални, откакто Максим Генчев започна да осъществява проекта си.

Крайно време беше някой да ги постави на вниманието на българина. Защото сме си ги задавали. Защото времената са такива (а нали и ние сме във времената си), че се нуждаят от духа, който е бил в този човек, за когото знаем и много, и малко.

До колко всеки от нас прилича на него, по какво се различава? Как бихме общували с подобен човек, ако беше от плът и кръв, ако го бяхме срещнали? Той ни е необходим. Във време, когато населението на България се топи, все по-неграмотно е, общонационалният ни нрав - противоречив, лишен от черти, да не кажа неопределен. Необходим ни е. Много ни е необходим. И ако го познавахме в по-човешката му същност, в по-земния му образ, можеше да го познаем в наш съвременник, дори в наш приятел, когото бихме оприличили на него.

За жалост изкуството ни дълго беше сковано в идеологични, а и идеалистични матрици. Иконописта си има каноните. Иконописецът не може да излезе от тях. Рисува светеца така, както трябва да се рисува светец. Е, именно в България някога, много отдавна, Боянският майстор се е опитал да предаде на светците човешкото, но каноните са останали и откъснали много живи образи и от земята, и от човешкото разбиране.

И като по църковни канони, но с други идеологически критерии и натовареност, се правеше толкова години изкуство за историята, че до голяма степен и изкуството, и историята се обезличиха. Като че ли героите и историческите личности нямат плът, а са били въплътена идея, съществувала на земята с единствената цел да ни дава пример как да живеем.

И когато човек като Максим Генчев реши да направи творбата си така, че да излиза от тези стандарти, естествено е да предизвика отзвук, да провокира, да създаде дискусия. Той е видял Левски, своя Левски. Разбира се, изкуството е субективно и онзи творец, който е наясно със себе си и това, което прави, не може и не би претендирал, че е последната инстанция, която разкрива абсолютната истина. Творецът показва своето отношение към нея. Но това е стъпка към познаването на истината. Защото е размисъл за тази истина, защото такива размисли заразяват, и всички, съпричастни с идеята на филма, в своите размисли ще открият своя Левски. Човекът с коня, който преминава снежното поле, за да ги срещне.

Питам Максим:

 

„Живее ли Левски, живее ли в духа на младите?"

 

Максим ми отвръща:

 

„Живее в бунтарите, в чистите и в светлите, тоест - в младите, и не угасва в старите, независимо доколко са опитали от меда и жилото на суровия живот."

„Виждаш ли го?"

 

„Виждам го. Понякога е кротък, понякога страховит. Особено когато нощем излизам на открито да постудувам, за да проверя себе си колко може да издържи човек в мразовита нощ..."

„Как се промени, откакто започна работата по филма?"

„Обръщам се по-често към Бог. Имам усещането, че се променя нагласата ми към хората и най-вече към себе си - компромисите намаляват, леността и апатията се изпаряват."

И за отговора на този въпрос му благодаря наум. Благодаря му хиляди пъти, защото това е, което очаквах от него, това е естественото състояние, а той го изрази по-добре, отколкото съм способен аз. Защото го изживява.

А промяната в него е същата, каквато настъпва у всички, съпричастни на проекта, у всички, у които този проект предизвика интерес, които ще станат съпричастни и у които впоследствие ще се предизвика интерес.

Дори само да се почувства това, да се почувства само за миг от твореца и неговата публика, този филм, а и филми като този, си заслужава да бъдат правени. И да се надяваме, че това е началото, след което тепърва ще започне да се случва.

  2013-01-28
За книгите и хората  
737. За Максим Генчев, в името на Левски

Когато идеята е истинска, тя е по-силна дори от човека, който я носи и който единствен може да я превърне в реалност, който я превръща в смисъл на своето съществуване, а с това й вдъхва съществуване.

Винаги е имало хора, отдадени на идеи. Те не се спират пред трудности, ако се наложи, драпат с нокти и лакти по духовни скали и духовни ледници. Готови са да бъдат отречени, ругани, осъдени и морално, осъдени и от законите, дори екзекутирани.

Готови са да бъдат обиждани, готови са да прекосят цяла пустиня за една единствена глътка вода, която - колкото и жадни да са, няма да доближат до напуканите си устни, а ще напоят с нея своята идея.

Колкото и невероятно да е, това са хора като нас - всички останали, които можем да ги отречем, а можем и да ги подкрепим. Те са просто хора с мисия. Без които социалната реалност би била бездушна.

Настоящата ми колонка засяга двама такива. За единия не смея дори да говоря. Като повечето българи се прекланям пред паметта му. Става въпрос за националната светиня Левски. За него колкото и да се говори, колкото и да се напише, все ще е недостатъчно. Но сега ще напиша съвсем малко в един друг план, засягащ предимно изкуството и националното ни достойнство.

Всеобщо мнение на критиката, а и на зрителите, е, че успешен филм за Левски няма. Лично аз не искам да съм толкова краен. За времето и целта си различни филми може и да са имали успех. Това, че „Демонът на империята" например е по-скоро юношески приключенски филм и че е далеч от претенциите за сериозност, с каквато може да бъде пресъздаден този „образ невъзможен", не е най-голямото зло. Нека има и такива филми. Щом в особено ревнивите към националните си „герои" САЩ направиха Абрахам Линкълн ловец на вампири, не мисля, че би имало проблем и при нас да се правят по-леки продукции за личности, с които се гордеем. Малко по-горе сложих в кавички герои. Не е правописна грешка. Доста от героизираните в Холивуд личности са си били най-обикновени криминални престъпници, че даже и главорези. Но да се върнем на филмите. Не са проблем „леките" продукции. Проблемът е, че не се правят сериозни. И още нещо - с времето и най-сериозните „олекват", понеже всяко време си има свой дух, а за да е разбираем духът на старото, той трябва да е съобразен с изискванията на духа на новото време. За това се правят все нови и нови версии на стари филми.

Време е да се направи сериозен, истински нов филм за най-светлия образ в историята ни.

И има един човек, който се е заел с голямото предизвикателство. Той е вторият човек на идеята, за който обещах по-горе да говоря в тази колонка.

Това е Максим Генчев. Познатият на българския зрител най-вече от сериала „Седем часа разлика", но лично аз съм възхитен от неговата версия на „Гераците". Преди да гледам филма, смятах повестта на Елин Пелин за един от онези литературни шедьоври, които е по-добре да не бъдат разваляни с кино. А аз в това отношение съм си адски капризен. Разочарован съм оставал дори от филми, признати в цял свят, понеже не са показвали книгата такава, каквато е. Не очаквах подобно чудо. Ако се помъчим жанрово да определим „Гераците" на Елин Пелин, това е историческа семейна сага. „Гераците" на Максим Генчев със съвсем леко докосване на сюжета е по-скоро трилър. Чудесен български трилър. В който не се губи философията, не се губи психологизма, а напротив, по-ефектен е за по-широката съвременна публика. А и освен това показва нов прочит, нов ракурс.

От години същият този Максим Генчев работи над проект за филм за Левски. Отдаден до край на идеята, без да жертва сили, той всекидневно създава контакти, издирва средства, печели сподвижници, споделя идеи и ги дискутира. Толкова чист ентусиазъм, проявен от толкова талантлив човек не може да не даде необходимите плодове.

И успешен филм за Левски може да направи само друг човек на идеята, какъвто е Максим Генчев.

Бог да му помага. А с каквото можем, нека и ние.

Заслужаваме си този филм. Нека направим малко от себе си, че да го гледаме.

  2013-01-21
За книгите и хората  
733. Четири реда, в които е казано всичко

Отдавна съм разбрал, че най-големите си грешки в живота си съм направил, подвеждайки се по героите си. Давайки им правото да ме водят за носа, да действат вместо мен, а аз да отнасям последиците. Не съжалявам - без глупостите им едва ли щях да съм това, което съм. Не бих бил себе си, ако не бях си позволил да не бъда на себе си.

Но всичко с времето си. Разликата между човек с богато въображение и човек с болно въображение съвсем не е в това, че единият е полезен за обществото, а другият не е (както твърдят някои умници без въображение). Разликата е, че човекът с богато въображение има воля над него, а болното въображение има воля над човека, в който се е развивало.

Точните и коректни отношения със собствените си фантазии е здравословен въпрос на всеки творящ.

Коледните празници прекарахме семейно на гости у мама, в родния ми град.

Мили и топли мигове, нямам бащина къща, в която да се завърна, но душата на родителя е като дом. В който независимо колко си пораснал, пристъпваш като дете. Състояние, за което някой ден ще намеря думите да опиша или ще пресъздам чрез приключенията на свой герой.

Говориха се обикновени, делнични неща, но ме унасяха. Чувствах се като в магическо - реалистичен разказ. Аз самият, а не мой герой. Бях едновременно на няколко възрасти. Детето, по-голямото, още по-голямото, младият мъж и какъвто съм сега: вече не толкова млад. Изглежда съм се наслаждавал на състоянието и мига, и така съм направил впечатление.

- Къде се отнесе, разказ ли пак мислиш? - пита ме мама, а и усмивката и гласът й - изпълнени с нежна сантименталност.

- Тук ли си, милото ми? - засмива се жена ми.

„По-тук откогато и да било" - усмихвам се наум.

- Той така - продължава мама, - като малък казваше: „Аз дори като спя, работя."

Стряскам се. Аз ли съм казвал това? Изглежда, да. Но не си спомням кога. Няма значение. Странно ми се струва. И се досещам, че тогава онзи, който й го е казал, не съм бил точно аз, а мой герой.

Увереността му, която ми харесва, не ми е никак типична. Иначе добре ме е разкрил, кучият му син. Толкова откровен сам не мога да бъда.

За сънищата сигурно вече съм разказвал. Как спрях да сънувам кошмари. Понякога ми липсват. Било е някъде през 1990-а - 1991-ва. Пращах ръкописи в „Криминална хроника", „Криминален романс", „Право куме", „Вариете", „Нощен живот",„Други светове", „Фантастични истории", често ме публикуваха. Покрай „Фантастични истории" се запознах с Петър Кърджилов, той пък ме запозна с Алек Попов. Алек Попов ми подаде ръка. Поиска ми няколко разказа с хорър сюжет, на които да намери място в „Литературен форум", „Литературен вестник", „Факс" и в огромния като тираж тогава „Демокрация". Изискването беше разказите да не са публикувани. В началото времето, с което разполагах, ми изглеждаше много. Така го и пропилях. Опомних се в последния момент... без разкази. Разполагах с отрицателно време. Бях работил, купонясвал, нахвърлил се бях и на роман. Струваше ми се, че съм изтощен до смърт и напълно изчерпан. Но да пропилея шанса си не ми беше на сърце. И се нахвърлих на пишещата машина. Докато сложа листа във валяка, вече знаех какво ще пиша. Бях сънувал едни кървави истории. Трябваше да стегна само виденията в сюжет, така се получи разказът „Цирка". И до сега съм много горд с този разказ. Махам листа от валяка и си припомням кошмар от преди два дни. Даже не паля цигара, толкова бързо върви мисълта ми. Използвам същата техника. Стягам в сюжетната логика като с юзди напълно лишените иначе от смисъл картини и усещания. Получава се.

Продължавам в същия дух и на следващия ден. Удържах на думата си, Алек Попов - също, на своята. В случай, че разказите му харесат, да бъдат публикувани. И бяха.

Но за себе си продължих още известно време да експлоатирам кошмарите си, чаках ги с нетърпение всяка нощ, а докато ги превръщах в разкази, започнах да опознавам по-добре себе си и изобщо живота и човешките страхове. Докато накрая кошмарите ми отмъстиха - спряха да ми се присънват.

Навярно по това време съм казал онези думи на мама. Не точно аз, бил е мой герой. Защото нямам увереността му. А оттогава досега съм го разкарал по същия начин от себе си, както и кошмарите. Написал съм онова, което го е мъчило и изпълвало със страх. Даже не съм го написал точно аз, а съм му отстъпил пръстите си - да трака с тях по клавиатурата, и така съм освободил и него, и себе си.

Дори не помня кой ще да е бил. Няма да се мъча и да открия. Да бяха двама или трима като него, можеше и да успея, но навярно са хиляди.

Но пак ще кажа: Прав е, прав е, кучият му син!

Дали съм по празниците гостуващ у дома си, пътуващ нанякъде, борещ се с живота или доволно разпускащ - не спирам, живея в непрестанно общуване с такива като него. В леглото, на масата, в банята, дори в тоалетната и без да изписвам думите, далеч от лист, химикал или компютър, с всяко вдишване и издишване не спирам, не спирам да пиша.

И в това състояние някак не се нуждая от това да ми обяснява някой как трябва да мисли човек на изкуството, как трябва да изглежда, как трябва да живее, за какво трябва да се бори, по колко трябва да пише, на какво трябва да мирише и така нататък и така нататък в смисъл: „какъв трябва да бъде човекът на изкуството".

И ако нашите вилнеещи в мрежата световно неизвестни интелектуалци са написали хиляди изисквания, в милион и сто и петнадесет страници по темата, то важното по въпроса: „какъв трябва да бъде човекът на изкуството" може да се побере в няколко реда. И наскоро попаднах на тях. Във великолепната научно-фантастична приказка на Джоан Виндж: „Снежната кралица":

 

„За човека на изкуството истинската радост идва от самия процес на творчество - когато чувства, че създава нещо. Тогава и той самия расте, живее, излива своята творческа енергия. Когато произведението бъде завършено, той престава да живее. Творецът живее само за да създаде следващата творба."

 

Четири реда, в които е казано всичко.

  2013-01-14
За книгите и хората  
732. За Артър Кларк, но и за нас

"Имаше възможност да прегледа най-големите електронни вестници в света, защото знаеше наизуст кодовете на по-важните и нямаше нужда да се справя със списъка на гърба на блокнота си. Включвайки устройството на краткотрайната памет, той можеше да задържи първата страница на екрана, докато прегледа набързо заглавията, и да си отбележи статиите, които го интересуваха." - „Една одисея в космоса през 2001 година", Артър Кларк

 

Преди няколко седмици започнах тази колонка с кратък цитат от „Войната за фондацията", в който Айзък Азимов съвсем точно, почти безпогрешно в детайлите, през 1988 година описва съвременната електронна книга.

Но ето едно още по-старо „пророчество" в тази насока. Първата от четирите „Одисеи" е писана през 1968 г., а описанието продължава и извън цитирания текст. Що се отнася до въпросното електронно издание между очакванията на Артър Кларк и събитията през следващия половин век няма никакви разминавания. Дори в детайлите.

Цитирал съм съвсем малка част от пасажа, в който е описан един електронен вестник. Щеше ми се да извадя целия текст, но той е поне две страници, а който иска, може да си го прочете - в „Одисея - 1", в десета глава е.

Малко е да се каже, че книгата си заслужава. Най-малкото за това, че може да се сравнят предвижданията на най-трепетните и прозорливи интелекти от средата на миналия век, за времето в което живеем, за това, което реално се е случило и ни се случва.

За жалост, подобни одисеи в космоса няма. Няма ги и доказателствата за среща с извънземен разум. От друга страна, няма вече СССР, нещо, което фантастът трудно е можел да предвиди. Няма го изобщо онова политическо разделение на света, в чиито най-мрачни години геният е писал своята книга.

Разбира се, тук става въпрос за научно-фантастичен роман, не за пророкуване, а дори и пророците грешат. Но да оставим на страна прогностиката, в книгата може да се открият още много, много неща.

Не казвам какво е това „много", защото си зависи от читателя. От настройката и търсенията му. Лично аз бях най-впечатлен от самото пътуване, от полета на духа. И като имам предвид дух, става въпрос за разпростиращото се и извън науките и разума ни.

„Одисеята" ще си остане за мен едно от най-ярките доказателства, че не тялото, а съзнанието пътува. Обичам пътешествията, много ги обичам. Наслаждавам се на всеки пропътуван километър. На всяко ново място, на което е стъпил кракът ми.

Обичам пътеписите, а интернет ми дава възможност да чета по няколкостотин на година, чрез тях споделям пътешествието на автора, наистина го съпреживявам. Трябва да кажа, че всичките пътеписи, които съм чел през целия си живот, написани от реално пътували и видели, не могат да се сравнят с пътешествието ми чрез „Одисеята". Лунните пейзажи, орбитата около Юпитер, полетът от земята до луната, със скачванията и преминаванията от едно техническо средство в друго. Всичко е толкова реално, че все едно се е случило на Артър Кларк, а докато го четеш, се случва и с теб.

Дай Боже поне стотина пъти да обиколя земята, да стъпя на възможно повече земи и върхове, но наясно съм, че колкото и да са, по-велико пътешествие от това няма да имам. И вече никой не може да ме убеди, че истинското пътешествие е това на тялото.

Замислям се обаче и за други неща. Ако някой, който не знае нищо за Артър Кларк, разтвори която и да е негова книга, ще остане с впечатление, че е писана от ерудит, чиито научни титли са колкото влакова композиция. Истината е, че Артър Кларк дори е

нямал възможност да учи в университет, до войната (Втората световна) работи като ревизор. След приключването й завършва Кралския колеж, специалности физика и астрономия. Имал е доста неприятели сред научните среди.

Писна ми от превзети псевдо-интелектуалци. Уверих се, че няма да намеря и един достоен интелект, който да не е бил осъждан от такива.

Не знам какво са оставили неприятелите на Артър Кларк след себе си, но той е този, на когото до голяма степен дължим това, че днес четем и пишем в интернет. Не на друг, негова е идеята за използване на сателитите за комуникация, както и използването на спътниците за прогнозиране на времето.

Тъй че животът ни нямаше да е същият без научния принос на Артър Кларк, който нашите критикари в интернет сто процента биха нарекли - освен всичко останало, и „графоман", понеже е написал „Одисеята" и още около сто книги. Веднага биха му определили количеството, което пишат „стойностните" автори и което е „достатъчно показателно за качеството".

Иска ми се да завърша с цитат. И той е на учения, без когото, стана ясно, нямаше да имаме и интернет:

„Аз имах пълното разнообразие на кариерата на писател, изследовател на подводния свят, пропагандатор на Космоса и научен популяризатор. Но повече от всичко ми се иска да остана известен като писател - онзи, който е развличал читателите и надявам се, е разширявал тяхното въображение."

Разбирам го. А ти?

  2013-01-07
За книгите и хората  
745. Това го правят и японските магьосници

„Произведенията, които притежават известно несъвършенство, са привлекателни тъкмо с несъвършенството си." - „Кафка на плажа", Харуки Муриками.

 

Впечатляващо, нали? А според мен героят на Муриками е абсолютно прав. И както за произведенията, така и за любовта. Очарова ни с „недостатъците си". И както за любовта, тъй изобщо и за битието ни. Имаме си ценностни системи, по тях оценяваме съществуването си. Но си имаме едни по-висши заложби, по които живеем. И благодарение на които развиваме ценностните си системи.

Стотици пъти съм писал неща в смисъла на този цитат, но на мен не може да се вярва. Обаче на Харуки Муриками може.

Има си покритие. Минимум двумилионен тираж на всяка от книгите си. Преводи да десетки езици. И Слава Богу, японец е, наложил се на световния пазар, а не е българин, опитал се да го направи в интернет, че си представям какво щеше да му се случи.

„Объркани кошмари на едно болно въображение" - тази фраза нямаше как да отсъства от реакциите не псевдо интелектуалния ни елит. „Прекалено много думи, сто страници могат да се напишат в пет, истинската литература е..." (следва назидателно махане с пръст с маниер на учител, водещ литературен кръжок) - това нямаше как да не се случи, имайки предвид сладкодумието на Харуки Муриками и отношението на „разбирачите" в блог платформите, форумите за всичкознайковци и някои тъй наречени „литературни сайтове", които в последствие се превърнаха в идеална среда и средство за реализиране на нечии болни желания за доминиране (на всяка цена и в името на всичко). Веднага щяха да му покажат мястото за това, че използва повече думи, отколкото е „необходимо", и мъдро да му кажат, че „количеството не определя качеството", нищо че те самите щяха да са се ръководили от количествен критерий в случая.

Що се отнася за сексуалните му сцени... Честно, изчервих се! Аз, авторът на „Фриволни разкази" - поредицата, която скандализира блог.бг., принуден бях да се махна от „Хулите" и АБВ - форумите, за да си ги пиша, защото на тези места са непорочно заченати, не мислят за секс, а само за славно бъдеще и „високи художествени стойности".

Добре си ги описва подобни сценки пустият му японски фантазьор. При това не пести думички и не се смущава от едни такива, които всички си използваме, но „истинското изкуство не прави такива неща". Той - никаква цензура. Натурален като картинка на хирургическа маса.

Та високо културните изискани люде, които определят (както навремето ЦК на БКП) кое е стойностното в литературата, щяха да го смачкат като ненужен лист хартия и да го ритнат при Митко Пайнера, та двамата да лижат дружно получените съвсем заслужено рани от претенциозния български вкус.

За щастие Харуки Муриками е вече фактор в световната литература. И омагьосва с таланта си милиони. Стигна и до мен. Първата негова книга, която прочетох, беше трилогията „1Q84". Погълна ме, увлече ме, изпрати ме в друга реалност, от която по-добре прецених нашата. И както вече писах „изчервиха ми се ушите" от еротичните моменти. Изпитах и известно противоречие, признавам си. Макар че книгата е с това заглавие в знак на почит към Джордж Оруел, през цялото време ми се струваше, че чета японския Стивън Кинг. Няма лошо, даже много, много увлекателно. Откъсвах се от приключението за мигове, само устните ми да кажат: „Майстор!", но усещах, че нещо не е в ред, че това би трябвало да е много повече от един японски Стивън Кинг. Усещах, че не съм свикнал добре с новата среда, с новите усещания, не улавям още

непознатото, не знам как да го нарека, още не мога дълбоко да го възприема. И задължително трябва да прочета още от същия автор.

„Реалността е изключително разумна и изключително самотна." - „1Q84", Харуки Муриками

Да! Непременно трябва да прочета още! Пленява с гладкия си език, подвежда. Леко се чете, не е като „високо стойностните" наши блогъри, които се изразяват в стил Митко Манафов (само че не са толкова смешни) и общо взето, докато четеш, изпитваш усещането, че си в стар съветски танк. Поглъща те и го поглъщаш, страниците се разлистват бързо, все едно четеш приключенски или любовен роман, но именно с това подвежда по най-прекрасния начин. Не е достатъчно прочитането, необходимо е време и емоционална настройка, трябва да разбиеш своите кодове към подсъзнателното и да достигнеш до онова състояние, в което текстът ще започне да разтваря нови и нови реалности и откровения. Но преди всичко: трябва повече пътешествия в този невероятен духовен свят.

Втората, която ми попадна и изгълтах - отново на един дъх, беше „Страната на чудесата за непукисти или края на света". Е, това вече наистина беше нещо друго. Или аз самият бях по-подготвен:

„Всичко е уродливо, затова изглежда съвършено" - „Страната на чудесата за непукисти или край на света"

Същият, а толкова различен. Вече без супер героите и атрактивното усещане, което създават, с още по-развихрена фантазия и чудато пътешествие между реалностите.

Повечето гледаме на духа като на онова, което е в нас - дълбокото, несподеленото, магическото и фантастичното, а на тялото - като на онова, което се намира в обективната реалност, което общува с хората. Само че в тази книга проекциите са обърнати. Точно обратното е. Духът умира, ако е изолиран от околната среда. Но дали това е най-лошото? И ако е най-лошото, това ли във всички случаи е най-лошият избор?

Когато стигнах до „Кафка на плажа", вече повторно преоткрих за себе си Харуки Муриками. Колкото и да си мислех, че съм подготвен, оказа се, че не е достатъчно. А в същото време разбирах, че за среща с този автор съм се подготвял десетки години, без да си имам представа, че някога ще го срещна. Ако погледнете в цикъла ми в „Буквите" „Еротика и магически реализъм в гори", ще се уверите колко често, години преди да съм чел Харуки Муриками, съм използвал символа и фантастичния елемент на реалната гора, която се разтваря в гора на съзнанието и емоцията, и обратното - гората на съзнанието и емоцията, чиито пътеки се сливат с тези на реалната гора.

Идеите в книгата са колкото пътеките в горите. Лъкатушенето е безкрайно. Всяка е индивидуална, подхващаш я, води те някъде.

Фантастиката му е всичко, което може да бъде фантастиката: от научна до напълно ирационална, явяваща се само като художествено средство: метафори и алегории. И както реалната гора се слива с тази на съзнанието, така фантастичните елементи преминават един в друг. Без никаква граница. Пълна свобода на въображението. Чувство за скъсване със законите на вселената и все пак без изключване, че ги има.

Идеята за колонката ми обаче иде от задната корица. Там има един пасаж, в който пише, че след излизане на „Кафка на плажа" е открит сайт на Харуки Муриками, където се задават въпроси към автора и той е дал 1200 отговора.

Малко по-нагоре стана ясно, че интернет не е мястото, което ми харесва. Не, отдавна не ми харесва. Преборил съм се с един свой гибелен порок. Нямам място в кръчмите, но се чувствам като в кръчма. Доста долнопробна, но понеже гостите й са качили високо градуса, не възприемат нещата така и всеки каруцар има усещането и претенциите, че е Петроний в двора на Нерон. И с типичния за каруцар речник, високо кряскайки,

определя кое е култура и кое не е. Следват моралистите, които те идентифицират с героите ти, търсят някаква психологическа връзка и те учат, че така не бива да мислиш и не можеш да мислиш. За политическите ултраси не искам да говоря. Дълга тема. Писал съм за тях. Не искам да говоря и за тролове и хейтъри, също дълга тема и достатъчно съм се хабил по нея. Не, не ми харесва интернет. Да можех...

Но не мога! И не бива!

Щеше ми се да мисля, че интернет не е място на „сериозните автори", че веднъж ако признаят усилията ти, ако се захванат с теб професионални литературни агенти, издатели и т.н., и т.н., ще се избавиш от „този стрес".

Само че не е така.

Това е съвременността. Това е животът. Ето, и Харуки Муриками - с минимум двумилионен тираж на всяка от книгите си на десетки езици, се налага да дава отговори. И е дал 1200.

При това сам твърди, че всеки трябва да разтълкува книгите му сам за себе си. Което означава, че с всеки отговор рискува да развали част от собственото си художествено внушение и да обезсмисли труда си. Но всичко си има цената. Трябва да го прави и го прави, нищо, че е на върха.

От друга страна, 1200 е и много, но и не е никак много. Сам аз съм дал десетки пъти повече само около споменатите по-горе „Фриволни разкази".

При целите колосални тиражи, при популярността, която има, при пазара, който определя задължението на Харуки Муриками да поддържа връзката с читателите си, е дал само 1200 отговора.

Да, интернет не е само за аутсайдерите - това, което правим, го правят и японските магьосници, авторите на бестселъри пишат, много пишат в интернет и все пак имат някакво чувство за умереност.

Интернет е задължителен за живота, но животът не е само в интернет.

  2013-01-04
За книгите и хората  
729. За оценки, лумпени и истинско изкуство

"В кината из страната с небивал успех се прожектира новият филм „Ако утре започне война", в който многобройна пехота и танкове помитат неназован противник и устремено продължават напред, отрупани с цветя от ликуващото освободено население с неназована националност. Сталин много харесва този филм. „Ето това е истинско изкуство" - изрича вождът." Игор Бунич, „Пирът на хищниците"

 

Винаги ме е учудвала категоричността, с която един лумпен дава своята оценка. Макар да няма нещо кой знае колко учудващо, всъщност си е доста лесно обяснимо.

Но разумът ми не е достатъчен. Имам едни инстинкти, които трябва да превъзмогна, за да разбера лумпена. Ала не мога. Инстинктът за неудобство, примерно. Пречи ми да разбера лумпена. По навик за миг се поставям и на мястото на един такъв, но колкото и за кратко да е, преживяването си е доста неприятно. Пламват ми бузите, иска ми се да се скрия даже и от себе си. Такова неудобство изпитвам от собственото си поведение.

Ето и този - това е същият човек, който е пратил десетки хиляди творци в лагерите, като се започне от най-ярко проявилите таланта си и се стигне до тези, чиито имена никога няма да научим, а творбите им никога няма да прочетем, понеже са нямали никакво време и възможност да изявят най-доброто от себе си. Това е същият човек, който вероятно е унищожил десетки милиони книги. Грейват му очите, озарен е от естетическата наслада и кратко и назидателно изрича: „Ето това е истинско изкуство", след което прибира еталона за такова в личната си колекция.

Филмът е с утопичен сюжет, макар да е сниман почти пет години преди окупацията на България. Той пресъздава нахлуването на Червената армия в безименна държава, където съветският войник е посрещнат с всеобща радост, цветя и венци от безименния народ. Не звучи чак толкова лошо, дори е малко пророческо, като се имат предвид последвалите събития, например в родината ни. А да се използват изкуството и фантастиката за пропаганда не е изключение, опитите не започват и не свършват със Сталин, те продължават и до днес. Дано авторите на филма с признанието на „бащата на народите" са получили и достойна награда за труда и усилията си. Днес към този филм едва ли някой ще прояви друг интерес, освен като към част от историята. И който и да го изгледа, ще е със същото отношение, с каквото би застанал пред мумия в мавзолей. Посоченият отдавна от вожда като пример за истинско изкуство шедьовър е една мумия на мъртвец. Идеята на филма, посланията му са били такива, че дълъг живот не го е очаквал - бил е актуален по-малко, отколкото са живели създателите му и всички, които са го признали или им е бил нужен.

Такава е оценката на времето, дадена след оценката на Сталин.

Сега не ми се пише за израза „истинско изкуство", за изключителната глупост, за пълния абсурд на това клише. Ще го направя в друга колонка. Все още съм под въздействието на трилогията „Операция „Буря", от чиято първа част - „Пирът на хищниците", съм извадил цитата.

Толкова злодеяния, толкова шокиращи истини са разкрити, че е учудващо и за мен самия как се спрях точно на този, звучащ почти като пародия, момент, който по-скоро предизвиква съжаление към чудовището.

Няколко примера: как Жуков заповядва на пехотинците да минат през минното поле, за да стигне навреме в Берлин. Какво очаква младеж, ако откаже „доброволно" да се обучава за летец? Лагер. Как на този младеж му е забранено да има семейство (и защо)? Защото е смъртник, който лети без парашут в самолета, понеже биде ли ударен, не трябва да се спасява, а да забива самолета си във вражески обект, па бил той и

жилищна сграда. Как военнопленниците, освободени от Финландия, е трябвало да си обградят сами с бодлива тел мястото, на което са и загивали. Перманентните чистки в разузнаването и т.н., и т.н.

Спирам дотук, че почти във всяка страница на книгата иде реч за подобни събития. Звучаща като най-зловеща антиутопия истинска история. Препоръчвам я на всеки.

Но когато стигнах до мястото, на което Сталин казва: „Ето това е истинско изкуство" не издържах, оставих за кратко книгата и си записах цитата.

Защо ли? Защото подобно поведение виждам всеки ден. Защото подобни или напълно идентични изказвания прочитам всеки ден.

Все ми се е струвало, че зад подобно изказване стои „бащата на народите", макар да не знаех, че „бащата на народите" наистина го е направил.

И ако сталинизмът е отминал, то глупостта е безсмъртна.

За щастие, от категоричната оценка на един лумпен, по-категорична е оценката на времето. И по-безпощадна.

  2012-12-31
За книгите и хората  
727. Коледно

Имал съм Коледи без баница с късмети, даже без баница, или пък само с баница, но циганска, с мама и с брат ми. Но Коледа е била, при това истинска. Помня я, а споменът ми е скъп, сега ми изглежда и красив, много красив, приличащ на коледна приказка. Защото Коледно настроение сме имали, въпреки всичко.

Не е била пропусната Коледа.

Имал съм Коледи без елхи. Много, много са били Коледите ми без елхи. Много съм прекарал, особено в по-младите си години, в приятелски компании. Част от тях не помня. При спиртната концентрация, която е била в кръвта ми, съвсем естествено е да съм изгубил значителна част от спомените си. Но Коледи са били, при това истински. Въпреки липсата на спомени. Защото Коледното настроение не трае ден, а главоболието, щом е от махмурлук, се включва в пейзажа.

Имал съм Коледи, изцяло отдадени на интимности. Много греховни Коледи, като се има предвид какво би трябвало да се чества на празника, с какви етични ценности е свързано, с какви морални послания, а с чия чужда съпруга съм бил. Не знам чувствам ли гордост като го пиша. Не би трябвало. Не чувствам и особено покаяние. А би трябвало. Сега не бих го направил, а тогава каквото съм сторил, изплатил съм го със самотата си по-късно. И в това има искрица Коледна приказка, при това много, много поучителна. Изживяно щастие или щастливо мигновение, което не е направило никого щастлив и дори когато се връщаш към спомена, или си изпълнен с безразличие, или си брониран с такова; или каквото е било, струва ти се чуждо, случило се на другиго, далечен или близък, а още повече прилича да е станало с филмов или литературен герой. Но Коледи са били, поне за мига си - истински.

Имал съм Коледи, за щастие много, без телевизор, без „Сам в къщи" 1,2,3, водещи джуджанки, лакирани усмивки, обичайната глазура от послания с твърде високо съдържание на захар и разбира се, за да има баланс, по някой и друг интелектуалец, който говори за думата „кич" и който знае и усеща всичко, има, естествено, вкус и това е всеобщо признато, само дето не се сеща, че от толкова повтаряне и обсъждане, отдавна най-голям кич е станала думата „кич" и обсъждането на кича. Хубави Коледи са били, най-хубавите Коледи, тези без телевизор.

Имал съм Коледи, за жалост, прекарани в интернет. Не, не съжалявам за тях. Не е кой знае колко по-различно, отколкото в кръчма, в която си отишъл само защото не си се сетил за друго, а и мотивиран от факта, че можеш да си го позволиш. Без да ти е кой знае колко щастливо, но и без да ти е кой знае колко нещастно. Коледи са били!

Имал съм Коледи, за които не съм се подготвял. Повечето са били такива, като и повечето неща в живота ми. Посрещам ги инстинктивно, като звяр. Случват ми се, не ги осмислям. Изненадващо щастливи Коледи. Като се замисля, „обяснимо щастливи", защото многото очаквания разочароват, а изненадващото винаги е интересно.

Имал съм Коледи и без безумни идеи. Тази не е от тях. Иска ми се да поканя в метафизичното си студио Дядо Мраз и Дядо Коледа на интервю. И да получа точен отговор от тях кой повече книги е подарил. Възможно е да се хванат за брадите и истината тъй и да не науча, както се случва когато в телевизионното студио се поканят спорещи политици, готови да се хванат не за брадите, а за гушите. Отговорът на въпроса живо ме интересува. Но по-важно е просто да задам този въпрос. Обаче и без безумни идеи като тази съм имал истински Коледи.

Но стана въпрос за книги и ще кажа кои Коледи не са истински за мен. Когато не ми е подарена и не съм подарил книга. Независимо какви други подаръци съм направил и съм получил.

  2012-12-26
За книгите и хората  
724. Литературните сайтове са мъртви! Да живее литературата в сайтовете!

Краят на миналият век е, началото на настоящето.

Пак се очакваше свършек на света, а в България едно масово съществуване тепърва започваше.

Имаше вече ентусиасти, дори маниаци. Останалите чувахме спорове по радиото „за" или „против". Чуваха се и страшни предсказания какво ще настъпи, ако това чудо се случи у нас. И ставаше въпрос за интернет, да, именно за това, без което е трудно да си представим живота днес.

Колкото и убедителни да бяха опонентите му, то настъпваше както го правят сезоните. Почти незабележимо, добавяйки с всеки нов ден свой признак - в пейзажа, в бита и в поведението на хората.

А в ранния период на сезона „интернет" в България първи бяха най-будните или тези, които поради благосклонността на Фортуна, и без да са толкова будни, имаха високо социално положение, материални и всякакви други възможности да бъдат модерни. Сред първите бяха и българите в чужбина, всъщност, може би те бяха най-значителният контингент. И тогава големците в политиката се пъчеха и се биеха в гърдите колко сме напред, само дето не сме го осъзнавали. То се видя „колко сме напред", защото сравнението с нашенци, живеещи из други места, най-вече зад океана, беше неизбежно. Сред първите бяха, разбира се, и някои служители в по-напредничави фирми, в които на шефовете не им се свидеше и инвестираха в доста скъпите тогава нови технологии. Доста от тях конкурентите им смятаха за прахосници, мечтатели, идеалисти, после им се наложи да ги догонват; за админите започна голямото забавление: покрай полезното и приятното, покрай двойни, тройни, петорни счетоводства - мирки, форуми, айсикю... Нови приятелства, извънбрачни връзки (недопустими по „морални причини" само седмици преди това), най-вече информация, много и прясна, жива информация. Сред първите, разбира се, имаше и от най-отчаяните. Пълната противоположност на всички гореизброени категории хора. Като мен например. Често умопомрачен, на моменти - и напълно умопомрачен, от алкохол, порочни делови отношения, социално отхвърлен, наскоро разведен, без работа, а на всичко отгоре: графоман в най-ужасяваща фаза, разбира се, вярващ в своята неразбрана гениалност. Дотук добре, просто един деградирал тип. Нищо чак толкова необичайно за България. Нито тогава, нито сега. Лошото беше друго - наистина имах някакви възможности и способности. И в съчетание с предното ме превръщаха в изроден. Те, способностите ми, имаха нужда да се развиват и не ме оставяха да деградирам до там, че да стана пълно зомби, с каквито са пълни улиците и лудниците, и да ми е все едно. Късах се на две страни. Докато в крайна сметка намерих временна утеха в нета. И не бях единствен от тази категория. Мнозина бяха като мен.

Неспособни да си намерят място в уталитаристичните литературни кръгове, не бяхме атрактивни хомосексуалисти, не бяхме ефектни псевдоинтелектуалци с артистичен вид и ексцентрично поведение, не бяхме синове, внуци и правнуци някому, не бяхме и достатъчно богати, напротив. Не бяхме и чак толкова уверени във възможностите си, нищо, че за по минутка след завършването на новото писание се мислехме за гении. Имахме си само бита, с който трябваше да се борим. Голяма част криехме дори от най-близките си с какво се занимаваме и общо взето живеехме в антиутопия. Един свят, в който писането е забранено за простолюдието и се наказва с всеобщо презрение, а всеобщото презрение в тази неземна цивилизация убива.

Литературните сайтове бяха живот. Качеството му, даже, не от първостепенно значение. Най-важно беше, че животът продължаваше, купонът продължаваше. Разбрахме какво е да си четен, какво е да заразяваш със себе си, да бъдеш заразен от другия. От идеята му, мечтите му, от емоциите.

Рутината идваше сама. Темите ставаха все по-богати. Търсенията - все повече.

Имаше и нещо друго, което сториха литературните сайтове, най-важното. Разбиха статуквото. Началото на разпадането на една, гибелна за живото изкуство, структура.

Литературата у нас се беше превърнала в йерархия. Въпреки демократичните промени, все още изискваше изкачване на човек, а не автор, не изкуството му по една стълбица на пирамидална сграда. Връзки, печелене на души на хора с позиции, взаимни интереси, сделка с едни различни от икономиката ценности, но на същия икономически принцип.

Всичко това пропадаше, защото я имаше свободата всеки да се изяви, а тази свобода носеше свежия дъх на новите идеи. И се харесваше, харесваше се не само на пишещи, а  дори на хора, които до този момент не бяха проявявали интерес към художественото творчество.

Интернет се превърна в жестокото огледало, в което много, изпълнили вече мисията си, закърнели на високите позиции интелекти, се видяха като литературни мумии. Интернет беше и живата вода за много истински, млади таланти.

Но всичко хубаво, поне у нас, в един момент бива опорочавано.

Едни печелиха сърца, други позволиха злобата да обземе сърцата им. Понеже виждаха първите. Избождане на очи, изписване на вежди и т.н. винаги е имало, и не само в България, така че да се случи това беше неизбежно.

Погледът се съсредоточи в него и почти незабелязано се разви друг порочен процес. Голяма част от сайтовете (няма да назовавам имена, знаем ги), които до вчера бяха за литература, се оказаха чудесна платформа за запознанства и флиртове.

Малко по-горе споменах омразата, а когато се смеси с нея и любовта, интригата става разкошна за литературно произведение и доста разрушителна за живота, включително и този на литературата.

Настъпваше падението. Всичко се износва, всичко е до време.

Необходима беше някаква нова стъпка и някои я направиха. За да изведат литературата извън сайтовете. Защото, в следствие на настъпващите болестни изменения с тях, те се превърнаха в толкова уталитаристични, колкото и структурите, които някога разбиха.

И резултатът е следният: в литературни сайтове не влизат други, освен пишещи. При това - пишещи в конкретния сайт. Другите не ги интересуват; влизат, за да се похвалят или да се наругаят с подобни на тях и освен себе си, не четат никой друг, макар мрежата просто осъществи всички библиофилски мечти.

Ако знаете какво е литературен клуб от едно време, ще намерите приликата за удивителна. Събират се неколцина поети, четат се и си ръкопляскат. Може и да си дадат един, два, три мъдри съвета. Повечето от съветите - наистина добронамерени, но също тъй в повечето случаи зловредни. Защо? Ами затвора, ограниченията? Затворът на старите убеждения, липсата на развитие, малкият кръг, „духовния провинциализъм" (а такъв, бас държа, има и на места в Лондон и Ню Йорк), тоест отесняването на една среда придържа всичко към определени рамки и не позволява излизането от нея в необходимата нова.

Не може да се разчита единствено на колегиална подкрепа. Не бива да се разчита единствено на това. Стигне ли се до там, това означава застой.

И още повече нечетящи българи, което от своя страна означава още по-малко твои евентуални читатели. Дяволски кръг, който довежда до мъртвило.

Стигне ли се до там, трябва да се търси изход - към нещо различно, към нещо повече.

Вече никаква човешка дейност или дело не е възможно да се развива без интернет. В това число и литературата. Така че въпреки западането на голяма част от литературните сайтове, блогове и т.н., щом я има необходимостта, тепърва ще има и развитие.

Писал съм го, но отново ще го напиша по друг начин, защото е изключено в тази колонка да не го спомена: „Буквите" не заспиваха върху постигнатото, постоянно търсеха и откриваха нови възможности извън съществуващите.

Това задържа институцията извън масовата болест на интерактивната литература. Създадоха и продължават да създават автори. И литература - истинска нова българска литература.

Атмосферата на взаимно четящи се и ръкопляскащи си автори в „Буквите" не се задържа, понеже не приоритетно. Събитията извън тази част се разработват, напълно реални са, а виртуалът е само средство.

И след този добър пример, който не можех да пропусна, да се върна на основната цел на колонката ми.

Виртуалният свят не е същия, какъвто беше в зората на литературните сайтове. Покрай виртуалния се промени и реалният.  

Опиташ ли се да повториш онова, което аз направих и ми донесе известен успех, ще се провалиш. Защото ситуацията е различна. Опитам ли се аз да продължа по същия начин, ще се проваля.

Сайтове и форуми, които не са се променили от времето на разцвета си, са провалени. Няма развитие в тях, а потребителите им дори не осъзнават, че са в „омагьосано време", повтарят от години едни и същи разговори.

Усетиш ли, че си в такъв сайт, бягай надалеч. Въпреки приятели, въпреки читатели. Защо да го правиш, ли? Защото е рисковано за теб. Ако пишеш, за да те четат двама, трима, петима, десетина, че и повече едни и същи, неусетно започваш до там да се съобразяваш с вкуса им, че забравяш за всички останали, а те са далеч повече.

И няма причина да им се сърдиш, ако някога издадеш книга и тя си остане на щанда, в случай, че изобщо стигне до щанда. Няма причина да им се сърдиш, ако се опомниш неразбран. Ти си писал за други хора, за конкретни. Получил си наградата си: хвалбата им, приятелството им, уважението им. Ти си решил, че те са ти били достатъчно.

Но ако искаш повече, ако изкуството ти иска повече, бягай от такива сайтове.

Най-вече, обаче, търси постоянна промяна в себе си и в своето творчество. Защото само тази промяна ще пожелае, ще потърси и открие чрез теб живот и извън омагьосаните кръгове на нашата виртуална и обективна реалност.

  2012-12-17
За книгите и хората  
722. За оптимистичния завършек - „да" и „не"

Писал съм страшни и много разстройващи мелодрами. Искало ми се е да не ги завършвам така, както са завършвали. Мъчил съм се да спася герой или най-малкото да дам някаква надежда на читателя. Кофти ми е било, че така завършват нещата, правил съм всичко възможно да открия друг изход. Не се е получавало. Сюжетната логика не ми е позволявала. Лесно - с едно - единствено изречение, бих могъл да обърна историята и да заменя чувството за безнадеждност с усмивка.

В 90% от случаите историята ми щеше да се превърне в пълна боза. В 10 % нямаше. Възможно е даже да са 11, че дори 12%.

Все пак има невероятни изходи от всички ситуации, а и лично в моя живот се е намесвало повече от веднъж или два пъти чудо, че да ме спаси.

Защо да не напиша историята си такава, каквато би трябвало да се случва?

Малко ли е тъжен животът и без тъгата в изкуството? Малко ли сме сплашени и без хоръра? Малко ли трагедия има, че да описвам още една?

Защо да не напиша историята такава, каквато бих искал да е в живота?

Истината е, че с това щях да погубя тази история. Споменах за сюжетната логика. В повечето случаи решаваща дума има тя. Не се ли придържам към нея, това вече не е разказ, а бленуване в думи. Може да бъде приятно, може да бъде забавно, развлекателно, в някои случаи дори дидактично, но лично на мен винаги ми звучи изкуствено, много фалшиво. А и личи границата там, където е нарушена сюжетната логика и истинската история свършва. Измисленият край се забравя, той не въздейства и впечатленията си остават точно толкова тъжни и тежки, колкото и ако беше „лепнат" просто някакъв край.

Колко от развръзките на всички филми, които сте гледали, помните? И колко от моментите, в които проблемът е бил в най-острата си фаза? Като се позамислите, ще откриете, че много повече са филмите, от които се помни всичко друго, освен хубавия край. В повечето случаи хепиендът е въпрос на етикет. В повечето случаи е без конкретно творческо послание, просто авторът или творческият екип се е почувствал длъжен чрез него да декларира: „Въпреки всичко аз вярвам в доброто!" или е творческо намигване: „Извинявам се, че развалих настроението ти, но това е само изкуство. В живота нещата не се случват точно така."

Творческото послание е преди този почти задължителен (по етикет) финал, то е с открит край и тягостното чувство си остава. Не казвам, че хепиендът е безсмислен. Не е. За да се практикува толкова дълго, той има някакъв смисъл. Поне за широката публика. Често се губи границата между изкуство и документалистика. Необходимо е едно подобно подчертаване, което да върне хипнотизираният зрител или читател в кожата му, а и донякъде да смекчи тягостното усещане.

И все пак хепиендът не винаги е възможен.

Какъв щастлив завършек може да има „Идиот"? А „За мишките и хората"? Или „Уморените коне ги убиват, нали?"

И трите емблематични трилъра, златни образци в световната класика, оказали влияние на цялата световна култура, завършват брутално, без надежда, тягостно. Но това са книги, успели да направят света малко по-добър.

Какъв щастлив завършек може да има „1984" или „Прекрасният нов свят"? И в двата случая антиутопията, т.е. социалното предупреждение, е до самия край. И в самият край. До какво ще доведе развитието на подобни абсурдни обществени порядки. В „451 по Фаренхайт" Бредбъри открива малко надежда, но тя е капка сладка вода в морето горчилка. И страховитото внушение си остава.

Как да завърши Ремарк „по-оптимистично" „На западният фронт нищо ново" или „Искрица живот"?

Колкото и да съм вбесен около дебатите за отмяна на доживотната присъда и за пръв път в живота си да съм леко разколебан относно отмяната на смъртната (на която винаги съм бил противник), не мога да не спомена и „Чужденецът". Можеше ли Камю да направи малко по-щастлив финал? Или, изобщо, могат ли да имат щастлив финал всички произведения на изкуството, в това число дори холивудските филми, засягащи проблема?  

И като споменах Холивуд... В някои случаи някои филмови версии, пак заради споменатия по-горе етикет, се опитват да поправят литературния първоизточник. Пример: „Ханибал". Третата книга от поредицата за доктор Лектър е с напълно променен финал. Резултатът: друго произведение. Нищо от внушението. Нищо от философското послание. Бих казал: пълен провал. Въпреки харизмата на Антъни Хопкинс. Въпреки виртуозната хореография, до която са прибегнали сценаристите, за да замажат празнотата, въпреки съспенса (изключително попадение) и черния хумор. Получило се е произведение по мотиви на „Ханибал", но премълчало тежките истини, казани чрез „Ханибал" от Томас Харис.

Знаем идентичните анекдоти с Александър Дюма и с Лев Толстой. Единият е плакал, когато е убил Протос. Другият - когато му се е наложило да самоубие Ана Каренина.

Едва ли има и един от гореспоменатите автори, на които му се е искало да напише историята такава, каквато я е написал. Винаги го има страданието, винаги преживяването е тежко. Когато пишеш, твоят герои изглежда напълно жив, дори да е напълно измислен. И ако му се случи зло, просто не е могло да е иначе.

Ще ми се, отдавна ми се ще отдалеч да заобиколя всякакъв сюжет, в който не ми е възможно да спася героя, но точно когато постигна нещо по въпроса, срещам друго в живота, което ме връща назад.

Преди две седмици във вестника, в който работя, трябваше да отразим случаи за онкологично болен човек, който живее без ток и вода, в условия, в които не би оцеляло и куче. (Все си мислех, че съм виждал лоши условия, че косата ми не може да настръхва от подобни неща, но можела.)

Драмата се развива на по-малко от километър от идеалния център на европейски град.

Историята беше шокираща и само да пишем за нея не беше достатъчно, сезирахме и социалните. За жалост... късно. Преди броят да е редакционно приключен, човекът почина.

Мир на прахта му! Някой ден историята му може да се случи да бъде литературно пресъздадена. Защото е истинска. Защото въпреки кучата смърт, става въпрос за живот на човек.

Един измислен оптимистичен финал напълно би я обезсмислил. Защото в тази история няма нищо човешко, освен трагедията.

  2012-12-10
За книгите и хората  
720. Писна ми от тривиални рефрени

Ако някога - в близко или далечно бъдеще, се създаде компютър, с който може да се направи статистика колко книги са прочетени от папируса до създаването на персоналния помощник, и колко изречения се пускат само за ден във виртуалното пространство, започващи с „Писателят не е..." или „Писателят е", сигурен съм, за съжаление, че второто ще е с пъти в повече.

Предпочитам да ме заключат в стая с огромен телевизор зад бронебойно стъкло, вградени тонколони в стените (така че да не мога да им навредя) и да върви по цял ден една и съща рекламна пауза, пред това да видя и за стотна от секундата материал, започващ с този рефрен, или пък още по-зле - да го видя в заглавието на материала. Но какво да се прави, понасям го.

Алтернативата е: живот в гората.

Учудва ме обаче как подобна тривиалност може да има толкова претенциозно поведение, а и да оцелява - ден след ден, след ден, след ден...

Разбрах, че „писател не е професия", въпреки че за един Достоевски си е било професия.

Разбрах, че „писателят не пише всеки ден" и „не пише по много", въпреки че един Бредбъри съветва да се прави точно това.

Разбрах, че „писател не е звание", въпреки че не съм съвсем наясно, всъщност изобщо не съм наясно какво означава „звание". И има ли изобщо смисъл тази дума? Май няма.

Разбрах, че „писателят не бива да е аутсайдер", въпреки че Буковски си е бил такъв, и то доста време, чак до петдесетата си година.

Разбрах, че „писателят не бива да е живял малко, а написал много", въпреки че това се е случило с Борис Виан.

Разбрах, че „писателят не бива да участва в конкурси", въпреки че и Нобеловата награда за литература си е вид конкурс, а единственият, който е печелил Нобелова награда за литература и за когото може да се каже - „не е писател", но с хиляда уговорки, е Чърчъл.

Разбрах, че „писателят не е извънземен, а най-обикновен човек", не че преди това съм си го мислел де.

Разбрах, че „писателят не е човек като всички останали", макар да не знам как да го свържа с горното твърдение.

И в този ред мога да направя тази колонка поне седемстотин, седемдесет и седем страници, но няма смисъл от това, защото всичко, което ще пиша, че съм разбрал, ще го срещнете и днес, и утре, и така до безкрайност във всички социални мрежи и блог-платформи, в повечето форуми.

И да се включвам, и да не се включвам в този хор, с моя или без моя прегракнал глас - все същото.

От това „писателят не е..." или „писателят е..." по-популярно и тривиално е само „истинското изкуство не е..." и „истинското изкуство е..."

Това, че българинът четял средно по една книга годишно, не е никакъв проблем. Знае си той отговора на тези въпроси. Знае си, че ми го и казва. И нищо, че ми отвори очите, пак продължава да ми ги отваря. За всеки случай де.

И прав е донякъде. Защото наистина не искам да знам какво не е писател и какво е писател, какво не е и какво е истинско изкуство.

Предпочитам вместо да го узная, да отворя книгата, да я прочета със затаен дъх или със затаен дъх да напиша нещо.

Ако не ми каже някой какво не е и какво е писателят или истинското изкуство, току-виж съм пропуснал да науча най-важното в живота си и съм погубил душата си, нарушил съм крачката в строя и съм сторил още хиляди злодеяния.

Само едно продължава да ме тревожи - след толкова много „какво не е" и „какво е", остава ли място за нея - Свободата? Не е ли онова истинско изкуство, за което иде реч, свобода?

И ако е, след толкова много „какво не е" и „какво е", що за свобода е това?

  2012-12-03
За книгите и хората  
717. За екологията, ако електронният носител напълно замени хартиения

" - Страниците не са празни, а покрити с микротекст. Подай ми я. Ако натисна тази пъпчица от вътрешната страна на корицата... Виж!

Листът, на който беше отворено томчето, изведнъж се покри с редове от букви, които бавно запълзяха нагоре.

- Като въртиш лекичко пъпката в едната или другата посока - обясни Селдън - можеш да промениш бързината на движението така, че то да отговаря на скоростта, с която четеш. Щом отпечатаните редове стигнат до горната си граница, текстът бързо се връща долу и страницата се изключва." "Прелюдия за фондацията" Айзък Азимов

Екстремален е Азимов. Така ми се случи, че единия ден прочетох романа му, писан в съавторство с Робърт Силвърбърг, който ме запрати 400 века назад в миналото, а на следващия - „Прелюдия за фондацията", където пък действието се развива приблизително 400 века напред в бъдещето. Преживяването е неповторимо, за два дена - 800 века! Ако едно изкачване на Еверест без кислороден апарат е приключение на границите на човешките възможности, с Азимов пък наистина може да се изживее приключение на границите на човешкото въображение. А „Прелюдия за фондацията" е като учебник, нагледен пример как автор може да преосмисли в една книга поне двадесет по-ранни тома - най-значимата част от творчеството си. Защото с „Прелюдия за фондацията" Азимов връзва към „фондациите" цикъла за супер робота си Р. Данил - любимецът на феновете на Азимов от „Стоманените пещери" и „Голото слънце". Но да утеша възхитата си, колонката ми не е посветена на нея, а е свързана с размисли, вдъхновени от цитирания в началото пасаж.

На какво ви прилича описанието? Да, на електронен четец. Само че не точно. В случая става въпрос за някакъв хибрид между печатно и електронно издание, което Азимов споменава като леко архаично 400 века напред във времето, когато наследниците на Земята живеят на милиарди планети и дори не знаят, че е имало Земя.

Описанието на електронния четец, направено във време, когато електронни четци не е имало, е удивително точно. 1988-а за най-младите може да изглежда далечна, но за мен е като вчера. Втората ми година в казармата. Тогава „Прелюдия за фондацията" излиза от печат, а днес електронните четци вече са достъпни като цена, могат да се купят от всяка по-голяма книжарница или магазин за електронни джаджи.

При изключително смелото си въображение (нечовешки грандиозно, бих добавил лично) Азимов през 1988 година, самият Азимов! не е допускал, че тази част от пророчеството му ще се сбъдне вместо за 50 000 - за 20 години. Технологията често изпреварва и най-дръзките фантазии. Съдбата не винаги се усмихва с онази - приписана й като типична, ирония. Понякога усмивката й е светло озарена, великодушна. Четох „Прелюдията" точно в електронен вариант и усещах как съдбата се усмихва точно така към гения, докато връщах текста и препрочитах отново и отново този пасаж.

Мислех си, за много неща си мислех и продължавам да мисля над тях. Толкова изненадващо бързо се разви електронното издание, че дори не ни остави време да осмислим феномена. Преди около три години, когато „Буквите" издадоха първата ми електронна книга „Светли мисли за черни дни", бях много щастлив и екзалтирано писах насам - натам за събитието. Във форуми, блогове, социални мрежи. За да рекламирам ли? За да ядосвам завистници и хейтъри? За да се похваля аз, че умря циганката ли? За да изразя пред приятели щастието ли? Не съм сигурен кое от това беше и дали не са всички, че при мен тези неща се преливат и обикновено ги върша с един жест, а кое ще е от тях не зависи от мен, а от адресанта.

Спомням си ясно един пасаж, понеже силно вярвах в него.

„Обичам миризмата на библиотеки, но обичам и миризмата на гори."

Виждах електронното издание като алтернативата, която спасява горите от изсичане. След време в същия дух прочетох много, много. Дори е и девиз на мои партньори в разпространението: „Спаси дръвче".

Без съмнение при нарастващия поток и нужда от информация има нещо вярно. Електрониката се явява спасителна и за вещината ни, и за екологията. Компромисът. Защото едното щеше да е за сметка на другото. Или задоволяване на нарастващата нужда от информация, или екологичен баланс, така би било, ако не се беше сбъднало толкова скоро пророчеството на Азимов. Но...

Има си и обратната страна, над която като че ли не се замисляме.

Казал е народът, че от всяко дърво свирка не става. Но от всяко дърво и хартия не става. За производство на хартия се използват дървета с мека дървесина, предимно смърч, ела, бор. Също растителни влакна - ориз, памук, лен, коноп (от онзи, дето не става за пушене). Оризът е предимно за ядене. Памукът, ленът и конопът - за обличане. Те ще си имат още дълго стопанска функция.

При смърча, елата и бора обаче положението не е такова. Ако електронното издаване изцяло замени хартията като по-удобно и евтино, ще направи дърветата толкова икономически излишни, колкото един багер - петдесет цигани с лопати.

Оттук - нататък: на някой ще му притрябват терени за ски писти, на друг - за игрища, за ВЕЦ-ове, понеже АЕЦ-овете ги забраняват, а сравнително екологичният ВЕЦ се нуждае от пространство за насаждения, от които се произвежда ново гориво и т.н., и т.н.

И много е възможно, въпреки протестите на защитниците на околната среда или благодарение на други протести тези гори, които са се пазели, понеже са имали огромна стопанска полза, да бъдат изсечени.

Тоест сеченето им ги е спасявало от изсичане.

Да напомня, не говоря за проблем с днешна дата: 26.11.2012, а за прогнозен, възможно недалечен, като се има предвид иначе полезното, шеметно бързо развитие на електронните издания. Ако електронният носител напълно замени хартиения.

Мисълта ми е: благата на технологията винаги имат две лица. Едното е открито. Другото - винаги в сянка. Независимо колко благородно и невинно изглежда откритото, не бива да забравяме, че има и друго.

И докато не узреем достатъчно морално за модерното, не бива да се отричаме и яда захвърляме в миналото традицията. И така не само с електронните издания и хартията, а и изобщо с всичко, но конкретно: хартиените издания са фактор в екологичния баланс.

Все още. А следващата мисъл: и четящите все още.

  2012-11-26
За книгите и хората  
714. За пътешествия във времето, конкурс и кървави арени

 Ако разполагах с една прилична машина на времето и правото на едно - единствено пътешествие, малко бих се замислил какво ще е то.

Веднага бих се отказал да видя с очите си как стоят нещата около Разпятието и Възкресението на Христос, защото каквото и да видя, от този момент насетне ще бъда сигурен и колкото и да ми хареса това, което съм видял, от този момент нататък ще съм изгубил и вярата си, и съмненията си, а без тях ще ме очаква едно ново осмисляне на живота, за което едва ли съм подготвен.

Малко по-късно бих се отказал и от това да видя християнин, хвърлен на лъвовете. Сигурно вече се питате защо изобщо ме е изкушавала такава идея? Да не би да съм садист, да не би да обичам кръвта, да не би да се наслаждавам на физическите страдания? Не, не и пак не. Няма да изгубя съзнание от подобно зрелище, убеден съм. Толкова печални картини видях из родината си, а през последните три години такива истории научих, че се случват из селата ни - от колеги във вестника, които ги отразяват, а от тях научавам и подробности, които не е редно да се пишат, че неусетно съм станал доста държелив. Но насилието ме отблъсква. И ако ми се е искало да видя позорната, кървава сцена с хвърлянето на християни на лъвовете, то е не за да изпитам наслада, щеше ми се да видя очите на жертвата. Тези на тълпата са ми ясни. Виждал съм ги и могат да се видят и без машина на времето. Същият блясък в тях, който осъжда християнина на жестока смърт, по-късно ще е в очите на „християни" и ще осъжда езичници и вещици на не по-малко мъчителна смърт. Същият блясък е бил в очите на гмежта, когато е изгаряла Александрийската библиотека и много, много векове по-късно, когато са се изгаряли книгите пред Берлинския университет. Същият блясък е нареждал разстрел пред стената на хора - защото са комунисти, а малко по-късно: понеже са фашисти. Изобщо, омразата мени обектите си, но си остава една и съща. И умението й да съди, да осъжда и да наказва е едно и също. По-съдържателно е онова нещо в жертвата. То може да каже повече, защото е мълчало. И заради очите му бих пренебрегнал покоите на Клеопатра, разговорите на агората със Сократ, да поприказваме на кумис с Кубрат, на вино с Петроний, на бира със Свети Бенедикт. Бих забравил дори колко съм любопитен да видя как точно е направил Архимед онзи номер с огледалата и онова за банята му вярно ли е. Бих се въздържал да ходя на уроци с подрастващия Александър Македонски при Аристотел. Душата си бих лишил от музиката на Орфей. И въпреки изкушението да снимам разбиването на Колумбовия „Санта Мария" и да пусна клипа в блогспота си или пък клипът на потъващия „Титаник" - във фейсбука, за да събера лайкове, не бих избрал тези дестинации.

Само за да видя какво е в очите на мъченика. Само за да го видя.

Защото те казват повече от всичко друго.

Но като се замисля, и за това не е необходима машина на времето. Такива очи съм виждал, виждал си и ти, всички сме виждали. Този поглед изобщо не е рядкост в нашата реалност. Само трябва да го забележим.

И сега ще назова един такъв.

Поглед на поет е. На една душа е. На човек е. На една любов е. На една отдаденост. Отдаденост като тази на хвърления на лъвовете християнин. Никак не е различна. Никак. С нищо.

При език, на който говорят, при това неособено добре, няма и осем милиона, при това, че двадесет и девет процента от тези милиони изобщо не докосват книга. При още по-големия процент на хората из цял свят, които предпочитат пред поезията други четива. Добавете и процента хора, които предпочитат преводна литература. Огледайте се по улиците и каквото видите, и него добавете.

При тези условия, аз не мога да открия у този човек никакви користни подбуди: за това, че е писал, писал, създавал. Накрая решил да отдаде дължимото на силата, която го е изпълвала и решил да участва в конкурс. И се е обърнал не към друг, а към всички онези, които, натискайки бутончето във фейсбука, са се нарекли негови „приятели" и към всички онези, които няма как да познава, но са го чели и споделили с него едно душевно преживяване.

Всеки човек - поет или не, си има правото, да определи смисъл на живота си. А който си мисли, че има права да определя смисъла на чуждия живот, най-малкото нарушава първото и основно право от Хартата за правата на човека. Това е най-малкото.

Всеки човек - поет или не, има право да се стреми към смисъла си, а коя пътека си е избрал, решава сам, и обикновено тази, която е избрал, е вярната.

Абсурдно е да се вини човек за това, че се бори за лична идея. Че жертва нещо от себе си за нея. Че в крайна сметка успява да стигне до някъде.

В неговите очи виждам блясъка на онзи, който е на арената, осъден за това, че обича и вярва.

То драки по пътеките към върховете винаги има, но от началото на втория кръг на „Търся издател", честно, писна ми да чета глупости. При това от хора с големите претенции за изящни вкусове.

Не разбирам с какво ви пречи един толкова чист стремеж. И ако това според вас не е пътеката, хайде посочете по-добра. Особено на човек, който няма пред себе си друга. А има своя дълг пред дните си, какъвто се надявам да имате и вие пред вашите.

И признайте си, моля ви, на себе си се опитайте да си признаете каква беше тръпката, когато видяхте лайковете, когато прочетохте отговорите колко „стойностно" било ироничното ви писание, и тогава се надсмейте над нечия „себичност", че дори „стойностното ви писание" нямаше да го има, ако нямаше „глупаци", които още вярват в красотата и в своите сили, за това и лесно могат да бъдат направени за резил.

А ти, който си на кървавата арена, вярвай!

С теб съм, а Господ е в теб!

  2012-11-19
За книгите и хората  
712. Десетоноемврийско, за свободата на един пишещ

Малко преди да започнат големите извращения в Третия райх, бил въведен един особено абсурден казус: „лишаване от свобода по собствено съгласие". Социално изпаднали хора, споделящи опасни за времето си идеали или представляващи криминален риск, без да са извършили нищо, за което могат да бъдат осъдени, са подписвали този документ и са били изпратени в първите лагери.

Доколко подписването на този документ е доброволно, мисля, че няма нужда от коментар.

Днес, когато пиша колонката, е десети ноември. Трябваха ми часове и да се помотая малко из фейсбук, за да се сетя, че датата е от значение за българската история.

Не почувствах нищо. Абсолютно. А това от своя страна ме накара да почувствам, а малко по-късно и да осъзная, друго. Изтекоха двадесет и три години от тогава, когато датата беше преломна. Към зло или добро, няма да коментирам. Никакъв политически смисъл не искам и няма да влагам.

За зло или за добро - животът щеше да е различен, доста различен, ако не се беше случило, това е ясно, и мисля, че този факт никой не би се и опитал да оспори. Независимо колко е краен и от коя страна - лява или дясна.

Животът ни и сега безспорно е различен.

Но в какво не се е променил и щеше да си е същият, дори да го нямаше големият обрат на тази дата преди двадесет и три години?

Това вече е по-сложен въпрос. И може да има хиляди, и то относително верни, отговори.

А аз не случайно започнах с онзи абсурден казус от времето на Третия райх, защото макар Третият райх да е отдавна история и да осъден от нея, някои неща не са се променили. И този казус си има аналозите.

През 1998 година, далеч след 10.11.1989-а, и още по-далеч след 1931 г., когато в Германия е въведен казусът, по същия начин - „доброволно", бях заключен. Зад решетки. Не в лагер, а в психодиспансер.

И не защото пишех, а защото не пишех. А като не пишех, пиех. Много, ужасяващо много пиех. И когато пиех, се държах ужасяващо. Но все пак нищо не бях направил, че да бъда заключен с прокурорско решение. За сметка на това, когато законът не може да принуждава, разполага с „доброволната принуда". Социален и напълно реален оксиморон. Прилага се - полюбопитствайте и ще разберете.

Безумно звучи, но има механизми, с които могат да те принудят към „доброволен" акт.

Че не отказах алкохола в лудницата, не го отказах. Спрях го години по-късно. Този път наистина доброволно, без никаква принуда, без ключове, решетки, разговори с психиатри, психолози, групови терапии, медикаменти, режими и така нататък. И аз не знам как, но беше доброволно. Порочната ми зависимост от миналото е и истинската причина да не ме видите никога с чашка на празнични събития.

Но да се върна назад, бях стигнал до психодиспансера, в който принудително бях доброволец. Може да не бях спрял да пия, но за сметка на това, като осъзнах ограниченията си, като видях металните врати, олюпените стени, решетките и извънземните с празен поглед, витаещи из двора, както „нямах вдъхновение", изведнъж така ме изпълни, че написах едни от най-хубавите си неща до онзи момент.

И честно - бях заключен, а се чувствах много, много свободен. Защото бях онова, което съм. И в онази своя реалност, в която винаги съм откривал свободата. Реалността на вдъхновението, на освободените от битови догми понятия.

Минаха много години. Нямам си отдавна онези проблеми. Леко се дразня, когато някой познат от преди ми рече нещо в смисъл: „така те харесвам", като че ли съм направил съзнателния си избор точно този селянин да ме хареса.

Пък и тези неща съм ги чувал не от някой близък, такъв, който ме е видял що за животно съм, а някой, който не знам що за проблеми си е имал с моето пиене.

Лесен за анализ ми е. Стандартен тип. Твърде стандартен и познат от социалната ни реалност, понеже я пренаселява.

Същият тип сега си има друг проблем с мен. Защото винаги ще си има проблем с мен. Защото винаги ще си има проблем с някого. С всеки, който излиза от тясната клетка, в която типът тръгва да пренарежда стойностите му.

Сега проблем му е писането ми. И по същия начин сега пак се опитва - непрестанно, ден и нощ, от години, да упражни върху мен принципа на „доброволната принуда".

След 10.11 никой няма да те прати в лагер за това, че пишеш. Но пък може да направи живота ти кисел и горчив, упражнявайки върху теб принципа на „доброволната принуда".

Казах, че социалната ни реалност е пренаселена с него. Същият се бута и нарича себе си „художествено-творческа интелигенция", същият троли из мрежата и нарича плюенето си „критика", същият, който разпределя хората на полезни и безполезни за обществото и се изказва от името на обществото. Човекът - среда, средата на натиска.

За 1998-а съм му благодарен. Тогава, заключен, изпитах чувството за освобождение.

И разбрах коя е моята свобода, без заместител - единствено да пиша. Да създавам света си.

И тъй като съм писал и преди 10.11. 1989 г., пак щях да се чувствам толкова свободен, колкото и сега, дори и без големите промени.

И пак бих се чувствал толкова ограничен и след големите промени, колкото, ако не бяха станали, ако спра да пиша.

Защото има хора като мен и най-вероятно като теб, на които никой не може да даде свободата, ако сами не посегнат и не си я вземат. Ако трябва, напук.

Защото имат правото. И устояват това право във всяка социална реалност, борейки се непрестанно за него.

А това, като се позамисля, е... вдъхновяващо!

  2012-11-12
За книгите и хората  
709. За добрия читател

Преди седмица блокнах един дървен философ от списъка ми с приятели. Нарече ме „лош читател" - заради един период в живота ми. Тогава работех за 72 лв., а това означаваше, че не мога да си купувам книга всяка седмица. Което според него пък значело, че съм лош читател. Дойде ми малко в повечко! Нека да ме нарекат обществено безполезен. С това съм свикнал, примирил съм се, а и знам, че други сили, не просто желанието за принос в реалното съществуване, ме водят. Тези сили - познати или непознати, няма да ме изоставят, а аз и да искам, не мога да скъсам с тях. Нека да ме нарекат бездарен автор, наричали са ме така осемнадесет хиляди сто и петдесет пъти, не помня да го е правил някой, на чието мнение държа. Нека ме нарекат „луд" в буквалния смисъл на думата, това е един вид признание, макар пак да не държа особено много на него. Но „лош читател", и то само защото съм неплатежоспособен, всъщност е обида и към много хора, които уважавам и високо ценя, а някои от тях и обичам.

В тези колонки съм разказвал случката, когато брат ми тъй се отнесъл в библиотеката, че тя затворила и го заключили вътре.

Писал съм и за Стоян, онзи клошар, който ми разказваше как си приготвил добра вечеря, намерил си хубава книга и се канел да прекара няколко разкошни часа, когато кучето му изяло скарата.

Нямаше смисъл да разказвам за мои учителки, отдавна пенсионерки, които съм виждал често, твърде често в библиотеката. Чийто остатък от живота е пълно споделяне на душата с художествената реалност. Нищо друго в живота им не е останало, освен книгите. Но по израженията им, по излъчването им, когато са заобиколени с хартия, личи, че сега имат всичко - чрез книгите. Напълно побелели или прошарени, понеже не могат да заделят от скромните си пенсии да боядисат косите си (а ги помня като големи кокетки), прегърбени, смазани, хронично болни, с дрехи петнадесета употреба, но сияещи в този свой храм. И какво означава тук „лош читател"?

Защо обърнах изобщо внимание на тази глупост? Ами защото се начетох на приказки за това какъв трябва да бъде писателят (то не било професия, то не било онова, не било това между това и онова) и след като най-голямата свобода - тази да пишеш, тоест да мислиш в писмен вид, трябва да бъде определена от някакви си каква трябвало да бъде на принципа „щом аз ти казвам, значи е така". И след като се начетох на тези неща, все си мислех, че няма глупост, която да ме впечатли. Уви, имало. След като казаха тежката си дума за това какъв трябвало да бъде писателя, сега решиха, че трябва да сложат и усмирителна риза на читателя. При това - чрез количествени критерии, например „длъжен е всяка седмица да си купува по една книга".

Няма лошо, човек съм, който би бил доволен от такива читатели. Но не това прави някои човеци добри читатели и не липсата на възможност прави другите лоши.

А за количествените критерии - можех спокойно да отговоря, че според мен добър читател е този, който отделя поне по тридесет и пет часа на седмица за четене, разбира се, не на материали по счетоводство.

Само че и това не е вярно. Я си представете, че става дума за любов. Не може да се определи коя е истинска, коя - неистинска любов, кой обича повече и кой - по-малко. Същото е и за любовта към четенето. Добрият читател просто я изпитва. И е щастлив с нея.

Мисля, че Бредбъри го е написал най-точно: „Аз, който пиша и ти, който четеш, сме едно и също". Така е, изживяването е споделено. Добрият читател е точно толкова творец, колкото и авторът. И няма да забравя Маичка. В онези години след всеки мой разказ тя пишеше своите тълкувания, откриваше неща в текста, които съм писал, без дори да осъзная. Във всяка история - нови, свои истории. Не знам, не мога да изчисля колко още разкази написах, вдъхновени от тези нейни прочити. Провокирали идеи, които не съм предполагал, че има в мен, над които е работило подсъзнанието ми. Сетих се за това като пример как добрият читател може да открие във всяка една книга поне още десет.

И още десетки хиляди страници могат да се напишат за добрия читател, но не и да се напише какво точно е добрият читател.

И слава Богу, че макар и да не е модерно, все още го има.

  2012-11-05
За книгите и хората  
706. За продуктово позициониране и страх от нещо по-лошо от АСТА

"Американският военен полицай хвана Клара за ръка, а когато военният полицай пред съветската стая се намръщи и потупа приклада на своя „Калашников", американецът бързо сложи ръка на затъкнатия в колана му „Колт"." „Гейтуей - 3" Фредерик Пол

 

В началото на миналата седмица доцент Силвия Минева, добър приятел, чаровница и преподавател по философия в СУ, постави в статуса си във фейсбук въпроси по тема, която лично мен, може да съм параноик, но отдавна е започнала да ме тревожи. Дълго време отлагах, а исках да пиша по нея, и сега като че ли дойде моментът.

Иде реч за тъй нареченото продуктово позициониране.

Не съм се интересувал и не знам как е по света, но в последните години у нас терминът придобива сила, употребява се все по-често. Изглежда, и се практикува по-често. И доколкото разбирам, все по-дълбоко навлиза в живота ни.

От начина, по който аз си тълкувам, продуктовото позициониране е най-непосредственият, най-малко дразнещият начин за рекламиране. Част е от цялостното произведение.

Дотук добре. Ефектен ли е?

Първият пример, който ми идва наум:

Гуми „Дънлоп". Откъде накъде пък гуми „Дънлоп"? Не знам как се е случило, но това е останало от един разказ на Артър Конън Доил. Шерлок Холмс разпознава следи от такива гуми. Чел съм разказа шести или седми клас, а тогава, както и сега, четях средно по една книга на седмица, така че не мога да се разсърдя особено на паметта си. Какво още помня? Нека се поровя в паметта си. Разказът беше в сборника „Пиратът Шарки" - общо шест бяха за Шерлок Холмс, а останалите - приключенски на морска тема. Изданието - на „Г. Бакалов" - Варна. Вероятно превод от руски, защото, ако и сега не ме лъже паметта, героят беше Холмз, а не Холмс. Дотук. Не помня много. Преди всичко - гуми „Дънлоп". С една малка забележка - за няколко минути и с няколко команди мога да си намеря и отворя разказите, след още няколко минути вече ще съм си припомнил всичко останало: приключението, перипетиите, края и още десетки неща, които са ме впечатлявали по-истински от гумите „Дънлоп" и са ме карали да избирам такива четива. Изглежда е избор на паметта да избере гумите за ключова дума, с която мога да извадя на повърхността всичко останало. Не е: „каквото го интересува човек, това помни". И до днес нямам шофьорска книжка, а честно, съдейки по отношението ми към нещата, и да имах, едва ли марката на гумите щеше да е от голямо значение за мен.

Но какво се получава? Тридесет години са в паметта ми. Преди повече от век е писан разказът. 100% ефектно продуктово позициониране. Милиони часове рекламни клипове и милиард лири стерлинги разходи едва ли ще постигнат това, което Конън Доил е направил с няколко реда.

Само че е съмнително, да не кажа невъзможно, Конън Доил да е искал да прави реклама. Получила се е като страничен ефект от сюжета, този елемент е бил необходим за сюжета и за това е бил там.

И стигам до опасенията ми. Засега проблеми няма, дори изглеждат малко антиутопични, но въвеждането на този термин доста ме плаши. Казах „въвеждането", а по-точно би било „пръкването" на този термин, защото това, което означава, го е имало откак има изкуство, но започва да се регламентира едва сега. Плаши ме как ще бъде тълкуван, оттам и регламентиран, утре. Няма ли да ограничи правата ми като автор да правя героя си какъвто го виждам, с облеклото, с което го виждам, с аксесоарите по неговите предпочитания? Няма ли да ме принуди да осчетоводявам всеки интерес, всеки каприз на героя ми, понеже неговият избор в нашия свят представлява „продуктово позициониране", което подлежи на отчет пред държавата?

На пръв поглед опасенията ми изглеждат прекалени. Дори щях да пиша в темата на Силвия Минева: „Лично малко ме засяга, 99% от случаите самите ми герои са без имена, с цел да избегна дори национална принадлежност, защото обикновено пиша за психологически категории, това, което е общочовешко, без значение какво е мястото му в пространството,

принадлежността му към нация или класа. За това в повечето случаи се измъчвам само с лични местоимения и всичко, което правят или ползват, е анонимно."

Да, така правя. Това е и една от приоритетните ми творчески цели. И средство, защото лишаването на героите ми от доста външни черти, ме освобождава да огледам по-подробно вътрешния им свят.

Бързах обаче и нямах време да пусна този отговор. За сметка на това още следващия ден съдбата ми се усмихна иронично и ми показа, че дори при тези условия не съм толкова неуязвим. Беше дошъл редът на публикуване в блога ми и в стената на фейса разказ, който съм писал през 2006 г. и в който, без дори да се замисля, просто защото е трябвало, на няколко пъти споменавам „Колт" и „Берета". Нещо, което също може да се изтълкува като продуктово позициониране. При това на оръжие.

Ами ако регламентът стане по-строг, което е твърде възможно, дали няма да се налага да плащам на читател - счетоводител, който да ме следи кога правя продуктово позициониране, след като самият аз не се усещам?

Какво още мисля за продуктовото позициониране? Ако се разбереш с някого да ти плати за това, че героят ти използва неговия продукт, но го направиш така, че да е в психологическия профил на героя, да е необходимо за сюжета и внушението на творбата, или най-малкото я украсява, придава й живот или колорит, не стои като кръпка, а обогатява творбата, честно да ти кажа, заслужил си парите си.

Защото е адски трудно.

Но не е по-лесно, когато психологическият профил на героя ти, сюжетната необходимост, внушението на творбата изисква конкретна марка, ти да трябва да я избегнеш само за да не бъде изтълкувано като продуктово позициониране.

И понеже споменах много имена, кълна се, че нито Силвия Минева, нито изтормозеният от финансовия ни министър университет, нито литературните агенти на Артър Конън Доил или телевизиите, излъчващи нови версии на безсмъртните му произведения, нито гуми „Дънлоп", нито издателство „Г.Бакалов - Варна", нито „Колт", нито „Берета" или който и да е друг са ми платили, за да им направя продуктово позициониране. А май го направих.

Възползвам се от момента, че все още не съм задължен да го отчета като финансова дейност, защото, ако дойде този момент, не бих успял да напиша дори колонката си.

  2012-10-29
За книгите и хората  
704. За преосмислянето на реалността, а не за бягството от нея

 Пак ми се случи да водя разговор с човек, когото много уважавам, а пред интелекта му се прекланям, но да чуя едни думи, с които не мога и посмъртно да се съглася. И понеже съм ги чувал, чувал, чувал и чел, чел, чел - все същите, или близки по смисъл, и един път изразявам несъгласието си, десет пъти премълчавам, сега ми се е натрупало и ще си го напиша: Фантастиката не е средство за бягство от реалността. Невъзможно е да бъде такова. Фантастиката е средство за преосмисляне на реалността. Създавайки алтернативна проекция на познатата ни реалност, фантастиката създава обект за сравнение на познатата ни реалност и провокира - най-малкото на подсъзнателно ниво, едни въпроси, които иначе трудно може човек да си зададе. Независимо за колко имагинерна фантастика става въпрос, независимо дали не е просто развлекателна, винаги, винаги го има този ефект. Всъщност този ефект се отнася за цялата художествена литература, но при фантастиката е най-силен. Защото в другите случаи сравняваме своя бит с неизживяното. При историческите романи - своята епоха с описаната. При фантастиката обаче цялата реалност - във всичките й аспекти - с несъществуващата, ала възможна реалност.

 

Всички социални прокламации, заедно с всички политически анализи в цялата световна преса, откакто я има до днес, всички философски монографии на тема власт и управление и държава и законност, мемоарите на всички дисиденти и именити водачи едва ли са допринесли повече за целокупното преосмисляне на всички тези механизми от една „1984".

 

Това, че знаем, че е горяла Александрийската библиотека, за аутодафетата на Испанската инквизиция или пред Берлинския университет по време на Третия райх, а у нас изданията преди 1944-та бяха претопени, едва ли е допринесло за осъзнаването на ценността на книгата и варварството на подпалвачите на души толкова, колкото една „481 по Фаренхайт".

 

Не мога да си представя какво щеше да бъде съвременното усещане за настоящето и за мига, в който живеем, ако не бяха всичките тези романи и филми за пътуванията във времето, започнали от Марк Твен и Хърбърт Уелс. Провокациите на всички тези творби за въображението ни, неизбежното стигане до причинно-следствените връзки и в повечето случаи - осъзнаването на личната отговорност за времето, което имаме - използваме и пропиляваме; в което се намираме, като в онази река, за която още елинският мислител е писал, че не можем да стъпим два пъти.

 

Нямаше да опознаем дори с помощта на всички психолози какво носим в себе си, що за зверове имаме в подсъзнанието си, не бихме се освободили от много от тях, ако не беше фантастиката на ужаса; ако не беше експлоатирането и дресирането на тези зверове, превръщайки ги от кошмар в художествени образи, които да ни забавляват и да ни показват тъмните страни в душевните ни кътчета.

 

И при всички случаи щяхме да сме далеч по-суеверни, по-склонни да вярваме в магията и да се осланяме на всевъзможни шарлатанства, ако го нямаше фентъзито, което съвсем честно си ни казва, че това е литература, художествена измислица, игра на въображението, от която душата ни има необходимост и би повярвала, само за да задоволи тази необходимост, на всеки мошеник, опитващ се да представи същите тези неща за истина.

 

Едва ли толкова щяхме да се замисляме за екологията, ако ги нямаше катастрофическите сюжети: от най-добрите до най-слабите. На всички тях може да сме само благодарни.

 

Ядреното превъоръжаване промени света. Спаси го от много войни. Допринесе и за рухването на Желязната завеса, защото социалистическата система не издържа икономически на надпреварата. Но това е едната страна и ако се върнем в онези времена, можем да открием доста разгорещени дебати, като особено авторитетни бяха точно тези на светилата във фантастиката. Пример: докато Фредерик Пол защитаваше „Звездният мир", Азимов изтъкваше като контрааргумент опасността за цял свят от ядреното оръжие, включително и от малко познатия ефект на „атомната зима". Точно фантастите направиха обяснимо за обикновения човек, за цялата световна общественост онова, което би било ясно само за учените в сферите. А това световно осъзнаване допринесе за контрола, и не само това - то се отрази на осъзнаването ни на този свят, в който се намираме. По-доброто осъзнаване на мощта на Човека и интелекта му и в същото време - на крехкостта на цяло човечество и всичко, което същият този интелект е постигнал.

 

Реалността не е само най-близкото, най-сетивното. Не е ограничаване в бита и ясно разбиране на механизмите му. Реалността е и полет на съзнанието над онова, което може да ни се случи, за да разберем по-добре това, което вече ни се случва.

 

 

  2012-10-22
За книгите и хората  
702. За традиция и настояще

Като се взра в себе си, искрено трябва да си призная - поне 20% от формирането ми като личност дължа на една жена, която нито съм виждал, нито знам как изглежда, не съм чул или прочел и една нейна дума.

Това е Текла Алексиева - илюстраторката на Библиотека „Галактика", отпреди големите промени в България.

Защо пиша това? След малко ще обясня. Нека добавя, че на родното ми училище дължа най-много 7%. На казармата - около 2. На книгите, които сам съм избрал да прочета - около 50. Но дори най-въздействащите автори поотделно са ми се отразили с 3-4%. Вкупом, заедно: да. Повече дължа на тях, отколкото на всичко останало в живота си.

Но към по-голямата част от тях кой ме насочи?

Ще ви кажа. Едно необяснимо влечение. Някакво алчно чувство за притежание - материално и морално. Да, дори да не бяха книжките на библиотека „Галактика", пак щях да обичам фантастиката. Но още щом видях тези издания, осъзнах колко силно обичам жанра.

Започна от корицата и се стигна до дълбоката същност. Пътуването, което предпочетох хиляди пъти пред тъй наречения „реален живот". Беше влюбване. Не! Омагьосване с книга.

В последствие, с годините, не само книгите от библиотека „Галактика" ми въздействаха така, имаше и други. Но вече бях по-голям.

Сега привлекателният вид на една книга не ми е така необходим. Всъщност, отдавна е така. Но все пак... Друго си е.

Решителна обаче се оказа онази магия в детството ми.

Магията, която Текла Алексиева и „Галактика" направиха за мен, е короната на една култура и една традиция. Културата и традицията на книгата в хартиен формат, развивала се с векове. Овладяна от талантливата художничка, и не само от нея. Защото още много са тези, които са използвали тази развита култура и традиция като основа за своето вдъхновение и дела на призванието си.

Не така стои въпросът с електронната книга. Тя е удобна, технологически гениално замислена, революционна, но млада, много млада.

Необходими й са много души, много съдби, много отдадени на нея хора и години, за да се развие дотам, че да привлича не само с ползата си, но и с необяснимата си магия.

За нея трябва да съзрее и обществото. Защото и то е част от нейната култура и от нейната традиция.

Това е една от основните причини електронните книги, въпреки многобройните си екстри и предимства пред хартиените, да нямат още пазара им. И читателската любов.

Да се използва илюстрация от хартиено издание за електронно също не е решение. Защото илюстрацията има цялата си магическа сила само при съответен формат и материя. Не искам да прозвучи по никакъв начин като омаловажаване на силата на изображението и творбата на художника. Голяма част от тази сила остава. Голяма, но не и цялата.

Необходимо е развитие, съзряване на концепцията, за да достигне електронната книга магията на хартиената.

Откъде започва? Ами от нас, пионерите. Автори, издатели, програмисти, художници, дизайнери, страньори и - най-вече - читатели.

И сега една тежка прогноза, почти антиутопична, малко встрани от темата, но важна.

Помнете ми думата: след десет, петнадесет, двадесет години ще се появи някой умник, възможно е и да се направи на еколог, и ще се опита да прокара закон, който да забрани издаването на хартиени книги. Възможно е да увлече много хора и екоорганизации, а разни овци, които си нямат работа, ще вдигат врява, уж загрижени за планетата.

Ако тази глупост мине, тежко ни и горко. Не бива рожбата - електронната книга, да стане причина за смъртта на родителя си - традиционната, хартиената. Защото винаги ще има какво да вземе от нея.

Дори да не се случи точно така, самото развитие на електронната книга ще бъде добър повод за библиофобите да си разчистят сметките със „занимаващите се с глупости", т. е. с нас, четящите художествена литература.

Хартиената книга е едно отделно симбиотично произведение на изкуството, което съчетава много изкуства. Литературата може да е основното, но все пак е само едно от всички тях.

  2012-10-15
За книгите и хората  
700. За бягащия с Харлей мъж

"През есента на 1996 година с моя „Харли Дейвидсън" прекосих Съединените щати от Мейн до Калифорния, като се отбивах в различни книжарници, за да рекламирам романа си Безсъние. Беше страхотно пътуване."

 

Знаете ли чии са тези думи? И да не сте чели сборника „Всичко е съдбовно", от който е взет цитата, сигурно се досетихте, дори и да не сте пламенни любители на хорър трилъра. Защото е споменато заглавието на един славен (и с право) роман. Роман, който е достатъчен да осмисли цял един живот, дори авторът му да не е написал нищо друго, което си заслужава да се прочете. Но в случая не става въпрос за такъв автор. Говорим за самия Стивън Кинг.

Когато излиза „Безсъние", Стивън Кинг отдавна вече не е младият автор, който работи в пералня и пише върху гърба на бланките с неплатени сметки. Вече го харесват малки и големи по цял свят. Отдавна е най-богатият писател, а материалното му благосъстояние, пред което бледнее дори това на много холивудски звезди и звезди от рок сцената, е най-малкото. По-важното е, че е повлиял на цяла световна култура. Превърнал се е в школа за безброй автори, пишещи на всички езици, издавани и неиздавани, известни и по-малко известни. Почти няма негова творба, която да не е филмирана. И на колко житейски реализации е повлиял, няма кой да каже.

Вярно - според изискания български интернет критик може да мине и за графоман. Понеже творчеството му е колосално, а логиката на този тип родни интелектуалци - живеещи предимно във виртуалната среда, е, че „количествените натрупвания водят до (не)качествени изменения", а основна догма в догматичните им умове е, че щом е много, не е „стойностно". Но подобен автор, сигурен съм, може да преглътне подобни „сериозни резерви".

Друго обаче имах предвид, когато избрах този цитат.

Всъщност, струва ми се, че е ясно. Заслужава ли си изобщо да го коментирам?

Да, май си заслужава. Тук то не се разбира. Напротив, отхвърля се.

Инерция от „онова време" ли (тоталитарното)? Народопсихология ли? При това - закодирана дълбоко в гените ни. Кой знае? Важното е, че е факт. Който не само убива души и творчества, а и съсипва действителността ни, като започва от културата и влияе на цялото общонационалното мислене.

„Не е работа на писателя да рекламира творчеството си. Не бива дори да показва колко е доволен от творчеството си. Ако е хубаво - всички ще го признаят. Но дори тогава трябва да мълчи, да се крие, изобщо да не се чувства удовлетворен, а колкото може повече да се срамува. Защото иначе е нарцис, петел, самовлюбен и се мисли за не-знам-си-още-какво."

Вадена ми е душата само заради това, че съм казал, цитирам: „обичам своите читатели".

Обвиняван съм в нескромност само защото в една от колонките ("Творчество и име") защитих тезата, че когато авторът си създава име, това име вече не е само негово, то е и на творчеството му и той му е длъжен.

Да не говорим колко - от жестоки, по-жестоки, упреци получавах само защото съм публикувал всеки ден (и така съм се рекламирал)... на едно място, което ми писна вече „да рекламирам".

Но да оставим мен, проблемът е на всички.

Заблудите са създадени. Има ги и са масови. И са формирали едно обществено отношение, което отрича смисъла на много усилия, отрича и всепризнати практики по цял свят.

Заблуда 1: Нескромно е автор да говори за своя книга.

Заблуда 2: Писателят е длъжен да бъде скромен човек.

Заблуда 3: Само некадърните рекламират творчество.

Заблуда 4: Само неуспелите се рекламират сами, а за рекламата на успешните се грижат агентите.

Заблуда 5 (любимата ми): Писателят не е от този свят, той трябва да си витае в космоса и имагинерната си реалност. Не е за него да се показва в публичното пространство, то е на бигбрадъри и фолкфурии, ако е „стойностен", ние ще го открием сами. Как ли? Ами ще го открием.

 

Е, Стивън Кинг може да мине за нескромен в България, но е Писател. Истински.

Длъжен е да бъде скромен, но не е. Поне според представите ни тук.

Не е некадърен, но рекламира.

По времето на „Безсъние" е в апогея на славата си, има си агенти, пари, признание, но обикаля с „Харлей"-я си из Америка и ходи из книжарниците.

Стойностна е всяка негова книга, много по-стойностна от целия живот на критикарите, които съществуват сякаш само за да казват какъв трябвало и не трябвало да бъде писателят, а той пък не дочакал тяхната милост, за да бъде открит.

 

Тази година си имах причини да не участвам в конкурса „Търся издател", но подкрепям с две ръце инициативата и се радвам на всички, които участват. Е, на някои малко повече. Всичко си е субективно.

Но знам, че се сблъсквате с проблема, за който написах колонката. И когато някой умник ви каже нещо по повод на това, че се рекламирате сами, затворете очи и си представете Стивън Кинг с мотора си, по безкрайното шосе сред пустинята.

Спомнете си къде отива. 

 

  2012-10-08
За книгите и хората  
693. За полетите, писането и нечовешкото

Някои летят като орли. Силни са крилете им, полетът - висок... и самотен.
Не, не иде реч за друго, а за писането. Полетът на фантазията, въображението или нека бъде духът. Дълго, дълго кръжат, а от далеч острото им зрение достига живота.
Някои са като пощенски гълъбчета. Доставят послание от едно сърце до друго. От един разум до друг. Не са толкова силни или величествени като орлите. Нито са се превърнали в символ, който е пробудил толкова предизвикателства, но повече души са стоплили.
Някои - като врабчета. Кратки са полетите им, не са високи, чести са. Да, някои летят като врабчета. Най-многобройни са полетите им, приличат по-скоро на подскоци, далеч от дълбочината на небесата на другите птици са, но лично не мога да се отнеса към тези полети инак, освен с възхита. Преди десетки години в Китай толкова много врабчета се навъдили, че височайши особи в компартията изнамерили хитроумно решение да се справят с хвъркатите веднъж завинаги. Издали заповед, с която задължили всички китайци да излязат под строй и да удрят ламарини. Стрясканите от трясъка врабчета не могат да кацнат, а полетът на врабчето може да трае само няколко минути. И сърцето му се пръска. И тъй за кратко време бил отстранен един „крадец на народната реколта". Но малко по-късно буболечките, с които се хранели врабчетата, нанесли хилядократно по-големи щети. Нещо, което гениалните интелекти, измислили чистия начин за масовото убийство, не са могли да предвидят. 

Да, кратък е полетът на врабчето, но това е полет, в който е вложено цяло сърце. Малко по размери, но почти цялото - отдадено на небесния порив. 

Тези полети оприличавам на злободневните истории. И не само на тях. Толкова много сила има в тази привидна липса на величие, че не мога да не й се възхитя.

Някои летят като лястовици. Продължителен, уморителен полет за издръжливия, за да открие най-подходящия климат за духа си до следващ и следващ сезон. 
Някои - като Икаровци. Когато искат, могат да си прикрепят крилете. Имат достатъчно разум, за да не постъпят като древния си праотец. Пак в името на небесата. За да извършат повече полети. И все пак разумът им понякога ги напуска. И приемат предизвестеното. 
Много сме тези, които не можем да летим винаги. Имаме си периоди, в които крилете ни растат. Пръскат гърба ни, както листата - кората на клонките, разгръщат се, укрепват и ни служат да полетим - два, пет, сто или десет хиляди пъти. Но има периоди, в които изсъхват. Колкото повече са ни носили из небесата, толкова по-ужасяващ е престоят на земята и страхът, че никога повече няма да летим. 

Но този страх, а и болката от възможността да не се издигнеш пак, се гони сравнително лесно. Достатъчно е да вдигнеш лице и да погледнеш към небесата, за да се насладиш на полета на другите. 

Чета и се наслаждавам на небеса. И забравям, че съм здраво стъпил на земята. Все едно сам летя. И част от мен наистина лети. 

Има и такива, които летят като перушинки. Съдба им е. 

Има и пчелички. Трудът им е. Твърде социални са и това е съществуването им. 

А има и здраво стъпили, те не летят, само подрязват криле! Крилете на другите. За срам човешки не мога да ги сравня с друго, освен с човек, макар да няма нищо по-нечовешко от това, в което са се превърнали.

  2012-10-01
За книгите и хората  
692. За клишето „Добрата книга си намира издател"

Знам, че в повечето случаи го употребяват позитивни хора, изпълнени с вяра, хора на трудния път и такива, които не губят надежда. Нещо повече - те носят надеждата. Но има и случаи много да се харесва на хора, които имат лоша или никаква представа какво е книга, или книгата изобщо не ги интересува. Но понеже разбират от всичко, няма как да не кажат нещо, което тъй приятно се лепи на езика и тъй приятно звучи. Също и хора, които толкова много са чели, че вече няма нужда да четат и дори не поглеждат какво става с книгите.
Имам си една слабост. Видя ли щанд за антикварни книги, колкото и да бързам, насочвам се към него. Заплесвам се и разглеждам, най-често купувам. То и думата „купувам" не е съвсем точна. Защото дори не купувам книгата. Плащам на букиниста услугата. Времето, че стои и виси. Иначе на автор и издател... в случая и дума не може да стане. Всеки, който не ми вярва, нека се огледа.

По пет, по два, по един лева. Книги от световната класика, най-добрите образци на фантастиката, шедьоврите на приключенската литература, исторически романи, нашумели бестселъри във всякакви жанрове. Библиотека на книжен носител човек може да си направи без много усилия, без да печели кой знае колко за отрицателно време, и то такава, каквато истински влюбени в книгите хора някога са трупали за тридесет, четиридесет, петдесет и повече години. За дни можеш да си осигуриш четиво до края на живота си, че даже и да съжаляваш, че Господ ти е дал толкова малко години, ако не за друго, то поне да прочетеш това, което си закупил.

Не намирам нищо печално в този факт. Но си е факт.

Ако един Робърт Лъдлъм и един Стивън Кинг стоят на антикварен щанд на цена два лева и се задържат там цяла година, какво да говорим за Георги, Атанас и Спас? Тримата не се познават помежду си. Тримата не ги познават даже в квартала, или ги познават само в квартала, но не като писатели. Никой от тримата не се различава много от останалите младежи и малко техни близки знаят, че все пак на момчетата им има нещо. Тримата по различен начин търсят пари, за да си издадат книгата. Единият се надява баща му да дойде от чужбина, другият лятото сервира в Слънчев бряг, третият се опитва да убеди рекламодател, че си заслужава. Стигнали са до някъде, книгата им е почти в кърпа вързана до края на сезона. Дебело да подчертая „почти". А ако все пак се случи?
Ти обичаш да четеш. Търсиш книга. Кое ще избереш? Ако Стивън Кинг и Робърт Лъдлъм не са достатъчно добри примери, в същия смисъл мога да употребя Умберто Еко и Грийвс, Зола и Балзак, Бредбъри и Робърт Йънг, Буковски и Кен Киси ("Песента на моряка" си я купих и погълнах буквално преди две седмици за три лева), доказани и обичани из цял свят автори, или нищо не говорещите Георги, Атанас и Спас? При това тези тримата трябва да оправдаят с цената издаването, а като се има предвид малкия тираж, в който най-вероятно ще издадат, книгите им няма да са евтини.

Нека добавим и това, че е тъжна картинка да се гледа как класиците се подаряват, а никой не ги купува, как книжките им се разпадат от атмосферните условия. Пък знаеш как стоят работите в България. Който има пари, издава! Всичко, що ходи, е вече с книга! Всякакви графомани унищожават горите, за да начешат егото си! Какви са тези Георги, Атанас и Спас!

Възможно е дори да си виждал или разгръщал книгите им в някоя книжарница. Но шумотевицата е голяма, нямаш достатъчно време, замаяла ти се е главата от богатия избор в книжарницата, сторило ти се е, че нищо ново не откриваш.
По въпроса какви са тези Георги, Атанас и Спас: те не са графомани, много са чувствителни, а и талантливи. С богато въображение са. Със зрял за годините си език, казват интересни неща.

Но няма, няма как да го разбереш. Разбираемо и оправдано е да не си купиш тяхна книга. И много, много малка е вероятността да го направиш. И да попаднеш точно на тяхната си е като да спечелиш на тотото.

Нищо, че книгите им са добри. Много добри, а едната от тях дори е гениална. В книгата има много мисли и много воля, но тя сама няма мисъл и воля.

Нещо друго трябва да се направи, за да достигне тя до теб.

Конкурсът „Търся издател" е един от начините.

  2012-09-10
За книгите и хората  
84. За прекалено високите токчета и стилистики

Харесвам високите токчета и дългите стройни крака. Харесвам ги. Естествено е, не съм изключение, а част от скучното правило. Към чудачеството имам малко по-особено отношение. За разлика от повечето хора, които гледат на чудачеството като на нарушение на нормите и благоприличието, аз обикновено високо ценя всяко чудачество и съм изповядвал неведнъж това във всевъзможни писмени форми.
Конкретното съчетание между високи токчета, стройни крака и чудачество обаче ме изпълни с един критикарски присмех, който по принцип ми е чужд.
Видяхме я малко след здрачаване, придвижваше се с невероятни усилия, крепена от кавалера си по калдъръма на стария Созопол. И двамата - млади, на около двадесет и една-две години. Симпатични, без съмнение, а момичето би било блестящо, ако не беше се самонаказало така. Не знам обувките, които беше сложило, дали изобщо бяха за ходене или бяха просто сувенир, някоя от безбройните занаятчийски форми на приложното изкуство, които се предлагат на туристите на всяка крачка в който и да е курорт. Сабо, предната част на дървената подметка беше поне д сет сантиметра, а задната сигурно тридесет. Момичето вървеше на пръсти, при това те не се намираха на стабилна основа. Излишно е да казвам, че дървото се плъзгаше по калдъръма. И честно, нямам представа как се е придвижила по уличката, по която тръгнаха, защото наклонът надолу беше твърде голям.

Високите обувки правят изящните крака още по-изящни, а това е женственост. Последното, което видях в случая, обаче, беше женственост. Недоумявах. Май момичето беше надскочило ръста си. И в опита си да го подчертае, откри качеството си, че не знае как да го направи.

Квартирата ни беше наблизо, а докато се приберем, вече знаех какво ще напиша в тази колонка, макар и все още да нямах представа какво ще видя на следващия ден. Малко преди мястото, където видях момичето, се спрях на сергия със стари книги. Купих си „Юлиан" на Гор Видал, а докато рових, попаднах на нещо нашенско, авторът - твърде млад, а това, което прочетох, си беше аналог на високите токчета на момичето. Никак не ме затрудни смилането на това, което прочетох на крак, но наредените, в повечето случаи напълно ненужни, термини, в опит за изящество , съсипваха впечатлението от онова, което казваше. Личеше си, че младият човек прави опит да впечатли с езика си. Напомни ми за десетки други, а и аз съм се подвеждал да избирам стил, неуместно висок за целите, които съм си поставял.

Високите токчета и високият стил си приличат. И в двата случая подчертават онова, което има. Когато са прекомерно високи - само прекомерно високите претенции, показвайки ги като жалка картинка.

Обожавам стила на Материус Розенкройцер, д-р Тимен Тимев, един от възможно най-високите езикови стандарти в българския език. Познавам и лично този човек, чувал съм и да го питат защо пише толкова сложно. С детинска усмивка иначе строгият мислител отговори, цитирайки Ницше: „Там, където се събират да пият масите, е отровата". Както винаги, и с този афоризъм Ницше може да бъде полезен, ала и вреден. Не ми се спира до купищата сноби и парвенюта в литературата, но прието твърде догматично, без да се дава път и на други съображения, това литературно завещание на големия немски философ е накарало много млади автори да превръщат идеята си в подобие на момичето на твърде високи обувки.

И като споменах за обожанието си към стила на Материус Розенкройцер, не мога да не спомена и обожанието си към стила на един по-признат в България български философ - Исак Паси. Някои от философските му студии се четат с лекотата на приключенски роман. Стилът не заслепява с впечатление за висота, но точно това е стил - висш пилотаж.

Но да се върнем в Созопол. На другия ден отново видях момичето. Изглежда, бяхме комшии. Вразумило се беше след снощното си приключение, сложило си нормални обувки. Твърде измъчено от катастрофалните си опити, обаче, все още се движеше вдървено.

За съжаление, често и последиците от злоупотребата с висотата на езика са такива.

  2012-07-23
За книгите и хората  
79. За душата като антикварна книжарница

Обичам да си представям съзнанието, като пространство и форми. Опитвам се да опиша това на героите си: като гори, крепости, затвори, самотни плажове, градини със странни цветя. Тук изобщо не съм оригинален и първият пример за подобно образно представяне на вътрешния ни цвят, при това в случая, който ще спомена, става въпрос и за описание на интелектуална техника, е в една от любимите ми книги: "Ханибал".
Томас Харис описва разсъдъка на главния си герой като огромен замък с много крила, пищни зали и безброй кулоари. Възприемал съм по сходен начин ума на всяка интелектуално и душевно богата натура. Себе си обикновено възприемам като гост, понякога канен, понякога не, понякога нахлул като призрак, понякога чакан като любим, в десетки различни такива дворове. И както се полага на гост, узнавам само онова, което стопанинът може и иска да ми покаже; и дори когато е безкрайно искрен и аз съм нещо като негов изповедник, пак разбирам твърде малко,защото трябва цял живот, за да опознаеш едно такова съзнание, а аз все пак съм чужд в него, все пак си имам своя път и не мога да прекарам тук до края на дните си. От замък на замък, от гости на гости, като че ли забравих или никога не съм се запитвал как изглежда моят вътрешен свят.

Снощи го узнах, даже влязох реално в него. Поговорих си с продавача, купих си и книга. "Степният вълк" на Херман Хесе. От много време искам да си я препрочета. Няма я в повечето библиотечни фондове, в това се уверих. Не търсех нея. Просто си имам рефлекс - видя ли книги втора ръка, обръщам лице и забавям походка, оттук нататък зависи от времето, с което разполагам. Ако имам някоя минутка за губене, най-малко ще ги огледам.

Снощи обаче човекът зад импровизирания щанд ми каза, че има книжарница и посочи с глава зад гърба си. В началото не го разбрах, но милата ми и детето се досетиха по-бързо от мен и пожелаха да влезем и да разгледаме. Помещението беше във входа на жилищна кооперация. Приземна стаичка, служила някога кой знае за какво, превърната сега в антикварна книжарница; без прозорци, витрини и каквото и да е друго - четири стени, облицовани с изданията. Нищо нямаше, освен тях.

Имаше дух на библиотека. Библиотека колкото шепа. Всъщност, помещението изобщо не беше малко. Просто в него имаше много. Тежестта на стойността ми е дошла в повече. Приличаше на компресиран свят. Изданията - запазени, изобщо не личи, че са втора ръка. Издателските маниери, оформлението от различни епохи и така подредени, нагледно ми показваха колко време е минало. Нямаше по два екземпляра от едно издание. Обяснението е, че книжарят е пестил място. Искал е да изложи възможно повече в малкото пространство, с което разполага.

Вероятно бяха между три и четири хиляди тома. Виждах живота си. Свои спомени. Почти нищо не се губеше от тях. Различните си възрасти като книги и стени, между които живея, като уют и мирис. Виждах и десетки посоки, които не бях избрал. Книги, които са ми пропуск, за които не ми е достигало време, отлагал съм за друг път. Излезе на повърхността тази мисъл, която си я има в мен - че човешкият живот е кратък и колкото и да прочета, няма да е всичко, което искам. За много книги само ще съм чул, само ще съм прочел за тях, без да ги разгърна.

Малко помещение, а всъщност цял свят, стилизиран образ на идеите. А аз като дух, витаещ сред тях. Удивен, трепетен и тъжен, че някой ден без желание ще го напусна.
Новите книжарници не създават същото чувство като антикварните. В новите се чувстваш като част от информативния поток, като плът от плътта на модерното време, пред теб - само настояще, а то не създава усещането, което предизвиква тревожните и трепетни размишления за краткостта. Ново издание е заменило старото, за да предаде напред старите идеи. Нов човек ще замени стария. Просто, ясно и мъдро - по начин, който може да носи само вечната младост.

Това малко, а в същото време огромно, помещение беше моят вътрешен свят. Лесно може да се провери как изглеждаш като форми и пространство в себе си. Достатъчно е само да си представиш, че си осъден за тежко престъпление и трябва да прекараш в изолация остатъка от живота си. Ако има място, в което ще имаш чувството, че нищо няма да ти липсва и ще забравиш дори тежката си участ, то душата ти изглежда като това място.

Непотърсен дойде и отговорът на въпроса: "Какво може да ме накара без печал и дори с известно желание да го напусна?" Ако някой ден между всички тези шедьоври е наредена и моя книжка, колкото и малка да е, аз ще побързам да изляза. За да освободя малко място с надеждата, че някой като мен ще влезе да я потърси.

  2012-07-16
За книгите и хората  
76. За един отзив, който много ми повлия

Първо прочетох отзива, после произведението. Авторът на отзива: анонимен. И сега думите му ще получат част от онази популярност, за която навярно този човечец цял живот само, само ще си мечтае. Отзивът беше следният:

"Простотия до шия!"

И в този миг този човек - този никой, свърши за възпитанието на душата ми почти толкова, колкото и автора, за който беше предназначен отзива му:

"Простотия до шия!"

До този ден преживявах подобни отзиви зле. И сега им обръщам много внимание, повече, отколкото заслужават. Но някога направо ме съкрушаваха. Пиша го днес с усмивка, но е горчива усмивката ми. Навярно и в този ден - не помня, съм получил нещо подобно, щом толкова ме впечатлиха тези думи. И ме накараха да си направя хиляди изводи.

Какво толкова? Ежедневие в интернет.

Но това не беше в интернет. Беше върху книга, върху вътрешната страна на задната корица на книга, която взимах от библиотеката. На нея беше написано с доста интелигентен почерк: "Простотия до шия!"

Все си мислех, че ако подобен отзив прочетеш преди произведението, той ще повлияе на оценката ти. В случая ме накара само горчиво да се изсмея. И не сгреших. Отзивът беше написан върху сборника разкази на Чарлз Буковски: "Горещата музика".

Разкошна книга. Но както и да е, не става въпрос нито за Чарлз Буковски, нито за разказите му. По-важен в случая е анонимният автор. Безспорно, това не е човек на риалити форматите и сапунените опери, на футболното хулиганство и чалгата. Човекът обича да чете, иначе какво ще търси в библиотеката? Човекът е любознателен, иначе защо ще вземе различен от авторите, които обича и той толкова ще го разстрои, че иначе обичащият книгата човек ще извърши кощунството да надраска книга с: "Простотия до шия!"

Как да кажеш на такъв, че има и различни четива от руската, съветската, българската или древногръцката класика, че ако нещо не му харесва, то просто не му харесва, а не означава, че е: "Простотия до шия!"

С това не направи Чарлз Буковски по-лош автор, нито повлия на читателското мнение. Най-голямото, което с отзива си постигна, е нещо, което не е търсил: превърна се в герой на Стефан Кръстев. И честно, помогна му да гледа по-ведро на живота, че и на подобни отзиви.

Уверих се, че колкото и добър си, каквото и да напишеш, все за някой написаното ще е:
"Простотия до шия!"

Човечецът навярно си е задоволил потребностите. Аз написах този материал.

А Буковски си остава Буковски.

  2012-07-09
За книгите и хората  
73. За Кафка, магарето и знака

Не бях голям. Мислех си, че съм открил четивото на възрастния и то е криминалната литература. Изчетох всичко, което можеше да се впише в жанр криминален на Едгар Алън По и Артър Конън Доил, всичко преведено на Агата Кристи, Джон Диксън Кар, Морис Льоблан. Намерих стари брошури на почти непреиздавания по времето на развития социализъм, ултра популярен по света Едгар Уолес. Постепенно преминах на Жорж Сименон, Реймънд Чандлър и на един дъх глътнах трите преведени тогава книги на Джеймз Хадли Чейс. Мислех си, че това ще остане единственото че иво до края на живота ми, просто бях вманиачен по него, търсих даже и под камък. Сам си измислях сюжети и хубаво, че не се опитах да приложа някой и извън литературата - въртеше ми се в главата. И нямаше да бъда първото дете с въображение, изпатило си от собствените си фантазии.
Не може да се отрече - живеех си в интересен свят, но когато много ми липсваше нова книга, беше наистина потискащо.

Помня една дълга лятна ваканция в селото на баща ми. Училищната библиотека беше единствена, но сега - затворена, а и едва ли щях да намеря в нея нещо непрочетено. За сметка на това в затънтеното иначе село си имаше доста колекционери на книги. Купуваха си всичко ново - от интерес, като мебел, като хоби. От влечение към книгата или желание да притежават нещо, което ги правеше да изглеждат в собствените си очи по-интелигентни. Или от истинска любов към четенето. Изглежда, беше някаква мода, съчетала в себе си всички възможни причини да се купи книга. Но честно, по-късно съм се удивявал на заглавия, които нямаха нищо общо с бита или духа на тези хора.

Сега ще стане въпрос за едно от тях. И ще си призная, че точно тази книга и до днес не съм прочел до край. Без страх и срам, без бой си признавам. Става въпрос за книга, която сега усещам и разбирам донякъде. "Процесът" на Кафка. Разбира се, бях чувал името му, но то не беше сред фаворитите ми. Обаче всичко, което намерих от любимците ми в библиотеките на тези хора, вече го бях прочел, а заглавието ме привлече и нямам друго за четене. Разгръщал я бях и друг път, но винаги е имало нещо по-интригуващо, което да прочета. Този път нямаше. Дръпнах книгат а. Човекът, който я имаше, явно също не я беше чел - не ми каза, че си е неподходящо четиво за мъж на възрастта ми.

Върнах му я още на следващия ден. Мрънкам, ядосвам се, казвам, че това нещо няма никакъв, ама никакъв смисъл. Очите на селянина - колекционер на книги ми се смеят, чак се просълзяват от смях, но си мълчи. Накрая заговаря за друго. Тъй като съм скучаел, да ме вземе на каруцата с него до лозето. Нямам против, близо до лозето е Дунав, а никой не ме пуска натам без възрастен.

По пътя дърпа каишите, магарето спира. И ме пита човекът:

- Да чуваш магарето ми да реве?

Чудя се какво го прихваща.

- Погледни този знак.

Гледам го - "Спри, осигури предимство!".

- Мислиш ли, че магарето вижда някакъв смисъл в знака? Но не реве срещу него, както ти срещу книгата, в която не видя смисъл. С това магарето ми е по-мъдро от теб.

  2012-07-02
За книгите и хората  
68. За белязаните

Уволниха един учител. За това, че е посегнал на ученик. Звучи редно, ако се премълчи другата страна на историята. Че ученикът е криминално проявен, че е хвърлял предмети от прозореца на улицата и е подлагал живота на случайни минувачи на риск. И още много други малки подробности, които няма да ми стигне мястото да изброявам, а и има ли смисъл? Повече от ясно ми е каква е била ситуацията и имал ли е човекът избор да постъпи иначе, без да изгуби достойнството си, а и да опази сам себе си. По-важно е какъв е той, а не какъв е този средностатистически гамен, заради когото изгубва работата си. Става въпрос за художник. За признат из света художник. С десетки изложби на всевъзможни места по глобуса и десетки международни награди. Става въпрос за човека, който хвърля душа в създадена от него и близки съмишленици национална кампания „С изкуство срещу младежкото насилие", като на доброволни начала, а и наливайки освен труд, лични свои средства, с този проект се опитва да привлече младежи, които имат дарба на живописци, изявена повече или по-малко, а целта е да се създадат условия и да бъдат поощрявани тези подрастващи да развиват дарбата си, вместо да вилнеят по улиците. Абсурдно е точно той да посегне, освен ако не е било неизбежно. Живеем с него в един и същи град, но само веднъж сме се виждали - в София. На негова изложба. Всички знаем как е на такива събития, кой знае колко време сме нямали, за да разговаряме лично. Истински успех ми е, че изобщо успях да го интервюирам и да напиша материал за вестника, но краткият ни разговор ми беше достатъчен, за да си създам впечатление. Каквото е изключено неговите дългогодишни колеги и ималите правото да го уволнят да не са си създали. 

И ако дисциплината е толкова стегната, че не са имали възможност да постъпят иначе, не знам как така същата тази дисциплина разрешава на един млад неориентиран човек да тероризира останалите. 

В същото време има и други учители. Пословичен из мрежата е един изявен варненски блогър, също учител. Който от години нагрубява мало и голямо - който не му харесва, когото поради неясни причини мрази, на когото завижда. Който пише лични бележки - кой го знае по какъв признак - на жени, като изглежда не се съобразява дори с възрастта им и ако не му отговорят, им мъсти и троли до откат. Който си позволява такива грубости, че ако имахме свестни закони и ако някой ги прилагаше, трябваше отдавна да е зад решетките, независимо дали срочни с присъда в затвора, или безсрочни на едно друго място за държащи се по този начин. Как ли се държи той в училище? Но същият преподава. И сърцето ми се свива, като си представя какво изживява дете в тъй нареченото училище, което по-правилно би трябвало да се нарича „концентрационен лагер".

Само че като втория оцеляват. Те са хлъзгави и мазни. Те знаят как да спечелят подкрепата, която да ги опази. А други принципи нямат. 

За хора като първия е било винаги сложно. Защо ли? Защото проблемът му е един. Дарбата му. Белязан е с нея. А заради белега му средата му го приема като чужд. Когато писах вестникарския материал за този човек, нямаше място да напиша един от въпросите си и отговорите му. Ще ги цитирам по памет, защото явно съдбата си знае работата и тук им е мястото. Попитах го: „При толкова много успехи, сигурно има и много хора, които ти завиждат и се опитват да ти вредят?". Трудно е да опиша усмивката му, изражението му даде отговора, преди да го е изрекъл на глас: „Над тези неща съм, наистина не си заслужава да ги мислим."

Възхитих му се, възхищавам му се и до днес. Твърде високо е, за да забелязва това, което се случва около него, и разбира се, идва моментът, в който не може да се противопостави на дребното. 

И този човек, името му е Пламен Пенов, е само един пример, а те са безбройни. 

Вапцаров не е бил разсрелян, че е терорист, а заради таланта му. Ако го нямаше, най-вероятно дори нямаше да бъде заловен. Колко негови другари оцеляха до времето, което узакони престъпленията им. 

Гео Милев не е изчезнал заради друго, а заради таланта си. И Пеньо Пенев, и - ако щете - Албер Камю или Стефан Цвайг, не са били умопомрачени от собствените си суицидни мисли, а са изпълнили присъдата си, произнесена от средата им. А вината им е талантът им.

Аз пък в началото на лятото, без да съм участвал в конкурс, се чувствам спечелил малка поощрителна награда. Имам си бан в блог.бг. 

И понеже няма друга читава причина, няма кой да ме убеди, че проблемът ми не е същия. Не е като разстрел или дисциплинарно уволнение, но и малкото в момента ми е достатъчно. Бях поизгубил самочувствие. Тази поощрителна награда ми дойде добре.

  2012-06-25
За книгите и хората  
64. За библиотеките на бъдещето

Нека да започна така: това ще е библиотеката - такава, каквато мечтая да е, а не такава, каквато най-вероятно ще е. Ще опиша само детския й отдел, защото става въпрос за бъдеще, а съзнателно или не, сред първите ни мисли винаги има такива, които свързват бъдещето с децата. Интериорът ще е различен за всяко дете. Строго индивидуален, подхождащ на емоционалността му. Триизмерната картина, в която ще се намира детето, ще се настройва за наносекунди от мозъчните му импулси, от емоционалните вълни и ще отговаря на търсенията и усещанията му. Едно ще се озове в градина с фонтани и беседка, в която ще седне, за да разлисти своята книга. Със зелени живи огради и готическа статуя, а в ляво ще се откроява тежката сграда на фамилен замък. Под краката на друго ще скърцат дъските на морска палуба, преди да влезе в тясната каюта, да отвори старинния си куфар, в който, заедно с магическите предмети, са закътани и книгите, които трябва да прочете, за да стигне до края на пътешествието си. Голяма част от децата ще влизат в типични за различните епохи библиотечни сгради. Мисля, че на тях ще им е най-интересно и ако им бях връстник, щях да бъда точно едно от тях. Холосите на авторите на четивата им ще се разхождат, досущ като на Панаир на книга ще предлагат четивата си. Ще се сприятеляват със своя читател, ще му признават разни неща, които не са писали в книгата си, но пряко или не, засягат съдържанието й. Ще я има, разбира се, Астрид Линдгрен. Ерих Кестнер ще се завърта набързо, защото ще има работа и в отдела за възрастни. Роулинг ще говори за магии. Михаел Енде може и да каже какво ще е началото след края на „Приказка без край". Карл Май, засуквайки острия си мустак, ще се похвали, че навремето са го четели и възрастни и дори е имало много снажен премиер на една много малка страна сред читателите му. Доста глъч и смехове ще се носят от ъгъла, в който Марк Твен е събрал тумба палавници около себе си. Около Чарлз Дикенс, докато говори за Оливър Туйст или Дейвид Копърфийлд, децата ще изглеждат малко по-сериозни, но само малко да се доближим, и ще забележим, че дяволитият израз по лицата им си е същият. По-притихнали, с широко разтворени очи и изразителни погледи, открили откровено цялата детска същност, ще са тези, които слушат как Андерсен им разказва. Възможно е някое от тях да направи лудория, след което да повлече не само другарче, а и великия автор в палаво веселие. 

И не само авторите, а и героите ще се срещат, ще излизат от страниците, ще влизат в тях, хванали за ръка детето, водейки го след себе си. Ще се носи из коридорите добрият дракон Фалкор, догонван от Карлсон с перката на гърба, а Том Сойер ще цапка бос, ще придърпва и пуска тирантите си, за да го шляпат по гърдите. Хари Потър ще прави магиите си. 
Книгите отдавна няма да са на хартиен носител, но предполагам, че ще изглеждат точно като хартиени. И на допир ще бъдат като хартия, и най-важното, миризмата ще си е на библиотека, тоест, на много стара хартия. 

Технологично ще бъде създаден изкуствен мирис, напълно идентичен с този на хартията, но дори технологично няма да бъде разгадана магията на този мирис. 

Да, така си представям мечтания детски отдел в библиотеката на бъдещето. 

Да, твърде много разчитам на технологията. 

Но ако някой ме упрекне, че я обожествявам, греши. Този вълшебен свят винаги го е имало. У по-замечтаните, у по-фантазиращите. От поколение на поколение се предава и става по-богат. 

Технологията просто ще го открие за сетивата на всички.

За да споделим мечтите си.

  2012-06-18
За книгите и хората  
61. Отново за библиофобите и библиофобията

Сега искам и аз да ти кажа нещо. От много ученост никой не е станал щастлив. Освен това няма ''учени'' места за всички хора, а някои (т. е. повечето) трябва да са изпълнители - работници на конвейера, продавачи, готвачи, стругари, камериерки и пр. И я си представи, ако държавата се впрегнеше да изучи всички до ниво доктор на науките? Какво щяха да правят тези доктори? Да стоят безработни, защото няма работа за тях, или да работят нещо под квалификацията си? И в двата случая няма да са щастливи. Затова на Запад много умно са измислили, че е най-добре да се изучат само тези 20-30%, които наистина са интелектуалния елит на нацията и за които има работа, отговаряща на високия им образователен ценз. А останалите 70-80% могат да бъдат много щастливи и да спестят сума ти усилия (на себе си) и разходи (на държавата), ако завършат едно нормално средно или професионално образование и после си работят и живеят. Ще се изненадаш колко много хора на Запад не искат да учат, защото са си щастливи като бачкатори. - край на цитата

Това са думите на един библиофоб. Запазих ги от стария форум АБВ, който се оказа бъгав и беше свален от всички сървъри. Не можа да се намери дори в кеширан вариант и си нямам представа колко озарение, колко вдъхновена мисъл и написани с кръв и сълзи думи са заличени завинаги от световната памет. Пазих си тези думи през годините - осем или девет, вече не помня, не ми се рови в мозъка, за да си припомня точно кога бяха написани. Не е и от такова значение. През времето поживях и понаучих достатъчно, за да разбера, попътувах и из тъй наречения "запад", а и се запознах с много хора, избрали да живеят там, за да се уверя, че не е много коректно това: "не искат да учат, защото са щастливи като бачкатори".

Но и това не е толкова важно. Пазих си тези думи през годините ревниво, за да се уверя, че някои от антиутопичните ми очаквания се оправдават с годините. Не споменавам автора им съзнателно. Не изпитвам омраза към него, не искам да го оскърбя, нито вече имам каквато и да е препирня с него. Но неотдавна - преди малко повече от месец, самият той беше крайно възмутен и протестираше срещу реформа, която унищожава математическите гимназии в страната. И подкрепих предложената от него протестна петиция с подписа си.

Спомням си с тъжна усмивка онзи наш стар спор - това, което сега го възмущава, е следствие на същите внушения, които някога шумно споделяше с горецитирания текст. 
Когато спорехме преди години, изразих крайното си отрицание към това учебниците да бъдат облагани с 20% ДДС. Всъщност, не е тайна, че абсурден ми иде изобщо този данък четене, с който са обложени книгите у нас. Човекът беше дълбоко убеден, че изразява "новото мислене". В това е било убедено масовото съзнание и преди 60 години, когато с оправданието за правописна реформа в централите на БКП са изричани подобни на цитираните по-горе думи, целящи да убедят хората в опасността от "много ученост", преди да бъдат иззети и претопени книгите от домашните им библиотеки, като голяма част от тях никога няма да видят повече живот. Трябвали са хора - работливи и щастливи, не особено начетени, на онова "ново време", което сега ни изглежда печално старо. То си отиде, но идеите му си останаха. И те не са дошли с него, всъчност идват от стари, по-стари и още по-стари "нови времена".

Аутодафето пред Берлинския университет по време на Третия райх. Още по-назад - Торквемада изгорил нехристиянските книги. Още по-назад - приели християнството магьосници сами изхвърляли книгите си в кладите. Или още по-назад - изгарянето на Алексадрийската библиотека. Или още, още по-рано - по време на династията Цин е организирано изгаряне на книгите на философите и тяхното избиване. Пак с цел общонационално благо, пак правописна реформа. Идеята всъщност винаги е била една. Сменяла е дрехи, униформи и маски, оправдавала се е с диаметрално противоположни позиции в различните времена, в "различните", но отново еднакви в своята същност, общества. Враг на тази идея не са непазарните знания, нито гнилия империализъм, нито враговете на Райха, нито дявола, нито християните или философите. Враг на тази идея винаги е била човешката душа, нейната свобода - въображението. 

В света на въображението законите, които дават чувството за сила на библиофоба, имат малка власт. Това провокира раздразнението на библиофоба към книгите, докато накрая раната му закърви, разгневи го и намери поредната логична и "полезна за цялото общество" причина, нямаща нищо общо с истинската, с която се нахвърля върху книгите. 
Библиофобът е в онази ученическа тайфа, която се смее на "задръстеняка", разтворил томчето, потънал в своята реалност. Библиофобът е мургавият баща, който спира детето си от училище, праща го да проси или го учи на онова, което сам умее. Библиофобът е не-мургавия селянин, който казва на внучето си: "остави ги тези глупости, аз две книги през живота си не съм прочел". Библиофобът е един старшина, който веднъж ми взе една фантастична книга, само защото съм я притежавал, което означава, че ще наруша с нещо устава. И такъв като него вероятно е имало във всяка войнишка служба. Библиофобът е и във всяка политическа сила, и във всяко правителство. Библиофобът поддържа гореспоменатия данък четене, макар че точно в настоящия момент у нас трябва да се чете повече от всякога, а се чете по-малко откогато и да е било. Библиофобът искаше да изчезне площад "Славейков", сайта "Читанка". Да бъде отменен в училищата българския език като задължителен. Рядко библиофобът няма влечение към книгите. И ако сам ги отбягва, то е защото се бои от изкушението им. Като силно сексуален млад естет, който отбягва да е насаме със сексапилни млади дами. Като алкохолик в начален стадии на ремисия, който отбягва кръчмите. Истината е, че библиофобът усеща силата на книгите, която подведените от него по-безразлични към словото наивници не усещат. Библифобът е извратен библиофил. И като стигнах до там, няма как да не пиша за извратените библиофили, т.е. парадиращи с начетеност в литературата еснафи, готови да осъдят всяка литературна форма, стил, маниер, който не познават. За тях например магическият реализъм или, ако щете, сюреализмът, са "отвлечени кошмари", "шизофренични бълнувания"; който и да е жанр с еротична насоченост е "порнография". Добре са опознали само лансираната по времето на авторитарния социализъм литература, изучавана в учебните заведения, но не са имали интерес за останалата извън обсега й. Храбро обаче излизат извън компетенцията си, за да "критикуват", т. е. да плюят, онова, което не е съобразено с ограниченията им. Точно тези представящи се за библиофили библиофоби са най-страшни и опасни, макар че често приличат на палячовци - идеалисти. 

Споменах за аутодафето пред Берлинския университет. Точно такива са били хвърлящите в кладите книги на Ремарк, Стефан Цвайг, Ерих Кестнер, Томас и Хайнрих Ман. Професори и студенти, начетени, но недостатъчно, за да оценят гениите си. Умни, но недостатъчно, за да не се омагьосат от речите на поривистия Гьобелс. 

Библиофобът побеждава днес. У нас. И без клади. Миналата година по това време излезе статистиката, че около 30% от българите изобщо не докосват книга. Преди дни разбрахме, че сме най-необразованите в цяла Европа. Не само в ЕС. 

Библиофобът е този, който разпространява идеята: "Сериозен човек съм, нямам време за четене". 

Библиофобът всъщност е ревнивец. С дълбоката мания, че е самият Йехова. Осъждащ възможността за алтернатива на онази реалност, в която той чувства, че има някаква власт. Библиофобът е едно треперещо хлапе, ужасено до смърт от възможността да остане сам'о в свят, който единствено то приема, но в който сам би се чувствал нереален, изгуби ли онези, на които арогантно повелява. 

Още миналата седмица в предишната колонка: "Четенето е най-силния стимулатор на въображението" заявих, че следващия път ще пиша за библиофобите, без да знам, че в това време планетата ни ще се прости с тялото на Рей Бредбъри. Този, който най-остро осъди света на библиофобите и техните ценности. В едно интервю Рей Бредбъри нарича Жул Верн свой баща. За мен пък Рей Бредбъри винаги е бил повече от духовен баща. И всичко, което са ми тъпкали в главата хора с думите, че е полезно за мен, не може да се сравни като сила и влияние за душата ми, нито е спасило толкова пъти живота ми, колкото едно изречение на Рей Бредбъри: "Ако не пишеш много, си погубен." Въпреки това не изпитах скръб от факта, че вече няма тяло. За малко се натъжих от мисълта, че той няма да пише повече, но бързо осъзнах, че и тази мисъл не е вярна. Защото стилистиката му работи, работят идеите му, има го влиянието му върху характерите на милиони. Чрез техните пръсти призракът му ще продължи да пише. Биологичното тяло е кратко, а неговото си поживя, взе си своето. Но истинското, онова, с което той живя на цялата планета и е било в биологичното му тяло, ще си остане тук. Този човек не е покойник. Напротив: сега започва животът му като свръхествено същество, подобно на героите му в "От прахта родени". На четиридесет и три години почувствах какво е някой да е жив в сърцето ти. Нищо, че от най-ранни години, във всяка реч високо изказваха кой бил "жив в сърцата ни", като в това множествено число се включваше и моето сърце; и пиян от всеобщото внушение, може би съм и изричал клишето. 
Докато Рей Бредбъри се чете, докато тези, на които е повлиял, се четат, Рей Бредбъри ще е жив, а библиофобът ще се зъби. 

Умре ли Бредбъри, светът ще е свят на библиофобите. А човекът ще е всичко друго, само не и човек. Защото човек е своята свобода и своето въображение.

  2012-06-11
За книгите и хората  
55. За премиерите на бъдещето

А какви ли ще са премиерите на книгите в бъдещето? Много е вероятно срещите на читател с автор да са виртуални. Или предимно виртуални. Тук удобството и физическите възможности ще имат решаваща роля, а всички виждаме накъде се развива светът. Както електронната книга е наследила черти от вековните традиции на хартиения носител, така и тези виртуални премиери ще приличат много на провежданите до сега. Говоря обаче за времето, а то едва ли е далечно, напротив, смятам, че по-скоро ще е близко настояще, а не бъдеще, когато виртуалната среда ще се развие дотам, че ще можем да сме част от нея и с шестте си сетива. Да помирисваме и да вкусваме. Да чувстваме докосването, а с него, разбира се, и насладата и болката на тялото. Тежко на хейтърите, които приемат само физическата болка като реална, а душевната, която причиняват с агресията си в сегашната виртуалната среда, смятат за нещо нереално и им се струва забавна. Тежко и на повърхностните, които лекомислено приемат подобно отношение към човешката чувственост. Но да оставим изкривеното отношение към мрежовия живот. Технократът и практичните необходимости на човечеството се оказват по-добрият аксеолог, а времето налага тезата им като правилната и според нея, щат - нещат, и "мъдреците", които са я отричали, започват да я приемат. Като средство, единствено като средство на реалността, виртуалът ще се развива, отстъпвайки й все повече територии в себе си, давайки й все по-голямо право на действие. И освен че ще можем да помирисваме, да се наслаждаваме на вино, ром или лимонада като гостуваме някъде, да се докосваме и повече от реално да си изневеряваме във виртуала, ще имаме и онова шесто усещане, за което винаги се спори, но което пък никога не ни лъже. 

Едва тогава на автора няма да му е необходимо да пътува, за да се среща с читателите си. Какво си представям още: понеже всички ще си имаме многомерни аватари, някои от авторите или публиката може да предпочете да не е себе си, а копненията си. Лично аз ще си излизам с възслабата си, леко прегърбена фигура, с нервните си движения и дрехите, които социалното ми място позволява да облека, а аз и не съчетавам с голям вкус. Ще се явявам с всичките си слабости, защото те за мен са част от силните ми страни. Какъвто ме е създал Господ - Бог, а аз с волята си съм се редактирал, такъв. Другото е много лесно и едва ли би имало психологическата дълбочина на един живот. Но всичко това е въпрос на избор и лично отношение. Вероятно някои ще приемат формите и лицата на класици от миналото. От почит, от това, че онези - безсмъртните, са им повлияли, или от суета. Ако са сред публиката, много ще радват и автора. Представяш ли си на твоя премиера да присъстват Шекспир, Молиер, Достоевски или Кафка. Е, възможно е да има и Маркиз Дьо Сад, но все пак това е само аватар. И образът на твой читател. Повече ще бъдат героите, което е още по-интересно. Представяш ли си Ахил и Хектор един до друг, вперили поглед, увлечени и заинтригувани от представяното им четиво. До тях - Малката кибритопродавачка, с огромни огнени очи, нуждаеща се от топлина, откриваща я тази вечер в красивия свят, който виртуалната среда сама за себе си не може да създаде, но поне дава възможност на художественото творчество да го направи. А тя, Малката кибритопродавачка, може да е доста възрастна, че дори мъж. Същото да се отнася и до - например - Пипи Дългото Чорапче, седнала до нея. Или пък за тримата мускетари зад тях. Не е изключено да присъстват вещици, караконджули, пирати... Може да са там и живите тъмни облаци от наноелектроника на Майкъл Крайтън от "Жертвата", че и динозаврите от по-популярните му романи. Надявам се обаче, че повечето ще бъдат герои, не толкова именити, които едва сега трябва да получат имената си, дори да бъде писано тепърва за тях. Истории от плът и кръв, копнежи. Тайнствени жени и мъже със замислени изражения. Живи истории от бит, който колкото и да е различен, едва ли носи коренно различна философия от днешния. 

А залите? По-добрият уеб дизайнер ще е домакин. Ще има, разбира се, библиотеки с миризмата на хартиени издания. Ще има и книжарници. Стъклени изкуствени острови в екзотични климатични пояси. Ще можем да си позволим според епохата на действието на книгата, и декор. Представяте ли си да стоите до Шостакович, в онова помещение, в което, вдъхновен от падащите бомби, е удрял с клавишите на пианото, изпълнявайки може би най-хубавия, и при всички случаи най-популярен, мотив на "Ленинградска симфония"; или ако героят е Франсоа Вийон - премиерата на книгата да е в кръчма от средновековна Франция. Ако действието на романа е в Антична Гърция - агорите, сред които се е разхождал и е създавал контакти Сократ. Пиратски кораби, бомбоубежища, сламени колиби сред африкански джунгли, според книгата. Или пък, ако човек е по-суетен или пък по-изискан, може да си позволи всякакъв лукс и дворци, каквито настоящето ни ще въздигне. Лично аз пак ще си предпочета книжарниците или библиотеките. Най- на душа са ми. Защото всяка книга в тях е като коридор, който може да отведе към което и да било от другите - невъобразимо много, места. 

И като за край на тези размишления, преди началото на това, което неизбежно ще се сбъдне, да изразя и едно опасение, и една надежда.

Дано не се сбъдне и единствено реална да остане художествената измислица.

  2012-05-28
За книгите и хората  
51. За книгите и премиерите

Когато колонката излезе, премиерата ще е минала, но засега все още ми предстои. 
Вълнувам се, разбира се. Тихо, но се вълнувам. Нищо, че премиерите в живота ми са може би трицифрено число. Няма как - и да не искам, припомням си неща - дребни, съществени и маловажни детайли от преди, по време на премиерите и след тях. 

Идва ми наум една лична бележка, писана от безспорен ерудит с афинитет към изкуството, читател от женски пол, криещ по една или друга причина действителната си самоличност и ползващ сравнително добре познат в българското блогово пространство никнейм. След една от премиерите тя ме попита:

"Има ли нужда истинското изкуство от подобни събития?"

Спомням си, че разменихме доста бележки. Не че остана доволна от отговорите ми. Не че и аз разбрах всичко, което имаше предвид с думите: "според мен за изкуството трябва нещо далеч по-колосално". Но разговорът не беше неприятен, въпреки че когато става въпрос за изкуство, мразя празнодумието, каквото и двамата проявихме. Защото говорихме с дни, а целият разговор можеше да се обобщи с думите: "Книгата има нужда от премиера така, както човек - от празнуване на рождения си ден."

С празник или без празник, фактът е налице. Отбелязването му има някакво значение в живота, за да остане традицията от дълбока древност до днес. И както причините да се празнува рожден ден могат да бъдат различни - семейна сбирка, равносметка с приятели, светско събитие, дразнене на комшии и "тропане на хорце "да се пукат душманите", почит пред висшата сила, дала ни шанса да ни има, създаване на нови контакти, повод за поредното напиване и излагация, споделяне на радост и така нататък - причините са безброй, така и самата книга, не толкова авторът, има нужда от премиерите си, и то поради не по-малко причини. 

Разбира се, на първо място веднага се сещаме за рекламата. И тя е много, много важна. Но не е единствената, нито винаги е водещата причина. 

Сещаме се за живия контакт с читателите - нали те са част от нас, част от силата, която ни е крепяла, за да създадем книгата. Но също не е единствената, нито винаги е водещата. 
Това е просто празник, отбелязващ край на един и началото на друг етап. Празник с хилядите си нюанси на настроения и очаквания. Празник - подчертавам - за книгата, а за автора тя е работа, при това задължителна. Всеки може да се сети за кратки и не винаги значителни епизоди в американските филми, в които героят - писател, понякога и автор на бестселъри, се среща в някоя книжарница с десетина, че и по-малко читатели, или пък стои зад щанда и сам продава книгата си с автограф. И става въпрос за страната с водеща културна индустрия, разполагаща с безброй средства за разпространение на едно издание.

Защо му е на автора да се занимава с нещо подобно? 

Защото това е ритуал. Премиерата и автографите са ритуал, важен и много въздействащ.

Може да се разтълкува с няколко изречения:

Авторът е посредник между своята идея и читателите си. Първият посредник. И на премиерата тялото му изпълнява ролята на духа, който преди това е писал книгата. Той подава лично на читателя си, в ръката му, своето послание. Живият контакт подсилва усещането за по-важния контакт, който чрез книгата ще осъществят.

  2012-05-21
За книгите и хората  
48. За стаите без прозорци

Снощи написах в "Гугъл" думичката "интериор". Кликнах върху "изображения", защото ми трябваше точно това. Картинките не ме изненадаха. Наясно съм в какъв свят живеем. Приемам го такъв, какъвто е. Отдавна нямам намерение да го променям. Нито да променя себе си, защото и това не мога. Нищо, че често не откривам място в него. Въпреки това изпитах едно тягостно усещане. Не обида. Пораснах, съзрях, укрепнах. И честно, не съм нещастен. Напротив: щастлив човек съм, при това много. Иначе, преди години гледката би ме обидила.

Какво видях? Простор и красота. Уют и чувство за пространство. Стилова издържаност. Усещане за чистота. И никъде, никъде в стотиците изображения нямаше дори една прашна библиотека. Дори един рафт, или само една книга. В бита на съвремения човек като че ли не е предвидено четене. Плазмени телевизори, маси, столове, по-рядко - картини по стените, саксии с цветя. Всичко, само не и книги.

Казах, че преди години бих се почувствал обиден. Като човек, посветил живота си на писането, би трябвало да почувствам излишен своя живот в съвременната реалност, което, разбира се, си е обидно. Но в крайна сметка - какво пък толкова. Не съм по-правилен от света. Какъвто е, такъв. Щом не съм поканен някъде, не съм поканен и толкова. Другаде се намирам, макар и отвъд тези стаи, макар отвъд видимото. И си оставам такъв, какъвто съм, без никакви компромиси към действителността.  Харесва ми да живея така, както живея. И подобни неща отдавна не са в състояние да ме огорчат. Напротив - ласкаят ме. А защо, това е дълга тема, която ще развия друг път. Сега още малко за тягостното усещене, което все пак изпитах.

Почувствах задушаване. Въпреки че самите обстановки, всички до една, говореха за проветривост. Стаите бяха широки, всички, без изключение, по-широки от повечето от местата, на които съм живял, а аз съм живял на десетки. В мелницата - на двадесет квадратни метрна. В една барака - нямаше и толкова. Живял съм и във фургон, когато се опитвах да се препитавам като сондьор, малко след като ме изключиха от Богословския. В самия Богословски съм живял в общежитие, естествено, в стая, по-голяма от повечето от показаните, но споделена с още двайсетина човека. Викахме й  "конюшната". Но никъде, никъде не съм се чувствал толкова клаустрофобично.  Може рафтче да е, може кътче с натрупани една върху друга книги, но винаги е имало. Защото без книга като че ли зрителното пространство ограничава в себе си душата. Колкото си успял да купиш, да придобиеш за тялото си, с толкова разполага и тя, душата. Книгата дори само като книжно тяло създава усещане за път към свят извън видимото. Както казваме на децата - "прозорец към света". Във всички тези стаи в изображенията на Гугъл имаше големи прозорци, с хубави гледки, но все пак прозорци - само към квартала, към гората или морето, не и към това, което е отвъд него. Това за мен са стаи без прозорци. Стаите, предвидени за масовия съвременен човек.

Избирам си по-вехтата, не така стилно издържаната. Тази, която няма място дори в Гугъл, но пък душата ми има място в нея.

 

  2012-05-14
За книгите и хората  
46. За казването и мястото му

Ако имах още сто тела и двеста ръце, дори да бях само с тези си две очи, две уши и две ноздри и уловях само онова, което улавя единствената ми кожа, щях навярно да напиша всичко, което имам да напиша, вълнуващо впечатление е, което има право на своите думи. Открило ги е и ги е изрекло в мен. Почувствал съм ги по върха на пръстите си и ръката ми е била готова да ги напише, но на други е бил редът.

Искрите или идеите преди всеки от разказите ми са като сперматозоидите. Стотици хиляди са се втурнали към целта, но само един я е достигнал.

Такъв е физическият свят - ограничаващ. Твърде тесен е, за да се изяви докрай всичко от духовния. 

А обикновено, докато пишем, сме тунел между двата свята. Или, ако щете, любовната им игра сме.

Невъзможно е да напиша всичко, което имам да пиша. И не е виновна краткостта на човешкия живот, защото колкото по-дълъг е или можеше да бъде, толкова повече щеше да е творческият материал.

Първо, когато чета книга, обикновено автоматично й правя поне двадесет трансформиращи преразказа. 

"Правя" - условно аз. Правят го други автори, които съм прочел преди настоящия. Имали са силата, превърнали са се в част от програмите ми за мислене.

И докато чета поредния, в тяхната стилистика и маниер съпреживявам историята по много различни начини и я оглеждам от много гледни точки.

И понеже често е през очите на незначителен или понякога дори излишен образ в нея, получава се през очите на герой, който липсва, а сам съм измислил, че би могло да го има при тази ситуация, и неволно го развивам като характер, същност, съдба... Някои от тези - както ги нарекох - трансформиращи преразкази, нямат нищо общо със сюжета на книгата, откъснат ли се от него.

А действителността е книга. По същия начин я чета. Такава, каквато е през въображаемите трансформиращи преразкази.

След малко тръгвам на работа. Знам, че ще чуя разказа на разтапящия се сняг за замисления мъж със сиво яке (аз), този на касиерката от магазина до нас, от който пътьом ще взема закуска, на циганката на пазара, от която ще си купя цигари, а това са само три измежду десетките истории, през които ще изживея някакви си 15-17 минути от живота си. И тъй като всяко от тези първи лица в хипотетичния трансформиращ преразказ си има своя живот, своя опит, своите драми, през които ме възприемат, които следва да се отбележат и проследят, за да се обоснове психологизма на възприятието им, то следващитя ми кратък отрязък от живота може да се опише доста стегнато и динамично в 500 - 700 страници, шрифт Times New Roman, 12. С езика и маниера на поне дванадесет класици. Чрез тях чета непрестанно реалността, всичко, което ми се случва. Всичко, което забелязвам. Всеки, с когото общувам, с когото се разминавам. 

А всички тези милиарди ненаписани истории и герои продължават да се развиват, да живеят, да стават все повече и повече - на онази планета вътре в мен. Докато някоя от историите ми не намери път навън чрез пръстите ми. 

С повод или без повод. По изяснена или неизяснена причина. 

Веднъж писах колонка по темата, тази е втората.

Клишето "Нямаш ли какво да кажеш, не пиши" не е коректно.

Невъзможно е да изпишеш и една нищожна част от това, което си заслужава.

Друг е въпросът, че нещо има стойност, само ако е казано на мястото си.

Нещо, което точно дъвчещите и преживящите клишето не съзнават или с което - най-малко - не се съобразяват. 

Не парламентът е мястото, в което душата на компанията в селската кръчма има кой знае какво да каже, нито селската кръчма е мястото, в което ядрен физик трябва да чете лекциите си.

Винаги има какво да кажеш, по-трудно е да се открие мястото му.

А белият лист е универсалното място. То е вселена, отворена врата за мислите, за всички вълнения. Той е твой. 

И нямаш друг посредник между себе си и него.

И който твърди обратното, е лъжец и насилник.

Тъй, че - За Бога, пиши!

И не се съобразявай с мнения, защото, ако се съобразяваха с мнения, нямаше да си имаме ни Достоевски, ни Фокнър, ни Керуак, ни - ако щете - Агата Кристи.

И да се върнем отново на мястото, където имаш или нямаш какво да кажеш.

Ако душата на компанията в селската кръчма си говори в нея, ще е смешно депутатът да му търси сметка защо не спазва парламентарните изисквания. 

Ако един професор по ядрена физика си чете лекциите пред студентите, някой, чието място е в селската кръчма, не може да му викни: "стига бе, скучен си!"

В тези случаи проблемът с мястото не е на казващия, а на присъстващите. Те не са на своето. 

Има хора, които навсякъде са на мястото си, винаги им е интересно и с всеки намират общ език.

Няма да забравя вечерта след една премиера на Пинче, когато превъзбудената ни компания обсеби едно заведение. Шумно започнахме да рецитираме, да коментираме. 

Имаше една маса с трима добре облечени по един много типичен начин едри, яки мъже. 
И по израженията им можеше да се прочете, че явно имат други приоритети, не литературата. Още по-малко пък тази вечер.

Какво се случи? Този човек някой ден ще е прототип на един от най-чаровните ми герои. Заговори с компанията ни, увлече и приятелите си. Те се забавляваха, най-малкото защото и той се забавляваше, а той и показа голяма начетеност и дори успя да ми открие пропуск - "Прометей" на Джойс.

Да, има хора, които навсякъде са си на мястото. Типичен пример.

Благословени са такива. 

Има обаче и други, които приемат за нормално, че всяко място принадлежи на ограничените им критерии. 

Нещо като депутатът, недоволстващ, че не са спазени изискванията за парламентарен контрол в кръчмата. И пияницата, на когото не му е интересно в университета и мърмори. 
Такива не може да са коректори на творчество, критици, опоненти в спор, чрез който можеш да стигнеш до някаква истина.

Не че нямат какво да кажат. Имат. Всеки има. Но безброй пъти са го казали не на мястото си и то е изгубило смисъл.

Не са изтънчени ценители, моралисти, не са дори нихилисти в истинския, философския смисъл на думата.

И във виртуала, и в общата обективна реалност това са спамъри. 

Споменах, че за да има какво да кажа, се оглеждам с хиляди очи и в хиляди души. Е, през техните ми е омръзнало. Голяма е скука!

  2012-05-06
За книгите и хората  
38. За някои поети и виртуалната реалност

Една подрастваща невинна хубавица, живееща в провинцията. Задушава се в твърде тесния за нейните разбирания и чувственост кръг. Чете ден и нощ, по този начин бяга от реалността и се чувства истински жива. Става неусетно - увлича се от набиращ славата си поет. Пише му и после дълго чака отговор. Получава го и пише отново, отново й отговаря. Все по-емоционални стават писмата им, все по-нежни думите им. Само че поетът не е чувствителната душа, за която й се представя. В действителност той е един амбициозен човек, майстор на дребнавите сметки. Дори не й пише самият той, а най-довереният му човек. Който пък от своя страна започва да се увлича по увлеченото уж по него момиче. И двамата стигат много далече. Той не знае как да й признае кой е, нито как да й каже какво представлява нейния кумир.

На какво ви прилича това? На поредната интернет история? Наистина прилича. Само че нямам предвид такава. А на сюжета на "Модест Миньон" на Балзак не прилича ли? Сега вече се сетихте, нали?

Технологично може да живеем в много по-различен свят, но в емоционално отношение... Нека не се заблуждаваме, че сме открили топлата вода. И нека да не я фалшифицираме зад измислени понятия от рода на "виртуална любов на виртуални образи във виртуална реалност".

Различно е само средството, не и същността.

Не става въпрос за никаква отделна реалност. Става въпрос за най-обикновена измама. А в по-лошия случай - за зле тренирано или слабо въображение.

Да. Не е грешка на езика. Не силно, а слабо въображение. Защото силното въображение винаги може да доразвие реалността, от нея да направи повече. Слабото се нуждае от нейната подмяна. От някаква среда, в която да я отрече, в която да си измисли друга възраст, други черти, друг житейски път, дори вяра. И понеже има необходимост, си измисля и модерен дявол - виртуална реалност, която му дава и правото да лъже. Лъже дори и себе си, че травмите, болките, насладите не са истински, че хората от другата страна не са истински и нямат реален облик. Докато накрая сам се превърне в измислица на своята измислица.

И когато получи един съвсем реален шамар за събуждане - изобличават го, претърпява разочарование, оказва се останал по-сам, отколкото е бил в началото, или вече никой не му вярва, вдига простодушно рамене и заключава: «Такава е виртуалната реалност!».

Не, такива са ти ценностите. Такива не са от вчера и са далеч преди Силициевата долина.

Въображението е дар от Господ, за да се използва в реалността, за да прави реалността по-поносима, а не да я изкривява.

Въображението не се нуждае от отделна реалност, защото то само е отделна реалност.

Въображението е и най-важното творческо средство. Основното, преди първото. Защото има творчество без идеал, творчество без смисъл (често целият ни живот е такъв), творчество без емоция, творчество без здрав разум, без любов, без очарование (дори!), без морални или естетически ценности, че и без всичко накуп, но няма творчество без въображение.

И се учудвам, искрено недоумявам, когато творчески натури, които би следвало да имат достатъчно силно въображение, проявяват най-посредствените му черти. Създават си десетки виртуални лица, крият се зад тях, мъчат се чрез някое да се харесат. Не могат да предвидят най-простото - че ако, не дай си Боже, хората харесат някоя от зле развитите им измислици, този, който се е крил зад тях и е търсил някаква взаимност и споделеност, отново ще бъде пренебрегнат и ще се почувства много по-самотен от преди.

Класическо клише е вече възрастната жена да се представя в мрежата като младо момиче. Плахият, затворен тип - за отракан и компетентен във всяка област интелект, успял и преуспял, само дето никой не знае за това. Стига се до там, че някои, за да се представят като поети, копи пействат чужди творби от мрежата, а доживяхме да видим и два случая на издадени с чужди стихове книги. Стига се до там пишещи сами да играят ролята на свои фенове. Че даже посвещават сами на себе си любовни стихове.

Историята на Модест Миньон се е повторила десетки хиляди пъти.

И при всеки печален завършек на всяка една от жалките комедии - а завършекът не може да бъде друг, освен печален - потърпевшите, носещи основно отговорност за травмата си, тъжно въздишат: "Такава е виртуалната реалност".

И на другия ден си правят поредния фалшив профил.

  2012-02-27
За книгите и хората  
36. Творчество и актуалност

Вчера бях на опелото на двадесет и две годишно момиче, убито от маршрутка в Студентски град. С майка й работим заедно. Много чувствителна, но и много смела жена. И едва сега разбрах силата, която й дава смелостта да напише много от материалите си. Малко по-късно говори по телефона с колеги в редакцията. Между всичко, което каза, бяха думите: "Това е лична трагедия, за семейството и близките, но може да се случи на всеки и за това трябва да има справедливост." Иначе е жена, която плаче на красиви стихове и трепери, когато говори за някой от разказите ми. Говори много емоционално и лично приема всичко, с което се сблъсква като разследваща репортерка.

Ще нахвърлям в няколко щрихи и опелото. Стотици изпратиха невръстната жертва на необявената война. Голяма част от тях млади, вероятно състуденти, вероятно пътували от София до Плевен. Дори най-коравите като външност момчета плачеха, плачеха всички, а това, което видях по-късно в църквата, виждам за пръв път в живота си. Службата изпълняваха четирима свещеници. И дори те едва се сдържаха да не заплачат. И ги разбирам. Нищо, че това им е работата. Нищо, че го правят всеки ден. Нищо, че от призванието им би следвало да приемат земния живот като нещо преходно, кратко начало на вечния живот. Тя лежеше в ковчег. Все едно спеше. Една омагьосана принцеса. С руси коси, крехка невинност. Всичко изглеждаше напълно нереално и все пак беше истината, която не можеше да не се приеме. Когато застанах пред майка й, не можах да изкажа и съболезнованията си. Просто я прегърнах и я задържах за кратко, а тя ми рече: "Какво да ти говоря, Стефи, ти разбираш."

Днес си имам едни много познати желания, които често ме навестяват. Понякога ми се иска, много ми се иска да се усмихна пренебрежително на някой от старите си разкази. Да се зачудя защо изобщо съм го писал и като си спомня, но не без усилие, да си кажа, че вече е за архив, понеже не е никак актуален. Проблемът, който е засегнал, е отдавна решен. И хората само ще ми се чудят какво ме прихваща. Понякога ми се иска никога в живота си да не срещна достойна за ангажиращ сюжет история. Да пиша само по-фриволни и от най-фриволните си разкази. Само за забавление. Само за да е интересно. Само защото ми се пише и обичам да пиша, а не защото душата ми не дава да мълча. Понякога ми се иска, напиша ли нещо сериозно и тежко, да нямам време дори да го публикувам, а публикувам ли го, никой да не му обърне внимание. Просто защото засяга нещо, което е вече решено, а животът има следващи предизвикателства.

Уви, истински актуалните теми остават актуални за дълго. Първият ми публикуван в общонационален мащаб разказ "Такси към чистилището" беше написан в шок от катастрофа, за която научих, и пак бяха загинали мои близки познати. Оттогава минаха двадесет и две години. Колко разкази съм написал за катастрофи вече не помня. Още са актуални.

Събитията в село Бисер ме върнаха с шест години назад. Тези, които са от по-дълго в Буквите, помнят, че всеки ден пишех за наводнения. "Храна за рибките", "Бърборкото и пороя", "Въздух в непознати улици", "Циганинът стар не лъжеше", "Гнездото" и още, и още. Надявах се да има наказани, защото и тогава безотговорни собственици на язовири съсипаха живота на стотици хора, унищожиха придобитото с години, подслона им, ценностите им. Надявах се да има наказани. Не защото съм реваншист, а за да не се случи това, което беше неизбежно, ако никой не поемеше отговорността - още по-голяма трагедия. И ето, че се случи и онези ми разкази са много по-актуални сега, отколкото тогава.

А колкото и скъпи да са ми, иска ми се, иска ми се тези разкази да бъдат забравени като вече безсмислени.

Много велики, на които се възхищавам, от които се уча, пред които се прекланям, не чак толкова велики и съвсем не велики, дори и посредствени за мен автори, като средностатистическия махащ с пръст всезнайко в интернет твърдят, че е дълг на писателя да е социално ангажиран.

Лично за мен не е дълг, а е присъда. Защото дългът е личен избор. А когато съм сериозен и темата ми е сериозна, не съм го избрал сам. Нямал съм друг избор, не ми е давало мира да не го напиша.

Често не намирам смисъл да го правя, защото нещата не се променят и с нищо не въздействам на реалността.

И понеже няма смисъл, го правя с още по-голям хъс. Знам, че нищо няма да променя, но имам частицата надежда, че е възможно.

  2012-02-20
За книгите и хората  
31. За писането и самотата

Тук самота няма. Самотата е условна, понякога е условие. Винаги има някой. Виждаш отражението на очите му в монитора, надникнал е зад рамото ти. Чувстваш присъствието му, дори около теб да е пустош. Винаги има послание, а всяко послание има адресант. Пишеш за сродна душа като твоята, повита в тръни от неразбиране. Или за масовия читател. Или за определена група хора - елитарна или не чак толкова. Пишеш за кръг от специалисти или популяризираш това, което е било достъпно за този кръг. Пишеш за влюбени сърца, дори често да си огорчен от любовта или най-малко от влюбването. Всъщност, в такива случаи - чудато е, но се пишат най-красивите неща за любовта. Пишеш за все още неродените или за тези, които са си заминали преди епохи. Пишеш понякога и за да натриеш носа на някого, най-често - ако си нямаш друга работа и особено ако искаш да бъде четен блога ти, който съвсем несправедливо е пренебрегнат от тези, за които искаш да пишеш - те пък са избрали онзи, на когото искаш да натриеш носа. Ревност е, но какво да се прави. Понякога пише и ревността. Пише лявата половина на съзнанието ти на дясната. И обратно: пише дясната на лявата. Когато желязната логика иска да изложи казусите си пред чувствата или когато чувствата искат да се изповядат и чуят присъдата на желязната логика. Пишеш за подрастващи, които не ти се вярва много да те прочетат, и все пак чувстваш дълг към тях. Пишеш към старата си приятелка, дори когато знаеш, че по-скоро би избола очите ти, отколкото да те прочете. Но нали има и други като нея, и до сърцата им ще достигнат премълчаните думи, и може би ще те разберат по-добре, отколкото тя, макар и да не те познават. И чрез прошката им сам ще простиш на себе си. 

Винаги има някой, дори когато обективно липсва. 

Споменах за пустошта. Навремето, когато бях изключен от богословския, скрих от майка ми. Точно тогава тя преживяваше развод и не беше най-подходящия момент синът й да й сервира, че здраво е оплескал нещата. Не можех да се прибера в Асеновград и си намерих работа. Като сондьор, по обекти. Така и не научих много от професията, фирмата беше пред фалит. Два месеца пазих сондата, като че ли някой можеше да я свие в джоба си. Живеех във фургон на няколко километра от град Мизия. Годината бе 1990, какъв ти интернет в България? То да се пише на компютър си беше задокеанска екзотика, за която не всички бяха и чували. Имах си чувал с книги и тетрадки. Пишех, и понеже не можех да пускам постоянно генератора, често - на газова лампа. Най-чаровно беше, когато нямах и газ - точех от камиона нафта. Изгаряше за няколко минути и кадеше. Няколко минути светлина, за да запиша мисъл, която не ми даваше сърце да не запиша. Около мен нямаше и диви зверове. А в този период съм писал толкова трескаво, колкото много пъти при идеални условия не съм успявал. Пренаселена беше самотата ми. Пълна с най-различни като характер, възраст, пол четящи ме. Хора, които ми отправяха упреци или просто ме питаха. Хора, които ме разбираха и искаха, и такива, които не ме разбираха напълно, но ме четяха. Хора, които очакваха да им разкажа нова история. 

И винаги е било така, както на тази сонда. 

Самота съм чувствал само в моментите, в които не е било възможно да пиша. Тогава сякаш нямам и за кого да живея. И нищо не ме мотивира да пиша. 

Слава Богу, кратки са били тези моменти. 

Винаги има някой, дори когато пишеш за себе си. Но ако желаеш успех, освен удоволствието да пишеш, трябва правилно да го прецениш. Читателя. Да изясниш образа му.

Да знаеш колкото се може по-добре каква необходимост има от теб. Да говориш добре езика му. Да се забавляваш наравно с него. И сам от себе си да се учиш, ако трябва.

И колкото по-правилно си идентифицирал най-скъпия си читател, толкова по-голям е успехът ти. 

Независимо какво разбираш под думата "успех".

  2012-02-13
За книгите и хората  
28. Творческо желание и мелодията на живота

Случи се по време на Коледните празници. Едно дете на година и половина, със своето естество ми подсказа истина за самия мен, с която и в която живея, но много трудно иначе бих осъзнал. 

Става въпрос за Лара. За племенницата ми Лара. Тя е дъщеря на музикант, майка й също пее. От сега личи, че е наследила дарбата на родителите си. Дай й, Боже, по-добри времена, в които изкуство къща да храни и да има достойно място в живота. Дай й, Боже, среда, в която липсва завист и тежки комплекси, която поощрява творческото начало, а не живее с целта да го задуши, каквито среди и хора, за жалост, не липсват днес. Дай й, Боже, възможност да развие способностите си и да изяви таланта си. Дай й, Боже, да познава по-малко злобата на псевдоинтелектуални полуфабрикати и дейци на пагубна за личността култура. Дай й повече вдъхновение и по-малко изпитания, които мнозина от нашите връстници не успяват да понесат... Тази молитва не би имала край, ако продължа да я изписвам. Ще я изричам нямо - всеки път като я видя, през цялото време, докато я гледам как расте, как се развива, как разкрива истина след истина. За себе си, а и за мен, както в случая, за който искам да разкажа.

Музиката е в кръвта й. Чуе ли мелодия, независимо каква - от телефон, от телевизор, от радио, тя започва да играе, от съвсем малка. Някакъв неин си танц. Вдига ръце на страни и започва да маха с тях, догонвайки ритъма. Пристъпя на място, в опит да го улови. Изписва го в усмивката си, пресъздава го с погледа. Разсмива и затрогва всички ни. 

Една песничка обаче я стъписа, даже в началото я уплаши. Очите й станаха по-големи, изпълнени бяха със смесица от смут и недоумение. Лицето й изписа объркване, леко раздразнение. Не беше самата мелодия, защото иде реч за най-популярната коледна песен.

Става въпрос за пресъздаването й. От една кукличка - снежен човек. С огромен нос и - макар сладък за нас, големите, за нея явно изглеждаше сякаш с нещо зловещ. Гласът му - басов и леко дрезгав. По-различен от всички останали звънки импровизации на популярната песен. 

Като свърши изпълнението, Лара беше видимо облекчена, но все гледаше към него. Колкото и неприятен да й беше, продължи да възбужда любопитството й. Опита се сама да го пусне. Не успя. Помогнах й. Натиснах ръката на снежния човек и той отново запя. А тя - същото поведение като предишния път, но направи един - два плахи опити да танцува. Песента пак свърши, но този път успя да си я пусне сама. После пак, и пак. И постепенно възприе мелодията. И затанцува на нея, както и на останалите. 

Разбрах я. Разбрах и това, което направи. Разбрах и това, което искаше и имаше да ми каже. Де да можех толкова да науча от маниакалните умове, които прекалено насериозно вземат ограничените си познания и все се опитват да учат останалите в мрежата на онова, което сами не знаят. Но за да кажеш нещо на някого и да го научиш, е необходимо вдъхновение и естество, не само голи претенции и няколко заучени фрази. 

Мелодията в началото беше непозната и неприятна на Лара. Нейното изкуство не я възприемаше. Отхвърляше я. Вероятно й идеше агресивна, малко груба. Но в това имаше предизвикателство - може ли, или не може все пак да я приеме и пресъздаде чрез себе си - и така да я превърне в онова, което би й харесало. И го направи.

Както много правим с Мелодията на живота. В живота има неща, които трудно понасяме, които определено не приемаме, които отричаме, от които дори понякога боледуваме или умираме. Такава е мелодията на живота: с груб саунд. 

Плаши ни понякога, дразни ни. 

Докато не се осмелим и не я превърнем в част от творческото си желание.

  2012-02-06
За книгите и хората  
25. Творчество и живеене

Денят навън е прекрасен. Не знам какъв ще е, когато излезе колонката, ако излезе, разбира се, но в момента, в който я пиша, навън е снежна приказка. Излязох само да си купя цигари, наблизо. Замая ми се главата, толкова искряща светлина. А и слънцето... като майчина милувка е, макар да не топли, а аз я чувствам като дете. Имам си здравословни причини да обичам повече топлото време. Не понасям много леко застудяванията, дори слабите. Но сега е хубаво. Изляза ли навън, все едно ще се родя, но нещо ме задържа в стаята. Нямам ангажимент, никакъв. Свободен съм като ангелче. Друго е необходимост, по-силна от тази да изляза и да се пошляя, въпреки че би ми дарило неземна наслада.

Не ми е за първи път да избирам между приятното и това, от което изпитвам по-силна необходимост. Почти винаги е било така. Някога давам на душата, друг път се опитвам да й дам, но не се получава. Уж се забавлявам, външно изглежда така и дори заразявам с настроение хората около себе си, но мисълта ми - пак другаде. Пред белия лист, бил той на тетрадката или на компютъра. Танцува с пореден сюжет и не съм точно там, където всъщност се намирам. Когато пътувам, е почти задължително. Свят ми се замайва от пробягващи пред прозореца на превозното средство картини. От интересни - по-интересни, от красиви - по-красиви. Драскат съзнанието ми, повърхността му, а аз съм дълбоко под нея. И целият ми живот прилича на пътуване. Пробягва покрай сетивата ми, а дълбоко под тях се развиват други събития. А аз съм между двете си съществувания, пропастта съм, която ги разделя.

Така изречено, прилича на отчужденост. А не е. Има някаква връзка между тези две реалности. И тя помага да бъдат разбрани и възприети по-добре и двете.

Преди три години бях за две седмици в Андалусия. Ще разберете какво е било това за мен, ако добавя, че става въпрос за шикозните курорти край Средиземно море - Тормолинос и Беналмадена, като преди тези две седмици живях известно време без постоянни доходи в лоши битови условия. Изведнъж се озовавам в друг свят, сезонът е започнал, най-доволните сред най-доволните са се отдали на приятната тръпка, избягали от ангажиментите си, разпуснали лица, кесии и сърца. Плажът между двата курортни града не прекъсва, прилича на безкраен. За първи път виждам Средиземно море. За Бога! За първи път виждам друго море, освен Черно, а и за първи път... много още неща. Само че аз си обикалям с чантичката си, в нея - тетрадката. Често я вадя и пиша. По-точно - пиша "Мадам Утопия". За седем от прекараните дни написах седемте глави на книгата. Вместо да се наслаждавам на живота, който е истинска фантазия, аз пак бягам във фантастичното, далеч във времето. Истинско престъпление от моя страна!...

Сега обаче - достатъчно ми е да се сетя за "Мадам Утопия", и вместо за идеите в антиутопията ми, се сещам за тези китни кътчета на Испания. Когато си искам, чрез "Мадам Утопия" се разхождам по плажа, по блестящите улици, между терасите, на които растат истински градини.

И не само "Мадам Утопия" ме връща във времето и ми помага да изживея някой свой спомен по-пълноценно. С всеки свой разказ го правя. Всяко заглавие и всеки герой пробужда безброй асоциации и живея, освен в настоящето, и във все по-пищния замък, в който съм натрупал безброй украшения от отминали вече изживявания.

Всеки от сюжетите ми е свързан с дъжд или пек, с конкретна миризма или цвят, мелодия, шум. Светът не може да се подреди така, че да създаде повторно цялата тази многомерна картина, но по един свой си начин аз съм я запазил. Уж изолиран някога от изживяването й, за да пиша, всъщност съм я превърнал в едно по-дълго свое изживяване.

Настоящето е като богата реколта, прекалено богата, за да бъде изядена. Но творчеството е като виното, чрез което можем да опазим тази реколта за цял живот.

  2012-01-30
За книгите и хората  
22. Творчество и име

В началото си бил сам и може би си се опитвал да го направиш с подръчни материали или си го правил, без да се замисляш за това. Идентифицирайки го напълно с личността си, си го изграждал, изграждайки я. Но никой не е своето име. Името ни е само допира в световното общуване. Началата ни са дълбоко в него и много извън него, но само, чрез него можем да ги открием, разкрием, изложим, продадем или дарим - споделим.

То е сергията. На нея може да няма кой знае какво, а може да има нещо твърде скъпо, но не и чак толкова необходимо. Нещо крайно потребно, пред което да се редят опашки. То, обаче е онова, което насочва хората към нас. Важно е.

Ако ни трябва осветителен уред няма да влезем в оръжеен магазин, нито ако ни трябва въздушна пушка ще я потърсим в млекарницата. Е, разбира се има и изключения. Ако един пияница разполага с пари, независимо дали му трябват кабарчета, потник, ракетна установка или тиранти на детелинки, все ще си ги търси в кръчмата. И разбира се, няма да ги намери. Подобно него, склонен на мърморене човек е много, много вероятно да търси перманентно при теб това, което най-учтиво не му предлагаш. Да плава в богатото литературно разнообразие в интернет, да се върти като винена мушица (другите сравнения ще се неуместни, че ще засегна изтънчения му вкус), из преситения ни книжен пазар и след като е видял, че има всичко, което търси, разочарован пак да кацне при теб, където най-после няма да открие четивото си и ще има повод да си мърмори.

Разбира се, все ще има и заблудени хора, които ще са подведени не от името, което си изградил, а от информацията за името, която недобросъвестни хора са разпространили. Те също ще потърсят при теб, това, което не им предлагаш. Ще останат разочаровани, а може да останеш разочарован и ти. Но това означава, че вече имаш име, щом могат за него да се измислят и лъжи, а и често подведените не откриват очакваното, но нещо много повече от него и след краткото разочарование, идва по-голямата, щастлива изненада.

Пример: преди време няколко жертви на социалните ни сътресения, бродещи досущ като мургави хлапета на пазара, из интернет, дърпаха посетителите за ръкавите или за каквото се докопаха и им викаха:

"Бате (Како), ей на оня щанд има нещо мръснишко". И ги насочваха към името ми. Вместо петаче искаха някой да им каже: "Герой си, мъжки!"

Идват при мен подведените. Смутени са, смутен съм. Но в крайна сметка имаше и такива, които разбраха, че не са търсили това, което са си мислели, а точно това, на което са попаднали.

Аз пък разбрах, че името е и отговорност, която трябва да се устоява.

От самото начало го сравнявам с щанд. Неслучайно! Едни от най-щастливите моменти в живота ми са на панаира на книгата, на щанда на "Буквите" и частица от мен винаги ще остане да живее на този щанд и да гледа на целия живот като на един огромен панаир на книгата. И ще предлага своята. Има и още нещо: бивш продавач на вестници съм. От тогава добих рутината бързо да зареждам щанда си, с това, което се търси. И повярвайте ми, огромно беше изкушението тогава, когато идваха толкова клиенти да търсят "нещо мръснишко", наистина да го получат.

Но тогава съобразих: Ще се върже ли името ми с всичко останало, което му възлагам да представлява? Реших, че не.

Не направих компромиса и устоях позицията му, без значение, колко заблудени още ще търсят това, което няма да открият.

Името не е и не бива да бъде цел, то е средство, но за целта е много важно, какво е средството.

А тук става въпрос за основно. Над което трябва непрестанно да се работи.

  2012-01-23
За книгите и хората  
17. Творчество от името на срещуположния пол

Нямам много хватки. Малкото, които използвам, съм се опитал да усъвършенствам до изтънченост през годините. Всичко останало е импровизация на техники, които опознавам в момента на използването им. И обикновено не се привързвам към никоя, но знам какво да правя с нея занапред. Сега ще ви разкрия една от хватките-фокуси. На тази съм верен. Защото е много приятна, защото изглежда трудна, а е заложена в природата ни. И изразява природата ни.

Не съм открил топлата вода. Тя се използва от векове и ще продължи да се използва. Често обаче и днес навява мисълта за странност. Става въпрос за прилагането в много от разказите ми на техниката да водя повествованието от първо лице, женски род. Е, аз съм говорил в първо лице и от името на мъртъвци, на всевъзможни злодеи, на ембрион, на маймуни, на кучета, че дори и от името на една бележка - женският род прави по-голямо впечатление. Знам усещането. За първи път го изпитах още в детските си години, когато започнах да чета Агата Кристи. Как така тя, жената, казваше: "Аз, Хейстингс". Приех го и свикнах, но за втори път и далеч по-силно ме разтърси пропагандната утопия на Джек Лондон: "Желязната пета", която прочетох години по-късно. Там отново жена разказва в първо лице цялата история. Трудно ми беше да го възприема. Самият Джек Лондон, създателят на най-първични, силни мъжки характери, изведнъж разказва от името на жена. От авторитарно-социалистическите идеи, изложени в книгата, не възприех нищо и почти цялата съм я забравил. На техниката ми на фантаст е повлиял с други свои книги: "Скитникът между звездите", разказите в сборника "Алената чума". "Желязната пета" щеше да е едно от стотиците заглавия, които съм чел само за да убия време и да прекарам приятни часове с книга в ръка, ако не беше точно тази техника. Доста ме провокира като автор, но не си представях как е възможно да "сменя пола си" - дори заради художествената идея, затворена зад кориците на книгата. Трябваше да запазя провокацията жива дълги години, за да открия начин на изпълнение. Трябваше просто да порасна. Трябваше да започна да ухажвам, да изтръпвам в началото, а после да ми станат приятни изповедите на много жени, от които съм искал в онзи момент всичко друго, не и историите им. Трябваше да съзрея достатъчно, за да разбера, че без да осъзнават, са ми давали много повече от това, което съм желал тогава. Трябваше много пъти да получа и едното, и другото. Трябваше в това време да развивам и усещането за дистанция между героя ми и мен, а с дистанцията да доловя и по-голямата близост. Трябваше да опозная повече жени, за да разбера, че още по-малко познавам жената. Да развия общуването си дотам, че да приемам като нещо естествено споделените тайни. А те оставяха въпроси у мен, безброй въпроси, които чакаха отговорите си, а понякога ги и получаваха. Оттук - нататък беше лесно. Подсъзнателно съм откривал общото във всички различни истории, различавал съм изключителното, което ми се е струвало едно и също, когато съм го чувал. Съчетанието е създало на подсъзнателно ниво следващ образ, носещ душите на всички тях, лицата им, парфюмите им, призрачното им докосване по непозната сетивност. Трябваше само да си представя, че тя - непознатата, а всъщност толкова позната, ми разказва поредната история - така, както са ми я разказали или биха ми я разказали. И историята започваше, а от мен се искаше само да пиша бързо, за да не пропусна нещо.

Всяка истинска жена е слушала мъжки признания. Всеки истински мъж - женски. За това изпълнението е лесно, започнеш ли веднъж. Просто трябва да си представиш, че си в онова бистро или в другото, в дома или край палатките в планината, на плажа или под козирката на спирката, когато вали проливен дъжд: там някъде, където си чувал веднъж или повече пъти признания, изречени със същата искреност, каквато се нуждаеш да чуеш.

И творбата от този миг се създава сама, използвайки пръстите ти.

  2012-01-16
За книгите и хората  
13. Творчество и криза

Едни от тези сме, които трупаме състояние по време на криза. Без да сме спекуланти, без дори да ни харесва. Може би е печално, но е факт.

Войните, епидемиите, катастрофите... Революциите, сривовете в световните борси, глобалните промени, които взимат своя данък от човечеството... А малкият напредък, постигнат във времето, е ставал на цената на стотици милиони огромни лични трагедии, но всичко това е вдъхновило най-добрите произведение в литературата, а и изобщо в изкуството. Въздържам се от примери - дори да назова най-доброто от най-доброто на най-доброто, пак ще има стотици пренебрегнати заглавия. Истината е, че в екстремални моменти човек се разкрива най-истински, в най-голямото си величие и низост. Без бронята на битови стереотипи и грима на добре подреденото ежедневие, човек е нашироко в своята природа, разбирайки истинското значение на разумността си, с която я превъзмогва. Тогава проявява учудваща изобретателност, открива много истини за себе си, много непознати свои способности и особености. На волята му предстои най-верният тест. Всички ценности са в процес на преоценка, за да останат най-истинските. Дори любовта е по-силна. По-екстремална. Защото тя е животът и мотивът да се понесе всичко. Интересните времена създават интересни автори. Макар че и без интересните автори тези времена биха били интересни, но биха изчезнали с последните си живи свидетели. Какво ли не би дал един автор да е сред главорезите на Атила за нощ. Или за нощ да бъде сред християните, които на другата сутрин ще хвърлят на лъвовете в Колизеума. В последните часове на "Титаник", или да има спомените на евреин, лутал се четиридесет години в пустинята, преди Мойсей да го отведе до обетованата земя. Да се пържи в бронята на рицар преди турнир, а потта му онзи следобед да е единствената течна субстанция, която се е стичала по кожата му от много време насам (както често се е случвало реално с идеализираните рицари). Какво ли не и дал авторът да е сред пионерите на Америка или Австралия. Но до тези приключения на духа и тялото можем да достигнем само с творческото си въображение и мечтанията си. Едно друго приключение, не по-малко вълнуващо от тях, ни е даден шансът да изучим с всичките си сетива. Приключението на нашето настояще. Защото драмите му са истински, а истинските драми вдъхновяват истинско творчество. И както вече съм писал, не се случват на фалшиви хора. Кризата е време за преоценка на стойностите, както търговските, така и общочовешките. И ако като хора, както всички останали се борим за оцеляване или за достоен живот, то като творци точно сега трупаме истинския си капитал.

  2012-01-09
За книгите и хората  
7. За Бога, твори!

В по-предишната колонка: "Творчество и Бог", в обратната връзка последва малък скандал. Приемам, че в стремежа си да бъда максимално точен, без да съм излишно обстоятелствен, не съм бил достатъчно ясен, което вероятно е пропуск от моя страна. Цитирам дословно изречението, предизвикало спонтанната реакция: "За Бога, твори!"

Явно беше прочетено като: "За Бога, пиши!". Нямах, и сега нямам предвид само писането. Ако чувстваш потребност, рисувай или свири. Прави мускули, съзерцавай, развивай своите способности. Така твориш себе си. Прави любов или дълбай камък. Защото това е подобието ни Божие - една съществена разлика между човека и скота, а и точно то е предпазило много хора от оскотяване.

Днес в голямата си част светът е апатичен. Често млади хора казват: "Защо ми е необходимо, нищо няма смисъл". Чувам и уморените думи на много изтерзани от живота, но според мен истински творци: "Вече не си заслужава!".

Казват го и си го мислят, докато творят. Друг е въпросът, че с моето или без моето: "За Бога, твори!", те пак биха творили. Но биха се чувствали по-самотни и по-неразбрани, което щеше да е измамно, защото аз поне ги разбирам.

Що се отнася до литературата, тя не е само писане и никъде не бих казал: "Пиши всеки ден!" - най-малко защото много преди мен автор, много по-голям от мен - Рей Бредбъри, се е обърнал с подобно послание към по-младите автори. А аз нямам покритието му да отправя подобни думи или да се опитам да ги опровергая. Единственото, което мога да направя, е да ги имам предвид и да се замисля над тях. Но за мен да твориш литература не е единствено да пишеш. И в никакъв случай не съм казал това. Да! Всъщност може и така да се каже, ако това е нещото, което можеш и обичаш да правиш, ако личната ти потребност го повелява. Но твоят начин може да бъде осмисляне, изследване на реалността, някоя наука, трупане на впечатления и още какво ли не. Това също си е част от творческия акт и ако такъв е начинът ти - за Бога, прави го!

"Аз живея добре, но трябва да пиша, защото не изписвам ли определено количество, не мога да се радвам на всичко останало" - това не са думи на неизвестен графоман, а на самия Ърнест Хемингуей от биографичния му роман "Зелените хълмове на Африка". Отнасят се и до мен и навярно до още милиони, по-малко или далеч по-талантливи от мен. Никой от нас не може да се сравни с великия майстор, но в тези му думи откриваме свое състояние. А и смисъла на своето творчество, който не е толкова написаното, колкото това, което сме сътворили, а писането е било средството да го постигнем. Писането е като дишането. Дишането само по себе си не е творчество, но без дишането творчеството е невъзможно. Твори своето щастие. Другото са просто различни средства. Самите коментари показаха негативната настройка, която имат част от съвременниците ни към творческото начало у човека, иначе не би била необходима тази колонка, тя би била съвсем излишна. И понеже тази негативна настройка и нежелание да бъде разбрано ясното не са само в коментари под мои текстове, но и в цялото ни съвремие, опитващо се да доведе живота ни до инертност и консумативност, а творческото начало у човека е не по-малко важно от биологичното, за да бъде човекът човек, отново ще заявя: "За Бога, твори!"

  2011-12-19
За книгите и хората  
4. Творчество и красота

Не беше кой знае какъв залез. Напротив: с убити цветове, като небрежно направена снимка от човек, който не смее да се нарече дори любител - фотограф, и с право. С дигитален апарат, не повече от два мегапиксела. Щракната по-скоро за да запечата мига, отколкото да създаде някакво усещане за красота или за каквато и да била художествена стойност. Да, но го забелязах. И запомних. Помня и думата, която не просто премина през съзнанието ми, а ме изпълни цял: Романтика. А ако битието определяше съзнанието, не би трябвало изобщо да си мисля за нея. Въпреки това се почувствах красиво. Налагаше се да напусна мелницата, в която за близо година бях намерил приют. Писал съм за нея, но за тези, които не са чели, ще напиша пак: след жилищна измама останах на улицата. Най-големият ми приятел от студентските години ми предложи помещение в мелницата си, стига да го постегна и пригодя за живот. Малко е да се каже, че бях бездомникът, живеещ в красота, която и най-голямото богатство не може да гарантира. Малко е да се нарече мястото най-красивото, то беше божествено. Живеех, обграден със смесена гора, самата река - пред прага ми вместо улица. Илюзията, че съм много дълбоко в природата, а реално от центъра на Асеновград ме деляха десет минути умерена крачка. Изгуби нещо, че да спечелиш повече, отколкото си очаквал от живота. Често си го мислех. Но бездомникът си е бездомник и ето, че ми се наложи да напусна и този временен подслон, а когато видях залеза, с който започнах, си търсех ново място за живеене. Скоро се намирах в гетото, в което преживях в една барака почти толкова време, колкото и в мелницата. Да се опише гетото е сложна задача, дори и за поетично настроен майстор на циничния език, ориентиран към антиутопията и катастрофическата фантастика. Необходими са много страници, за да се предаде дори само най-впечатляващото. Всъщност, може и в едно изречение: попадах от най-красивото място на най-грозното. И все пак видях този залез. И най-силно, и най-искрено в живота ми звучеше в мен думата "романтика". Почувствах се божествено, имаше нещо красиво и в този живот, нещо, което не можеше да се изгуби като дом или като временно убежище. Самата тръпка, мигновението - те не се притежават. Идват неочаквано, озаряват за кратко. Дарени са свисше, не са спечелени. А защо точно този залез ме впечатли - трудно е за обяснение. Навярно за това, че имитирайки ми снимка с лошо качество, без да е такава, превръщаше слабостите в ефект и илюстрираше душевното ми състояние. И това ме накара да се почувствам в хармония с него. Мина много време оттогава. Сега живея човешки, а преживелиците ми все повече заприличват на художествена творба. Все едно не се е случило на мен, а на мой герой и наистина - докато пиша сега за него, е така, но в останалото време е по-скоро обратното, понеже не сега, в настоящето си съм създал своето минало, а в миналото си съм създал настоящето и аз съм негов герой. Героят ми ме е създал такъв, какъвто съм, а за да ме сътвори такъв, помня, бил е вдъхновен от красотата. И мисля, че във всеки творчески акт ни вдъхновява тя, защото сме склонни да я откриваме дори и в най-печалното.

 

  2011-12-12
За книгите и хората  
1. Творчество и Бог

Нека за миг да допуснем - дори ние, вярващите, че Творец на всичко видимо и невидимо няма и никога не е имало. Че сме най-висшият разум в познатите ни измерения на вселената и над нашия няма друг, който да ръководи или осъжда действията ни. Че няма сила над физичните закони, а преди тях и над тях не стои законодател. Дори така да е, Бог има! Докато има хора, които са приели идеята за него, живеят съобразно нея, а делата им са продиктувани и подчинени на нея. Чрез тях Бог върши делата си. Дори и измислен от далечните ни предци, в своето начало митичен, Той отдавна е реален, част от нас, най-добрата ни част, която създава, спасява и крепи живота. Бездомните деца са приютени от Отец Иван в Нови хан, понеже Бог е пожелал това от Отец Иван.

Българщината е спасена през вековете от Бог, защото дедите ни са се жертвали за нея, когато са приемали, че това е богоугодно и не биха го направили, ако не беше богоугодно. Тоест спасена е в името на Бог и ако го нямаше, нямаше да я има. И щом я има и докато я има, има и Бог. Прощавайки, често го вършим защото е християнско, без да се замислим, че преди всичко е спасително за нас самите. И чрез нас и нашата вяра Бог спасява нас. И дори никога да го е нямало извън нас, щом е действал чрез нас, значи го е имало най-малкото в нас. А делото Му е било светло. Много хуманисти, дистанциращи се от религията автори, Сартр например, сам определящ себе си като атеист - екзистенциалист, проповядват, че независимо дали има Бог или не, трябва да действаме така, все едно, че го има. И много от тези, които не вярват в Бог, го проявяват в себе си, асимилирали най-човешките добродетели, създавани с вековете на базата на идеята за Бог.

Има Го, докато Го проявяваме, Го има. Спрем ли, дори да има Създател на вселената, на всичко видимо и невидимо, се дистанцираме от него. Изолирайки съзнание, откъсваме душа. Съществуваме в свят, в който го има - най-малко чрез другите, но не сме способни да бъдем изпълнени от блаженствата му.

В самата си същност творческият акт е подобие Господно, той е божествен. И в това е не само най-големият дар на творчески настроената личност, но и най-голямата й отговорност. Когато пишем или рисуваме, разрешаваме на сила, много по-голяма от нашата, и на разум, много по-висш от нашия, да се проявят чрез самите нас. Но последиците от написаното или нарисуваното не могат да бъдат понесени от тази сила, понасяме ги ние, слабите. И правилно, защото силата е проявена благодарение на нашето действие или бездействие. Ако домакинята не е затворила прозорците си при силен вятър и те са се чупили, не е виновен вятърът, виновна си е домакинята. Не е решение да заковем прозорците или да затворим душата си завинаги. Напротив, както грижовната домакиня винаги ще проветрят стаята си, така и грижовната към душата си творческа личност винаги трябва да я отваря. Иначе човек спира да проявява Бог, дистанцира се от него. Изолирайки съзнание, откъсва душа. А тя съществува в свят, в който има Бог - най-малко чрез другите, но не е способна да бъде изпълнена от блаженствата му. Пред последното е за предпочитане да понесеш тежките последици от написаното и нарисуваното, ако то не е разбрано от хората, ако е поругано или най-малко пренебрегнато.

Затова внимавай за бури и затваряй, когато трябва прозорците, но твори! В името на Бога, твори!

  2011-12-05
За книгите и хората  
689. Творчество и среда

Следващите ми думи не се отнасят само за тези, които са приели художественото творчество като свое призвание и са му отдали изцяло дните си, че и сънищата си, сред целите си са го поставили като приоритетна и са съобразили изцяло другите страни на съществуването си с него. Отнасят се до всички - защото във всеки е заложена онази божествена искрица, онази същност на Твореца, която го кара да забелязва всичко видимо и невидимо. Която ни кара - най-малко за лична разтуха, да пишем или да рисуваме, да издълбаваме образи в дървото или да изписвам с бои яйца и коледни сладки. Да пеем или да свирим, да разиграваме сценки - ако не в театъра, то поне пред любимия или любимата, пред родители, приятели и близки. Да танцуваме или да мъдруваме - ако не пред огромна аудитория поклонници, то поне пред другари на чашка. Да рисуваме с грим лицата си или - ако нямаме друго, сами да се вкарваме във филм, чийто сценарий, без да осъзнаваме, сме написали: най-често битова комедийна драма, но също тъй нерядко любовно-еротична мелодрама със сложни геометрични и психологически фигури, а понякога дори в някой или друг трилър. Във всеки е заложено творческото желание и творческата възможност. И ако не й намери най-правилната изява, тя често се превръща в демон в живота му, който от творец го превръща в част от творбата на непознатото си желание. На помръкналата си - някога светла, необходимост.

Независимо с какво се занимава, колко тежък или скучен е животът му, какви изпитания има, добре е човек да отделя мъничко от себе си за своята дарба. И обикновено повечето несъзнателно го правят. Дотолкова са свикнали с него, че дори не му обръщат внимание, превърнало се е в част от живота им, без която част обликът им би изгубил част от себе си. Творчество се проявява в десетки, а може би стотици битови дейности: от ремонта на дома, през облеклото, външния вид на масата, че и вкуса на гозбата, подредбата на цветята и т.н., до общуването ни и държането ни на интимна и делова среща.

Общото между домакинята, рисуваща с канела фигурки върху млякото с ориз и нобеловия лауреат по литература е нуждата от необходимата среда. И свободата да избереш средата, която стимулира творческия ти акт.

Всички пишещи в един или друг период от живота си сме се сблъсквали с явното неразбиране или пълното отричане на това, което правим. Хората, които са ги проявявали, имат своето право да го направят. Но ние също си имаме своето да изберем среда, различна от тяхната: среда, която ни е полезна и на която можем да бъдем полезни. С онова заложено в нас различно начало, което ни прави нещо повече от биологични машини, изпълняващи волята на физиологичните си нужди и социално-икономическите условия, т.е. с дарбата, с творческата искра.

Нас, пишещите, един стимулира само с това, че ни чете. Друг с повече - с това, че ни помага да реализираме таланта си - издава ни, помага ни за разпространението. Друг е достатъчен само с това, че го има. Че е любопитен или вдъхновяващо красив. Че има интересни мисли или интересен живот. С това, че ни амбицира да виждаме явно по-доброто, което можем да се постигне в това, което правим и ни кара да бъдем по-добри, отколкото сме били до сега. И тъй мога да изреждам още и още, и още.

Но често средата е и осакатяваща. И като казвам "осакатяваща", имам предвид точно толкова нечовешки и зверски осакатяваща, колкото масовите ампутации на ръце и крака на мирни хора от хунтата и бунтовниците в Сиера Леоне в края на двадесети век например.

Много са спрелите да изявяват и развиват заложбите си или живеещите с чувството за вина, че правят най-доброто, което могат, а то е нищо, само защото не са избегнали средата и агресивното психологическо влияние на хора, враждебни към творческата им проява.

А това е осакатяване.

И ако в един сайт или "приятелски кръг" някой, независимо колко мъдър изглежда, започне да ви маха с пръст колко е зловредно писането ви, колко по-интересни и полезни неща има в живота; ако прояви "загриженост" към личния ви избор и се отнесе с най-святото във вас като с порок - а това често се случва, най-добре потърсете друга среда.

От подобни контакти нищо полезно не може да се очаква.

  2011-11-22
За книгите и хората  
686. Творчество и любов

Често е била несподелена, а понякога - невъзможна, когато не можех да бъда до онази, която я е пробудила. Нищо, че сме се обичали. Нищо, че сме се желаели. Казват, че от любовта по-силно нещо няма. Споделям го с уговорки. Житейските условности, които са ни разделяли, всъщност не са преборили любовта. Разстоянието между телата съвсем не означава, че тя не съществува. И сега - във времето на интернет, модерните комуникации и носещата се с шеметна скорост из света сетивност, би трябвало да го осъзнаваме добре. Но макар да сме го знаели винаги - и преди, и сега - все още малко се съмняваме.

Любовта невинаги е взаимна принадлежност, а дали без взаимна принадлежност любовта е пълноценна, е вече друг въпрос.

Била е и измамна. Била е и фриволна. Приличала е на повърхностно увлечение.

Хиляди пъти по-често е била само идея. Неясен образ, усещане за женственост - без име, почти без същност, витални пръсти, докосващи крадливо неподозирани струни.

Познавам я и щастлива, изпълнила всичките ми земни, а доколкото се познавам, и небесни желания.

Винаги обаче я е имало. Движила е пръстите ми да изписват. Мислите ми - да гонят думите и да ги разбират. Озарявала е душата ми, за да открия из лабиринтите й онези следи, които да ме отведат навън, в свободата. Където творчеството е форма на милувка, която споделяме, а смисълът на живота - част от любовната ни игра.

Чувствал съм се самотен, да. Бил съм обективно сам, да. Изпълвало ме е разочарование и недоверие, да. Блудкави са ми изглеждали понякога всичките й проекции и е нямало класик сред вечните й трубадури, който да не ми се е струвал измамник или най-малкото заблуден.

Но когато потекат думите, излее се натрупаното, а по руслото си очертае по-действителната форма на мислите ми, отколкото онази, която са имали докато са били в мен, съм разбирал, че в този миг тя - любовта, пак ме изпълва. Макар самотен я изпитвам.

Случва се да пиша за света и живота без нея, мрачни антиутопии, в които тя място няма. Пиша и за политика, и за престъпления. Теми, с които любовта няма допирни точки. Но дори тогава чувствам как наднича зад рамото ми, чете всяка дума, алегоричен образ е на хипотетичните ми читатели. И това, което пиша, чувствам - пак е за нея. Защото този свят споделяме и в този свят се споделяме.

Шири се мнението, че творчеството запълва липсата на любов.

Аз пък не мога да си представя творчество без любов.

  2011-11-15
За книгите и хората  
684. Алкохол и творчество

При първата чашка мислите са пърхащи пеперуди - всяка с цвят и идея. Битието е мисли. Поетичната същност припка след тях и с мрежата си прилича на дете. Улавя ги и ги пробожда, поставя ги в хербарий, като с телата им прави чудата мозайка.

При първата чашка границите на духа се размиват. Недопустими мисли изпълват тялото. Задръжките са украшения - белезници до скоро, вече приличат на златни верижки - крехки, скъпоценни. Каприз, с който можеш да блестиш, без да те задължава с нищо, без да се налага да мислиш за сложната система от всички житейски и психологически условности, с които трябва да съобразяваш всяка своя постъпка и дори мисъл.

При първата чашка думите стават чевръсти. По-остри са ръбовете им, мелодични са, ритмиката - изненадваща. Смисълът - по-богат от този, с който разрешава ежедневието да се разхождаш - за да не бъде обрана душата ти от древните проблеми или бисерите - омачкани от чифтокопитните. Не е необходимо дори да изписваш думи, ти съществуваш в поезия. По-красиво е. Дори когато е по-тъжно, дори когато е по-отчаяно. Поети са и тези, които не пишат поезия. Дори и тези, които не я четат. Грубата им същност е готова да се присмее - с повод и без повод, на всичко изящно. Да го счете поради необясними причини за грях. Да го прегази. Отчаяните души, свикнали с мизерстването си, живеещи на дъното и в калта, във всеки един смисъл на думите. Приближилите се до скотското. Защото във всички има частичка заложба, а във всеки - един и същи стремеж. Частица от Божието дихание, от творческия импулс в Словото, началото на всичко човешко. Разликата между тях и осъзнатите поети е умението да се разпознава и пресява зърното от плявата на това състояние. И ако това не се върши с любов, ако не носи по-голямо опиянение от опиянението на чашката и думите, то тогава е къртовска работа, която не всеки има волята да изпълни до край, а се лишава и от личното удоволствие на състоянието, в името да направи нещо повече с него.

Не знам как е било при големите. Някои са съсипали живота си в личен план. Вийон, Верлен, Буковски, Джек Лондон, Хемингуей и още стотици други, за които не е тайна, че са злоупотребявали с алкохол, а гениалността им е оставила безценно наследство.

Знам обаче как е у подражателите им. Не в писането. В пиенето. Не в творчески, а в житейски маниер. Срещал съм се с такива, разговарял съм. Били сме, даже с някои още сме приятели. С цялото ми възхищение от таланта на някои от тях, забелязал съм, че те предпочитат да се наслаждават на състоянието, в което се чувстват гениални като изброените безсмъртни имена, отколкото наистина да извлекат от състоянието си поезията, която да инвестират във времето. Постепенно сладостта от това състояние измества творческото желание. Чашката става предпочитана, алкохолното опиянение вече не е средството, а целта и това е началото на края на не един талант.

Знам как беше и при мен. Толкова ме увлече този свят на магически сили от спиртно въздействие и думи, размитите му форми, с които можеше да се твори безкрайно нова и нова реалност. Безбройните му цветове, с които можеше да се играе. Свободата, която разрешаваше всичко. И дотам се увлякох в безумната красота, че за кратко време вече не желаех да излизам навън, в реалността. Случваше се всичко: и приказно, и призрачно, прекрасно и ужасно. Едно уж безкрайно приключение, което приключваше за кратко: в печалта на отрезняването, в която се чувствах грабен от всичко. И това, което правех, е да се втурна отново през отворената врата навън в своето царство на убиващите ме илюзии. Които ми даваха всичко и всичко ми отнемаха.

Докато накрая в обективното останах едно изсъхнало дърво, което не дава плодове. От тези, които следват да бъдат отсечени.

Средството ми за лесно постигане на красиво състояние се превърна в гибелен порок. Не беше трудно и да умра. Щеше да е за тази реалност, в която не ми остана нищо. Или поне така ми изглеждаше тогава.

Но нали съм абсурдна личност, пожелах да живея. Най-малкото защото мъртъв човек не може да пише, а имах още толкова да казвам. Спрях да пия.

Трябваше ми време, но после се научих да достигам до онова състояние и без алкохол. Думите и без него могат да доведат до опиянението. Идеите носят онези цветове. Духът може да се освободи и сам от условностите на тялото и да премине през своите приключения. По-трудно изглежда само в началото, а после, понеже носиш опиянението в самия себе си и можеш да го контролираш по-добре, е далеч по-лесно.

Трябваше ми време и за да преценя, че от онези мои стихове, писани на чашка, два или три са останали изключения, които още се четат и радват някого, а и на мен самия се харесват.

Не приличат дори на мои. И не са мои. Те са на онова ми състояние.

Колкото и добри да са някои творби, в тях душата ми не намира удовлетворение, защото са казали думи, които е трябвало да бъдат казани, но не и точно тези, които сам съм изпитвал необходимостта да изпиша, за да постигна освобождението.

Алкохолът не е направил никого гений и не може да извади от теб нещо повече, отколкото можеш да извадиш сам.

  2011-11-02
За книгите и хората  
682. От един пишещ - за това, че малко се чете

Преди месеци много ме разстрои огласеният резултат от една статистика. А не биваше да ми действа така, и го осъзнавах. Но все пак ми беше тежко, тежко, а мислите ми бяха толкова болезнени, че чувствах болката почти физически. Изведнъж много неща, които са изглеждали значими в ежедневието ми, станаха дребни. Други, които са ме карали да се усмихвам, ми заприличаха на глуповати неща, а по-глуповати от тях бяха само онези, които са ме карали да се вземам прекалено насериозно и са ме мотивирали да вярвам в нещо, което нито му е било времето, нито мястото да бъде такова, каквото съм го виждал като идея и като цел за изпълнение. Имаше си я и другата страна. Почувствах се себе си. Доволен от това, което съм постигнал. Оправдан от съдиите и съдебните заседатели на неудовлетворената ми същност. И не просто оправдан, а дори духовно реабилитиран: очаквал да бъде осъден като престъпник, а почти признат за герой. От този момент нататък имах пълните права да променя мисленето си, живота си, да се усмихвам толкова широко, колкото ми разрешават лицевите мускули и да дишам толкова дълбоко, колкото въздух могат да поемат дробовете ми. Да чакам онзи ден и час, когато Строгият Господар ще ми поиска сметка какво съм направил с предоставените ми таланти - сигурен, че съм ги увеличил достатъчно според възможностите си. Или да чакам онзи ден и час, когато моите приятели от далечната галактика, чието име не помня, но най-вероятно има някъде, ще дойдат с космическото ми возило, а аз ще кажа: "Мисията ми на тази планета е изпълнена". В най-лошия и прекрасен случай можех да се почувствам неразбран гений, сериозно да повярвам в това, да се отдам на тази чудесна лудост и колкото по-лошо живея, колкото по-сурови са дните и нощите ми, колкото по-самотни и горчиви са - толкова по-възхитен да бъда от величието, което виждам единствен. Но ми е все едно, защото съм си достатъчен. Познавам сладостта на тази наркоза. Казвам ви - по-щастливо същество от един аутсайдер с мания за величие няма. По-досадно - също, но това е друг въпрос. Пълна е мрежата с такива: самодоволни и сигурни, че са единственият критерий за качество. Наричат леенето на киселата си злъч "критика", а себе си взимат за пророци на Музите. И толкова са гениални, че няма друг, освен сам самите те, да го оценят. Статистиката ми даде право да се почувствам такова величие. Нещо обаче не ми отива. А и, честно - изложеният факт, както вече казах, повече ме потисна, отколкото ми донесе някакво доволство.

Става въпрос за това, че 29% от българите днес не четат художествена литература. Изобщо не "пипват книга". В кавичките цитирам думи на източника. При говорящи има - няма осем милиона българи, ако не четат цели 29%, като се има предвид колко книги съм продал и колко още читатели имам в интернет, наистина мога да бъда доволен от постигнатите резултати. Повече от това не мога и да искам. Мога спокойно да се възхищавам от себе си и толкова да съм зает с това си занимание, че да нямам време за нищо друго.

Само че - има си я и другата страна. Тя е тъжна. Харесва ли ми да се чувствам велик в един такъв свят? Определено не. Част от него съм. И ако светът ми се струва духовно опустял - духовно опустял съм и аз.

Четенето е най-разпространеният, единственият - не само безвреден, а и полезен, наркотик. Един живот е даден на тялото ни, но са дадени стотици хиляди живота на идеите в едно тяло. Когато разтвориш книга, започва един такъв живот. Друг си, оказваш се другаде - там, където не си бил и никога няма да бъдеш. В чужда същност, през чужда сетивност възприемаш реалността. Изучаваш я от друг ъгъл, опознаваш я различно. Най-малкото - едно приключение е, едно бягство от себе си. Най-малкото - още един живот, освен този, който имаш. Получаваш по най-лесния начин толкова, колкото не можеш понякога да получиш с целия си труд, с всичките си усилия и борба с ежедневието. Позволяваш си толкова, колкото често не можеш да си позволиш поради лични морални ограничения, поради съвсем обективни ограничения, каквито имат в живота и най-богатите, най-могъщите. За кратко не си ти, а една илюзия. Илюзия, която е по-реална от цялата реалност, и осмисля цялата реалност. Завръщаш се обратно в себе си, но вече по-богат. Защото не си само ти, в теб е част от същността на онази измислица. Естествено, вече си по-широка кройка, човек, способен да разбере още повече.

Нищо друго не е в състояние да те разгърне така навън, в необяснимото, както една художествена книга. Нищо. Донякъде хубавият филм, но там образите са готови: няма те като деен съавтор на споделената реалност. Там си свидетел.

Разбира се, винаги е имало нечетящи художествена литература с будни умове и богато въображение, развито по алтернативни начини, индивидуално за всеки един от тях. Донякъде е и въпрос на генетика. Възможно е да става въпрос за толкова богат на събития изключителен живот, че водещият го да го живее, сякаш прави изкуство.

Но когато става въпрос за цели 29% от една националност, тези случаи изглеждат единични. А процесът за тези 29% могат да се нарече само национално обедняване.

Това може да ми даде измамното щастие, че при условията му аз се чувствам много, много богат, но по-силна е тъгата, че това се дължи на бедността, в която съществувам.

И разпънат между тези две крайно противоположни и еднакво налудничави емоции, единственото, което мога да направя, е да продължа да пиша. Ако мога, по-добре от преди, но при всички случаи - по-сърцато. Защото там, където има повече болни, има по-голяма нужда от лекари. Там, където по-малко се чете - по-голяма нужда от пишещи.

  2011-10-24
За книгите и хората  
676. И още няколко думи за нужния - ненужен български писател

И още няколко думи за нужния - ненужен български писател

Искаше ми се след Иван Богданов и Камелия Иванова да напиша и аз нещо за нужния - ненужен писател. В своята статия Иван Богданов разгледа много коректно въпроса от позицията на издател. А в своята Камелия Иванова емоционално-интелигентно - от позицията на читател. В момента, в който отворих лаптопа, съзнах, че трудно ще се осмеля да погледна от третата възможна страна: на писател. Нямам нужния авторитет, той не е на необходимата висота, за да заема тази отговорна позиция. А и „писател" в последните години звучи естествено само в американските книги или в разговорите за класици. Извън тях е или твърде претенциозно, или твърде иронично. В единия случай е в контекста за изтънчения естет, морален авангард, скандален бунтар, а последното не му пречи задължително да се намира сред ВИП персоните. В другия - за смачкания интелектуалец, онзи с неоправдано високото самочувствие, затворения в себе си, графоманстващия, който за щастие съществува, за да се забавлява и надсмива над някого съвременното общество. Разбира се, полутоновете между тези две отношения са стотици или стотици хиляди. А между тях най-малко са тези, в които писателят се разглежда като висококвалифициран професионалист или пък като самородно желание и умение за творчество. Които са най-съществените и най-естествените признаци за думата.

Не мога да намеря идентификация за цялата тази - бих я нарекъл социална, натовареност на думата. Иначе съм човек, който не може да си представи живота без писане, писането е част от мисленето ми, следователно от съществуването ми, част от кръвообращението ми, от дишането ми, от храната ми, от любенето ми. Необходимост - в повечето случаи навярно духовна, но със сигурност винаги душевна и до такава степен изострена, че отдавна се е превърнала и в необходимост на тялото. Такъв съм и дори от мен да няма никой необходимост, ще си остана такъв. Казвам го от опит, защото помня горчилката, когато никой не е имал нужда от тази същност, срамувал съм се от нея, опитвал съм да я отрека, но тя е преминала през изпитанията, за да стигне до моменти, в които все пак съм намирал някакъв смисъл и удовлетворение, че от нея е имало някаква полза. И като човек, преминал през цялата тази мелница, воденични камъни, зъбчати колела от съмнения към себе си и въпроси от тревожни, по-тревожни, от тежки, по-тежки, от черни, по-черни: какво правя с живота си, защо постъпвам и със себе си, и с близките си така, различавам разточително енергия, която Бога Ми, ми трябва в борбата, с нелекия живот, но получил безценните златни грошове признание, все пак отговорих си на много от тези въпроси. Разбрах, че писането нито е толкова самотно, нито толкова самоцелно занимание. Дори когато не знаеш каква точно е нуждата - нужда има. Има и дълг. Освен към себе си, и към една жестока в красотата си истина, която не иска да бъде скрита и премълчавана, за това те измъчва да бъде написана. Тя невинаги прилича на истина. Но си е точно истина. Пременена е с художествена измислица. Облечена е и е гримирана с нея, но това е единственият начин да се открои между останалите истини в живота, с които сме се примирили, които възприемаме между другото, които знаем, но подминаваме. Често, много често буквално предадени, фактите не звучат никак убедително. Стигат до съзнанието ни, не и до сърцето ни. Минават по повърхността на разума ни, карат ни за кратко да се възмутим или да се усмихнем. Но в истинския им ужас или очарование не можем да ги възприемем. Пренаситени сме от информация, знаем, но почти сме безчувствени към нея. И тук вече идва най-голямата необходимост от „писателския демон" - да се пресъздаде художествено така една истина, че да привлече заслуженото внимание.

За пример ще ви разкажа една история. Преди месеци една вечер половинката ми много закъсня. Тя работи в местен седмичник. Оказа се, че трябвало да изменят цял брой, готов за печат, понеже се е случило нещо наистина разтърсващо. Докато министърът на вътрешните работи убеждавал хората в едно от близките села, изтормозени от цигански набези, да се успокоят, в друго - недалеч от това, две възрастни жени били жестоко убити в дома си. Историята ме стисна за гърлото. Няколко дни беше много коментирана из медиите. После - изместена от по-актуални новини. Всички в България научиха факта, но не и истината. За да се научи истината, трябва дълбоко да се съпреживее. А за да се съпреживее, в случая трябва да бъде поднесена по по-различен начин от буквалния в медиите. Случката подейства като капсата. Натрупвало ми се е отдавна, но след смъртта на тези жени трябваше да излезе. И не ми даде покой, докато не комбинирах няколко истински истории, разиграх ги в един общ хорър-трилър сюжет, за да заинтригувам читателя, за да го „вмъкна в историята", да го накарам да изживее ужаса на хората. Дължах го на онези хора, а и нека се знае един ден, в една по-щастлива България, как са се чувствали някога.

И тъй, получих личния покой от освобождаването си от тази история, дългът към себе си съм изпълнил дотук. Оттук - нататък ме очаква по-голяма отговорност. Оттук - нататък следва работа, може би не толкова трескава, но по-упорита и целенасочена. Историята трябва да бъде издадена, за да стигне до адресата си. А за да бъде издадена, трябва да е в точния момент на нужното място и във вид, удобен за издаване. Трябва да намеря издател, трябва да му съдействам във всяко едно изискване, защото за успеха й оттук - насетне той би трябвало да знае много по-добре от мен.

А от успеха й в крайна сметка зависи колко добре съм изпълнил дълга си.

И това се отнася не само за тази кървава история, а изобщо за всичко, което пиша или пишем.

  2011-04-11
За книгите и хората  
671. За раждането на историята

История се търси, но преди всичко тя те открива. Най-често живееш в нея, най-рядко с идея да я опишеш. Дишаш, мислиш за друго, обикновено се бориш с живота и докато се усетиш, неусетно си се превърнал в литературен герой. От плът и кръв си, боли те така, както и живеещия в съзнанието ти и чрез съзнанието ти художествен образ не го боли. Неговите болки чувстваме ние, читателите. Неговите наслади - също. И чрез нас, обвивайки се в нашата плът, живее и той. Това не се отнася за теб, когато преживяваш решителни мигове, когато битовото ти размишлява като мъдрец или се е превърнало в злодей, който се опитва да те смели; или, опиянен от любовна наслада, по-скоро сатир, отколкото човек, разкъсваш ципата на всичките си съзнателни ограничения, за да излезеш извън себе си, извън разрешеното и да превъзмогнеш определеното от личностните ти качества. Във всеки живот има такива моменти. Във всеки живот има история. И от всеки живот могат да се извлекат поне десет значими произведения. Дори от най-скучния. Но эа да се получи история, е необходимо и друго. Ловец. Умението да я подушиш, да тръгнеш по следите й, да се дебнете в дебрите на съзнателно и подсъзнателно поне няколко дни. Може да се изплъзне в гъсталаците от мисли и понятия това диво същество, то знае как да се прикрие и да те въвлече в такива затънтени места, в които да се изгубиш. Има какво да се разкаже и за тях дори без история. Може да се получи много красива книга само с описание на росата душа и капчиците, полепнали по листата вековна мъдрост. Шумовете от духовете на безсмъртните, стенанията на безпризорните души, неполучили заради греховния си живот покой след смъртта си . Само от размишления за съществуващото. Но липсва ли историята, изплъзнала ли ти се е, разбира се, няма да си доволен от лова. Дори постигнал повече, няма да е това, за което си тръгнал.

Уловиш ли я веднъж, ловецът вече не ти е нужен. Оттук - нататък е важен дипломатът - този, който знае езика на това диво същество, живеещо в дълбините на съзнанието, но знае и езика на битието. Той трябва да убеди историята да го последва, да се премени, за да изглежда тъй, че външният свят да я приеме в себе си, да я хареса. Историята обикновено е плаха, тя харесва света, в който живее. И не иска да се показва навън. От друга страна - твърде своенравна е. Тя държи да си остане такава, каквато е в дълбините на душевното ни царство. Тя живее с чувството, че е уникална, но трябва да си кажем, че колкото и уникална да е една история, като нея има ако не милиони, то поне стотици хиляди. Оттук - нататък е важен разказвачът, който трябва да е премени, използвайки ловко козметиката на думите. Трябва да я изрисува така, че да е забележима - привлекателна или скандална. Според целите.

Трябва да е запомняща се. Дори същата като другите, с нещо да се отличава. Но в никакъв случай гримът на езика не трябва да е толкова напластен, че да скрие напълно нейната природа, защото така няма да е никаква история.

И понеже е дълъг пътят от дълбините на съзнанието до панорамата на битието, необходимо е да знаеш защо си влязъл толкова навътре. На връщане ловецът в теб може да попадне на нови истории и увлечен от ловна страст, да се втурне след друга, да изпусне вече уловената. Често влизаме за една, излизаме със съвсем различна. Често обаче от богат улов оставаме без история.

 

Озаглавих колонката си „Раждането на историята" и ще оправдая заглавието.

Една история е родена едва когато излезе от дълбините на съзнанието. Иначе си остава живот в богатата ни природа. Свободен и далечен, слабо познат.

  2011-04-04
За книгите и хората  
665. За цензурата с днешна дата

Представяте ли си Шерлок Холмс без лула? Е, някои си го представят. Сигурно могат да си представят и онези издържани в историческо-познавателен план моменти от приключенските романи, в които на невинното дете се обяснява как индианците са сключвали примирие. Но понеже много се наговори и изписа по темата и абсурда около нея, спирам за тютюневия дим. Доста пари и усилия, както и безценно време в публичното пространство бяха пропилени, за да се обсъждат пълни глупости - като тази да се забрани на художествените образи да пушат, понеже давал лош пример, а и „рекламирали пушенето". Дразнещо смешно е и дано да не продължат подобни дебати. Те обаче са симптом на нещо по-страшно. Цензура, че даже и по-лошо.

Художественият образ се различава от реалния. Понякога изглеждат пълни двойници. Понякога художественият е по-действителен дори и от реалния. По-присъствен е, по-малко изопачен от житейските условности, които ни карат да правим гибелни компромиси, а те от своя страна лишават характера ни от целостта и последователността, асимилираме като свои някои чужди черти, взаимно отхвърлящи се. И не става въпрос за диалектични противоположности, а за два парцала на разкъсана индивидуалност.

Понякога художественият е само намек за реалния. Често е само фикция, стремеж, фантазия. Дете на мисълта е, а мисълта е свобода и човек може да е свободен или заробен в мисълта.

Да се ограничат правата на художествен герой е далеч по-грубо, отколкото да се ограничат правата на реално съществуващ човек. Защото първото би означавало, че се ограничи и правото ни да фантазираме и да мислим. Звучи като начало на доста мрачна антиутопия. Но за жалост, то е поставено. След опита да се забрани на измислиците ни да пушат, няма ли да се забрани да се явяват в неприличен вид? По дрехите посрещат все пак. А да си зле посрещнат означава да си асоциален, което е далеч по-лошо от пушенето. Да изхвърлим всички просяци и безделници от изкуството! Нищо, че някои от тях са били поети и художници. Какво, като времето ги е признало за гении, няма да дават на подрастващите отрицателни примери. Какво, като са били исторически личности: открили са и са завладели Америка, това не им дава право да се явяват в нелицеприятен външен вид в салона на пуританските ни разбирания. Героят трябва да е зализан и още... В никакъв случай да не признава, че е хетеросексуален, защото така обижда хомосексуалистите; в никакъв случай да не заявява, че е хомосексуалист, защото така парадира, и още... Д а няма цвят на кожата, защото каже ли, че е бял - това е расизъм и обида към черните, а каже ли, че е черен, пак е расизъм и обида към негрите. Задължително трябва да е завършил Харвард. В никакъв случай не трябва да е над сто килограма, защото затлъстяването е голям проблем на човечеството, изключение може да се допусне само в случаите, когато романът е спортен и главният герой е шампион по сумо. Последното подлежи на преразглеждане, защото спортът сумо е свързан с религиозни ритуали, които от своя страна могат да предизвикат напрежение по-религиозен признак, а и подсъзнателно свързваме борците сумо с представители на монголоидната раса, което ни връща към проблема с расизма. Героят не бива да има извънбрачни връзки, а в случай, че действието се развива на самотен остров, където е нямало институция, която да бракосъчетае двойката, а тя има все пак деца, от което следва, че е имало сексуално общуване, задължително трябва да се подчертае, че при първия си акт са използвали презерватив. Героят не трябва да използва груб език и да пие алкохол. Понеже, освен всичко останало, трябва да е и начетен, да рецитира класически стихове, между които в никакъв случай не бива да попадат рубаи на Омар Хайям, в които се рекламира пиенето на вино и фриволното отношение към любовта. Отнася се и до всички останали стихове и поети, чиято слабост е била виното или жените. Героят трябва да подчертае, че няма досие в полицията и е психически здрав. Шофьорската му книжка не бива да е отнемана, а освен това авторът е длъжен да напише, че героят никога не превишава разрешената скорост, понеже при автотранспортни произшествия загиват много повече хора, отколкото от употреба на никотин.

Спирам дотук, защото продължа ли, направо преминавам в „изкуството на бъдещето", за което не съм достатъчно добросъвестен, а то ще се състои само в описание какво е забранено на героя.

Започне ли се веднъж, май забранено ще му е всичко човешко.

  2011-03-28
За книгите и хората  
655. За книгите на живота и пътя

Ърнест Хемингуей започва "Острови на течението" в края на четиридесетте години и я пише до гибелта си, в началото на шестдесетте. Рей Бредбъри - същият, който иначе само за девет дни създава романа, превърнал се в истинска ценност за световната литература - "451 градуса по Фаренхайт", пише цели петдесет и пет години своята мечта: "От прахта родени". Идеята идва от младостта му, съзрява с него, с него навлиза в третата възраст, докато накрая малката по размер книга е завършена. Сигурен съм, че всеки от нас носи в себе си една такава книга, тя е като кръста. По-различна от всичко онова, което изписвайки можем да превъзмогнем и да оставим в миналото. Книгата на настоящето ни, която с нас съществува, с нас споделя сетивност, развива се ден след ден. Пише своите бележки с пръстите ни, забравя ги по рафтовете, част от пасажите си и персонажите си отстъпва на други наши книги, които са просто стъпала и мостове към нея. Книга, за която е много вероятно никой да не разбере, защото в повечето случаи остава незавършена, както остават десетки незавършени неща в живота ни. Тя е като най-далечната цел, но стремейки се към нея, постигаме толкова много цели, а някои от покорените върхове са дори по-високи от нея. Споменах "Острови на течението" - критиците са били доста разочаровани от нея, но ако я нямаше идеята за "Острови на течението", нямаше да я има и "Старецът и морето", която в началото Хемингуей е предвиждал като част от "Острови на течението". Нямаше да има и много други книги, които великият автор е писал, смятайки, че се подготвя за "по-значимата книга", но със заряда за нея, тъй като през цялото време е горял от желанието си да я напише. И тъй е създал не един, а десетки литературни шедьоври. Споменах и "От прахта родени" - в малката повест може да срещнете герои и сюжети от много от разказите на Бредбъри, това е идея, оказала влияние и върху други автори и произведения, включително и на всепознатите "Семейство Адамс". Преди да бъде завършена в тези петдесет и пет години живот като свободни идеи, тази отворена книга е постигнала много повече от момента, в който се е сбъднала и превърнала в пазарен факт и ново литературно събитие. Подобни произведения са като доказателство, че по-важен от самата цел е пътят към нея, а целта е толкова важна само и само защото желае този път към нея да бъде преминат. Щастлив съм, че имам не една, а поне десет такива книги. Наясно съм, че всички няма да успея да завърша. Живея обаче с мисълта, че това ще се случи, и докато пиша нещо друго, го пиша, сякаш градя стъпало, проправям пътека в гората или се лутам в онзи подземен лабиринт, подобен на аркадните игри, в който търся ключ за следващото ниво, и още малко, което ще даде кръв и сюжет за онези започнати отдавна книги. Приключението с и заслужава, а и това, което съм написал в пътуване към по-далечното, често ме удивява, не съм очаквал, че ще се получи ако не толкова добро, то поне толкова нужно и облекчаващо ме. Тези незавършени книги искат развитието ми, не желаят да се спра и ако някога все пак го направя, си спомням колко малко съм извървял, колко далечна е все още целта ми. Така по пътя откривам много книги, които не биха ми хрумнали и които не бих написал, а подобно пътуване е богатството на един живот.

 

И както за книгите, така и за живота. Трябва да имаме по-далечни цели, за да постигнем по-близките.

  2011-03-14
За книгите и хората  
649. За суетата и литературните престъпления

През последната седмица повторно за доста кратко време се случи "чудото" на пошлостта. Жена със странни потребности от изяви показа по абсурден начин своята слабост към поезията. Издаде стихосбирка - уж с нейни, а всъщност с крадени, най-вече от мрежата, стихове. Имала е премиера. Мога да си представя как е протекла. За книжката е говорил човек, който превръща всяко представяне в емоционално събитие. Говори за поезията със страст на поет, артистичен и харизматичен е. Думите му са един изчистен поток на мисълта, който откъсва съзнанието на слушателя от реалността - като зле завързана на брега ладия, която вятърът понася из криволиците на течението през един чудат свят, разтварящ своята загадъчна действителност за първи път, по уникален начин. Светът на един поет, на една чувствена душа, разлистила се като роза в най-красиво откровение. Присъствал съм поне на десетина представяния от този човек, той е направил стотици. Това, което съм видял - винаги е имало сълзи, винаги е имало вълнение, възклицание, въздишки, при това съвсем импулсивни и непресторени.

Не го упреквам, че е бил подведен. Това, че дори един специалист, безспорно от класа, е бил въвлечен в обидния театър доказва, че никой не е застрахован от грешки. И в злото в случая има нещо добро, защото, ако се беше случило на един по-малко доказан критик това можеше да е краят на кариерата му. Върху него да бъде стоварена и тежестта на допълнителна отговорност. В крайна сметка не той е и целта на колонката ми.

Не е целта на колонката ми и проблемът за авторските права. За тях трябва да се отдели много повече и по-сериозно внимание. Не става само с писане, четене и приказване. С гневливи постинги и отзиви из мрежата. Иска се много работа и съпричастност. Клуб "Буквите" отдавна работи по въпроса, много преди двата нашумели най-грозни случаи. Колкото по-внимателно следите в сайта, колкото повече подкрепяте действията на клуба и сами предприемате действия в указваните насоки и не предприемате зловредни, в толкова по-голяма безопасност е интелектуалната ви собственост. И не подценявайте проблема: подобно посегателство може да струва на някого психическото и физическото здраве, финансовото състояние, че дори живота. Ще спра дотук, длъжен бях да го напиша, но вече споменах, че целта на колонката ми не е необятната тема за защита на авторските права.

Искам да си представите атмосферата в онази зала. Затаеният дъх, просълзените очи на публиката. "Авторката" е гледала в тези очи. Виждала е вълнението, което предизвиква истината. Защото поезията, преди и освен красиви думи, е едно откровение, едно преоткриване и преосмисляне на истината, споделянето й. Виждала е красивото усещане, което предизвикват хора, които е ощетила. Над истината, но не своята - чуждата, сама със своята тайна е стояла, там на пиедестала на лъжата си. Гледала е от високо на измамените от нея, на всички, които в този момент са я обичали и обожавали. Какво ли си е мислела? Какво ли е чувствала? Мога само да гадая. Като зло божество, изправено над своите поклонници - възможно е да се е надсмивала. Колко лесни са за манипулация! Колко наивни са! Колко малко трябва да сториш, за да спечелиш сърцата им. Малко нахалство, немного пари, съвсем елементарни компютърни команди и ето те възхваляван, въздигнат над собствената ти посредственост.

Не! Едва ли си е мислила и чувствала това. Твърде много е и твърде дълбоко за човек с подобна наглост. Душата й просто се е излежавала на припек. Мързелива, преяла с усещания, дремеща. Няма как да почувства всичко онова, което е чувствала публиката, то е сложно, твърде сложно за човек, отдаден до такава степен на суетата си, че притъпил всичките си останали усещания.

И като споменах суетата: мисля си, че тя е в основата и на много по-големи литературни престъпления, но и на много вълнуващи литературни страсти. Да, всички (или почти всички) сме суетни, борим се за тези кратки мигове, за тези просълзени очи жертваме много. Понякога гладуваме, понякога губим най-близките си приятели, любими. Лишаваме се от нормално човешко общуване, от обичаен бит и живеем като извънземни. Сваляме брони и ставаме лесни за раняване; вместо да лекуваме раните, бъркаме с пръсти в тях, за да пишем с кръвта. Често - само за този миг , само за този: развълнуваният дъх и просълзените очи в залата. Но именно жертвите, болката и екзалтацията, трудностите по самия път и духовният оргазъм на вдъхновението придават стойност на този развълнуван дъх и на тези просълзени очи в залата. И само за човек, чист пред тях, те са скъпоценната награда.

За отдадения на по-дребнави суетни страсти, на мисълта да изпъкне, да бъде наречен "поет", същите тези външни изрази на вълнение са само показател на неговата посредственост. Но може би е твърде посредствен, за да почувства дори това.

  2011-03-07
За книгите и хората  
644. За колко време се пише?

Когато ме видяха с туристическия сак - от онези, с колелцата - хем едва потискат смеха си, хем са готови да се просълзят. Това не е екскурзия с автобус или самолет, това е десетдневен преход из Пирин: Дамяница, Безбог, Тевно езеро, Каменица, Синаница, Вихрен. Десетки порти трябва да се изкатерят, по десетки да се спуснем. В последния момент преди тръгване от къщи разбрах, че съм се заблудил и не мога да си намеря раница. Ще трябва да се примиря със сака и да го понеса през тежкия път. Знам, че съм смешен, но... усмихвам се. Само дето не започнаха залагания през следващите дни ще издържа ли или не. Голям смях с този сак, мислех си дано не ми излезе прякор.

Но все пак роден съм в полите на планина, детството ми е минало в гонитба из горски пътеки. Служил съм и в гранични войски. На третия ден всяко съмнение, че неудобният товар ще ме повали, са изчезнали. Слаб, жилест и бодър, напомням на хималайски катър по склоновете. Друго ми тежи, нищо, че се усмихвам. Не на тялото, в съзнанието е. Сред умопомрачителна красота съм, в главозамайващ простор, а мислите ми някъде долу. Заплели са се в мрежата, виртуалната. Спорят в обществените форуми, не са си изказали аргументите при последните препирни. Още сякаш съм пред компютъра, а мозъкът ми се дави в собствената си пяна, в безсмислено наддумване с някой дървен философ. Имам си и проблеми, едни дребни, материални, социални. Не ми е скъпа квартирата в този период, но пак не съм убеден точно как ще събера парите. Очаквам и книжка, да - книжка. След като цели осем години не съм успял нищо да издам. Звучи невероятно. Май няма да ми се случи! Изглежда близка целта, но все си мисля, че някакъв черен мустакат котарак ще ми пресече пътя. Сред тези върхове няма котараци, но мислите ми са долу. Обзело ме е някакво чувство за фаталност. И ме дразни, че си губя времето в разни виртуални форуми, а сега пак заради тях не мога да се насладя на краткото си бягство. Не мога да се освободя от товара излишни мисли.

А не е ли той толкова необходим, колкото и другия, в неудобния сак на гърба ми?

Около мен - смехове и свежест. Аз - заключен в тревогите и съмненията си. В нехаресването на собствените си мисли. И тъй до деня, в който трябваше да вземем разстоянието от хижа Каменица до хижа Синаница. Около двадесет километра е, макар в пресечена местност мерната единица да е в часове / път. В групата имаше участващи за пръв път в подобен преход момичета. От друга страна имаше вече проблеми със сухожилия. Аз пък със сака, а ни очакват две много, много трудни порти. Излишно е да добавям, че става въпрос за труден преход. Но си имаше намигване о! Един от тийнейджърите си беше купил от Каменица една голяма бутилка бира. Чудех му се - толкова ли си заслужаваше при целия този товар да добавя още близо четири килограма допълнително. Мислех си, че ще я изпие по пътя. Но не, пренесе я. За да я отвори точно когато стигнахме, изпи я със свои приятели за по-малко от десет минути. Цели осем часа носене за десет минути удоволствие. Е, всеки луд с номера си. Аз пък се излегнах до райското езерце на Синаница, извадих тетрадката и за няма и час, вдъхновен от тийнейджъра, написах "Седем порти". Нямах идея, преди химикалката ми да заиграе по страницата. Дни по-късно, когато се върнах в къщи и набрах разказа на компютъра, видях, че е над хиляда думи. Всяка следваща ми хрумваше непосредствено след като съм написал предишната. Писането едва ли е траело и половин час. При това след осем часов, уморителен преход. За да се почувствам по-отпочинал и облекчен от когато и да било.

Натрупването обаче - то не може да се измери. За изпълнението на този разказ са ми били необходими много години. Изкачване по стръмните порти на ежедневието, много лутане сред житейските гори и пътеки. Необходим ми е бил целият онзи товар, който пренесох в себе си из Пирин. И нямам предвид товара в неудобния сак, а онзи в съзнанието ми.

Приключението около написването на "Седем порти" е илюстрация колко е трудно да се отговори на въпроса: "За колко време написа?". Зад всеки половин час стоят години. И това се отнася за всичките ми стотици разкази. И колонки.

  2011-02-28
За книгите и хората  
640. За един изпуснат автобус

Не си падам много по дрънкулките, пробуждат в мен едно съзерцателно дете, чиято чувствителност не мога да понеса. В повече ми идва като се има предвид грубостта на живота, с която съм се сблъсквал. По-поносими са ми старите писма. Те са свойствени за една друга възраст. Когато ако не душата, имаш поне физиката на възрастен, и ако сблъсъците разрушат Егото ти, роботът ти ще продължи напред, докато от остатъците сглоби ново его, използвайки старите писма като схема за новата конструкция.

Но и стари писма не пазя. Мога да изровя от чувалите при майка един читателски дневник, който съм водил между шести и осми клас. Написан е на бележник - доста разхвърляни, приличащи на кратки рецензии от задна корица, лични впечатления, най-често за фантастични книги. Сигурен съм, че някъде мога да открия и едно незавършено старо резюме за един фентъзи роман, но него не искам да го докосна, преди да съм се почувствал готов да започна да работя и да го завърша, а откакто съм написал десетината страници, са минали около петнадесет години. Сто процента някъде си пазя и решението на съда за дребно хулиганство, което съм извършил преди двадесет и една години.

Между няколкото наскоро прочетени книги и телевизора, пред очите ми сега има една папка, в която върху корици от стари тетрадки съм вписвал на ръка заглавията на всички разкази от периода 2004 - 2009 г., преди да ги публикувам в Буквите, повечето от тях и в блога си, а някои и на други места. И върху тази хартия е цялото ми минало. Нищо от стотиците романтични и сантиментални писма, нежни вихри от слово с вещици, самодиви и любими от дивата ми младост. Може и да се намери някой стар стих, написан върху скъсан пакет цигари, но не си пазя и черновите а стиховете, каквото и очарование и сила да носи малкият хартиен фетиш.

Не си пазя радостни писма от редакции и издатели, положителни рецензии въпреки отказ, които означаваха много в младостта ми, одобрение (!), оферти, известия за спечелени конкурси. Разхвърлян човек съм, а и доста години живях подобно на героите си скитници. То не бяха къщи, квартири, убежища в мелници, в ромски гета. Не можах да опазя тези малки безценни скъпоценности. Материалните следи на битието върху душата ми, белезите на идентичността на един живот.

Но неумението ми от край време да пазя подобни съкровища, изглежда, разви паметта ми. И в нея е съкровищницата ми от малки безценни неща. Тази сутрин се върнах назад. Трудно ми е да кажа годината, мисля, че беше 2004-а, а месецът - юни или юли. Буквите имахме премиера на CD в Пловдив. За първи път на подобен носител се издаваха литературни творби в България. В същия ден и в същата сграда, по същото време гостуваше и самият Робърт Шекли. Не знам как е възможно физическата близост тогава с титана, впечатлил толкова юношеството ми, сега да възприемам просто като факт, като този, че беше много топла вечер. Това беше втората среща, на която виждах на живо толкова хора, които познавах само виртуално, но с които вече бях общувал дълги месеци. Черпил вдъхновение, обменял енергия, без представа дори как изглеждат някои от тях, съм чувствал близки. Повечето от творбите, които се прочетоха, си ги бях чел, но ми звучаха като нови. С някои от хората вече се бях срещнал, макар и само веднъж, а вече ги чувствах като дългогодишни приятели. И купонът след това беше като с дългогодишни приятели. Не си спомням защо съм пил мастика (по принцип, докато пиех, употребявах предимно водка) по-късно на купона в ресторант, който вече не помня. Спомням си обаче, че Камелия и Яким Дянков изнесоха повторно рецитал от непрочетени в официалната част стихове, а аз, подкрепен от напитката, навярно доста патетично, рецитирах стиха си „Цветарката".

Трудно е за описване щастието. Всъщност: невъзможно е. Думите отразяват само външните му страни, фигурата му, а усещането е извън езика. То може само да се изживее - веднъж, а после да си спомняме за него, но не и да се запечата в думите, за да се превърне във вечно. Защото истинската ценност на щастието е краткостта, умението ни да се отдадем на неговата мимолетност.

Никак не ми се искаше да прекъсвам прекрасната вечер, но нямаше как да не го направя. Живеех в Асеновград, не разполагах с личен транспорт и трябваше да се съобразявам с обществения. Последният влак беше в 22:00. Станах от масата с чувството, че ме събуди по средата на прекрасен сън будилник, при това недоспал.

Само, че... Не го направих навреме. Закъснях с някоя и друга минута и се опомням на центъра на Пловдив. Без достатъчно пари за такси до Асеновград, на другия ден съм на работа. Разстоянието от табела до табела Пловдив - Асеновград е осемнадесет километра, но от центъра на Пловдив до дома ми в Асеновград са двадесет и седем. Какво да правя: усмихвам се и тръгвам пеша. Още звънят разговорите в главата ми, усещането за близост на духове и души не е отминало. Още съм пълен с емоции. И не разбирам как съм взел разстоянието от центъра на Пловдив до Комбината за цветни метали, намиращ се между двата града. Точно половината разстояние. Струва ми се, че не е траяла разходката ми и десет минути, а става въпрос за около петнадесет километра. Толкова приятни бяха емоциите, но и толкова силни, че нощният преход ми беше необходим, за да ги възприема пълноценно. Малко като чашките, които изпих. Ако изпиеш една чаша алкохол на екс или много бързо, ти е необходимо малко време, за да почувстваш опиянението. Време, в което не е хубаво да продължиш с пиенето, а да се отдадеш на усещането от вече отпитото.

От комбината за цветни метали, в които години по-рано бях работил, хванах един от служебните автобуси и си спестих остатъка от пътя. Спомням си ясно какво си помислих, докато наближавах Асеновград. „Понякога е хубаво да закъсняваш! И в изкуството, и в живота! Да изпускаш автобуса си. За да стигнеш по-далеч от там, където си мислил, че отиваш, а пътуването ти да е незабравимо." Често, когато не спечеля конкурс или отпадне вариант за издаване, си спомням тази своя мисъл, спомням си за изпуснатия автобус и прекрасните мигове, които изживях благодарение на това.

  2011-02-21
За книгите и хората  
628. За авантюриста и рицаря на Словото

Преди дни един приятел ми призна: "Словото винаги ми е било доспехи. Грижа се за тях - да бъдат чисти и изрядни, да блестят и да имат благороден облик. Да са в служба на справедливостта, красотата и любовта. Пренебрегвал съм често себе си, за да им отдам времето за поддръжка. Знаеш, че са харесвани, че много дами се впечатляват от тях. Тъжно е, когато ги свалиш пред жена и по лицето й прочетеш разочарование, видиш издайническия израз, от който разбираш, че тя предпочита да легне до празните ти доспехи, отколкото да те прегърне. Чувствал ли си се така?"

Не му отговорих искрено. Не бях подготвен за подобен разговор, а и в емоционалното състояние, в което се намираше, той самият не е беше готов за моя отговор. Ще го направя сега.

Първо ще изразя известно възхищение към подобни рицари. Доспехите са тежки. Всеки човек и без друго си носи кръста, а да добави сам допълнителен товар към него не всеки е способен. Още по-малко са способните да издържат товара на доспехите и да преминат пътя си. И ако отворя очите си и погледна към пустинята на духа, ще видя, че тя е застлана с тела на смели, но недостатъчно силни и издръжливи души, непожелали да се лишат от товара на своето благородство, от своите доспехи. Ще видя, навярно, и много прогнили части от захвърлени екипировки и побъркани голтаци, които някога са ги носили. Господ е безпощаден единствено към хората, захвърлили дарбите си, и към тези, които веднъж са направили избор да носят товара, но не са издържали и са го захвърлили, те са много по-зле и от умрелите си събратя.

Второ, от своя страна ще си призная, че словото ми никога не е било доспехи. Напротив: събличал съм се с него. Търсил съм онази чиста невинност на природата и греховността й, заложена у всекиго. Движил съм се, воден от ехото, идващо от дълбините на най-скришното и най-потайното, онова, което ни е трудно да признаем и пред себе си. Никога не съм обричал словото си на благородни каузи, често то само, вместо мен, се е обричало и ме е обричало на всичко онова, на което по своя воля е служил моя приятел, рицарят на словото. Съществена разлика е, че никога не са ми тежали доспехи, а - напротив, намирал съм лекота и облекчение. Думите ми не винаги са изглеждали знатни и благородни и не са били такива. Често са били продиктувани от чисто егоистични подбуди, че дори от демони. За разлика от този мой приятел, аз нямам стабилна ценностна система при употреба на словото. Това, разбира се, не ме лишава от отговорност и дори моята е по-голяма, защото съм наясно, че използвам думите по далеч по-опасен начин. И ако той е рицар на Словото, аз съм авантюрист в Словото. Няма как да почувствам огорчението му, че жена ще предпочете да легне до доспехите ми пред това да прегърне мен, защото нямам никакви доспехи, а онова, което за него е доспехи, в моя случай си е част от мен. Но за разлика от мен, той винаги може да си свали доспехите, да си почине от тях и да бъде просто човек. За мен това е невъзможно, не мога да съм просто човек без това, което за него не е повече от една броня. По-свободен в едно, аз съм далеч по-заробен в друго.

Скицирах две творчески начала - една и съща заложба, извяваща живот по различни начини у повечето пишещи.

  2011-02-07
За книгите и хората  
623. За един кошмарен свят

Какво ли щеше да е, ако никога не бе имало художествена литература? Над подобен антиутопичен сюжет често са ме изкушавали музите да поработя, но все съм им отказвал. В абсурдността на подобен свят не бих издържал дълго и бих побързал да го напусна, приключвайки възможно най-скоро произведението, без сюжетът му да е разработен достатъчно добре.

Щях да започна оттам - това щеше да е свят с далеч по-малко войни. Историята нямаше да звучи толкова героично, че да подтиква настоящето към вече извършени грешки. Нямаше да има химни и маршове, под чиито велики строфи да загиват хиляди млади сърца. Вероятно щеше да е робство, но хората - толкова привикнали и ограничени, нямаше да се борят за свободата си. Господарите щяха да се забавляват, извършвайки поредното кръвопролитие и жестокост, с която да доказват своята власт и значимост, понеже нямаше да ги има трубадурите, които не само да затрогват сърцата им с музика, а и да изпълват чувството със смисъл. Нямаше да ги има и онези поети сред философите, които да им разкрият, че в слабостта може да се открие не по-малко красота. Въпреки по детски животинската им жестокост, все пак, ако сравним историята на този хипотетичен свят с тази, която познаваме, в онази, измислената, би имало по-малко насилие. Споменах войните. Но пък мирът нямаше да е тази ценност, каквато е за нас.

Защото би липсвало всякакво огледало на щастието и нещастието ни. Емоциите не са устойчиви във времето, изпитваме ги за секунди, после забравяме. С времето се притъпяват и по-дълбоките чувства, губят реалистичност, видоизменят се в съзнанието ни. И ако ги нямаше отраженията им в смисъла, в който ги подреждат думите, щяхме далеч по-малко да познаваме и далеч по-повърхностно да изживяваме тези чувства. Любовта нямаше да е пълна. Всъщност едва ли щеше да има изобщо любов.

Щеше да е физиологическа необходимост от секс или емоционално общуване, но не и този пъстър лабиринт от понятия, противоречия, известна подреденост в хаоса на върховното усещане и хаос в подредеността на мислите ни. До момента, в който стрелата на Амур ни порази. Глупостите нямаше да изглеждат толкова симпатични. Нито пък да виждаме Човек и в неудачника и от него понякога да научаваме много повече, отколкото от преуспелия. Алкохолът нямаше да се точи толкова сладостно и най-вероятно щеше да бъде приписван от психиатрите срещу депресия, защото и тогава би имало депресии. Нямаше да има влюбени в луната наивници, а и да ги имаше, не бихме открили красота в тях.

Животът щеше да е само едно безкрайно настояще, може би за кратко време дори по-рационален, но твърде свит и опростен, щеше да е една безкрайна агония. При всички случаи щеше да е изключено да има дори илюзията за смисъл. Смисълът обикновено се проектира в бъдещето и е форма на художествена измислица. Защото няма бъдеще, защото то е фикция, която ни помага да открием сами за себе си някакъв смисъл в единствено реалното, но безкрайно отегчително настояще. А и целите не биха изглеждали така прекрасни, ако някой класик не беше възпял или нарисувал постигнати цели, подобни на тях. Мога безкрайно дълго да описвам примитивизмът на усещанията и мислите на съществуващите в такова битие. Те щяха да си имат страховете, но зад тях нямаше да има божества. Те щяха да си имат надеждите, но не и да откриват нежността и красотата в тях. Те щяха да имат дори вяра, но в нещо празно, безкрайно тъмно и безмълвно, което ще напомня неизбежно и единствено за фаталния край. А какво щеше да ги крепи? Каквото и да е, те не биха го нарекли никак, поради това щеше да е напълно изпразнено от съдържание.

Време е да напусна този описван свят, знам, че всеки може да си представи частички от него.

А какво ли е един живот, един език, един народ без книгите си?

  2011-01-30
За книгите и хората  
617. Седемте най-често срещани симптома на една от най-прекрасните болести

От лявата страна на средния ти пръст има твърд мазол, месото на това място е почти безчувствено, но от време на време чувстваш непоносим сърбеж по него. Единственият начин да го облекчиш е да вземеш химикалка и да започнеш да пишеш. Симптомът е остарял - скоро може да спре да се проявява, а с него ще изчезне и ръкописното четмо и писмо. И особено ми е възторжено, че съм един от последното поколение щастливци, които са го почувствали.

Втори симптом: Обичаш да четеш, но често изпитваш желание да задраскаш ред или да надраскаш друг в полето. Симптомът е характерен не само за тази болест, проявява се при мислещите и по-чувствителните хора.

Трети симптом: Имаш си вътрешни събеседници и те идват често непотърсени. Водиш дълги въображаеми диалози. Обикновено имат лицата и гласовете на най-близките ти приятели или най-дразнещите те неприятели. Случвало се е да им обясниш нещо и на глас. За разлика обаче от типичните шизофреници, ти владееш тези гласове и често се забавляваш с тях. В случаите, когато си сам, не си самотник и тези чужди на душата ти форми на душевност никога няма да те оставят да почувстваш онова мъчение, в което се превръща самотата за хората, недокоснати от болестта.

Четвърти симптом: Преживяванията ти изглеждат хем цялостни, хем незавършени, ако не намериш думи, с които да опишеш най-впечатляващите им черти. Често един мирис те измъчва с години. Описваш го отново и отново, по различни начини, опитваш се да го почувстваш през сетивността на други хора и преди да си успял да опознаеш него, опознаваш голяма част от душевността и сетивността им.

Пети симптом: Суетата не ти е чужда, никак. Наясно си с нея, но тя не е от спътниците в живота ти, с които смяташ за редно да се разделиш. Знаеш, че каквато и досадница да е, понякога ти помага.

Шести симптом: Силно обичаш и силно мразиш. С времето се научаваш още по-силно да обичаш и да паразитираш собствената си омраза, трансформирайки я във вдъхновение.

Седми симптом: Странен си за всички, а приличаш на всеки. Жертваш много от живота, за да превърнеш думите си в мост между противоречията.

Разбира се, често болестта преминава без най-типичните си симптоми

Всички разбраха за коя болест става въпрос, повечето от нас са хронични случаи. Бихме се лишили от много страдания, ако не я носехме. Но има ли някой, който доброволно би се излекувал?

Благословена нека е.

Бъди благословен и ти, който страдаш от нея, за да превърнеш страданието си в дар за всички нас, които те четем.

  2011-01-24
За книгите и хората  
613. За електронното цвете

Нямам страхове от технологията, но от липсата на душа имам. От незрялото отношение към технологията също. Не мисля, че технологията дехуманизира. Човек по-скоро се възползва от слабостите й, за да дехуманизира себе си - просто е трудно да бъдеш човек. Изисква се сила да надникнеш в себе си, да рискуваш комфорта на душата си, да се видиш в онази "велика нищожност", за която пише Паскал в своите "Мисли". Необходима е сила да носиш кръста си, да имаш съвестта си, да си реален. Да си себе си, дори когато това означава болка и борба, дори когато си отречен от всички, сочен с пръст и обвинен във всички възможни престъпления, а ти имаш само едно "прегрешение" - че си личност. Сурова природа, битови трудности, непрестанна борба със стихиите... Трудностите ни каляват и което не ни е убива, ни прави по-силни. Понякога и сурови в силата си, неспособни да направим компромис, дори този компромис да означава мир. Подобни компромиси правят онези, които заради собствените им грехове разпъваме на кръст, овъгляваме на клада, бесим, гилотинираме, разстрелваме. Понякога още по-сурови в силата си - готови да бъдем разпънати, овъглени на клада, обесени, гилотинирани, разстреляни. Като застаряващ родител, отгледал син, по-висок и по-левент от себе си, рожба, на чиито успехи се наслаждава днес. Да, имам предвид технологията. Много инвестира в нея човечеството. Безброй погубени разуми, жертви на фронтове - бойни полета - на тела и на интелект. Безброй трудности по пътя към лесното. Програма ни готви, програма ни пере, скоро ще започне и да ни облича. После ще започне и да се пише сама и да общува с нас, да пазарува вместо нас. Започнала е и се развива. Най-важното е, че ни дава възможност да се преобразяваме, за секунди да се превръщаме във фантазиите и виденията си, да не дължим нищо на моралния си облик пред обществото. Достатъчно е да си измислим име и лице, политически цели и религиозна принадлежност, достатъчно е само да претендираме, че имаме изтънчени вкусове и права над ценностите на останалите. И виртуалното пространство ни дава тази възможност. Ако се уморим или създаденият облик не ни харесва, можем да го заменим с друг толкова бързо, колкото сме го създали. Да го заменям с нов герой на електронната си игра, в която целта ни е да се представим като нещо, което не сме. Няма да бъдем разпънати или изгорени на клада, нито обесени, нито разстреляни. Друг е въпросът, че гледайки на себе си по този начин, без да сме мъртви, сме престанали да бъдем реални, а има хора - при това не един или двама, не дори двадесет или десет хиляди - отнася се за цели маси, които през по-голямата част от денонощието "живеят така". Лесно е, безкръвно е, но дали е човешко?

Може би да - в случаите, когато става въпрос за художествена измислица. Но за да измисляш художествено, трябва спрямо себе си да си достатъчно суров реалист - нещо, което само отдалият се на едно или друго изкуство знае на каква цена се постига. Познавам много такива хора и за никого от тях тази цена не е била ниска.

Художествената измислица е изкуство, а изкуството иска жертви.

Не се налага да се жертваш, за да се измислиш във виртуална среда, а това автоматично обезценява художествената измислица до евтина, често ефектна, самоизмама.

А това вече е дехуманизация. Напомня ми за вегетиране. На електронно цвете, забило като корени кабели - не в пръстта, а в процесора.

  2011-01-17
За книгите и хората  
607. За субкултурата и Странстващия медиум

Чертогът ми беше метър на метър, а по стените му образците на субкултурата разточително щедро разкриваха противоречивата си същност. Силиконови стремежи разголваха силиконови гърди, силиконови думи повтаряха до пресипване силиконови клишета, силиконово щастие рекламираше силиконов мироглед. Инфантилизмът се представяше като мъдро умение да не гледаш сериозно на себе си. Идиотизмът - като качество за успех. Животът - като огромен стар гардероб, напълно ненужен, ако не можеш да го напълниш с новите играчки, които пазарът предлага за всяка възраст. Силиконови лидери размахваха един срещу друг силиконови пръсти. Силиконови мъдреци даваха силиконови интервюта пред силиконови любимци на едрите рекламодатели и обръчите им от фирми. Силиконови скандали за силиконови достойнства (във всеки смисъл, в който може да се използва думата). Крах и забава. Нищо и екзалтация. Блясъкът от обкова на живота. Суетата и несигурните истини. Временните ценности. Но и търсенето на ценности.

Ето това представлява една вестникарска будка. В малкото й пространство е свита цялата суета на времето. Продава се, при това евтино. Има за всекиго по нещо. Би приличала на вехтошарски магазин, ако не контрастира решително неизбежният посърнал вид на старите дрехи на ослепителното лустро на стоката. Има неистова печал в цялата шарена екзалтация. Има и щастие, истинско щастие в тази печал, защото под целия фалш все пак са най-истинските желания на просто човека: развличащия се и търсещия, глупавия и мъдрия, наивния национален хитрец... Човекът с всичките си лутания под карнавалната маска.

Между света на списанията и реалността, метър на метър - цяла една вселена. Вселената на по-истинското и непознатото. С безброй нюанси, за които не се пише по вестниците и списанията. С безкрайната сложност на удивителната простота на нормалното съществуване. С бързането и незасегнатите проблеми. С душата си - онази, за която много, много рядко става въпрос из женските списания. С по-истинските оръжия от рекламираните в мъжките списания. Не пистолети, ловни полуавтомати, а интрига, агресивни инвазии в личното пространство на ближния, критикарщини, всякакви други селящини, безумни претенции, и в този ред - цялата пошлост, която освен, че виждаме да се вихри в интернет, я има навсякъде в живота, макар и по-спотаена, но още по-хитра и обсебваща. Бездната на истинския живот, разпростряла се между лъскавите страници и продавача им.

Тя щеше да ме погълне, ако не бях започнал да я пълня с единственото, което мога що-годе добре. Изписвах я. С предположения за истински събития и драми. С хипотетични образи. С живи истории, за които не знаех, нямаше как да знам. В този период живеех много затворено. Единствените ми истински контакти бяха виртуалните. Започнех ли да пиша обаче, все едно не пишех аз, а герой или героиня. Помирисвах въздуха им, усещах част от болежките им, от възбудите им. Това беше чуждо присъствие в мен, от което се мъчех да се освободя, изписвайки го възможно най-бързо. Чувствах се като един мой герой от юношеството, той пленявал неспокойните души на грешници, неполучили покой и след смъртта си, и ги принуждавал да пишат с неговите пръсти. Странстващият медиум. Тази фентъзи - история е метафора за същността ми на автор. Мина време и бях много изненадан - срещнах и говорих с читатели, най-вече с читателки, които се познаваха в историите. Учудващото беше, че дори дребни, много дребни детайли, за които е нямало как да разбера, съвпадаха.

Много пъти са ме питали как си го обяснявам. Имам много обяснения, всичките рационални. Няма нищо мистично. В съществуването има зададени модели. Историите, колкото и да са различни, по нещо си приличат. Хората, колкото и да са различни, по нещо си приличат. Това са логични структури и за всяка от тях, дори да не я познаваме цялата, по един неин детайл, следвайки логиката на връзките му с останалите, можем да стигнем до целостта на образа.

Освен това в едно художествено произведение има сюжетна логика. Няма ли такава, това не е художествено произведение, а бленуване, съновидение и т.н. Читава ли е тази логика, тя е много близка до логиката на живота и нещата в разказите се случват точно така, както биха се случили в живота.

Онзи огромен живот в малките наши светове, който започва от нас, преминава през цялата бездна между нас и субкултурата, за да достигне до нея, да я обхване и асимилира като своя малка част, за да свърши отново в нас.

  2011-01-10
За книгите и хората  
601. Наслука!

И ето ни в Годината на заека. Какво е той, според китайските астролози? Най-б ързото и едно от най-хитрите същества. Не най-смелото, но годината му е най-късметлийската. Понеже хората са се уморили от сплетни и интриги, време е за спокойствие, разум и градеж, а не разрушения. Годината на заека е година на шанса за находчивите.

Не че вярвам много в хороскопи. Нещо повече: изобщо не вярвам. Дори в китайските. Легендите им са нещо друго - склонен съм да повярвам, че дракон може да влезе в очна ябълка или лисица да се превърне в жена и обратно - жена в лисица, както често става в историите на безсмъртния китайски разказвач Пу Сун Лин. Че пътуващ маг може да закачи въже във въздуха и по него да се изкачи, че отсечена глава, летяща във въздуха, гласно може да изрази възхитата от остротата на меча, който я е отсякъл. Митологията не звучи толкова правдоподобно, колкото хороск  опите, и за това, за разлика от хороскопите, мога да й се доверя. Малко да се доверя или поне да се попитам: "а не може ли да е истина - и без друго твърде малко познаваме истината?"

Средновековните им фантазьори, логично, са били разказвачи на странни истории. Българските съвременни фантазьори обикновено са политиците, а в по-добрия случай - "буквички", или особено обсъждани блогъри. Но да не се отклонявам повече, говорех все пак за Годината на заека и за това, че въпреки скептицизма си към човешкото познание за връзката между звездите и живота ни, искрено се надявам, че този път астролозите са улучили. Има една рационална теория за пророчествата. Там се посочва игралната рулетка и това, че ако залагаш постоянно на  едно и също число, то рано или късно ще ти донесе печалби. Друг е въпросът, че докато се стигне до него, може да се изгуби повече. Тъй и с пророчествата - ако се разполага с неопределено време за дадено очакване, то рано или късно ще се сбъдне. Така някои опоненти на пророческите дарби на Нострадамус обясняват, че част от "предсказанията" му са се сбъднали. Теорията е относима и за това, което ни вещаят хороскопите. Независимо дали има, или не нещо вярно в системата за гадаене, независимо от това, че като рационалист го отхвърлям, а като христ  иянин смятам за грях, все пак не мога да отхвърля възможността, че резултатът от гаданията може да се окаже положителен. А този път искрено се и надявам да е положителен. Защото толкова дълго сме го очаквали, че му е време да се сбъдне. И пожелавам на всички да е положителен. Толкова време сме залагали на една и съща цифра, че е време да се падне тя.

Успех на находчивите и бързи умове! Успех на креативните! Успех на вдъхновените! Всеки в Буквите е заслужил успеха си. За всеки е дългоочакван. И на успяващите пожелавам още повече.

Успех преди всичко на Буквите, защото, ако ги нямаше Буквите, нямаше да ни има и нас, "буквичките".

За всички: Наслука!

  2011-01-03
За книгите и хората  
596. На петдесет и втората колонка за годината

Не ми се беше случвало скоро - попаднах на толкова увлекателно четиво, че чак се почувствах измамен. Не приличаше да е истина: чете се толкова леко, а в същото време става въпрос за роман с дълбоки философски провокации, предизвикани по уникален начин. По-скоро интелектуално приключение, отколкото исторически роман, като в същото време атмосферата на средновековна Испания е представена кристално. Невероятна книга! Става въпрос за "Моретата на страха" на Антонио Гомес Руфо. Един от символите на съвременната испанска литература. Световно признат майстор на истории. С тази книга така ме грабна, че буквално забравих на кой свят съм. Докато в един момент не подскочих като боднат с карфица. Засмях се късо, ококорен, вероятно изписал едно от най-глупавите изражения в живота си. Какво прочетох:

"Като стара изтъркана плоча му повтаряла, че от прекаленото учене омеквали костите..."

Не би било толкова впечатляващо, ако основният разказ не се водеше в първо лице и героят не разказваше за майка си. И... само да напомня, че действието се развива във втората половина на шестнадесети век - столетия преди конструирането на първия грамофон.

Твърде меко е да се използва в случая литературният термин анахронизъм, по-коректно е думичката "фал".

Е, усмихна ме. И отново потънах в четивото, грабнат от изключителния разказ на изключителната история. Дребната грешка в този гениален роман не само не беше в състояние да го развали, а остана просто като едно очарователно намигване.

Попадал съм често на подобни дребни нелепости в големи книги. Уверих се, че дори гении ги допускат. А щом те ги допускат, какво остава за нас.

На петдесет и втората си колонка, последната за тази година, искам да се извиня на читателя за гафовете, които без съмнение съм направил. Човешко е да се греши, нечовешко е да се отрича.

Читателю, моля за великодушие над слабостите ми! А аз ще направя всичко възможно да не ги проявявам през следващата година.

  2010-12-27
За книгите и хората  
590. Зa небеса и трепети

"По-вълнуващо е да мечтаеш да летиш, отколкото наистина да го направиш."

 Братя Райт

 

Едва ли тези наивно-съкровени думи могат да прозвучат по-силно, изречени от който и да е друг в човешката история. Наследниците на Икар, чиито баща Дедал е интелектът и инженерната мисъл на времето си, освен своя гений и стремежа си, имали шанса да се родят в тази фаза на технологичното развитие, когато осъществяването на подобна мечта е било възможно. Сами конструирали и полетели с първия самолет. С което тотално се сринала теорията, че по-тежки от въздуха машини не могат да летят, а човек не е способен да контролира полета си.

Едва ли след "крилатата" им фраза има какво да се добави и за човешките стремежи. Какво са небесата? Свободата на птиците, Божиите поличби, чувството за простор, митологичните адреси, природата - ту сипеща жупел и жар, мраз и потоп, ту галеща ни с кокетна усмивка и нежни слънчеви лъчи. По-трудно достъпната пропаст от тази под краката ни. В съвремието - и най-краткия път до най-далечните точки.

Отдавна са престанали небесата да ни омагьосват с приказност, да ни объркват с мистичност, плътно са изпълнени с физическите ни разбирания за тях. Но те все още са и алегория, която дори в буквалните думи на двамата изобретатели не можем да не почувстваме.

И всяка устремена личност по един или по друг начин е изпитала чувството, изпълнило думите. Мечтите ни дават сили и смелост да се борим и със законите, които ни държат на земята, и с познатото ни съществуване и ред. Стремежите ни карат да откриваме точно в тези закони онова, което въпреки статуквото превръща в реалност желаното, сбъдва мечти. Укрепват волята ни, изострят интелекта ни, предават ни насока, преподреждат ценностите ни... Работят - най-често подсъзнателно, дълбоко в нас, като стихия и част от природата ни, докато дойде онзи ден Х, в който всичко се изясни и се почувстваме подготвени за целта ни - духовните небеса, в които вече можем да полетим.

  

А полетът често е изживян. Още преди да сме го осъществили, духът ни го е сторил, най-силното в небесата вече е почувствано на земята. Щастие с корона е този полет да се осъществи, но щастието и без корона е щастие. И си мисля за всички онези, безименните, преди братя Райт, които са махали с криле на раменете си, мъчейки се да се отлепят от земята. Или за онези, които са падали в пропасти в опит да се задържат във въздуха с такива криле. За всички, които са имали мечтите си, борили са се за тях не по-безразсъдно, но и не по-малко вдъхновено от двама та, били са убедени в успеха си, но не са го постигнали.

 

Ако не сбъдването, всички са имали поне мечтата си. И от позицията на човек, познал и полети, и неуспехи, мога да кимна послушно като чирак и да се съглася с думите на славните изобретатели: да, да мечтаеш за небесата е по-вълнуващо, от колкото да летиш.

 

Отнасям и тази колонка към приключилия вече конкурс "Търся издател". Всички имахме щастието да участваме и ако не небесата, имахме мечтата си.

 

Време е за нови предизвикателства.

  2010-12-20
За книгите и хората  
584. За малките ни човечета

Не е с рогца и тризъбец, нито винаги е червено. Онова човече в нас, малкото. Изобщо не прилича на изображенията си в анимационните филми или кинокомедиите, дори не прилича на онзи от "Философските новели" на Волтер, наш лош съветник. Всъщност то не е едно, най-малко дванадесет са, понякога са и двадесет и четири, според представителни данни от източник, който няма да посоча, броят на малките същества достига тридесет и девет, но аз май съм счупил рекорда, защото веднъж преброих четиридесет и шест. Общото между тях всичките - между моите и твоите човечета, между малките човечета на цялото човечество е, че те винаги са безумно прави. Истината им е догма. На тях не им се противоречи, защото те - малките човечета, са основният параметър за истина, по която следва да се равнят красотата и справедливостта, моралното и стойностното от всички категории и вкусове. Общото между тях всичките е, че те винаги звучат мъченически, но непримиримо, борчески и крайно уверено в себе си. Те винаги се опитват да оправят света, но е изключено и за миг да се усъмнят, че може и да не са прави. Общото между тях всичките е, че те се обаждат, когато човек поради една или друга причина е изгубил едно или друго нещо. Често се случва да имат право, но биха звучали по същия начин, дори и да го нямаха. Общото между тях е, че дори когато са в правото си, те не са от голяма полза. Може да са добри съюзници на бунтовния дух, но също тъй могат да му бъдат и много лоши. Често те изместват необходимостта ни да имаме същия този бунтовен дух. Малките човечета в нас, които говорят с нашите усти в кръчмите. Или се разкъсват от яд из форумите. Пишат - анонимно или не, нашите пръсти из блоговете. Те дори не се бунтуват истински, защото истинския бунт преследва някаква цел, а те обикновено нямат такава. Нито пък, ако я имат, толкова желаят да я постигнат. Тяхната цел е по-скоро да накажат преносителя си - този, който чува гласовете им и изобщо ги понася - нас.

Не е с крилца и ореол, нито винаги е бяло. Онова човече в нас, другото. Често даже го няма. Често и да го има, от него няма никаква полза. На друго трябва да разчитаме. На собствения си ръст над гласовете. Не можем да им запушим устите. Но и да можехме, мисля, че не е редно. Те са си богатство. Погледнем ли ги от достатъчна дистанция, въпреки, че са в нас самите, можем да ги видим. Тогава сме способни да забележим грешките и слабостите им. И да не ги допуснем. Защото, щом тези човечета са в нас, техните слабости са ни типични. За тези, които пишем, е още по-добре да ги имаме, защото можем да ги превърнем в свои герои, а и чрез тях опознаваме по-добре човешката природа. Но и онези, които не пишат, могат, най-малкото, да се позабавляват за чужда сметка, без да наранят някого и без това забавление да се доближава, по какъвто и да е начин до злорадството. Трагично е обаче, когато пишещ човек им се отдаде. Когато не може да преглътне, че не е успял да издаде или издадената му книга е по-малко продавана, когато медиите не са му обърнали внимание, а на друг са обърнали, блогът му е по-малко посещаван или ъв форума са му писали по-малко фенове и фенки ласкателни отзиви, не е спечелил конкурс или по поръчка на световната конспирация родното му село не му обръща достатъчно внимание. И е забълвал "змии и гущери", вместо да се наслади на шанса, който все пак му дава животът.

През неуспехи сме преминали и преминаваме милиони пишещи, всеки ден. Малцина са щастливците, на които все им върви. Господ им помага, да не обиждаме ръката Му, защото утре може да е благосклонна и към нас. Благословени нека да са, защото утре може да сме на тяхно място и освен успеха си, да имаме нужда от чуждия благослов. Нека да не се заблуждаваме: "хора на изкуството сме, по-чувствителни от останалите, по-тежко приемаме". Това не е вярно! Напротив: изкуството ни се явява лек и утеха, а други нямат дори и това. Колко е лесно с богатото си въображение да погледнеш на себе си като на герой. Да погледнеш на изживяването си като на разказ. Тогава можеш да видиш и красотата на загубата си. И да видиш колко много повече може да си спечелил. И ако някой неуспех не те е накарал да се почувстваш автор, дал ти е шанса да се почувстваш герой.

А това изживяване понякога повече си заслужава!

  2010-12-13
За книгите и хората  
579. Независимо дали си заслужава или не

Видях книгите като деца. И децата като книги. Не, това не е сън, нито халюцинация. С всичкия съм си (за добро и за лошо), не вземам опиати, отдавна вече не пия алкохол. Просто си виждам, когато си позволя, нещата в сходни образи или метафори. Забавно е, но понякога трудно се понася. А точно тогава повече от всякога си заслужава да се изживее. Болезнено е, но болката често е катарзис, а след отминаването й душата е излекувана, духът - по-чист от когато и да било. Така и сега - видях книги. Толкова книги, които няма да бъдат издадени или ако бъдат, няма да стигнат до читателя си... Видях ги като неродените деца в България. Според статистиките сме на челно място в Европа по отрицателен прираст, по брой на абортите. Самият аз на 41 години не съм родител, за себе си знам защо. Мнозина може и да не се съгласят с мен, но едно дете не бива да се оставя на произвола на Фортуна. Трябва му сигурен живот за развитие, а такъв не можех да му осигуря. Знам, повече от сигурен съм, че това е логиката на много физически и психически здрави хора, биологично способни да бъдат родители, но останали без деца.

Това, което се отнася за неродените деца, изглежда, се отнася и за неиздадените книги в България. Много повече, отколкото според създаденото впечатление, са надарените и достатъчно способните да пишат книги. Конкурсът - интерактивно риалити "Търся издател", го доказа. Въпреки слабостта на много автори в правенето на добро резюме за своята книга (тук не надценявам и себе си), пролича един наистина добър и като количество, и като качество съвременен литературен дух. Много въображение, различни интереси, влечение и към по-интелектуални, и към по-атрактивни жанрове, интересни цели. Това не е от вчера, създава се не за ден, а се натрупва с години. За да остане скрито от масовото съзнание и дори много от нас, които активно се занимават с литература, да не предполагат, че това е реалност.

По-голяма част от книгите не се издават, както и много от децата не се раждат. Защото да се издадат, но не стигнат до читателя, е май по-лошият вариант. Мнозина със сигурност няма да се съгласят с мен, но една не стигнала до читателя книга прилича много на оставено на капризите на Фортуна дете. Тъжно изглежда - освен отрицателния прираст на раждаемостта, май си имаме такъв и на духовно ниво. И това го пише автор, който все пак има успешни книги. Дори сега ми се иска "Седем порти" или "Бяс и рози" да бяха малко по-малко успешни, за да мога да изложа и от тях на Панаира на книгата. Подобни искрици радост обаче не променят положението като цяло. Размесват се образите на неродени и неиздадени, на безпризорни и недостигнали читателя си. Почти ми е депресирано и ми се струва, че виждам тържествуващ и надсмиващ се онзи лицемерен и арогантен трол от абв, който веднъж ме попита: "Ти защо не се занимаваш с нещо по-полезно и интересно, а толкова пишеш". Почти ще изпадна в самосъжаление и почти ще се разхленча, като... автор пред въпроса, на който винаги ми е много трудно да отговоря: "Заслужвали си изобщо да се пише?" Дълбоко в мен обаче се обажда духче, прикрито в сумрака на обърканата ми душа:

"То е все едно да питаш, като не е, за да се роди дете, заслужава ли си да се прави любов."

И след като го чух, наистина съм много, много развеселен и пълен с надежди.

 

  2010-12-06
За книгите и хората  
573. За идеологическата натовареност

Историята, която в няколко реда ще разкажа, звучи малко като виц, но ни най-малко не се съмнявам, че е истинска, за каквато и ми беше представена. Говоря си преди час по телефона с един приятел и бивш мой комшия. Увещавам го да гласува за новата ми книга в конкурса "Търся издател" и оттук, от дума на дума, заговаряме за нея. Казвам му, че се опасявам някой да не ме обвини в подклаждане на етническо напрежение, въпреки, че съм направил и невъзможното да не изглежда така, дори на места малко съм прекалил в усърдието си и съм сложил твърде голям пласт художествен грим, за сметка на реалистичността, а и на истината. Той сумти, не може да ми се начуди. Открехват се стари спомени: живели сме с него, барака до барака, в квартал с цигани. Признавам му, че това е било голяма школа, че там съм научил неща, за които няма откъде другаде да разбера, а той започва да се смее и ми разказва какво се случило това лято. Правил си плаж на реката и като се прибирал, някакво дете паднало в един доста дълбок вир. Пляска, бори се да не потъне пред очите на пет - шест деца на около седем-осем години, които викат от брега - явно никое от тях не може да помогне на давещото се. Приятелят ми не може да плува, в същото време вижда давещо се дете, забелязва и други хора, които не реагират. До момента, в който един наш добър познайник от гетото скача от доста високото шосе във вира и изважда детето. Каква сензация, а? Циганин спасява дете. Материал за първа страница на всекидневниците. Слава Богу, обаче, не е получил заслужената популярност. Защото повечето от пишещите братя и сестри, сигурен съм, щяха да спестят част от истината, а именно продължението на историята. Още щом спасителят се озовал при дружките си на мястото, от което скочил, започнала караница - голяма пара, крясъци и чудо, че и до бой щяло да се стигне, но някак си се разминало. Моят приятел малко по-късно разбрал какво се е случило. Мургавият герой, преди да скочи, свалил панталоните си, за да не му пречат. В задния му джоб имало известна сума, едва ли са били милиони, но значителна за представите на комшиите ни в гетото. В суматохата някой просто използвал момента и му свил панталоните, заедно с паричките.
Е, тази част от историята, според мен, е по-интересната. Именно защото щеше да бъде премълчана от повечето. Причината: за да се избегне етническа обида. Макар, че, струва ми се, точно без нея се губи истинският ръст на постъпката. Защото този човек, въпреки средата си и ценностите й, я е извършил. Да, но може да се тълкува и иначе - циганинът си остава циганин.

И това заключва перата. А случката си е такава, каквато е. Независимо от тълкуванията ни.

Иска ми се да пишем по-свободно за някои страни от социалната ни реалност; когато разказваме нещо, което се е случило, да го няма страха, че ще открият в думите ни идеологическа натовареност. Да не пестим от истината, защото всяко пестене я обезобразява. И не се отнася само за етническите проблеми, а за почти всички социални страни от живота ни.

Отдавна минаха времената, в които изкуството беше синоним на пропаганда. Отдавна минаха, но съзнанията ни още не са напълно освободени.

 

  2010-11-29
За книгите и хората  
568. За сагата, в която сме герои

Тези дни си имах здравословни проблеми, каквато и храна да поемех, връщах я обратно и така почти седмица. И без друго съм слаб, но ако сега имам възможност да участвам в кастинг за филм по гениалната книга на Ремарк "Искрица живот", имам големи шансове да бъда одобрен за ролята на концлагерист 420. Иначе днес се събуждам свеж и трепетен, знам, че вече се оправям.

Кризата ме върна месец и нещо назад. Конкурсът "Търся издател" вече беше в разгара си, аз - напуснал поредното си работно място, без да взема нито лев - имах "шанса" като доста български строители да попадна по време на криза на фирма - мошеник. Тези дни, докато се въргалях обезсилен в леглото, си мислех за много неща или - по-точно, оставях мисълта да ме носи над тях. И се бях отдал на една от най-интересните книги, които животът ми е дал възможност да разлистя. Книга, която никой не е започнал още да пише, но част от нея аз четях тези дни с инт  ерес и се възхищавах и от сюжета, и от богатството на идеите. Това е книгата, в която в последните месеци сме герои.

Става въпрос за участниците и ангажираните с конкурса "Търся издател". Над сто и четиридесет книги очакват съдбата си. Над сто автора живеят с мисълта, че ще реализират своя цел, ще сбъднат мечта. За три месеца в конкурса имаше много перипетии, разгоряха се емоции, интелектуалните предизвикателства са много. И представете си на фона на всичко това живота на авторите. Знам, невъзможно е човек да си го представи точно днес. Но... опитайте. Хора с различни цели и различни пътища, различен социален ценз; млади и не толкова млади хора, изпатили и недотам изпатили. Всеки с битовите си проблеми, всеки и над тях, че да е проявил тази част от силата си, с която е написал книга, за да участва в този конкурс. Хора с различни мирогледи, различни приятелства, различни интелектуални възможности и морален кодекс, преминал през своите изпитания. От една страна е книгата му и желанието му да сподели чрез нея себе си, да изяви може би най-силната страна на житието си, очакването това да се случи. От друга е битът му - сивият, но и великият. Ако можеше да се надникне във всички тези житейски драми и да се напише книга за конкурса и всичко зад него, щеше да се получи една епохална сага за съвременна България. Защото, сигурен съм, тук има всичко, което е затрогвало или предизвиквало българина; което го е карало да се бори и да мисли; да фантазира или да бяга; да твори по-красивата реалност в поезията си или, отдаден на музите си, без да мисли защо, просто да твори, за да получи някой ден отговорите на въпроси, които още не е знаел как да зададе.

Три месеца са доста дълъг период. Период, в който са ни се случили много неща и не случайно започнах с някои дреболии от бита. Сигурен съм, че много от вас са имали далеч по-драматични преживявания, други, без да им се е случило нищо конкретно, са се носили по течението на времето със спокойствието на ладия през дремещи вълни, а обратът - заради самото очакване на резултата, е бил не по-малко драматичен от всичко, което може да ни се случи днес.

Тези дни се чувствах като в бутикова книжарница на бъдещето. Разлиствах бързо том, който не можех да си купя. Тук и там се забиваше погледът ми, успях и по диагонал да прочета двадесетина страници от това издание, което беше с над двадесет хиляди страници. За повече нямах време, нямах възможност, трябваше да оставя тома на мястото му.

Тръгнах си, съзнавайки по-дълбоко от всякога бедността, а в същото време по-богат от всякога.

И щастлив, че съм част от този грандиозен сюжет.

  2010-11-22
За книгите и хората  
561. За отношението към конкуренцията и изкуството.

Някога, когато продавах вестници, често си задавах един и същи въпрос: защо в съседната будка вестниците вървяха с пъти повече, а предлагахме едни и същи заглавия. Правех всичко, на което съм способен: общувах с клиентите, мъчех се винаги да разполагам, с каквото търсеше всеки от тях, поддържах чисто, намерих си два външни стелажа, с които почти препречих пътя на преминаващите към влака, и ги заредих с шарени списания.

Усилията ми не останаха без награда, но оборота на леля Кима, Бог да я прости, така и не стигнах. Постарах се приятели, които следяха периодичния печат, да разберат, че имам нужда от вдигане на оборота и някои увеличаваха пътя си сутрин със седем - осем минути, което при забързания ни живот си е истинска саможертва и повече от приятелски жест. Започнах да отивам по-рано и да си тръгвам по-късно. Това се оказа допълнителен бонус за мен, защото повече четях, а точно това, което не бих прочел иначе, провокираше теми, над които иначе не бих се и замислил. Стараех се и успявах от ден на ден да обслужвам хората все по-бързо, често подавах вестника с подготвеното ресто, пред и редовен клиент да ми го е поръчал и така му пестях време за кафе до влака. Най-важното, обаче, бе нещо, на което след време обърнах внимание, а то има отражение върху целия ми последвал живот и положително въздействие и за мен самия, и за околните - научих се да изглеждам винаги в добро настроение, винаги да се усмихвам на клиентите.

Така и не успях да благодаря на онази възрастна жена. Господ си я взе заради годините й, а тя едва ли разбра колко много направи за мен.

И много случаи в интернет и в литературния живот сега ме карат да се замисля колко различно можеха да протекат нещата, ако аз самия бях по-различен човек. Например: можех да намеря начин да кажа на всички по-близки свои познати: "или ще купувате вестници само от мен, а не от тази "подла, дърта баба" /и да измисля защо е "подла"/, или..." Едни щяха да се изсмеят на ултиматума ми, други - да му се вържат и все пак да й взема някой и друг клиент. Можех да й надраскам будката със спрей. Да почерпя някой от въртящите се из алеята пияници и без много да ги подстрекавам да й направят сума мизерии около работното място. Да се държа гадно, старицата да не издържи и някоя сутрин да не видя будката й отворена; и в този ред - стотици са мизериите, на които сме способни хората.

И какво щеше да стане? Да спечеля за момента малко по-голям оборот, от което нито щях да стана по-богат, нито по-щастлив. Какво обаче щях да изгубя? Освен удоволствието, че съм това, което съм, а не зло животно, щях да изгубя най-вече всичко, което съм спечелил от тази конкуренция, а то не е никак малко. Дори само това, че се научих да се усмихвам на клиент винаги, колкото и да ми е криво, е безценно.

Пиша това, защото много автори в интернет не разбраха онова, което разбра онзи "беден" продавач на вестници. Автори, които претендират за стойности и за висок морал или най-малко за артистичност, а се държат към конкуренцията така, както допуснах, че бих могъл да се държа с онази възрастна беззащитна жена, ако бях друг човек, от което да загубя преди всичко аз. Самият аз не оценявах достойно конкуренцията, иначе трябваше всяка сутрин да ставам с благодарствена молитва и да се моля на Господ да бди над живота и здравето на тези хора, в които я виждам. Защото все още не мога да осъзная всичко, което те развиват у мен.

Иска ми се да чета по-често думи като написаните от Иван Богданов в последната му колонка. До този момент, за толкова години, в интернет за пръв път видях собственик на литературен сайт открито да напише в най-личната част от пространството си, че конкурентен сайт му носи полза.

А в такива актове - защото това не са просто думи, а изключително силни индивидуални актове, в такива виждам развитието на изкуството, а и изобщо на всичко, но най-вече на изкуството в България.

  2010-11-15
За книгите и хората  
556. За приказките и делата в оценките на хората

За приказките и делата в оценките на хората

Маратонът "Търся издател" е пред своя финал, а аз съм изпълнен с онова приятно усещане, сигурно всеки от вас ще го разпознае - когато току-що си затворил прочетена, много ценна книга и благодариш на живота, че те е имало, че ти е била дадена възможността да прелистиш тези страници, една след друга, до самия финал. С други думи, чувствам се душевно забогатял. Колкото и да са ми дошли тежки някои истини, колкото и ревизии трябва да си направя - на душа, на мислене, на отношение към приятелство и неприятелство, на начините си на представяне, на доверието си и изобщо на отношението към думите, а последното означава и към хората.

Всички знаем, че приказките не са дела, че приказки е едно, Слово е друго. Малко подозираме колко голяма е в действителност разликата между приказки и дела. Особено в публичното пространство, особено пък в интернет. И на повечето ни се иска да повярваме, че Словото доминира, че силата му е достатъчна, за да има позицията си. Не е вярно! Словото е дело. Приказката е приказка, нищо повече. И когато има ясна система, която да отделя едното от другото, резултатите може да изглеждат много странни. Шумно изразеното като "обществено мнение" често няма никаква връзка с реалността. Напротив: точно обратното. Пример: много преди броячите на блог.бг да се бъгнат и да станат толкова лесни за манипулация /т.е. когато можеше да им се вярва/, бях заел лидерско място като един от най-четените блогъри в България. С експеримента ми "фриволни разкази" просто останах без всякаква конкуренция. Точно тогава обаче ползвах опцията модерация и не можете да си представите колко искрено възмутени, критични на ниво или без всякакво ниво, заплашителни, гневни, цинични и какви ли не отзиви не пусках. Това малко промени същността, защото, Слава Богу, мога да модерирам само моя блог, а не изобщо публичното пространство. Дори самият аз се подведох, че този успех се дължи на агресивната сексуалност на героите ми и еротиката, типична за този ми експеримент. Да, но въпреки цялото отрицание и приказки, приказки, приказки, успехът ми бе налице. Колкото до еротиката, много опитаха да привлекат по този начин читатели. Резултат: кратък. Писание, две. Скандал, два. После - какъвто си бил винаги. Самият аз съм правил единични опити - "за да видя какво ще стане", да повторя онова. Не се получи. Било си е с времето. Било е на мястото си. Било е вдъхновение. За кратко е било. Трябвало е единствено да му се радвам, а аз... Не го правех съвсем. Твърде се интересувах от хорските приказки, като не съдех за отношението по делата им. А беше ясно: освен броячите, и покупките на книгите ми го доказваха. Казваше ми Иван Богданов: "Радвай се, че те говорят. Тревожно ще е да не го правят!" (цитатът е свободен). Сега повече от всякога съм убеден в правотата му. С конкурса "Търся издател" освен душевно богатство и истина, получих и някои малки големи бонуси в живота. Например, върнах се в един форум, в който бях спрял да сърфирам. Просто една приятелка реши да пусне там заявката ми и като видях доброто отношение към мен, трогнах се, стана ми мило. В същия форум обаче буквално разкъсаха, прегазиха, сдъвкаха, а накрая получи и бан, един от лидерите в конкурса "Търся издател". Да, но той си остава лидер. И книгата му ще бъде издадена. Желая му успех! Още един пример за голямо разминаване между приказки и дела. А примерите са още много, много. И освен пълна ревизия на поведението си и излагането на творбите, ще направя и една редакция на правописа в душевната ценностна система и доста кавички ще сложа на думичките приятел и читател.

Гениален автор съм бил, богата душа, голяма фантазия, самата чувствителност, магьосник на думите и "жалко, че такива като мен умирали бедни и неразбрани" и т.н., и т.н. Много ме уважавали, много ценели четивото, което предлагам, но не чак толкова, че да гласуват или да се застъпят за глас, че да получи това четиво живот.

Разграничаването на приказките и делата в оценките на хората - ето първото нещо, което трябва да направи един автор, за да излезе от Пустинята на духа.

 

 

 

 

 

  2010-11-08
За книгите и хората  
550. Конкурсът "Търся издател!" или... пред матовото тройно огледало

В последната си колонка Иван Богданов (http://www.knigite.bg/colon_new.php?id=551) написа откровено много истини, някои от които много хора съзнателно избягват, защото са по-удобни утехите сред интелектуалните съновидения, пред приемането на някои сурови реалности. Вдъхновен от прочетеното, импулсивно написах част от онези размишления, които напоследък, провокирани от конкурса, са ме обзели, а те са малко от всичко онова, което може да се извлече като изводи.

 

Хубаво е пишещият да разбере мястото си в широката реалност, за да не си прави излишни илюзии и за малко да отрезнее от себе си.

 

1. Един от многото съм.

2. Идеалистичните клишета са най-лесният начин за самооправдание на неуспех. И за гледане от високо на неуспелия. И двете - еднакво порочни.

3. Писането е демон, ангел, желание, ярост, любов. Реализацията е работа.

4. Не е срамно да се реализираш. Тъжно е, когато нямаш шансове, но с много тъжене няма и да ги имаш.

5. Талантът е фактор, но не и единствено определящ мястото ти в живота. И е редно да се примириш с това.

6. С лакти и нокти няма да станеш по-талантлив, но пък без твърда гърбина, необходима във всяко друго поприще в живота, малко е съмнително, че ще успееш, дори и да имаш талант. Погледни 1.

7. С лакти и нокти, ако нямаш талант, ще станеш за смях. Но ако не умееш да понасяш ударите на тези, които ги ползват, пак ще станеш за смях.

8. Не познавам и един бездарник, умрял от успеха си. Сигурно не познавате и вие. Обаче познавам много талантливи, но скромни автори (при това никой от тях не е призовавал към излишна скромност, защото към нея призовават точно такива, на които липсва), които са си умрели от неуспехите. Сигурно познавате такива и вие.

 

Някой ден конкурсът "Търся издател!" e много вероятно да бъде наречен от свой изследовател, трепетно и емоционално "най-изисканата философска шега в историята на българската литература; най-голямата провокация в мисленето на няколко поколения; най-голямото изпитание за всичко, което знаем, приели сме за безсъмнено правилно и вярно или погрешно и невярно за писането, издаването, живота на книгата и четенето."

 

Твърде много истини ни откри. За повечето от тях дори не сме подготвени. Тепърва ще ги разбираме, анализираме, ще ни се изясняват с времето.

 

"Търся издател!" е хрумване, което се оказа гениално. Защото това е огледалото, тройното огледало на съвременната книга, която като онзи клоун от онзи хит сега е без  грим, с истинското си лице.

 

А кои са трите отражения на едно четиво? Анфасът е без съмнение авторът, а двата полупрофила - издател и читател. Като всяко гениално хрумване, и това в основата си е удивително просто и близко до ума. Инициаторите на конкурса просто са обърнали проекциите. И тук е и шегата, и философията.

 

Дава се на читателя правото да бъде издател, а издателят застава на мястото на читател. За да се оцени диалектично произведението, за да се види как е от другата страна и да се създаде единството в противоположностите на едно оценяване, от което съвременната литература има нужда, защото ценностите в действителността ни, не само в литературата, а изобщо днес, са пълен хаос.

 

До сега издателят е предлагал на читателя четиво. Сега читателят предлага четивото на издателя. И тази размяна почти не се усети. Масово изобщо не се усети. Забелязали сме я няколко автори и - няма начин - самите издатели. Защо? Защото издателят винаги се е опитвал да отгатне това, което би му препоръчал  читателя. Защото от това зависи пазарът! Само че сега нещата, поставени пряко, се виждат далеч по-ясно. Освен да се напише книга, трябва да се потърси читателя, ако трябва - и да се създаде. Той трябва да е част от писателя още когато авторът пише книгата. Ако сред целите на автора е и успеха на книгата, а освен за самия автор, и за литературата е полезно тази цел никога да не отсъства. Защото тя е сред основите на отговорността на самия автор.

 

Конкурсът постави на дневен ред и друг наболял въпрос. За мястото на българската книга в нашата реалност. Самият бум, който - да си призная, даже за мен беше неочакван (макар че не бях скептичен, напротив), доказа, че българската книга има място в българската реалност. Само че българската реалност знае малко за българската книга. И този, който не знае, е читателят, не издателят. Защото явно авторите се стремим към издаването на книгите си. И непрестанно, и без конкурси търсим издатели. И обикновено не откриваме. Ето, че и потърсили читател, попаднахме на противоречиви резултати. И тук не качеството на предлаганото четиво е решаващо. Решаващ беше начинът по който го предложихме, по който предложихме самите себе си.

 

Една колонка няма да ми е достатъчна, ще продължа и следващата седмица. Още, още се надявам, още имам шанс, няколко гласа ми трябват, за да бъде романът ми "Убийство в социалната мрежа" сред тези, които читателят е решил да издаде. А ако това не се случи, трябва много, много ревизии да направя във визията си... Сега, пред матовото тройно огледало. 

  2010-11-01
За книгите и хората  
543. Ако имаш машина на времето, има ли книга, която би изгорил?

Ако имаш машина на времето и разполагаш с останалите необходими възможности, има ли книга, която би изгорил? За мен няма такава. Не бих го сторил с нито една. Дори с "Моята борба" на Хитлер ли? Да, дори "Моята борба" не бих унищожил. Ако можех, бих спасил много книги, изгорени като магьоснически, сеещи поквара, опасни за държавата, зловредни за обществото, разлагащи морала на трудовия гражданин и други, навярно стотици различни мотиви, разгневили до пламъци силния на деня, за да устрои тяхното аутодафе и да лиши нас, наследниците им, от едн     откровение, което ни се полага. Дадено от Господ, от природата, от времето, преминало през измъчените пръсти на автора, с правото си да остане за вечни времена, но отнето му от също тъй тленен и грешен човек.

Посегателството над книга е преди всичко посегателство над тези, които се нуждаят от нея, нейните читатели, макар и да изглежда посегателство над авторите.

Църковната инквизиция, ислямският фундаментализъм, национал-социализмът, социализмът, всякакви други религиозни и идеологични системи, разполагали и разполагащи с тоталитарна власт, нанасят своя осакатяващ удар - за вечни времена, не само за краткия си възход на земята. Ако можех, ах, ако можех, бих изтръгнал от пламъците мъченическите жертви на измамното величие и никога не бих посегнал на книга, дори тя да е израз на едно такова измамно величие. Напротив: нека стои сред останалите, като свидетелство за времето си. Тя няма и право на мъч  еническата смърт, на която е осъдила други книги. Нейна рецензия е времето. Последиците от една гибелна идеология са видими. Нека не се забравя каква е тази гибелна идеология, за да има по-малка опасност да се възроди отново. Не бих изгорил "Моята борба" на Хитлер, защото необходимостта да бъде написана, е освен на автора, отговорен за всичките си престъпления, и на времето. Унищожаването на книгата не би унищожило и тази необходимост, и не след дълго друг, примамен от "тъмната страна на силата", трепетен ум, би изопачил по сходен начин: Н  ицше и Платон. И като споменах Ницше и Платон, започне ли се от "Моята борба" на Хитлер, ще се стигне и до тях, в усърдието ни да запазим света от опасни идеи. Защото, докато на земята се разлистват страниците на "Държавата" и на "Тъй рече Заратустра" - книги, без които цялата световна философия би била осакатена непоправимо, книга с подобни идеи на тези в унищожената книга на Хитлер винаги може да бъде написана.

Когато се докосна до някоя от онези, прекомерно пъстрите и шарени сектантски брошурки, изпитвам отвращение, все едно се докосвам до много гнусен, при това отровен екземпляр от животинския свят, съзнавам опасността му, представям си и потенциалните му жертви, но не бих го унищожил, както природолюбител, а и всеки достатъчно разумен, че да се замисли за екологията, човек, не би посегнал на опасен, но рядък вид.

Не ми се иска да пиша за гротескната сензация отпреди месеци, когато "християнски" служител обяви, че ще изгаря корана. Ако имах машина на времето и разполагах с останалите необходими възможности, този бих пратил векове назад. При емблематичния за испанската инквизиция Торкемада и бих му го оставил. Торкемада би се отнесъл към този далечен наследник на протестантизма точно така, както конкретният заслужава, а в своята омраза към всичко различно и двамата не биха забелязали колко всъщност си приличат.

Бих спасил книги, казах кои, от кладите. Ако разполагах и с останалите възможности, бих ги и преиздал, за да ги има днес.

Не бих изгорил дори "Моята борба" на Хитлер.

Не бих я изгорил, но виж, нея не бих я издал.

  2010-10-25
За книгите и хората  
537. За страха преди нов роман

"Но как да напиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще се разраня." - "Покана за екзекуция", Владимир Набоков

 

Колко познато чувство! Героят е осъден на смърт. Не знае деня и часа. Живее в трескаво вдъхновение. То ще го пръсне, но не смее да започне да пише - не знае деня и часа, не е сигурен, че ще има време; мисълта, че няма да му стигнат дните и това само ще го разрани, го прави неспособен.

Гнил съм в килията на собствените си страхове, това е килия на смъртник. Заблуждавал съм се, че идеята е в процес на инкубация, че назрява и не бива да бързам. Всъщност, убивал съм я.

Тухлите на килията са били съмнения за неуспехи. Обективни са, да. И излишни.

Смяната на начина на живот е една малка смърт. През десетки преминах. Различни жилища, работни места. Все не знаех докога ще ми стигнат средствата за съществуване, а без съществуване няма и пръсти, няма и компютър и тетрадки, няма клавиши и химикалки, няма и писане. Защо да започвам нещо, за да не го завърша, а само напразно да се разраня. Логика на смъртник, не на жив човек. Идва разумното оправдание: като се изчистя от битовите проблеми, по-добре ще мисля, ще се отдам напълно на сюжета, ще потъна в него и ще поживея там, за да го осъществя по въ    можно най-добрия начин, защото иначе, и без друго, не си заслужава. Защото не знаех на следващия ден какво ще е, както Цинцинат от "Покана за екзекуция" не знае кога ще го екзекутират. Но е просто оправдание.

Сега знам, че описвам усещанията на много пишещи. Една и съща емоционална грешка. Недоверието в настоящето. Твърде отговорни се чувстваме пред неначенатия път. Знаем какво означава нещо написано от нас: дете. Мислим му само най-доброто, а възможно по-лошо от това да бъде незавършена една творба няма за нея. Може би само да бъде неуспешна, объркана. Но дълбоко в същността си това са едни и същи неща. Решителна е крачката към започването й и в заблудата, че живеем по-несигурно, отколкото е възможно да се живее. Драматизиращи често битовите си п  роблеми или поне маскиращи с наличието им липсата на творчески кураж, екзекутираме истинско творческо вдъхновение. Говоря в множествено число просто защото съм сигурен, че има много като мен и не само в съвременна България, където е очевидно умението ни да говорим мъдро защо не правим нещо и колко погрешно го е направил онзи, който е намерил куража, а най-трудно е като че ли да сторим това, на което сме способни.

Когато застанеш пред началото на роман, си пред необятна страна. Знаеш, че ще трае дълго. Като започване на връзка е. Като нова работа. С отговорността - пред себе си, пред най-близките, а и пред времето: твоето, което сега осъзнаваш колко е кратко, и времето изобщо, чиято тенденция чувстваш като строг диктатор, който очакваш да те осъди, че си посегнал на резерва, даден ти само на съхранение.

Тежка е първата стъпка. Изключително тежка е и често трае до завършване на романа. Не свършва първата, докато не си направил и последната. Не направиш ли последната, обезсмисля се и първата. И наистина, изисква се кураж. Кураж да започнеш нещо, което по обективни причини може да остане незавършено.

Но ако не опиташ, няма как да се случи. Оставаш в смъртната килия на собствените си страхове.

Все нещо в този живот ще остане незавършено, но в незавършения роман могат да се открият завършени стремежи, а в незапочнатия - нищо.

И тъй - с всичките начинания в живота ни. 

  2010-10-18
За книгите и хората  
532. За една смърт - резултат от агресията в интернет

Преди дни по телевизията отново стана дума за онази трагедия. Навършва се една година от смъртта на момчето, което след размяна на обиди по интернет е убито от свой съученик. Разследването продължава. Според едни експертни решения младият човек е починал от епилепсия, а не от получените юмруци. Според други - той никога не е страдал от епилепсия. С епилепсия или не, краткият му земен път свършва по време на побоя. Баща му сега се бори за истината. Обикновен човек, измъчен. Не показва страданието си, не може и да го скрие. Не даваха кадри от др    гата страна, но те едва ли биха били по-малко разстройващи. Защото отново става дума за млад човек, при това не някакъв престъпник, а добре възпитан, учещ се отлично, без противообществени прояви. Кое е направило от този младеж, пред който е и живота, и любовта, убиец?

Не знам какъв сайт са използвали. Не знам също какъв е бил конкретният проблем. Но той е без значение. Голяма част от сайтовете в България са се превърнали от средство за комуникация в инкубатор на агресия. Не правят изключение и някои литературни сайтове, дори напротив - византийското двуличие на някои администратори, които се вживяват в ролята на мъдри и властни монарси от отминали времена, които уж не толерират вербалното насилие, а само "конструктивните критики", може да измами за определен период част от потребителите си, най-вече

  тези, които са пряко облагодетелствани от положението. Но с времето тъмните и мътни страсти ескалират. Атмосферата е всичко друго, освен творческа, литературна; тя гони тези, които се нуждаят от такава и привлича онези, които търсят точно тази среда, в която да отприщят демоните си, да се освободят от натрупаната ярост от трудно поносимото си ежедневие. И не само в литературните - в много сайтове, независимо от насочеността им и интересите, общото, което се изявява, когато няма воля за по-добро нито от страна на потребителите, нито от стра  на на администрацията, е АГРЕСИЯТА. Набързо да скицирам и най-обичайните агресивни елементи: политическите ултраси, псевдо - интелектуалците, псевдо - моралистите, хейтърите, критикарите, тролите. От млади бунтари без кауза до обикновени мърморещи старчета, от тормозени от всевъзможни сексуални комплекси до социопати с изключително ниски прагове на задръжки. Общото между тях: високи претенции - ниско покритие, неуморност в препирането и умение да създават интриги. Основното им постижение: сриване на идеите на системи, в които са вло  жени навярно десетки, а може би стотици милиони, но освен това години труд, душа и непоправимото: социално съгласие, комуникация, постигната с продължителни усилия, проявена воля от страна на множество хора, разрушена като с бомба от единици.

Най-опасното, за което малцина се замислят или по-точно: мнозина отказват да се замислят, е създаването на опасни модели на подражание. Възможно най-опасните. Възрастни хора, а сред тях има дори учители, се държат като жестоки деца. Агресивните юзъри са обикновено изключително инфантилни. Това понякога се припознава за чувство за хумор и разсмива, понякога се припознава за мъдрото умение да "не гледаме насериозно", което е и причина за неволното им толериране, дори симпатизирането на такива.

Но тези, които са най-близко емоционално до такова поведение, са младите и неизградени характери; те бързо асимилират тези черти като свои, което рано или късно води до най-трагични резултати.

И е редно тези възрастни с изградени характери, които намират в подобно поведение нещо "симпатично", да се замислят: наистина ли е чувство за хумор това, просто умение да се гледа несериозно ли, градивна критика, искреност, дискусия ли е наистина. И избрана ли е най-уместната форма за изявяване на подобни качества. Ако не е най-подходящата форма, то това не се ли отразява и на съдържанието на вложеното? А до какво води то?

Буквално на сутринта, след телевизионните репортажи, пак се намериха юзъри, които остроумно откриха скрита мъдрост в агресивното поведение.

Препоръката ми към тях (и към всички като тях) е да се срещнат с бащата на мъртвото момче и да му кажат лице в лице това, което мислят.

Време е да кажа какво мисля и аз: агресорите в мрежата са убийци!

  2010-10-11
За книгите и хората  
527. За читателя като автор

 Когато се получава най-добре, винаги чувствам читателя си. Близо до себе си, понякога и в самия мен. Пиша си аз, а тя е седнала до мен или наднича над рамото ми и чете това, което се излива. Непознатата или много добрата приятелка от мрежата, която реално в този час е далече от мен. Като истинска е и искам да я задържа. Сега по-добре от всякога чувствам какво й харесва, какво се нуждае да прочете. Дори не съм наясно как го правя, надскачам и себе си, използвам език, който по принцип ми е далечен, на който не мисли сърцето ми и на който не чувстват фи  брите ми, но това е езикът на нейното четиво, това четиво, което ще я задържи още малко, още малко при мен. Чувам понякога забележките й, понякога между редовете коментираме написаното, пръстите ми мигновено изясняват неясните моменти. И когато завърша започнатото, с нетърпение чакам да го публикувам, защото знам, сигурен съм на сто процента, че тя ще го прочете... А с нея и още много, които приличат на нея по това, че харесват същото четиво.

 

В други случаи, докато пиша, усещам приятел, стар приятел, с когото не сме се виждали от години, няма и да се видим, нито ще ме прочете. Но той е типаж от действителността, дължа му нещо или той на мен, имаме си недовършен спор или съм му дал обещание, нещо съм премълчал или просто сме си повлияли на мисленето и на живота. Пиша, а той разгръща ненаписаното още от мен като вече публикувана книга. Говори си сам, всъщност - обръща се към мен, но мен ме няма, далече съм. Казва всичко онова, което знам, че ще каже, когато чете това, което пиша. И разбира се  , съобразявам се с него. Както и с неприятеля, когато е адресирано към него. Както и с онзи, за когото дори знам, че няма да ме прочете, но сега наднича през очите ми, любопитства, открива четивото си, замисля се над неща, за които по принцип избягва да мисли.

 

Понякога съм чувстващи страници, с набъбнали букви - кръвоносни съдове, смисълът сам се е копирал върху тях, а тях копирам върху клавишите, за да премина през няколко пространства и да се озова чрез книгата си на десетки места. Случва ми се дори да улавям миризмата на парковете, на болниците, на различните домове - напоена със спецификата на социалното статукво; миризми на селски дворове или онази - приятната за всеки мъж, на кожа и бензин - миризмата на разкошно возило. Поглеждам през очите на всички тях, после видението се губи, вмъквам с  е между мислите им...

 

Едно четиво обикновено се твори и от читателя, не само от автора. Твори се и от този, за когото е предназначено и зависи толкова от читателя, колкото и един твой разговор с този, с когото го водиш.

  2010-10-04
За книгите и хората  
522. За едно слънце, конкурс и надежда

Представи си, че имаш слънце. Не астрономическото и огромното, без което не само че нямаше да има живот на земята, а и нямаше да я има цяла звездна система. Друго слънце, подобно на него, но напомнящо малко и на онова от приказките и детската анимация. С душа и усмивка, със свой характер и собствена реч. Твой приятел, който те е усмихвал в най-мъгливите дни и в най-мрачните нощи. Може би твоя измислица, но измислица, която е направила по-красива и богата реалността ти.

Представи си също, че светлината му е само и единствено твоя. Защото е ниско на земята. То си има къси крачета, с които пристъпя, стига само до коляното ти и нощно време ти помага да не се спънеш. Наясно си, че светлината му е светлина за души и издигнеш ли го високо, то ще озари много хора. Говорили сте си, то ти е казвало, че постави ли го някой в небесата, то ще си стои там и ще свети. Но не може да се издигне само.

Хвърлял си го високо, за да полети като птица. Падало е и се е натъртвало. Понякога си го губил в гъсталаците, а мечки и горски троли са го използвали като футболна топка. Драло се е по шипки и къпини или е падало в езерото и си го изваждал премръзнало и треперещо, останало почти без лъчи. Примигващо като църковна свещ. Прибирал си го под дрехата си. Искал си с гръдта си да го стоплиш, но е стопляло гръдта ти то. Примирявал си се, че никога няма да споделиш топлината и светлината му. Примирявало се е и то. Засмивали сте се. Изричали сте си - важно е  , че ви има. Теб и него. Но е имало фалш във веселите нотки, с които взаимно сте се окуражавали. Защото и ти, и то знаете притчата за трите таланта и строгия господар. Мъчите се да я забравите, но не се получава.

Представи си, че следвате с него една криволичеща пътека. Далече, далече напред е върхът. Този връх е последната ви надежда. Наясно сте, че ще ви отнеме години, за да стигнете до него, ако изобщо е истински - чували сте и историята за зрителните измами. В същото време по пътеката има много опасности. И мога да напиша една дълга, дълга приключенска приказка за теб и твоето слънце. Но не й е сега времето. Разказах, може би, част от твоята история. Със сигурност това е моята история и тази на още много други автори. Които са написали нещо, а то им е д    ставило радост. Продължава да им доставя, но чувстват и дълг. Не идват от нас тези работи, дело са на нещо повече от пръстите и мозъчните клетки. Желание са на сила, която, колкото и да сме мъдри, не можем да си обясним. Ние сме само средството за осъществяване на цел, която дори не е наша и не винаги сме наясно каква е. Тя е като онзи далечен връх. До който искаме да достигнем, преминавайки през безброй перипетии, без дори да сме сигурни, че този връх е реален. А към своето слънце сме отговорни. То е мило и обичливо - като дете. Приказно е, но все п  ак напомня за живо същество. Кой друг може да направи нещо за него, ако не ние, които го носим положено върху кръста си? А светлината му само за нас ли е? Дали е наша изобщо? Може ли да бъде нечия?

 

Представи си, че някъде по пътя си виждаш кран. Кулокран, с помощта на който можеш да издигнеш достатъчно високо слънцето и то да продължи своя път, да продължи да озарява и топли. Лично аз не бих се поколебал. Бих запознал краниста със слънцето си. Да си поговорят малко и той да се убеди, че има смисъл да се качи в обедната си почивка в кабината и да извърши това, което може.

Не бих се поколебал. И не виждам нищо унизително, че съм потърсил професионални умения, за да бъде издигнато слънцето ми. Защото неговият полет е по-важен от моята суета, която може и да си задава параноични въпроси от рода на: „колко нисък ще изглеждам на краниста, когато ме види от високо, от кабината".

Пиша тази колонка с цялото ми уважение към чуждото и различно мнение. Провокирана е от някои мнения за участието ми в конкурса „Търся издател", например, че това не е най-правилният начин. Пак ще повторя: пиша с цялото си уважение.

Не се запитвам, нито знам дали е най-правилно едно приказно слънце да бъде издигнато с кулокран. Или една книга да бъде издадена, печелейки конкурс.

Може и да не е. А би може и да е единственият начин слънцето да грее, а книгата да бъде издадена.

Няма да слязат небесата нито за някое приказно слънце, нито за книга в чекмедже. Не и за моите.

Ако има най-правилен или поне по-правилен начин, пожелавам го на всекиго. Не мога да пропилея изгрева в очакване и търсене. За мен просто е важно слънцето ми да изгрее.

  2010-09-27
За книгите и хората  
516. Животът винаги има какво да каже

Сцената трябваше да е неприятна по принцип и всъщност си беше, но трябваше да е много неприятна и за мен. Става въпрос за пари. И за труд - за много пот, за строителство. Заплатите закъсняваха и за пореден път нямаше пари, последва спор между работниците и техническия. Между работниците бях и аз, с нуждите си и хвърлените усилия. Честно, някои от вечерите в последните две седмици се връщах у дома като пребит. Чаках си с нетърпение възнаграждението, най-малко като стимул. Трябваше да съм много разстроен, но изключително драматичната сцена, коя  то се разигра пред очите ми, с изявяващите се характери, отдадени на екстремалната емоция, история със социален и човешки облик, неусетно ме заинтригува, погълна ме в себе си, развълнува ме като художествено произведение. Като хубав филм или хубава книга, само за части от секундата настръхвах от вълнение, осъзнавайки, че съм част от това, което, интерпретирано като изкуство, би било толкова интересно и грабващо.

Знам, че като чета хубава книга, несъзнателно се усмихвам. Независимо от онова, което изживяват героите. Това е усмивка на възхита пред умението на автора, усмивката на насладата. Казвали са ми близки хора за тази усмивка, питали са ме какво чета, че така се усмихвам. Много пъти ми се е случвало. И в края на онзи работен ден, за който разказвам, положих усилия, за да скрия тази усмивка, която чувствах, че се изписва по лицето ми, сам смутен и от себе си, и от другите. Усмихвах се, когато вътрешно всичко в мен се бунтуваше срещу това, което се случв  аше и на мен, и на всички онези хора.

Да се надявам, тези дни проблемът ще бъде разрешен, че няма как. А и не се сблъсквам с него за първи път, почти ми се е превърнало в навик. Не работя в сферата от вчера и явно историите в различните фирми са сходни.

За друго ми е обаче колонката. В този спор, който реално не трая и петнадесет минути, пред мен се откриха сюжети поне за двадесет разказа. Дори без да добавям каквото и да било и да не позволявам на въображението ми да запълва като с хоросан „дупките, оставени от майсторите", само да пресъздам едно към едно преживяването от няколко гледни точки, от тези петнадесет минути мога да извлека материал за месеци. Какво ще стане, например, ако си представя вечерта за всеки един от двадесетимата? Какво ще стане, ако допусна, че нещата няма да имат то  зи завършек, който най-вероятно ще имат? Какви биха били последиците? В опит да ги предвидя, от двадесетте възможни разказа виждам вече двеста. Жалко, че нямам толкова време да ги напиша. Предизвикателствата следват едно след друго. Преди да съм осъществил всичко, което ми е открило конкретно житейско преживяване, вече има следващо, и следващо. Защото животът има какво да каже.

По ирония на съдбата същата вечер се прибирам вкъщи доста уморен, но само физически. Сядам пред компютъра и чета в блога си отзив, който горе-долу гласи:

„Имам чувството, че си човек, който толкова много пише, че няма какво да каже."

Намерих за ненужно да казвам каквото и да е в случая. Уверил съм се, че е напълно излишно, а и честно, усмихнах се. И в това видях сюжет. И много за казване, което сега, при много по-интересните и сериозни предизвикателства, просто не ми е на сърце. Количествената логика при качествени оценки е почти винаги неточна, но ако все пак е възможна такава в случая, по-скоро води до обратния извод. Казал е народът: „апетитът идва с яденето", а също тъй „дума - дума отваря". Но ако трябва да бъдем по-точни, защото от народните мъдрости са възможни хиляд  и интерпретации, изричането или писането са като знанието. Колкото повече научава човек, толкова по-ясно осъзнава колко малко знае. Колкото повече расте, толкова по-добре разбира колко е малък в сравнение с мирозданието. По същия начин колкото повече изричаш, толкова по-добре разбираш колко неща си пропуснал. Колкото за това дали има или няма какво да каже един автор, това е абсолютно клише. Защото обикновено авторът не е само себе си и не е изразител единствено на себе си. Той е проводник на това, което казва животът, през него преминават  думите на това, което се случва. И ако наистина няма какво да каже и не добави нищо от себе си - тогава се получава най-изчистено и най-обективно, защото вместо един човек, през него говори цял свят, говори животът.

А животът винаги има какво да каже.

  2010-09-20
За книгите и хората  
510. За зърното, плявата и добрата история

 Добрата история е не само това, без което не може, а и умелото съчетание на това, без което може. Колко от нас, прочели романите на Чандлър, помним сюжетите им, но пък колко сме тези, които помним и остроумията на героите му? Смятам, че повече са вторите, но именно без остроумията романите можеха да минат, а без сюжетите - не.

 

Не споделям отношението на хора, за които литературният текст е само „зърно" и „плява". На тези, които правят оценка с лекота и казват: „това е ненужно, може и без него, плява е, губи се зърното". Не съм способен на подобни оценки. Просто защото в Словото, освен зърно и плява, виждам и всички останали растителни видове. И животински също, цялата жива природа. И неживата. Цялото разточително богатство на вселената и познанието ни за нея - като хиляди, обърнати една срещу друга, огледални повърхности, създаващи безброй реалности, между които  духът ни се лута или пътува.

 

Не мога да отделя нужното от ненужното. Според мен необходимостта, индивидуална за всеки читател, автоматично прави това. Четейки, всеки е включил своя филтрираща програма, която компресира дълбоко в подсъзнателното онова, което не му е нужно за настоящия момент и възприема съзнателно само онова, което му е необходимо.

 

Не съм фен на ненужната претовареност на текста, но какво е ненужно, кое точно и как го натоварва вече е сложен въпрос, за отговора на който някой трябва да поеме отговорност. И това е авторът или издателят, който се е споразумял с него, за да покажат текста в онзи вариант, в който са преценили, че е най-добър.

 

Като дете съм чел „Робинзон Крузо" и „Дейвид Копърфилд" направени като детски книжки, по-къси - със съдържание навярно една десета от оригиналните романи. По-късно, като юноша, съм чел две различни съкратени версии на „Клетниците". Тези книги, без да ощетяват сюжета, спестяват доста от очарованието на оригинала, с цел да спестят време на ученика и той да добие поне минимална представа за произведението.

 

На всички са ни познати такива издания - „Фауст", „Ад", „Хамлет", „Дон Кихот" и много други. Всъщност, постигнато е много повече от първоначалната цел. Това са нови произведения със старо съдържание. Впечатленията и изживяването са различни. Дори идеята да изглежда същата, самото отношение на направилия съкращенията - първо читателско, после творческо, й придава различен нюанс. Не казвам, че я ощетява, напротив - в някои случаи може да звучи дори по-свежо и да се възприеме по-лесно от много повече читатели. Случва се да постигне по-добре целта на автора и от самия автор.

 

Чувал съм, че в щатите имало варианти на „Ана Каренина" и „Война и мир" за бизнесмени, от по тридесетина страници. Само съм чувал, не съм ги чел и може би това е причината да ми се струва вече прекалено, дори кощунствено.

От друга страна, отново първо пред американския читател, Робърт Силвърбърг прави от разказа на Азик Азимов „Двестагодишният човек" роман.

Стивън Кинг сам удължава свои разкази в романи, но продължава да ги нарича разкази въпреки обема им - „Ланголиерите", „Таен прозорец - тайна градина" и други.

 

Няма текст, който да не може да бъде съкратен или удължен. 

Една история може да бъде разказана по много начини, с повече или с по-малко детайли и подробности. И ако е добра и добре разказана, независимо от размера, тя е добра история. Ако не е добра или не е добре разказана, независимо от размера, тя не е добра история. Всяка форма си има своето очарование, а въпросът със словото не е толкова прост, за да се раздели на „зърно" и „плява". Оценката за нужно и ненужно в един текст е далеч по-сложна.

И според мен добрата история не е само това, без което не може. Тя е и умелото използване на това, без което може.

  2010-09-13
За книгите и хората  
504. За уиски, пишеща машина и едно сърдечно пожелание

Примерът, за който ще стане дума, засяга „а" и „б" в аксеологията. Не е мой, използват го често учителите по философия в средните училища, за да изяснят какво е науката за ценностите чрез него. Първо обясняват, че ценностите са въпрос на отношение:

„Ако пред един възрастен, алкохолизиран индианец дилемата за стойност е между една пишеща машина - най-луксозна и от реномирана марка, и бутилка най-долнопробно уиски с изяснен произход, то той ще избере бутилката пред пишещата машина, за него тя е носител на стойност и това се определя от ценностното му отношение. Ако на един отдаден на работата си, болнав професор по някоя хуманитарна наука предложим не толкова добра пишеща машина и най-квалитетното уиски, то той ще избере обикновената пишеща машина пред скъпото питие, защото за него т  я е носител на стойност и това се определя от ценностното му отношение."

Оттук - нататък преподавателите обясняват, че аксеологията изследва ценностите на единия и другия, разглеждайки ги от възможно най-много страни и гледни точки, използвайки всички философски средства. А ученикът и учителят, а и порасналият, който някога е бил ученик, обикновено си задават доста по-човешкия въпрос, без научна строгост и изчиствайки се от теорията, която са научили: „Чия истина е по-истинска?"

Този въпрос засяга много моменти във всеки един живот,  всеки е бил и „индианецът" и „професорът" в последвалите безброй избори на ценностни решения.

„Ничия и на двамата" е простият отговор при зададените параметри. В живота винаги са намесени повече обстоятелства, които понякога определят правотата на един от двамата, но в повечето случаи балансът си остава същият, както в началото.

И ми се иска да продължа историята, както неволно съм го правил стотици пъти.

Чия истина е по-истинска, особено, ако за болнавия професор този негов далечен познат - индианецът, е най-духовният човек, когото някога е срещал. Особено, ако за индианеца този странен човек - професорът, е най-големият воин, за когото може да разказва на децата. Професорът е възхитен от чистата природа и високия дух на един човек, водил просто съществуване. Индианецът пък - от силата на един слаб физически, болен, но излъчващ мощ с интелектуалната си висота, мъж, победил природата си.

Нито един от двамата не е способен да приеме като свои стойностите на обекта си на уважение, но и двамата, въпреки това, са поставили стойностите на другия високо в своята ценностна система, пред личните си стойности дори, без с това по никакъв начин да пренебрегнат себе си или своите стойности.

Професорът вероятно ще нарече това толерантност. За индианеца това може би ще е благородство. Но най-вероятно двамата изобщо няма да се замислят. Защото това е основата и идеята - тя е една и съща при две толкова различни ценностни системи.

И общото и в двамата е, че чрез идеята превъзмогват ограниченията на материята си. Такива хора растат, те и въртят света.

Сега си представете обратния вариант: един друг да се презират, а има защо - за алкохолизма, за физическата слабост. Такива хора ще останат свити в ограничения стандарт на не особено щедрия си бит.

Уважаването на ценности, които не можем да приемем като свои, ни прави по-богати, отколкото притежаването на лични ценности, дори и да са много. А светът става по-добър.

На днешния светъл празник от душа искам да пожелая повече такива хора в България.

  2010-09-06
За книгите и хората  
498. За призванието и професионализма

Винаги са ме учудвали крайностите, които в интернет се изказват с такава лекота, че често стигат до абсурдност. А най-нелепото е, че изписващите ги изглеждат абсолютно убедени в правотата си.

Винаги съм си примирал от удоволствие, когато някой незнаен образ - потънал в дълбоката анонимност, гарантирана от интернет, неясен и като начин на живот, и като качества - изобщо е в мъгла всичко, с което би оправдал високите си претенции за себе си, започва да ми маха назидателно с пръст и да ме поучава какво е доброто и какво - лошото, кое е красивото и кое - грозното, като че ли съм малко дете, при това засегнато от лека олигофрения.

Особено ми е драго, като започне да ми се обяснява що е писател и какво е писането. Когато като гуру някой застане и ми изрече великата истина: „Писането е призвание!", а после мъдро обясни, че това изключва напълно необходимостта от читатели, издатели и професионализъм.

Особено ми е драго да науча, че е призвание, след като, без да съм се замислял, съм писал във вестникарска будка при минус двадесет градуса. Писал съм в различни периоди от живота си върху автобусни билети, в празните полета на стари вестници, върху вътрешната страна на скъсани цигарени кутии, понеже съм нямал друга хартия.

Писал съм в предварителния арест, след като ме бяха прибрали за необмислена проява, че и очаквах да ме осъдят. Писал съм и във военния арест, докато отбивах службата си - върху дървения нар, заключен с катинар за стената през деня. Две пишещи машини потроших, преди да си купя първия „Правец", а този компютър, който има стотици пъти по-малко памет от един приличен телефон днес, си остава едно от удовлетворенията в живота ми, защото ми го донесе писането - купих го с един хонорар, за който иначе не ми е много драго да си спомням.

Писал съм и най-вече, когато не съм бил никак сигурен, че ще бъда четен. Преди интернет да се яви като мост между мен и хората, които се интересуват по някакъв начин от това, което правя и което без тях би било едно идиоматично хоби. Писал съм, измъчван от нещо, с чувството за камък в гърдите си. За хора, нуждаещи се от мен и от близостта ми, когато съм отпътувал в словесния свят на художествената условност.

Писал съм и много болен, понякога главата ме е боляла толкова, че ми е било ужасяващо да свържа две изречения, но после са се получавали точно от тези моменти много хубави разкази, с някои съм горд, че съм написал, и до днес.

Далеч съм от самочувствието на тези хора, които мъдро знаят всичко за писането и от които трябваше да науча на четиридесет и една години, че писането било призвание. Но не спрях да пиша всяка сутрин, дори и в периодите, в които бях низвергнат, книгите ми не вървяха, а като награда за всяка публикация получавах само псувни, ругатни и бях обвиняван във всичко пошло и зло, което може да извърши човек.

Писал съм и когато с майка и болния ми брат останахме без дом и не знаехме ще имаме ли нещо над главите в онзи дълъг ден, който се оказа достатъчен, въпреки местенето на мебел и кухненска посуда, за да напиша три разказа.

Пиша и сега. Тази нощ почти не мигнах, главата ми се пръскаше на стъклени парченца. Деветнадесет часа и пет минути е, цял ден работих над романа, за който не съм сигурен ще намеря ли време да завърша и после няма ли печално да стои в паметта на компютъра ми или да бъде плют от анонимни троли в блога ми. Писах с желание, пиша и сега колонката си с желание. Чувствам се по-добре, отколкото преди да я започна. А мислех, че изобщо не съм адекватен - не само да пиша, а за каквото и да е било друго, освен да се въртя и да се самосъжалявам в леглото.

Писал съм и на прекрасни места. На плажове, по планини, а на прекрасен пирински връх след тежък преход написах един от сполучливите си разкази. Писал съм и когато е можело да се сгуша при някоя от любимите си, някога. Писал съм и когато съм имал успехи и е можело да се наслаждавам на мига, вместо да щурмувам следващ. Във влакове, автобуси, в самолет наскоро, вместо да се насладя на удоволствието от полета.

При най-различни поводи, условия, необходимост. Но не, наистина трябваше някой да ми каже, че писането е призвание. Тези неща са за по-интелигентни хора, които обичат да махат с пръст и да поучават, независимо, че не е ясно какво им е покритието.

Важното е, че говорят твърдо и агресивно, уверени в себе си толкова, колкото аз никога не съм бил. И май не искам и да бъда.

Човекът с тон на древен пророк ми описа и бъдещето на света. Аз лично, за себе си, съм избрал понякога да прогнозирам, понеже нямам дарбата на Йоан Богослов или старозаветния Даниел. Знам, че дори Жул Верн е бъркал в предвижданията си, а живеем в 2010-а, годината, която според Артър Кларк трябваше да помним с втората космическа Одисея. Какво съм пред тези колоси на прогностиката, но и те не са пророци, бъркат.

С едно обаче не мога да се съглася - че призванието, каквото е без съмнение писането, изключва професионализма. Че професионализмът е обиден на призванието и то изобщо няма нужда от него.

Призвание преди всичко и винаги е била лекарската професия, но ако професионализмът не беше необходим на призванието, навярно не би се стигнало и до Гален, а лечителството щеше да си остане в сферата на шаманизма.

Призвание са толкова много професии, да не кажа всички, както смятам, а много - едва ли ще сгреша. Полицай, каскадьор, актьор или готвач... Не само за някои, а за повечето от упражняващите ги, са призвания.

Винаги са ми били много смешни крайностите в интернет, с някои от тях мога да се съглася. Както с тази, че писането трябва да остане в ерата на шаманизма си и не се нуждае от професионализъм.

Защото понякога самото призвание е да бъдеш професионалист.

  2010-08-30
За книгите и хората  
492. За Словото и въздействието му

 Преди хиляди години словото е подострило перо, намерило е уединено кътче, седнало е и е започнало да пише. С надежда, че ще направи света по-добър, а човека - по-мъдър. Без да сме големи циници - достатъчно е да сме реалисти, за да свием устни в леко иронична усмивка и да си признаем, че това, което виждаме, не оправдава очакванията на хилядолетния автор. Без да сме нихилисти - достатъчно е просто да сме поживели, за да признаем, че и четящи, разбиращи много добре доброто и злото, красивото и грозното, мъдрото и недотам мъдрото, така, както е изписано в книгите, не следват повелите им. Напротив. Често точно най-добре запознатите с естетиката се държат некрасиво. Често най-задълбочените в етиката - неморално. Да не говорим за известни и неизвестни „поети" и Поети, и битовото им поведение на каруцари в кръчмата. Без да сме екзистенциалисти - достатъчно е просто животът да ни вълнува и да ни кара да се питаме, което е човешко, за да си зададем поне веднъж въпросите: „Кому е нужно? Защо трябва? Заслужава ли си изобщо да се пише? Не е ли абсурдно?".

 Във въпросите има резон. Дори в последния, който си е готов отговор. Но той не е генерален. Сам по себе си верен, но в никакъв случай не отговаря изчерпателно на предните. Да, когато един богослов напише защо вярва и защо трябва да се вярва в Бог, дори читател, склонен да му се довери, настроен предварително по темата, съгласяващ се с аргументите, често приемащ ги като подобни, които е имал, но не би могъл да изрази достатъчно добре, харесващ написаното, едва ли ще промени след затваряне на книгата поведението си, едва ли ще получи заслепяващо  зарение и ще повярва несъразмерно по-силно, отколкото е вярвал. Не, че няма такива случаи, но са единици.

 Ако един патил и препатил човек напише книга за изпитанията на емиграцията и тя попадне в ръцете на младеж, който се готви да емигрира, колкото и трогателна и силна да е, колкото и да е впечатлен, стреснат, повярвал този млад човек, той едва ли ще промени решението си, а ако го промени, едва ли ще е причина книгата сама по себе си. Ако хиляди моралисти са написали по различни начини една и съща истина как да бъдем по-добри, дори изповядващи прочетеното с цяла душа и сърце, в бита и изпитанията му не винаги можем да се държим така, както бихме искали и както знаем, че е добре според книгите.

 Въздействието на книгите е друго, то не е упражняване на воля, не е изместването й със своята. То работи в разума и душата и оказва въздействието си след години, понякога и след поколения. И само докато редът на живота му разреши, дотогава то работи за това разрешение, лекичко и целеустремено оказва въздействие върху този ред, на който единствено може да се изяви.

Какво имам предвид?

 Става въпрос за писмено слово. И дори когато не иде реч за книга, а за забранителна заповед например, то може и да не изпълни целта си, ако условията не му разрешават. Провокиран съм да напиша това, вдъхновен от конкретен пример. Наскоро се откриха нетленни мощи на Йоан Кръстител. Изложени са за поклонение в храма „Св. Георги Победоносец" в Созопол. Не бяхме на поклонение, а на почивка, съвсем случайно се озовахме там точно по време на откриването. В първия и втория ден, естествено, не успяхме да припарим, толкова много поклонници имаше. И до  ри не ми направи впечатление, че изглеждат малко странно за поклонници, толкова естествено се вписваха в обстановката. На третата вечер, минавайки покрай храма, видяхме, че е спокойно и без чакане влязохме. Първото, което забелязах, беше забранителния надпис над павилиона за свещи: „Забранено е влизането в неприличен вид и разголени!"

Нищо смешно, но някакво дяволче в мен започна да се кикоти. Казах му да спре, защото не виждах нищо смешно. Върви му на Йоан. Две хиляди години след смъртта му Саломе продължава да открива безсрамно и красиво плът. Въпреки забраната имаше много къси полички, че и бански, къси панталонки, дълбоки деколтета. Самият аз - с три четвърти панталони, приятелката ми - с доста изрязана блузка. Все пак бяхме тръгнали на плаж. Температурите бяха толкова високи, че не можеше да излезеш в този вид, който би бил благоприличен за храма. А минахме и случайно. В  единия случай трябваше да се приберем, да се облечем и да се върнем, като през цялото време не можехме да бъдем сигурни, че ще имаме втора възможност да влезем. В другия случай - да влезем в този вид. Както и повечето от курортистите.

 Защото този вид е на реда на живота. А църковното изискване в случая е на словото. Както в десетките хиляди книги, правилни и оказвали въздействие, но неприложими или трудно приложими в конкретната реалност.

Не мисля, че извършихме кощунство. Запалихме свещички и се поклонихме пред нетленните останки на светеца, от който винаги и до днес най-силно се възхищавам.

Надписът обаче остави впечатление у мен и ще работи, неусетно ще променя реда на живота ми, така че в друг случаи, очаквайки подобно събитие, да не действам в разрез с написаното.

 По същия начин въздейства и писменото слово в книгите. И ако не сме подготвени в един случай да действаме според прочетеното, то е само, за да сме подготвени на следващия или по-следващия път. 

  2010-08-23
За книгите и хората  
486. За прекалено високите обувки и стилистики

 Харесвам високите токчета и дългите стройни крака. Харесвам ги. Естествено е, не съм изключение, а част от скучното правило. Към чудачеството имам малко по-особено отношение. За разлика от повечето хора, които гледат на чудачеството като на нарушение на нормите и благоприличието, аз обикновено високо ценя всяко чудачество и съм изповядвал неведнъж това във всевъзможни писмени форми.

Конкретното съчетание между високи токчета, стройни крака и чудачество обаче ме изпълни с един критикарски присмех, който по принцип ми е чужд.

Видяхме я малко след здрачаване, придвижваше се с невероятни усилия, крепена от кавалера си по калдъръма на стария Созопол. И двамата - млади, на около двадесет и една-две години. Симпатични, без съмнение, а момичето би било блестящо, ако не беше се самонаказало така. Не знам обувките, които беше сложило, дали изобщо бяха за ходене или бяха просто сувенир, някоя от безбройните занаятчийски форми на приложното изкуство, които се предлагат на туристите на всяка крачка в който и да е курорт. Сабо, предната част на дървената подметка беше поне д    сет сантиметра, а задната сигурно тридесет. Момичето вървеше на пръсти, при това те не се намираха на стабилна основа. Излишно е да казвам, че дървото се плъзгаше по калдъръма. И честно, нямам представа как се е придвижила по уличката, по която тръгнаха, защото наклонът надолу беше твърде голям.

Високите обувки правят изящните крака още по-изящни, а това е женственост. Последното, което видях в случая, обаче, беше женственост. Недоумявах. Май момичето беше надскочило ръста си. И в опита си да го подчертае, откри качеството си, че не знае как да го направи.

Квартирата ни беше наблизо, а докато се приберем, вече знаех какво ще напиша в тази колонка, макар и все още да нямах представа какво ще видя на следващия ден. Малко преди мястото, където видях момичето, се спрях на сергия със стари книги. Купих си „Юлиан" на Гор Видал, а докато рових, попаднах на нещо нашенско, авторът - твърде млад, а това, което прочетох, си беше аналог на високите токчета на момичето. Никак не ме затрудни смилането на това, което прочетох на крак, но наредените, в повечето случаи напълно ненужни, термини, в опит за изящество , съсипваха впечатлението от онова, което казваше. Личеше си, че младият човек прави опит да впечатли с езика си. Напомни ми за десетки други, а и аз съм се подвеждал да избирам стил, неуместно висок за целите, които съм си поставял.

Високите токчета и високият стил си приличат. И в двата случая подчертават онова, което има. Когато са прекомерно високи - само прекомерно високите претенции, показвайки ги като жалка картинка.

Обожавам стила на Материус Розенкройцер, д-р Тимен Тимев, един от възможно най-високите езикови стандарти в българския език. Познавам и лично този човек, чувал съм и да го питат защо пише толкова сложно. С детинска усмивка иначе строгият мислител отговори, цитирайки Ницше: „Там, където се събират да пият масите, е отровата". Както винаги, и с този афоризъм Ницше може да бъде полезен, ала и вреден. Не ми се спира до купищата сноби и парвенюта в литературата, но прието твърде догматично, без да се дава път и на други съображения, това литературно завещание на големия немски философ е накарало много млади автори да превръщат идеята си в подобие на момичето на твърде високи обувки.

И като споменах за обожанието си към стила на Материус  Розенкройцер, не мога да не спомена и обожанието си към стила на един по-признат в България български философ - Исак Паси. Някои от философските му студии се четат с лекотата на приключенски роман. Стилът не заслепява с впечатление за висота, но точно това е стил - висш пилотаж.

Но да се върнем в Созопол. На другия ден отново видях момичето. Изглежда, бяхме комшии. Вразумило се беше след снощното си приключение, сложило си нормални обувки. Твърде измъчено от катастрофалните си опити, обаче, все още се движеше вдървено.

За съжаление, често и последиците от злоупотребата с висотата на езика са такива.

 

 

P.S. Буквално преди броени минути, часове след написването на колонката разбрах за смъртта на проф. д-р Исак Паси. Посвещавам колонката в негова памет. 

 

  2010-08-16
За книгите и хората  
480. Изкуството се случва

Колко съм живял в 1984-та и годините малко преди или след нея е относително. Имало ме е, но по-скоро съм витаел в някоя далечна галактика, описана в книгите, към които бях пристрастен, отколкото съм бил там, където е било тялото ми, дишало е, хранило се е, учило се е, опитвало се е да пише, развивало се е и е събирало впечатленията си. От улиците, които при десет коли тогава изглеждаха оживени. От безсънията в град, в който нощно време се спеше и не изглежда реално сега изобщо да го е имало. Дори и горските пътеки над града не са вече същите, макар онези да са забравени и вече не могат да се сравнят. И така, изглежда, е по-добре, защото сравнението най-вероятно би предизвикало шок. Сега онзи свят ми изглежда по-въображаем, отколкото всички, за които четях тогава във фантастичните романи. Здравият ми разум знае, че е истински, че съм бил там, но емоционалните ми впечатления имат коренно различно като идея послание от това на здравия разум.

Иде ми например да се усмихна като недоверчиво дете от реклама, че за да снимаш, е трябвало да допреш око във визьора, да пресметнеш, освен ако апаратът не е огледално - рефлексен, кои части от това, което видиш, ще отрежеш при снимката, да настройваш дълго апарата и дори да си виртуоз, да не е изключено да сбъркаш някъде и никаква снимка да не излезе. В една лента имаше тридесет и шест пози, ако се получеха двадесет и осем, това беше гордост за всеки любител - фотограф.

Не е за пропускане да се отбележи, че веднага не можеше да се разбере какво си направил - в най-добрия случай след часове, което минаваше за „светкавично проявяване на снимки"

В училище бяха обявили конкурс, нещо на тема: „опазване на околна среда", „човек и природа" или по-скоро беше „човекът срещу природата". Отличеното детско произведение щеше да бъде качено на стенвестника, а лауреатът - да получи усмивки пред строя от учителите и дюдюкане зад строя от приятелите. Разбира се, нямах никакво намерение да участвам, но някак, не помня как, ме попритиснаха. Знаеше се, че се опитвам да пиша, а имаше нужда от участници. Трябваше да избирам между публична излагация и порицание, което също щеше да си е излагация. Впрегнах римичките, получи се нещо, сигурно като „пръчките" и „съчките", потрих ръце: готово. И оттук - нататък пожелах да участвам. И аз не знам защо. Направил бях каквото се искаше от мен, но нещо не ми даваше мира. При всички случаи не съм можел да оценя „римувания си шедьовър" - и до сега ми трябва време, за да разбера хубаво ли е или лошо това, което съм написал. В един от десет случаи съм сигурен от самото начало. Дълбоко обаче съм чувствал тогава, че това не е моето участие в конкурс с подобна идея. И ми се прииска да напиша нещо свястно. Второто ме удовлетвори повече. После направих опит за карикатура. Единият от тримата глупаци с брадва. Около него пънове, а той удря с брадвата преполовено стебло. Питат го какво прави, той отвръща: „Правя си автопортрет". Това го помня, защото имаше някаква идея.

Мислех си, че дотук съм приключил и най-сетне съм удовлетворен, но още ми беше топло от вътре, нещо желае, желае да участвам истински. Гоня мисълта, направил съм достатъчно.

Забравих за конкурса, а един следобед си щраках със „Зенит"-а, разбира се, не мой, а на фотографския кръжок, в който се бях записал. Личният ми фотоапарат беше „Смяна" и струваше петнадесет лева, а това в ръцете ми, което тогава ми се струваше върха на научно-техническия прогрес: двеста и двадесет. И нямаше как да си го купя. Минаваше и си беше професионален фотоапарат. Искаше си обаче настройките: светлина, време на експонация, разстояние. Не е като дигиталните играчки, но пък точно в тези настройки е изкуството. Без да съзнавам, съм направил едни много по-фини настройки - в себе си. Забравил за конкурса, всъщност съм се подготвял през цялото време за него. Когато натиснах спусъка, изобщо не мислех, но мисълта ме беше изпълнила.

Всичко се случи само. Един каруцар, брат на всеизвестния в Асеновград чешит - коняр: Лудия Гого, преминаваше по сянка, ошарена в най-различни тонове заради надвисналите буйни клони зеленина на най-разнородни видове дървета. Каруцата му беше пълна с трупи. Точно в мига, в който го снимах, обърна глава към мен. През рамо. Чудеше се защо го снимам, за някои, особено за простите хорица като него, снимките бяха свързани със спомени, за други бяха като за пред телевизия. Изненадата му обаче, в целия контекст, изглеждаше като гузност. Човекът си изпълняваше нещо наредено и нямаше за какво да е гузен или уплашен, но на снимката се получи художествения образ, който ми трябваше.

И тя излезе една от най-хубавите ми, и до сега. Никога не съм бил много добър в снимането.

Да, спечелих конкурса. При това - първа награда. С художествена форма, която никой не очакваше да избера. Най-малкото аз. С художествена форма, в която никога не съм имал способности.

Изкуството се случва. Не се прави, а се случва.

Но за да се случи каквото и да било, трябва да сме подготвени за него.

И още дълго мога да говоря за ползите от конкурсите, дори и от най-глупавите.

  2010-08-09
За книгите и хората  
473. За литературата в любовта, като за любовта в литературата

Мисля, че колкото любов има в литературата, толкова литература има в любовта. Няма да се роди статистикът, който ще изчисли колко думи са изписани за любов и от любов, колко безсмъртни и изчезнали произведения е вдъхновила - докато траят изчисленията на подобен безумец, те ще се множат и роят. Едни ще останат скрити, печални и красиви като несподелена любов, други ще предизвикат тръпки, ще пробудят нещо познато у читателите си и ако не могат да го накарат да я разбере по-добре, най-малкото ще го накарат още повече да обикне.

Някои от тях ще се превърнат в онази литература, която не само е вдъхновена от любовта, а е и в любовта. Ще провокират читателя да обикне така, както е писано, както преди да го изживее реално, го е прочел. А такива произведения е имало, откакто свят светува, ще има и докато светува. Написани или дори само изречени от неграмотен автор, безименен, изгубен някъде във времето. Докоснали някого, оставили част от своята сила. Като семенце намерили благодатна среда, растели, разпукнали в чувство, а то - любов, която пак вдъхновила следващ трубадур да я възпее, да разпилее семена в други сърца и цикълът да се повтори.

И в най-сивия бит мислите за любовта са импровизация на безсмъртни стихове. Микс от тях, проникнал дълбоко в съзнанията ни, асимилиран. Обхващащ я донякъде, донякъде способен да я разбере, превърнал се в нашия мост между нея и разумното ни обяснение за нея. Всеки може да я почувства, всеки иска да си я обясни. И трепетът между това, което винаги сме можели и това, което винаги сме искали, е любовта в литературата, която с вековете се е превръщала и в литература в любовта.

Литературата в любовта не я прави по-силна. И неграмотен ром може да обича толкова силно, колкото Нобелов лауреат.

Литературата в любовта прави по-понятни някои нейни страни, открива други, които от своя страна откриват нови територии за усещането си за нея. И неграмотен ром, дори да е имал хиляди завоевания, не познава и една хилядна от усещанията на самотника Киркегор, имал една единствена, несподелена любов в живота си.

Литературата в любовта не прави любовта по-щастлива. Напротив, разбирането може да я опечали. „Който трупа мъдрост, трупа и печал."

Литературата в любовта обаче безспорно прави любовта по-красива. Защото я облича в разноцветни одежди, в хиляди вечерни тоалети, гримира я и я окичва с накити, обожествява я, прави я фантастична. После пада от нея и я открива отново в истинската й гола чистота. Но вече не толкова невинна, колкото е била преди да бъде украсена, преди да пробуди желанието всички тези възбуждащи украшения да паднат.

Можем да обичаме и без думи. Истинската обич е без думи. Но думите я правят по-желана. И тъй сме устроени, че само изкусени от илюзията, можем да пожелаем толкова силно истината, колкото желаем любовта.

И когато сърцето ни мисли за нея, с думите на отдавна мъртвите безсмъртни поети чувстваме не само своята любов, а и любовта на всички, открили през вековете нейно подобие в същите думи. И й отдаваме цялото това богатство от чувства.

  2010-08-02
За книгите и хората  
469. За щастието, нещастието и споделянето им

Мога да поизнеса името Толстой само коленопреклонно, с плах шепот, с отрезняло съзнание, наясно с дребните ми размери пред колосалното. Но ми се иска да поразмишлявам над една негова крилата фраза, разбира се, извадена от контекста, така, както се предава: от разговор на разговор, от поколение на поколение, прилагана към различни събития, теми или дискусии. Фразата: „Всички сме еднакви в щастието, а се различаваме в нещастието си". Дали наистина е така?

Разгорещени напоследък интернет - страсти, свързани с какво ли не, и с художествената литература, с изявата й, с щастието и нещастието на ближния и отношението към него, ме увериха, че хората сме различни понякога и в това, което подразбираме като щастие.

Наскоро излезе поредна сборна книга на определен виртуален кръг. Беше последвана от среща на участници, съпричастни и приятели. Нека подчертая, че в изданието не участвам и на срещата не успях да бъда. От другия край на виртуалната връзка, обаче, виждах себе си. Чувствах себе си. Както при антологиите на Буквите, както при един друг проект в същата виртуална среда, за която и сега иде реч.

Вълнението, радостта, усещането, че е като в сън, че всеки миг можеш да се събудиш, защото тези мигове на личен триумф са толкова кратки в сравнение с дългия път на стремежа към тях... Сън е, но заедно с това е и върховно бодърстване, когато разбираш, че постигнатата ти цел не е спасение, както си мечтал. Че утре животът пак ще е същия, че ще трябва да си откриеш следваща цел, за да осмисли дните ти, че светът май с нищо да е станал по-добър, макар някаква невидима разлика има. Това са мигове - философия. Изживяване - притча, която по един или друг начин се случва във всеки един живот. Хора сме и най-великите не се различават толкова от най-нищожните, а тези изживявания все едно са изписани някога от Соломон, в „Еклезиаст и проповедника": суета са, гонене на вятъра. Както всичко останало. Суета са като всичко останало, но си заслужава да бъде изживяно. Частица от душата ми присъстваше сред главните герои, радваше се с тях. Оглеждах свои радости в тях, те оглеждаха своята в моите. И понеже проследих голяма част от написаното за събитията, разбрах, че не съм единственият, че и други като  мен споделят същата тази радост. Много позитивна сила, много светлина, но... Не закъсня и другото. Всъщност го очаквах. Познати са ми тези гласове, този маниер да бъде опошлено всичко. Между дебелашката насмешка, която част от горкия ни народ припознава като ирония, между чистото киселеене и прозиране на дълбоки лични проблеми, се открои и съвсем откровена злоба, дори омраза. Като че ли е престъпление някой да е щастлив, да е удовлетворен и да покаже някаква искрица в тунела. Като че ли събитие, свързано с премиера на книга, е кръвна обида към  нечетящите. Бих казал - към „нечетящите или споделящите друг литературен вкус", но понеже често съм бил в центъра на подобни събития, макар с различно съдържание, а озлобените гласове са все едни и същи, изключвам подобна възможност.

Да, прав е Толстой: в нещастието си се различаваме. Защото има нещастни, има и нещастници. Нещастникът не е перманентно сполетян от нещастия човек, каквито хора - Бога Ми, за жалост, има доста в „прекрасния ни нов свят" - и перманентно сполетения от нещастия може и често открива щастие в нещастието. И това мога да го кажа с ръка на сърцето. Нещастникът е перманентно нещастен, независимо от това, което му се случва. Такъв е напълно убеден, че чуждото щастие е причината за нещастието му. Дори това чуждо щастие да не го засяга. Той е напълно убеден, че може да изгради своето щастие само върху чуждото нещастие. Дори когато няма никакъв интерес. И понеже, колкото и нещастия да има в света, цял свят не може да е нещастен, за да е удовлетворен нещастника, той все страда. Освен може би в онзи по-кратък и от миг отрязък от време, в който самоцелно помрачи нечие чуждо щастие. Изглежда само тогава нещастникът се чувства щастлив, за да се стреми толкова бясно да постигне това.

Не се намирам за еднакъв в щастието с другите. Толстой е колос на световната литература, но да ми прости.

 Човекът, склонен да бъде щастлив, е нещастен, че по света има нещастие.

Склонният да бъде нещастен е нещастен, че има щастие.

А това ги прави различни и в нещастие, и в щастие. 

  2010-07-26
За книгите и хората  
464. За душата като антикварна книжарница

 

Обичам да си представям съзнанието, като пространство и форми. Опитвам се да опиша това на героите си: като гори, крепости, затвори, самотни плажове, градини със странни цветя. Тук изобщо не съм оригинален и първият пример за подобно образно представяне на вътрешния ни цвят, при това в случая, който ще спомена, става въпрос и за описание на интелектуална техника, е в една от любимите ми книги: "Ханибал".

Томас Харис описва разсъдъка на главния си герой като огромен замък с много крила, пищни зали и безброй кулоари. Възприемал съм по сходен начин ума на всяка интелектуално и душевно богата натура. Себе си обикновено възприемам като гост, понякога канен, понякога не, понякога нахлул като призрак, понякога чакан като любим, в десетки различни такива дворове. И както се полага на гост, узнавам само онова, което стопанинът може и иска да ми покаже; и дори когато е безкрайно искрен и аз съм нещо като негов изповедник, пак разбирам твърде малко,защото трябва цял живот, за да опознаеш едно такова съзнание, а аз все пак съм чужд в него, все пак си имам своя път и не мога да прекарам тук до края на дните си. От замък на замък, от гости на гости, като че ли забравих или никога не съм се запитвал как изглежда моят вътрешен свят.

Снощи го узнах, даже влязох реално в него. Поговорих си с продавача, купих си и книга. "Степният вълк" на Херман Хесе. От много време искам да си я препрочета. Няма я в повечето библиотечни фондове, в това се уверих. Не търсех нея. Просто си имам рефлекс - видя ли книги втора ръка, обръщам лице и забавям походка, оттук нататък зависи от времето, с което разполагам. Ако имам някоя минутка за губене, най-малко ще ги огледам.

Снощи обаче човекът зад импровизирания щанд ми каза, че има книжарница и посочи с глава зад гърба си. В началото не го разбрах, но милата ми и детето се досетиха по-бързо от мен и пожелаха да влезем и да разгледаме. Помещението беше във входа на жилищна кооперация. Приземна стаичка, служила някога кой знае за какво, превърната сега в антикварна книжарница; без прозорци, витрини и каквото и да е друго - четири стени, облицовани с изданията. Нищо нямаше, освен тях.

Имаше дух на библиотека. Библиотека колкото шепа. Всъщност, помещението изобщо не беше малко. Просто в него имаше много. Тежестта на стойността ми е дошла в повече. Приличаше на компресиран свят. Изданията - запазени, изобщо не личи, че са втора ръка. Издателските маниери, оформлението от различни епохи и така подредени, нагледно ми показваха колко време е минало. Нямаше по два екземпляра от едно издание. Обяснението е, че книжарят е пестил място. Искал е да изложи възможно повече в малкото пространство, с което разполага.

Вероятно бяха между три и четири хиляди тома. Виждах живота си. Свои спомени. Почти нищо не се губеше от тях. Различните си възрасти като книги и стени, между които живея, като уют и мирис. Виждах и десетки посоки, които не бях избрал. Книги, които са ми пропуск, за които не ми е достигало време, отлагал съм за друг път. Излезе на повърхността тази мисъл, която си я има в мен - че човешкият живот е кратък и колкото и да прочета, няма да е всичко, което искам. За много книги само ще съм чул, само ще съм прочел за тях, без да ги разгърна.

Малко помещение, а всъщност цял свят, стилизиран образ на идеите. А аз като дух, витаещ сред тях. Удивен, трепетен и тъжен, че някой ден без желание ще го напусна.

Новите книжарници не създават същото чувство като антикварните. В новите се чувстваш като част от информативния поток, като плът от плътта на модерното време, пред теб - само настояще, а то не създава усещането, което предизвиква тревожните и трепетни размишления за краткостта. Ново издание е заменило старото, за да предаде напред старите идеи. Нов човек ще замени стария. Просто, ясно и мъдро - по начин, който може да носи само вечната младост.

Това малко, а в същото време огромно, помещение беше моят вътрешен свят. Лесно може да се провери как изглеждаш като форми и пространство в себе си. Достатъчно е само да си представиш, че си осъден за тежко престъпление и трябва да прекараш в изолация остатъка от живота си. Ако има място, в което ще имаш чувството, че нищо няма да ти липсва и ще забравиш дори тежката си участ, то душата ти изглежда като това място.

Непотърсен дойде и отговорът на въпроса: "Какво може да ме накара без печал и дори с известно желание да го напусна?" Ако някой ден между всички тези шедьоври е наредена и моя книжка, колкото и малка да е, аз ще побързам да изляза. За да освободя малко място с надеждата, че някой като мен ще влезе да я потърси.  

 

  2010-07-19
За книгите и хората  
458. За грамотността и човешкото

Двама възслаби, възлести бойци, голи до кръста, покрити с татуировки. Само по израженията им може да се напише доста значима като обем монография за психологията на войната. Решителни са и спокойни, а това при такива обстоятелства граничи със зловещото. Защото родният брат на единия от тях преди няма и два дни е жестоко умъртвен. Погледите им говорят повече и от израженията, а кучетата - три стафордширски териера, огромни и изглеждащи като третирани със стероиди, имат същите погледи. Хищничеството на живота. Не злоба, не омраза или зло, а гoтовност, способност и още много, страшно много. Погледът на самия живот. По-скоро този на улицата. Описанието не е от фентъзи роман, а от репортаж по една от националните ни телевизии. Действието не се развива в джунглите, а в европейска столица. По-точно в гето и е свързано с престъпление, което разтърси цяла България: убийството на младия човек, за което по-горе стана дума. Понеже сам до преди месеци живях на подобно място, имам си своя версия по въпроса, за която няма да говоря сега и докато не излязат официалните резултати от разследване    о. Ще спомена само, че нещата са много по-дълбоки, отколкото повечето хора могат да си представят, защото са нямали „щастието" да живеят - подобно жертвата и убиеца, в такава среда. Това, което не мога да премълча: съществуването на онези нещастни живи същества, което едва мъждука, не е човешко, по-скоро е кучешко и то на бездомно куче, не на стафордширски териер. Онези от незаконните постройки предварително са нарочени да бъдат жертви, както винаги е било с тях, за да изпаднат докъдето са изпаднали, но те не са убийците, нито могат да бъдат     бийци на такъв човек. Спирам за случая до тук. Разстроен съм, разбира се, можеше да съм аз, можеше да е друг. Познавам обкръжението и този начин на живот. Говоря в минало време - не живея вече в гетото, но то е като раково образувание. Дори да се отстрани, пуснало е толкова метастази, че болестта няма да спре. А тя е общонационална. Проблемът отдавна не е социален и на малцинствена група. Отдавна не е и в цвета на кожата. Проблемът е потъването в първобитното, връщането назад, най-вече в духовно и интелектуално отношение. Човешкият живот има изб  орите си. Животинското съществуване: не. То е инстинкти, борба за оцеляване, за доминиране на територия. Доколкото животното може да мисли, мисълта му е подчинена на инстинктите и не е способна да направи без тях своето разграничение между доброто и злото. Проблемът е, че все повече хора у нас живеят като животни, но нямат невинността на животните. Мисля, че в основата на причините за това е неграмотността. Процентът на живеещите на такива места, които дори не знаят буквите, е стряскащ. Но под неграмотност нямам предвид само човек, който не  знае да чете, а и такъв, който вече не чете. Отнето му е словото, животът го е накарал да забрави книгата. За да не бъде мисълта му над инстинктите, за да не прави своето разграничение между зло и добро. Оскотяването. А такъв масов човек не живее вече само в гетото, той широко се тиражира и извън него и това са метастазите, за които говорих. И болестта се развива ли, развива. За лечение на болестта, поне в България, медикамент още не е открит, но да забавим развитието й можем, ако има по-малко събития като 20% ДДС на книгите, закриването на виртуални библиотеки... И преди всичко, ако има повече събития като „Голямото нощно четене".

 

  2010-07-12
За книгите и хората  
453. Кога не е препоръчително да пишете

 Преди време гледах със затаен дъх клип от YouTube, качен в блог - постинг. Спускане със сърф по гребена на цунами. Не видях края на невероятния акт на авантюризъм, клипът прекъсваше на мястото, на което вълната падна с цялата си тежест върху атлета. Вярвам, че това не е било смъртта му, познавам хора - любители на екстремални спортове и впечатлението ми е, че добре преценяват риска. В повечето случаи не са безумците, каквито изглеждат, а точно обратното - умове, преценявайки добре ситуацията и изчисляващи възможно най-големия процент да оцеле  ят. Вероятно е имало помощ на безопасно разстояние, доколкото е възможно в случая да се говори за безопасно разстояние. Все пак някой е снимал. Авантюристът не е бил сам. И все пак, остава ми едно хладно съмнение, че това е последното приключение на този непокорен дух. Да съжаляваш такъв е обида към самия него. Можеш само да му се възхищаваш, гледайки на живота и на смъртта му от съответната камбанария. Наясно е бил какъв риск поема, въпреки всичко го е направил и е бил подготвен за загубата. За един миг е изгубил потенциала за дълги години, н     понякога, а това индивидуално се решава, си заслужава.

Думата ми е за писането. То може да бъде като каране на сърф, при това като спущане със сърф по гребена на цунами. И когато сме силно вдъхновени, то прилича често и понякога е спущане по цунами. Тогава и да искаш, и да не искаш, започваш да пишеш. То - онова, което е в теб, няма да ти разреши да не го сториш. В такъв случай цунамито те е връхлетяло неочаквано, имал си само сърфа си, той е единственият ти шанс за спасение.

Думата ми е обаче за по-различния случай. Когато не си толкова вдъхновен, а цунами има. Най-често предизвикан гняв, състояние на афект.

Да, писането е чудесно лекарство. Най-доброто. Някои пият, други се дрогират, карат бързо кола или буквално си търсят гребена на вълната, за да се спасят от по-лошото - от това да се пържиш и цвърчиш в собствената си натрупана омраза или яростно несъгласие. Нищо не може да се сравни с разтоварването чрез словото, а в много случаи това е и единственият начин злото да се превърне в добро, разрушителното да съгради. Изцедената змийска отрова да се превърне в серум срещу змийското ухапване.

Но е риск! И пишещият трябва да е наясно, че подобно състояние изкушава към писане, думите лесно вървят, стихията пише вместо теб... Стига да я владееш, но това не винаги е възможно.

Гледал съм след време такива свои текстове. Чудил съм се и на акъла си, и на правописа си, да не говорим за стилистиката си. Оголила зъби, настръхнала, внушителна. Емоционално въздействаща, но на толкова места сгрешено, че се получава едно голямо нищо. Да се поправи почти е невъзможно. Трябва да си върнеш част от същото настроение, не че е трудно, но просто не си заслужава. Не е като разравяне на жарава, а като бъркане в гнойна рана. При това животът си тече, пред теб - колкото щеш подобни рискове и предизвикателства. Същата рана ще получиш, почти сто процентово сигурно е. Текстът просто умира, без да е изпълнил мисията си, без да те е освободил от демоничното, което се крие зад него. Защото слаб текст не освобождава. Уверил съм се. Сгрешен - да. Наивен - да. Нелитературен - възможно е. Но слаб отвсякъде не освобождава от нищо. Просто те е настигнала вълната, както онзи човек на риска, с който започнах. И е погребала под себе си онези седмици, дни или часове. Рискувал си, пишейки, и си загубил.

Пак ще кажа: в подобни състояния се получават и добри текстове, защото приключението на духа наистина е екстремално, но много, много голям е рискът да не се получи нищо.

Още по-голям е, да започнат да се търсят само такива състояния. Все по-екстремални и по-екстремални, докато накрая все пак се случи най-лошото. Пълно е публичното ни пространство с журналисти, които вече не са способни на друг тон, освен този на омразата, доста са и писателите, да не говорим за блогърите. Там е масово явление и човек, който по принцип има заложби, сам е избрал да ги превърне в катрана си. В това творческо страдание лично може да е щастлив, но е и жив погребан в една и съща тема.

Признавам си, днес има какво да ме вдъхнови по този начин. Преценявам: твърде много съм писал по това, което можех да пиша. И няма никаква полза да го правя.

Вместо туй, нека да напиша с усмивка защо все пак не го правя. И докато обяснявам защо не си заслужава, да направя нещо, което си е заслужавало.

 

  2010-07-05
За книгите и хората  
447. Защо пишем?

Пише се, когато има нещо, което няма как по друг начин да бъде изказано.

Пише се, когато няма как по друг начин думите да стигнат адресанта.

Пише се, когато има хиляди начини нещо да бъде изказано, но нито един от тези начини не е удачен, за да бъде изказано добре.

Пише се за развлечение. Или за развлечение на другите - които го четат или биха го прочели.

Пише се и когато няма причина, ръката просто го иска. Пише се, когато друг го иска от теб или друго в теб самия го иска.

Пише се да не се забрави. Пише се да се запечата спомен - по същия начин и причини, поради които правим снимки.

Пишем да открием истината или да я замажем.

Пишем, когато истината не ни интересува, а искаме просто да е красиво. И най-неочаквано откриваме, че в това също я има истината, от която бягаме.

Пишем спонтанно, тутакси, безпричинно. Пише горчилката. Пише сладостта. Пише болката. Пише радостта. Пише Божието ни подобие. Създадени сме по Негов образ и Подобие, поне така се твърди в Книгата на Книгите, а дори за невярващите в нея има много мъдрост. Нито Бог - Вечносъществуващият, какъвто е според догмите, нито Съзидателната Сила, която не отричат и отричащите догмите, има глава, рамене и ръце. Крака, пъп и зърна. Пръсти, нос и уши. Кръвообращение и онези форми, които ни запленяват и вдъхновяват, но тъй бързо тлеят и се уморяват. Ако сме образ и подобие на Огромното, а ние сме, то е, защото имаме Словото, чрез което създаваме вселените си. И в този ред от мисли: не е един онзи пишещ, който сам с творческото си слово е въплътил духа си в сюжетната условност и се е оставил да бъде разпънат от героите си, за да спаси самите тях. Неговото собствено писание го е погубило, както писания са спасявали други като него. "Сговор на глупаци" е всепризната, играят се и днес десетки хиляди постановки по нея. Авторът й е сложил край на живота си, понеже е била отхвърляна от много издателства. Пр еди да излезе библията на битническото поколение "По пътя", Керуак до там се е износил и поболял, че голямото признание вместо да му донесе щастие, го довършило. За кой ли път ще спомена немските класици, които екзалтираната от идеите на Третия райх тълпа изхвърля на импровизирани клади по улиците. Няма как да спомена за всички онези трепетни сърца и души, за които никой не знае, а те живеят или по-скоро просто съществуват, бавно гаснат и някои угасват, докато пиша тези редове, неразбрани и отхвърлени в лудниците.

Пишат понякога и вселили се демони. И често имат правото да го сторят.

Пише понякога и ангелът, особено когато сме влюбени. Кой ли му вярва, но всеки благодушно се усмихва на откровенията му. Защото дори този, който мрази да обича, иска да вярва в любовта.

Пише световният разум, натрупаният вековен опит. Често пише и глупостта. Има случаи, в които Глупостта казва най-мъдрите неща.

Мога да пиша с дни, с години за тези неща, без да спра. Да изброявам какво пише, без да се повторя, докато самият аз изгубя яснота какво пише в мен.

Защо пиша това? Все още съм наясно и е време да спра, преди да се увлека дотолкова, че да се отклоня от основната си цел днес.

Не съм от хората, които са винаги наясно какво и защо пише в тях. Най-често пиша, защото иначе чувствам задушаване, но също тъй, когато трябва; тогава се замислям защо пиша и какво пише в мен. Целта ми е ясна. Друг е въпросът, че онова, което прилича на съдбата, в която не вярвам, ми е помагало в случаи да надскоча целта си или по пътя към нея да открия нещо, значително по-скъпо за мен и от постигането на самата цел.

За да постигнеш обаче една цел в писането, трябва малко от малко да си наясно с нея. С причините и с характера й. И най-вече - да я различаваш от всички останали цели, за които може да послужи писането.

Пиша тази колонка, защото умни хора често се държат много глупаво. Поставили си своята лична цел в писането, отричат каквато и да е била друга в цялото словесно творчество. И се стига до там, че някой, който има претенции да разкрие най-важната истина за световното съществуване с толкова фин и интелектуален стил, че нобеловите лауреати - живи и мъртви, да сведат пред него глава (желая му да постигне целта си, ще се гордея с него) е крайно обиден, че произведението му не е оценено в женско списание. Примерно. Или, че високата му ерудиция в малко  познати за хората сфери, не го е направила за ден блог-звезда. Момиченце, което е написало най-чистите и чувствени рими, вдъхновени от най-истинската първа любов, да е разстроено до смърт, че стиховете й не са публикувани на първа страница на ежедневника, а там се пише за поредното показно убийство. Или обратното - разкрил световната конспирация, остър и чист ум, да иска да публикува сухите си разследвания на литературна страница, посветена на любовта, а после да обвини всички, че са част от световната конспирация, понеже ги интересува упадъчната литература, отдадена на плътски наслади, а не истината за съществуването на планетата ни.

Хубаво е да се знае и не само да се знае, а и да не се забравя, че Словото е свобода, че е носител на разнородни енергии и характери, че всяка творческа цел има равни права с останалите. И че повече шансове да постигне целта си има не по-добрият автор, а онзи, който е по-наясно с нея.

  2010-06-28
За книгите и хората  
442. Как се пише? (Продължение)

За вътрешния глас и висящия във въздуха чичко

 

Опитвайки се да отговоря как се пише или, по-скоро, как пиша аз, започнах сам да го разбирам по-добре. Не винаги, когато пишем, сме наясно с всичко, което имаме да кажем - пишейки, го осъзнаваме. Това прави процеса още по-интересен и увлекателен, иначе да се приписваме мисъл по мисъл не само е отегчително и уморяващо, но и невъзможно за изпълнение. Все има празни места и бели полета между това, което знаем. Свикнали сме с тях, не ги забелязваме, възприемаме ги без въпроси, рядко усещаме, че нарушават хармонията на убежденията ни. Възприели сме догматично истини, които не са никак догматични. Просто не им е било ред да се замислим над тях, но когато се наложи да ги разкрием чрез текст, лъсва липсата на основа. Когато авторът пише, ако е истински автор, той никога не пише сам, в него има още едно същество. То го следи, гледа любопитно, със затаен дъх е, но усети ли нередност, най-безцеремонно задава въпрос: "Това пък защо е така?; "Този чичко защо виси във въздуха?". С други думи: защо казваш, че това е истина, след като не виждам никакво основание да го твърдиш; този сюжетен детайл откъде се пръкна и какъв е смисълът да е там, където си го сложил?

 Ако съществото в теб (а то не е друго - то е твоят читател) ти зададе подобен въпрос, има няколко варианта да постъпиш. Най-лошият е да използваш опцията "модерация", с която не само авторското, а и изобщо човешкото съзнание разполага, за да се справя с вътрешните си гласове. Да изтриеш въпроса, а наглия глас да игнорираш. Така ще продължиш сам и най-вероятно ще се получи четиво само за теб. Освен ако го няма екипа от истински хора, приятели или читатели, на които безрезервно се доверяваш и се споделяш още по време на процеса на писане. Това е  рядко сбъдната мечта на малко автори, но също си има своите слабости. Голяма екстра е в самото писане и е изключителна предпоставка за създаване на качествено четиво. Заслужава специално внимание, което ще обърна в някоя от следващите колонки.

 Но да се върнем на вътрешния глас, на другото същество у теб, на читателския глас у самия автор, в момента, в който този глас задава провокиращ, риторично критичен въпрос. По-добър вариант от игнорирането му е да прецениш дали въпросът не е уместен, дали си бил недостатъчно ясен и дали си имал основанието да постъпиш така, както си постъпил, т.е. да напишеш това, което и както си написал. Възможно е правият да си ти, но далеч по-вероятно е вътрешният ти глас да не те лъже.

Научи се да го различаваш. Не става въпрос за пресиране, на което често масовото съзнание подлага авторовата индивидуалност. Не става въпрос за всяка псевдоинтелектуална задявка в интернет или за мърморенето на всяко сърдито старче, на което и Господ да падне, пак би махало назидателно с пръст. Не става въпрос за лумпенизиран тийнейджър или за пациент, който пише на задната страница на книга на Буковски: "Простотия до шия". Интелектуални зарзавати, псевдоморалисти, псевдоестети и - особено днес, особено в България - хора с неправилна самооценка - колкото си щеш.

Става въпрос за съпричастния, съпреживяващия глас. Научи се да го различаваш между стотиците хиляди крясъци в ефира на съзнанието си - абсолютно ненужни, но пък част от живота, като глъчката и шума по улиците. И когато един негов подобен въпрос е на мястото си, по-лесният вариант е да изтриеш това, което е забелязал като дефект.

По-хубавият вариант обаче, поне за мен, ми остана от времето на пишещите машини, когато, за да премахнеш нещо ненужно, се налагаше да преписваш доста страници, а често от умора се е случвало, като се стигне до този незначителен пасаж, да се препише отново грешно и да се налага пак да се мачкат страници.

 За да избегна този къртовски труд (според мен той е далеч по-тежък от този на бетонджията), започнах да се опитвам да използвам грешката като ключ в развитие на сюжета. И понякога резултатите са непредвидимо добри. Не бързам да премахна недомислицата, а търся начини да се развие така, че да е част от логическата цялост. И ако "чичкото виси във въздуха", се старая със следващите страници да му направя стълбата, да обясня защо е паднала и каква е връзката със съдбата на героите. Много често точно този висящ във въздуха чичко е спасявал разказа.

 

  2010-06-21
За книгите и хората  
436. Как се пише?

Много пъти са ми задавали въпроса, а понякога съм изпитвал изключително силното желание да отговоря, но макар да имам какво да кажа, не съм успявал и няма да успея.

Защото универсална рецепта няма. Защото всяка форма и всеки жанр имат различна техника. Защото има творби, които просто се случват. Те са като ненадейно изживяване, идват неочаквано като летен дъжд, изкушение или любов, но споменаването им в случая е по-скоро баласт и оправдание - за човек, който не може да каже нищо по темата или с претенции за пишещ, спрял да пише, просто защото нещо му се е случило и ако е можел изобщо, вече не може. За човек със сериозно отношение към писането, възприемащ го като работен и творчески акт, Великото Озарение, Божественото Откровение, Обсебването му от Музите, Ослепителното Вдъхновение и т.н. трябва да стои на последно място сред средствата, на които се осланя. Не съм фен на този начин на живот - стоиш по цял ден в кръчмата и се надяваш Господ да ти заговори и ръката ти да следва волята му. Не че не съм експериментирал в зелената си младост и така. Няма смисъл художественото творчество да се обяснява с мистичен патос - доста голям процент от великите творби и наследството през вековете са къртовски труд, а не светли прозрения и песни на божества, изтекли от пръстите. Напротив, на пръсти се броят  творби като „Тъй рече Заратустра" или, да речем: „Престъпление и наказание", които просто са си чакали повода, за да „избухнат" и да материализират в текст назрели, готови вече идеи.

По-често идеята се оформя, става ясна по време на работния процес. А то наистина си е процес: продължителен, преминаващ през много цикли, отключващ мисълта към екстремален брой операции, може би с десетки или стотици пъти в повече, отколкото използваме в ежедневието си. С едно изречение: трябва да се започне, за да се стигне до някъде, а след започването подходът е строго индивидуален, всеки артист трябва да открие за себе си най-плодотворния или поне най-удобния.

Направете първата стъпка. Просто седнете, освен ако не пишете прави, защото всякакви чешити познавам, а един пишеше на триножник, все едно рисуваше. Няма да се учудя, ако разбера и за някой, който пише на училищна дъска с тебешир. /Сега се сетих, веднъж пиян, влюбен и вдъхновен, на двадесет и няколко си, пред ужасените очи на момиче, което ме чакаше в леглото, изписах стената й с любовни послания/. Обикновено обаче се пише седнал, така че постарайте се да го сторите.

Оттук нататък, какво правя аз например. Мисълта ни обикновено изпълнява дисциплинирано онова, което й диктува необходимото в ежедневието ни. Стегнат и изпълнителен служител ни е. Карам го да развърже възел, да разкопчае горно копче, да затвори очи, защото само така ще види колко още посоки има, освен тази, която следва и трябва да следва в рационалното ни съществуване, за да съм читав. В този миг виждам, че посоките са още безброй.

Просто бленувам. Повечето от нещата, за които мисля, са летящи балони, пълни с въздух, абсолютно нищо от тях не може да се извлече, но някъде между тях е и интересната провокация, която разчопля мисъл, а тази мисъл предизвиква следваща и следваща. Преди да разбера какво правя, вече пиша. Пиша нещо, което не би ми хрумнало в друго състояние и дори усещането е, че не мисля аз тези неща, а съм отстъпил пръстите си на дух, който чрез текста ми се изповядва. Това е в общи линии. Универсална рецепта няма. Смея категорично да кажа, че далеч по-рядко вдъхновението ни кара да пишем. По-често писането вдъхновява.

И тази колонка за мен е още едно доказателство, защото, стигайки до края й, разбирам, че имам материал поне за следващо продължение.

  2010-06-14
За книгите и хората  
430. За блоGването и блогването, практично

 

След великолепната колонка на Нели Господинова „Какво е да си блоGър и да издадеш книGа", в която G-то е изписано, за да илюстрира върховната наслада от блогването,сравнена невероятно сполучливо с докосването на G-точката на жената, като дългогодишен блоGър и едновременно с това автор на книGи, разбиращ много добре и споделящ напълно изписаното толкова хитроумно и силно от Нели Господинова, се почувствах способен да продължа казаното от нея в една друга насока - практична, която, благодарение на опита, опознах.

Преди голямото „G" в блогърството, трябва да се направи нещо, за да се открие тази „G" точка. Една много важна трибуквена думичка. Започва с „S", продължава с „Е"... И сигурно се досетихте, че третата буква е:"О". Мисля, че никой не сбърка третата буква, защото не става въпрос за друга „G"-точка, а тази, която е в блоGърстването.

Един блоG трябва да е успешен, иначе е просто блог, без върховната наслада, която може да се изпита от правенето му. „Успешен", разбира се, е строго индивидуално и зависи от целта, която авторът на блога си е поставил. И ако я постига, то блогът му е успешен.

Но няма да говоря за случай, в който авторът си е поставил за цел да затвори като в бутилка творбата си, да я хвърли в световния виртуален океан и тъй да опази надеждата си, че някой ден посланието му ще бъде открито. Няма да говоря и за случаи, в които авторът просто си търси запознанства, в което, само по себе си, няма нищо лошо, но и няма нищо по-лесно, достатъчно е само повечко активност в другите блогове, както и писането на онова, което предвижда, че ще се хареса на кръга, към който иска да се присламчи. Няма да говоря и за случаи, в които блогът се прави просто защото днес е модерно и почти задължително за сериозен човек да си има блог.

Ще говоря за случаите, в които блогването е наистина блоGване, тоест амбициите и целите са по-високи. А те, каквито и да са, не могат да се осъществят без популярност. Първо и задължително условие е използването на SEO или социалните мрежи, така отварянията на блога многократно се увеличават. И тук не става дума само за празна импресия, а за умножаване на вероятността блогът ви да бъде открит точно от подходящия читател. Рано или късно, във всеки един затворен кръг, започват да действат чисто физическите закони на ентропията. Ако в него не се внасят новости и не подлежи на изменения, той се разпада. Отнася се за всяка общност, съзаклятие, салон по интереси. Дори любовта преминава в агресия, дори и най-чистите хора откриват най-злите си страни. Това е неизбежно, но обещах колонката ми да е практични съвети, не философстване. И пиша тези неща, за да ме разберат всички, които се успокояват с мисълта: „Имам прекрасни читатели и приятели, достатъчни са ми те, а другите да ме открият". Подобна мисъл и в живота, и в интернет може да ни направи щастливи за кратко, но не води до никъде.

Трябва да се даде свободата на творбата, пълната възможност на блога да я разпространи и това започва именно с оптимизацията чрез социалните мрежи. Всички знаем за Свежо и Фейсбук. Някои използват и Туитър. Ще изброя всички останали, които ежедневно използвам, а това не ми отнема повече от петнадесет минути на ден: „Ухааа", „Пинг.бг", „Релация", „Нищо.нет", „Бгхот", „Бгсео", „Пирон", „Погледни". Прибавям и мини блог платформата Едно23, която използвам по същия начин като изброените социални мрежи. Копи-пействам линка на статията, бързо е, дори разтоварващо занимание.

Опитайте. И ако проявите настойчивост, ще почувствате как блогването става блоGване.

 

  2010-06-07
За книгите и хората  
426. За автора и отново за онова странно куче

 

Започнах колонките си с историята за едно странно куче. Куче от улицата, само открило своето призвание в служба на човека. Вроденото у него му подсказва, че жилищния район, в който е попаднало, има нужда от него.

Държи се мило с хора и животни на територията и строго - с прекосяващите я непознати. Скоро става любимец на живущите, възприеман като съвестен служител, пазач и символ. Писах историята, преди да знам, че ще се нанеса да живея в този квартал. Тогава сравних литературния текст с кучето. Случилото се впоследствие с него ме изпълни с болка, но и с едно странно усещане за надежда и освобождение от натежаващите ми мисли. Трябваше да минат месеци, докато разсъжденията ми достатъчно се избистрят, за да пиша отново за него. За кучето - този път не като за литературен текст, а като за автор. Защото сравнението е неизбежно.

Не беше за пръв път - пазачът стана майка. На седем игриви хубавци. Последния път, когато го видях до семейството му, ми приличаше на някой от бедняците, сред които живях, преди да се нанеса в района му. Държа се много мило и човешки. Ако можеше да говори, щеше да ми каже това, което показваше с поведението си: „Заповядайте в колибката ми, с каквото имам, ще се почерпим." На другата сутрин изчезна. Кой да му обърне внимание? Улична порода. В бройката на невръстните също не можехме да сме сигурни. Поотраснали, припкаха насам - натам и едва когато опустя, след като любимците ги нямаше от поне седмица, започнахме да се питаме къде са.

Малките скоро се появиха. С маркирани уши. Но не и майката. Възрастна, по-трудна като женска за кастрация, вероятно е приспана. Плати, че е изпитала любовта, с живота си.

Питам се, ако можеше да го предвиди, би ли го сторила? И почти съм сигурен, че при интуицията, която проявяваше, е предвидила какво ще се случи някой ден.

Кученцата бяха много хубави. Вероятно бащата е бил чистокръвна немска или европейска овчарка. Прибраха ги бързо по домовете. Тя си отиде, за да ги има тях. Такава беше цената.

И по нещо прилича на автора. Изкуството иска жертви. Знаем го. Знаем и това, че животът е толкова кратък. Готови сме да пренебрегнем личния си живот, да пропуснем безценни изживявания. Подобно на нея, да поставим любовта си и над службата си, в която сме добри и която обичаме. И не можем да изберем различното, защото такава ни е природата.

А с подрастващи кученца или с книги - с неща, по-скъпи от съществуването, животът продължава!

  2010-05-31
За книгите и хората  
422. Защо пиша в литературни сайтове? Защо "Буквите"?

Пиша, откакто се помня, но се показах едва през 1990-а. Първо в един заводски вестник, после и във вестник "Други светове", в издателска къща, насочила се към издаването на хорър и фантастика. Това, което ме учуди и в двата случая, беше, че се харесва на редакторите и не само публикуваха материалите, а и очакваха с нетърпение още. А очаквах да ме бият с ръкописите по главата. Изглежда съм бил твърде депресиран от нещо, че да си търся боя. Но друго не очаквах, след като бях живял близо двадесет години във време, което ми създаде чувството, че поезията и прозата са за челници и герои на социалистическия труд, за същества, толкова възвишени, че не стъпват на земята, за ерудити, пред чиято интелектуална висота съм примат... Общо взето, колкото пъти съм бил преди това на прага да споделя нещо, написано от мен, толкова пъти съм чувал критиката и съветите как мога да поправя това, което още не са прочели. Последното не ме учудваше, тъй като подобни арбитри елеганте, пред които и самият Петроний би подвил колене и наклонил виновно глава като малко дете, не можеха да не бъдат, освен всичко другo и телепати.

Честно, объркан бях. Сриваше се една моя удобна илюзия. Разбрах, че всички тези хора не са безгрешни и че няма безпогрешни критерии. Че, според някои, нещата, които пишех аз, с много правописни грешки и малко житейски опит, означават нещо. На всичкото отгоре получих и изненадващ комплимент - бях препечатан от "Други светове" в конкурентен вестник, от явно заблудени от псевдонима ми редактори, решили, че съм чуждестранен автор. Същата година спечелих почти всички награди в почти всички периодични издания, в които съм участвал. Най-значителни за мен бяха наградите на "Фантастични истории", която беше и за сътрудничество с издателството "Златното пате" и поощрителната награда на радио "Христо Ботев" за фантастичен разказ. В журито, освен Петър Кърджилов, беше и покойният вече гений в българската фантастика Агоп Мелконян. До края на годината, в съавторство с Йордан Матеев и под общия псевдоним Стивън Джордън, имах издадена книга. В тираж 5000, който изчезна за отрицателно време. И моля, ако някой има два екземпляра от "За една нежна душа", да ми се обади и ако може да ми отстъпи единия, тъй като ми е скъп спомен.

Само за една година, а аз - между двадесет и двадесет и една.

По-късно, като съавтор на небезизвестния в артистичните среди меценат и художник Папа Жан, държах в ръката си и първия издаден роман, в написването на който имах участие - "Галерията "Папа Жан"-1" или "Магазин за въздушни кули". Пак се обръщам към читателите със същата молба - ако имате два екземпляра, отстъпете ми единия, скъп спомен ми е. \

Книгата, въпреки високата си цена заради луксозността на изданието, също беше изкупена за отрицателно време.

Истинският ми живот като пишещ обаче започна с Интернет и литературните сайтове. И не ми пука дали някой радиоводещ или погребален агент ще ме определи като графоман. Нито, че някой трол в блог-пространството или критикар, неизлязъл от кварталното кафене, в което се събира с непризнати гении като него, ще ми каже, че това не е литература. Огорчава ме, боли ме понякога, но това е цената на свободата. А вече пораснах достатъчно, за да съм сигурен, че свободата  може да бърка, тя може да има и слабости, но без тази свобода истинско изкуство - дишащо, развиващо се, експериментално и модерно, не може да има. Пълна свобода не е имало и тя не би била възможна без този технологически феномен Интернет, без най-ценните за човек като мен литературни сайтове и блогове. Защото ти дават правото да не пишеш по критерии и изисквания, да бъдеш грешен /а грешката да бъде правилна/ и да си сред читателите си, без между тях и теб да е застанал нечии вкус /дори той да е най-уважавания, най-ценния и най-компетентния /. Слава Богу, такива хора в живота ми е имало, надявам се и знам, че ще има още. Защото и  Интернет не е достатъчен, за да задоволи амбициите и стремежите ми. Но Слава Богу, че ми даде правото да застана, на своя отговорност, директно срещу читателите си, срещу тяхната присъда и отличието, което ми връчиха. Защото, споменах за много конкурси, но най-скъп ми беше конкурсът на "Буквите" за цялостно творчество, категория "проза", където читателите на сайта, а те никак не бяха малко, със своя глас ми връчиха най-престижното отличие, което бях получавал до този момент. Защото наградата ми връчи спечелената любов, а не изпълнените критерии. Бил съм интересен, вълнувал съм хората дълго време и те гласуваха за мен, с истинските си имена. За да я има "Бяс и рози", която на Коледния панаир на книгата тогава беше едно от най-купуваните български заглавия.

Тази книга е рожба на виртуалната свобода, която дадоха на литературата сайтовете, а и издание на "Буквите"; тя ярко изяви една по-различна концепция, която вкусовете на господа Височайшите, гледащи с насмешка на литературните сайтове, не биха разрешили. Но пък читателят и купувачът дадоха по-меродавна оценка - какво е книгата, ако не е и търсенето си. Защото, до голяма степен, търсенето определя пълноценността й и любовта, която предизвиква.

Разбира се, самият Интернет все още не е литература, по-важното в литературата се случва вън от Интернет. Интернет не дава гаранция за стойността на произведенията. Но още по-малко дава  гаранция за стойността на критиката. Тук положението е направо трагикомично. И ако много неспособни са си повярвали, че са автори, много повече са крайно неспособните, вкарали се във филм и повярвали, че са критици.

Дълъг е пътят на един пишещ, докато най-сетне намери сайта, в който може да се развива. Лично аз напуснах много. Точно заради тази категория хора - крайно некомпетентни, арогантни и сериозно приемащи се за стожери на добрия вкус. Някои тъй наречени "литературни сайтове" са по-скоро клубове за запознанства и място, на което един средностатистически офис-интригант може да разрази способностите си и да се изкара изключителен интелект за сметка на трепетната същност на някой истински творец, пишещ с любов. Това не е добра атмосфера за творчество и изкуство. За щастие, има все още сайтове като "Буквите", които са избрали по-трудния път и по-малкото импресии, но са запазили климата си подходящ за развитие на креативното у пишещите. И като споменах "Буквите", не мога да премълча, че това е сайт с развитие и не е просто литературен сайт. Не става въпрос за затворено във виртуалното пространство изкуство на кръг особняци, а за издателска къща с лице и към реала. С премиерите, с алманасите, с книгите на хартиени и електронни носители. Със своите оправдани амбиции за стойност и на всичко, останало извън Интернет, от което се нуждае изкуството.

Всъщност, смея да кажа (и хубаво ще е думичките ми да бъдат запомнени - до ден, в който ще са безспорни): "Буквите" е една от най-креативните издателски къщи в България.  

 

  2010-05-24
За книгите и хората  
417. За раждането и присъдите

Явно българският народ си обича да съди.

Лошото пиене на комшията, бричовете на комшийката, онова под чаршафите на еди си кои, тв сериалите си, брадърите си, политиците си, футболистите си, личното творчество и правото на самоопределяне, хобито на един, религиозната принадлежност на друг, космите в ноздрите на трети, неприличните тийнейджъри... Би осъдил и поведението на Иисус, стига да беше такъв промисълът и Иисус да се беше родил в наше време.

Явно е и че обичащият да съди все говори от името на обществото, изключвайки, че обществото не е само той, че в крайна сметка присъдата му е преди всичко лична и преди да потърси отговорност от някого, първо трябва да има достойнство и да поеме своята персоналната отговорност над думите си. Да каже „аз осъждам", че да го попитаме кой е той, че да осъжда, а не „обществото осъжда" - обществото не го е оторизирало да му бъде говорител.

Не вярвах само, че манията за съдене ще стигне до там, че да се осъди и правото на живот. Което е свято право, решение на инстанция, далеч по-висша от ограниченото ни разумче. В тази колонка книгата не е основен въпрос, но е сред въпросите - сред многото, сред безбройните, защото и тя е раждане, понякога - много тежко. И става дума за отроче, което често, много често излиза от стандартите за усещане на нормално, от традицията и обясненията ни за морал и негови граници. А тежкото раждане, излизането от стандартите и усещането за нормално не се отнася само за книгата и не само за изкуството и произведенията му. Отнасят се за всяка творческа мисъл и съзидателен трепет - в науката, във философията, в човешките мечти - от  епохалната на някоя уникална личност, която ще промени хода на историята, до мечтата на безименния, че дори последен в редиците аутсайдер в ъндърграунда, мечта, която засяга само него и най-вероятно няма да бъде осъществена, няма да направи по-щастлив живота му, но благодарение на нея ще умре като мечтател, а не като добитък.

Основното в тази колонка е конкретно, то се случи миналата седмица. Шестдесет и две годишна жена роди близначета. Няма да обсъждам рисковете на това раждане. Такива има. Но в крайна сметка не мога да съм по-наясно за тях от шестдесет и две годишен доктор - психиатър, каквато е тази жена. По-наясно от нея не са и всички тези, които я осъдиха, обвиниха я в какво ли не, нарекоха я как ли не.

Темата в колонката ми не е и имаме ли право да я съдим. Такива теми, при това много добри, имаше и има. Темата ми е изводът точно от тези теми:

Независимо дали има право или не, съвременният българин обича да осъжда! И понеже достатъчно съм се начел на упреци, хули, махленски жигосвания, обиди в интелектуално-кръчмарски стил, така наречени „критики", мога ясно да забележа, че повечето от изразяващите позиция на неодобрение го направиха по-възможно най-арогантния начин, дори не се интересуваха кого и за какво осъждат. Те просто си намериха обект, върху когото да стоварят натежалите си камъни. Беше празник за тях, че някой е направил нещо, което една част от обществените нагласи не е в час да приеме. Едновременно с това си намериха отдушник на злобата, а в същото време - и  начин, по който да проявят претенции и да заявят: „Вижте ме колко
обществено отговорен съм!"

Това е изводът ми след всички дискусии, които прочетох. Нека Господ да даде здраве и на родилката, и на децата.

Колонката ми е основно за нея, но тя се отнася и за теб, който и какъвто и да си. Ако искаш, а аз ти го пожелавам, да напишеш книгата на живота си, да сбъднеш мечтата си и да имаш успеха си, да дадеш ново начало на нещо, да реализираш порива си... Да родиш! Точно така, да родиш. Онази поезия, която дори не си наясно дали ще живее. Онази поезия, която може би е трябвало да бъде носена по-дълго в утробата на духа ти. Онази поезия, която може и да прилича на проза, но е поезия - заради уникалната си съдба...

Приготви се да бъдеш осъден. Приготви се да я изстрадаш. Приготви се, доколкото е възможно, без погнуса да понесеш гнусното.

Защото, каквото и да сториш, ако изобщо си е заслужавало да бъде сторено, то ще бъдесурово осъдено. Поне днес. Поне в България.

  2010-05-17
За книгите и хората  
413. За лукса и маниакалното отношение към него

Има един образ, от една от бившите ми махали - мило пораснало дете на нашето време и нашите нрави. Понякога ме разсмива, понякога ме просълзява. Носи се като фурия, лъже на поразия, сърди се като малък. А от малък - познавах го, все се опитваше да бъде голям.
Искаше да е голям - и на ръст, и на възраст.
Сега - голям в по-широкия смисъл на думата, която в повечето случаи се разбира като
притежание на пари и власт.

Като е на няколко бири, винаги се размечтава. Мечтите му се състоят в:
"Някой ден, ще видиш, ще си купя такава кола!"
"Някой ден, ще видиш, ще си купя като този телефон!"
"Някой ден, ще видиш, ще си купя като тази къща!"

Колата прелита. На телефона модата му минава и той си го купува, което се оказва не чак толкова голяма работа, колкото е изглеждало. Къщата си е на мястото, но е издигната нова, по-голяма и е привлякла бирените блянове на моя не толкова странен познат.
"Някой ден, ще видиш, ще си купя като този мотор!"
"Някой ден само от тези пури ще пуша. Никакви цигари повече. Ще видиш!"
"Видя ли я? Някой ден ето такава жена ще се натиска в мен!"

Доста се чудя дали да не го попитам какво му пречи такава жена да се натиска в него и сега, но се чувствам гаден провокатор. И го оставям да си мечтае. Малко ми е гадно, че сложи момичето до цигарите, мотоциклета и всичко останало. Но... нищо ново под слънцето.
Преди време пак се видяхме. Заговорихме се, а той лъха на бира. И от емоционален - по-емоционален. Пита ме как съм, що съм. Отговарям с по едно изречение. После продължаваме по улицата заедно, в една посока сме. Влизам в аптеката да си купя аналгин, а той - отвън, казва, че ще ме чака.

Е, да чака, като му се стои на слънцето. Опашката пред мен е голяма, но главата започна да ме боли, трябва да си взема аналгин. Гледам го - не скучае много. Купил си бира от павилиона до аптеката и я обръща бързо, бързо.

Опашката едва се движи. Пред мен - едър мъж, доста внушителен, уверен, с неизбежните слънчеви очила, як врат, харизма на лидер. Идва неговият ред. Казва имена на лекарства, които за пръв път чувам. Доста страшничко звучат. Кой знае какво заболяване се крие зад тази поръчка. Аптекарката ги намира бавно, явно рядко се купуват.

В това време моят познайник влиза много развеселен. Не знам дали от слънцето, но тази бира го е ударила здраво. Тъкмо аптекарката е направила сметката на едрия, внушителен мъж. Чува се ясно, че казва: „Сто двадесет и един лева".

А моят приятел поглежда любопитно как едрият мъж подава парите. Дори не знаем срещу какво заболяване са лекарствата, но не издържа, въодушевен от бирата и цената и прошепва импулсивно в ухото ми:


"Някой ден, ще видиш, ще си купувам само такива!"