Не са ли дните възли от въжета
и стъпала към звездни ешафоди?
Душата ни, от някого отнета,
през нас към други някой ще проводи.

Остава ли човек със нещо свое?
Или е част от пътя на реките,
които водят мътните порои,
пречистени до храма на сълзите?

Къде съм аз по тоя път, не зная.
Но, за да не изгубя любовта,
поисках болка да ми завещаят.
И с нея да създавам красота.

Най-живата от живите, обичам те!
Елмаз, прекъснал гривната кована,
в която ние призраците тичаме -
преследващи сияйната нирвана.

И в пещерния студ - обезкрилен -
избрах да следвам твоето дихание.
Сърцето ти да запулсира в мен, BR>със силата на нямо обещание.

Не са ли дните възли от въжета
и стъпала към звездни ешафоди?
Осъден ли е на затвор поета,
когато сред мечтите си не броди?

Аз може би, единствено тъгувам,
ръката ми щом спре невдъхновена.
Ще стана съвършен, за да рисувам
и тебе съвършена.

Ако не виждате произведението добре форматирано използвайте този линк.

© Пламен Станков Глогов Всички права запазени.
Публикувано: 2003-03-21